Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (4)

Четвърта глава

Линдзи се освободи от ръцете му и гневно изрече:

— В такива сделки не участвам! — Опита се да се изправи, но той я държеше. — Не ме докосвай! — изсъска тя и замахна да го удари.

Макс улови ръката й и се разсмя. Доброто му настроение се беше върнало.

— Ти самата си коте. Съскаш и драскаш с лапа. Не съм ти обещавал котето. Казах, че ще измислим нещо.

— Няма да стане! Припознал си се!

Той поклати глава. Разгневеното й лице беше още по-хубаво.

Чувстваше се глупаво. Твърде леко предаде котето. Мразеше се, че е такъв наивник. Мразеше и нея, че го превърна в наивник. Сега обаче наистина виждаше изход. И то съвсем в стила на чувството му за хумор.

— Спокойно, госпожо Маккой! Няма да отнема целомъдрието ви! Нужна сте ми само привидно. Предложението ми не е сексуално, а делово.

Линдзи напрегнато слушаше.

Макс не беше жесток човек, но бе твърде независим. Не обичаше да го водят за носа. Сълзливата история за детето го беше обезоръжила напълно. Сега чувстваше отново първичната мъжка нужда да командва.

Усмихна й се ехидно и каза:

— Бих те пуснал, госпожо Маккой, но се боя, че ще ме изпързаляш. Склонна си към насилие, когато се защищаваш.

Линдзи вдигна юмрук и се опита да го блъсне в рамото. Макс отклони удара с лекота.

— Точно както казах! — рече Макс. — А сега стой мирно и слушай! След четири дни пристига шефът на една ирландска звукозаписна компания. Съгласил се е на среща само защото смята, че тази седмица аз ще се женя.

— Представи си! — процеди през зъби Линдзи. Унищожителният й поглед можеше да го изпепели.

Макс обаче не се поддаде:

— Името му е Фъргъс Хабиб. Ръководи бизнеса си не с разум, а по предсказания… Звезди, чаени листа… В момента не бивало да се доверява на партньор ерген. За нещастие, аз съм точно такъв.

Линдзи присви очи.

— Ако не ме пуснеш, ще сваля превръзката и ще те направя целия в кръв!

— Шшт! Ти трябва да се грижиш за сина си, а аз — за компаниите си. Готов съм да ти отстъпя котето, ако ми помогнеш.

Той освободи раменете й. Тя е не само мъжко момиче, но има и най-красивите очи, който съм виждал, помисли си Макс. Бяха синьо-зелени, леко дръпнати като на горска вълшебница.

— Фъргъс Хабиб няма да направи сделка с най-добрата компания… С моята компания! Ще я направи с някой друг улегнал и женен бездарник!

— Естествено! — през стиснати челюсти отвърна Линдзи.

— Аз съм свободен дух! — продължи разпалено Макс. — Не понасям утъпканите, банални пътища! Хабиб ще контактува с мен, само ако ме види с порядъчна жена. Само че единствената благонадеждна дама, която познавам, се разболя.

Линдзи дишаше тежко. Гърдите й ритмично се движеха. Макс си припомни колко красиви и предизвикателни изглеждаха те под мократа блуза.

— Тогава срещнах теб. А ти, струва ми се, ми дължиш петдесет хиляди долара! Мога да ги забравя, ако сключа тази сделка!

— Какво точно предлагаш? — попита мнително Линдзи.

— Една седмица, докато Хабиб е тук, да се грижиш пред хората за благонадеждния ми вид. — Той поглади раменете й, наслаждавайки се на тяхната крехкост и нежните им очертания. — Вилата е готова отдавна. Трябва да се пренесеш в нея, все едно, че си моя съпруга. Хабиб пристига след четири дни.

— Съпруга ли?

Макс се разсмя:

— Ти си моя длъжница! На мен ми трябва почтеност. Ти имаш тази стока. Отстъпваш ми я и сме квит!

— Не мога да живея с теб!

— Не е и необходимо! Само трябва да се правим на женени. Не се безпокойте, госпожо Маккой, нужна сте ми за къщата, а не за леглото. Но трябва да се преструваш, че ме харесваш.

— Ти си луд!

— Луд за връзване! Обаче това е животът — хазарт!

— Не и моят живот — отвърна Линдзи. — Аз имам син. Какво ще стане с него по време на този „брак“?

Макс вдигна рамене. Мускулестите му рамене затрептяха.

— Вземи го с теб! Това ще впечатли Хабиб още по-силно!

Линдзи поклати глава:

— Тод е петгодишен. Не може да изиграе толкова сложна роля. Пък и аз няма да позволя. Това е лъжа. Неморална лъжа!

Макс я пусна. Облегна се назад и вдигна ръце зад тила си.

— Добре! Тогава ще си взема котето обратно.

— Престани! — извика Линдзи зачервена от гняв. — Не е честно!

— „Всичко в любовта е честно! И битки, и любовни серенади!“ Моля те! За една седмица само! Нищо повече! Една абсолютно целомъдрена седмица! А като замина, можеш да останеш във вилата. Честна дума, не познавам порядъчни жени и не възнамерявам да се ангажирам с такива. Дори ме втриса от подобна мисъл! В пълна безопасност си!

— Няма да влача детето си по разни…

— Хабиб може и да не вижда детето. Как му беше името на нашия син? Ще го направим като игра!

— На моя син! — възпротиви се Линдзи. — Казва се Тод. И няма да ти позволя да го замесиш в…

— … в играта! Това е само игра. Разбери! Ще му кажеш, че отиваш при един приятел. Двамата отивате на гости на един добър човек.

— Ти не си добър човек! — отсече Линдзи.

Той се изсмя.

— Разбира се, че не съм! Но това си е мой проблем.

— Каквото и да измислиш, трудно ще ти повярват, че си порядъчен! — каза злобно тя.

Той се облегна назад и й се усмихна.

— Бъркаш. Ти ще ги накараш да ми повярват. От мен се очаква именно това. Да се променя от любовта на една мила жена.

Линдзи онемя от тази безочливост. Макс отново вдигна рамене и се разсмя саркастично.

— В последна сметка, ти нямаш избор! Нали, скъпа?

Линдзи беше толкова бясна, като си тръгваше, че забрави шапката си. Когато стигна във вилата, с облекчение видя, че Тод вече спи в леглото. Бозо удобно се беше сгушил в краката му. Наоми, макар че изгаряше от любопитство, видя, че Линдзи е разстроена и не настоя да говорят.

— Ще ви остави ли котето? — попита все пак тя.

— Мисля, че да — отвърна Линдзи. — Иска… Всичко е много заплетено. Трябва да си изясня нещата.

Наоми бавно я изгледа и най-сетне кимна.

— Разбирам.

Линдзи отметна разпуснатата си коса. Превързаната й ръка пулсираше от болка. Във външния й вид цареше същият хаос като в душата. Надяваше се Наоми да не бъде настоятелна.

— Ще говорим утре — каза загрижено тя.

— Да — отвърна Линдзи с благодарност. — С удоволствие.

После бръкна в чантата си и дълго търси нещо.

— Ще ти платя, Наоми. Забавих се по-дълго от уговореното!

— Беше приятелска услуга. Но щом настояваш, нарисувай ми някой ден една картина. Морски пейзаж с Тод, Муч и котето.

На следващата сутрин Линдзи стана рано. Тод още спеше. Тя самата почти не спа. Дън си играе с мене, повтаряше си тя. Безумното му предложение не можеше да бъде сериозно.

Сега, когато навън беше вече светло, Линдзи нямаше търпение да се облече и да говори с Наоми. Но не й провървя. Точно когато се готвеше да пие кафето си, някой, във всеки случай не Наоми, почука на предната врата.

Линдзи конвулсивно се стегна. Някакво чувство й подсказваше, че е Макс Дън. При нея ли идваше? Или целта му беше котето?

Нямаше да му го позволи. По вратата се чуха нови удари. Добре, че Тод спеше дълбоко. Линдзи стана и отиде да отвори. Беше боса, само по нощница и къс бял халат. Косата й бе пусната. Нямаше грим. Седем и половина, погледна часовника тя. Този човек с всичкия си ли е? Напълно е непредсказуем. С него винаги трябва да си нащрек.

Отвори вратата.

— Да?

Отвън стоеше Макс Дън. Косата му блестеше на светлината. В едната си ръка държеше нейната сламена шапка, а в другата — букет бели рози, увити в целофан. Колосаната бяла риза контрастираше с бронзовия му тен. Само неукротимият блясък в очите нарушаваше благо приличния му вид.

— Добро утро, моя любов! — каза той и без повече церемонии й подаде шапката. — Ти все нещо забравяш. Първо обувката като Пепеляшка, а сега това.

Тя го гледаше като вкаменена. Той се засмя широко и тикна в ръцете й букета. Целофанът прошумоля върху гърдите й. Ароматът на розите изпълни утринния въздух. Линдзи хвърли пренебрежителен поглед към цветята, после към Макс.

— Може ли да вляза? — попита той. — Трябва да поговорим за котето, наред с другите неща.

Линдзи продължаваше да го гледа безизразно. В очите му се четеше толкова ирония, че й се щеше да го замери с нещо. Нервите й бяха изневерили снощи. Не можеше да си го позволи отново.

— Влез! — каза тя и го поведе навътре. Остави небрежно розите на кухненския плот, метна шапката до тях. После скръсти ръце на гърдите си и се обърна към него:

— Сигурно искаш да седнеш? Добре. Само по-бързо.

Макс седна зад масата, изпружвайки лениво крака. Въпреки свирения й поглед, той продължаваше да се усмихва.

— Говорих с адвокатите.

— Така ли? — попита хладно Линдзи, докато сядаше срещу него. — С всичките шестнайсет ли? Или бяха седемнайсет?

— Не помня. Всъщност, говорих с най-добрия. Цяла нощ го държах буден. Той е на моето мнение. Няма да успееш да убедиш съда, че котето е твое.

Линдзи болезнено преглътна.

— Аз също мислих. Ти не си положил кой знае какви грижи за него. Оставил си го само̀ на разнебитената лодка…

Макс се засмя.

— Използвахме тази съборетина в рекламата. Една нова компания тръгва със счупено корито, което се нарича „Големите надежди“. Добра ирония, нали?

И тази надежда пропадна, помисли си Линдзи. Искаше й се да не му вярва, но знаеше, че е прав.

Макс продължи, любувайки се на преимуществото си:

— Точно бяхме свършили снимките. Чаках яхтата ми да се върне и прескочих до един съсед да погледна разваленото му радио. Не съм се бавил повече от десет минути.

— Все пак си го оставил само̀ — не пропусна да отбележи Линдзи. — Можело е да се загуби, да изчезне…

Той поклати глава:

— Не. Изключено. Страхуваше се да слиза на брега… Единствено можеше да бъде откраднато. Точно това и стана.

Линдзи не отговори.

— Недей да се цупиш! — продължи Макс. — Както ти казах снощи, ще ви дам попечителство над котето, ако се споразумеем.

— Готова съм на отстъпки само ако са разумни — отвърна Линдзи и се загърна по-добре в халата.

Макс стана и без покана си наля чаша кафе.

— Всъщност, къде е синът ни? — усмихна се той.

— Моят син все още спи! Въпреки че можеше да събориш вратата с думкането си.

Той кимна доволно.

— Има здрав сън. Това ми харесва. Не обичам неспокойни деца.

— Никак не е забавно! — каза Линдзи и посочи към спалнята. — Там спи малко човешко същество.

— Разбирам. И аз съм бил такова.

— И какво?

Макс само се усмихна над чашата кафе.

— Доста си нахакана. Това ми харесва. А и сутрин не си толкова царствена.

Линдзи кръстоса ръце и стисна зъби. Щом няма да говорят смислено, тя въобще ще млъкне.

Той кимна към тясното диванче в дневната.

— Тук е тесничко. На дивана ли спиш?

— Това няма значение!

Той поклати глава.

— Има значение, скъпа. Важно е къде спиш. Трябва да знам всичко за теб.

Линдзи му хвърли гневен поглед.

— Ако става дума за онова глупаво предложение, не продължавай! Твърде несериозно звучи.

— Напротив. Дори съм донесъл договорите. Заради тях адвокатът ми не спа цяла нощ, съкровище.

Фамилиарността му я ядоса.

— Не съм ти никакво съкровище!

Макс се надвеси над масата с очи, вперени в нейните.

— Ще се правиш, че си! Това е достатъчно.

Лицето й се зачерви.

— Не можеш да постъпиш така!

— Не мога ли? Казах ти, че ще получиш попечителство над котето при определени условия. За доброто на детето. Разбираш ли?

Линдзи обаче не разбираше. Гледаше вторачено.

— Котето — с настойчив тон продължи Макс, — както и всички права, ми принадлежат. Или приемаш условията ми, или ще се простиш с него!

Тя гневно отметна глава.

— Условията са повече от разумни. Нося два договора за подпис. Единият е за котето. Иска се съгласието ти да го гледаш според моите наставления.

Линдзи не хареса тази дума. Тя стисна масата, за да не избухне.

— Това е единият, а другият?

— Предбрачно споразумение.

Тя го погледна стъписано и изкуствено се засмя.

— Какво? Какво?

— Предбрачно споразумение. Не можем да се преструваме на женени само заради Хабиб. Аз не съм измамник. Ние трябва да се оженим наистина.

В погледа й се появи ужас. Макс продължи, все едно не забелязваше.

— Според споразумението, аз ти отстъпвам попечителство над котето, ако се разделим. Това получаваш от мен. Но ще го гледаш при условията, които диктувам аз.

— Истински брак? — не вярваше на ушите си Линдзи. — Договори? Това е най-циничното предложение, което някога…

— Предбрачният договор е циничен, но необходим. Когато бракът се прекрати, нито ти ще можеш да ме изиграеш…

— Да те изиграя? — Вече наистина побесняваше. Беше я докарал до ръба. Едва се въздържаше да не го залее с кафето.

— … нито аз тебе — спокойно продължи той. — Не очаквам от теб преданост, нито я желая! Не ми е нужна верността ти, нито секс с теб. Всичко това е описано в договора. Няма дори да те докосна, освен за пред хората. Разбира се, ако ти не го пожелаеш.

— Да го пожелая?! — като ехо повтори тя. — Да пожелая да ме докосваш?! Ти?!

— Някои жени — усмихна се той — са го пожелавали.

Той продължаваше да я гледа лукаво. Погледът му пронизваше нейните сетива.

Това не може да е истина, мислеше Линдзи. Той отпи от кафето и я погледна.

— Не го приемай като лична обида! Ще се оженим тайно, по кратката процедура. Предлагам чисто и просто брак по сметка!

— Чисто и просто?! От този брак само ти имаш сметка. Ако си въобразяваш, че ще вкарам сина си в този евтин фарс…

— Може да е фарс, но не е евтин! Няма нужда да вкарваш сина си. Ако щеш, не му казвай, че сме женени!

Линдзи скочи и нервно закрачи из малката кухня.

— Разбира се! Движим се заедно, живея с чужд мъж и си трая? Толкова ли не разбираш? На горкото дете само това не му е минало през главата! Да го лъжа, както ти — твоя Хабиб…

Макс стана и едрото му тяло препречи пътя й.

— Детето е на пет години. Няма нищо да разбере. С Хабиб могат да не се срещат. Ще му кажеш само, че сме приятели и ще се преместите в моята къща за малко.

— Разбира се! Просто ще се преместим! А защо? Какво ще кажа на хората?

— Ще кажеш, че съм те взел да пазиш къщата! Нещо като икономка…

— Глупости! — каза Линдзи. Опита се да го заобиколи, но Макс отново препречи пътя й. — И защо тъкмо мен ще вземеш за икономка?

— А ти — рече хладно той — кого предлагаш? Ако се нанесеш само за една седмица, фарсът веднага ще проличи. Трябва да постоиш. За Хабиб ще бъдеш моя жена, а за външните — икономка.

— Икономка?! Аз съм художничка, а не прислужница.

Той вдигна веждата си.

— Правилно! Не си прислужница. Само привидно. Освен това бунгалото подлежи на събаряне. Ще живеете във вилата ми безплатно. Около година…

— Около година?! Искаш цяла година от живота ми? Аз и синът ми трябва да живеем с теб цяла година?!

Макс вдигна безразлично рамене.

— Аз пътувам непрекъснато. Може и въобще да не се виждаме. Иначе къде би отишла? Тази част на брега ще бъде моя собственост и смятам да разчистя всичките грозни бунгала.

— Стига! — избухна Линдзи. — Единственото грозно нещо тук си ти! Предпочитам да се срещнем в съда, мошеник такъв!

Макс я улови за раменете и се засмя. Гневът я отиваше.

— Къде ти е чувството за хумор, Линдзи? Всичко е една игра. Нищо повече! Трябва да прикоткам този стар особняк Хабиб и да направя сделката. Ако не бяха тези чаени листа… Имам право да се самозащитя! А ти ще получиш своето коте.

— Няма да лъжа сина си! За нищо на света.

— Не е и нужно. Ще измисля отговор на всичките му въпроси.

— Мръсник!

— Освен това — продължи да се усмихва той, — недей забравя, че е за негово добро. Котето остава с него.

— Ти… — заекна Линдзи и косата падна над очите й.

— Спокойно! — предупреди Макс и я стисна още по-здраво. — Никой няма да разбере, че сме женени! Като му дойде времето, ще наредя да се анулира брака. Няма да ти се води развод. Опитвам се да мисля и за теб, както виждаш.

— Откъде знаеш, че нямам свои планове? А ако имам приятел?

— Единственият мъж в твоя живот сега е синът ти — каза той.

Докосванията му й действаха странно.

— Разбрах го веднага щом те видях. Ти си самотница като мен. Нямаш друго, освен детето си.

В очите му трепна нещо, което Линдзи не можеше да разбере.

Беше й обещал, че няма да я пипне. Можеше ли да разчита на това? Не беше много сигурна. През халата усещаше докосването на ръцете му. Сякаш някакви невидими атоми проникваха в нея. Загадъчната му усмивка я объркваше още повече.

Предложението е абсурдно, мислеше си тя. Не може да го приеме. И трябва да спре да го гледа в очите. А и той — нея! Щом е убеден в това, което казва… Ако не я желае, защо видът му показва точно обратното?

— Ами ако не се съглася? — възпротиви се тя.

Той въздъхна и поклати глава.

— Ще се наложи да изработим график за месечните плащания. При няколкостотин на месец, би могла да откупиш котето за няма и двайсетина години, като изключим лихвата.

Двайсет години, помисли объркано тя. Тод ще е вече пораснал, а котето, ако все още е живо, ще е грохнало от старост. Чу приглушени шумове от отваряне на врата и стъпки на малки крачета. Обърна се към спалнята. Тод беше станал и държеше Бозо. Под разрошената коса очите му я гледаха въпросително.

Дали беше чул думите на Макс? Опита се да си спомни какво точно бе казал. Чувството за несигурност я вцепеняваше. Макс беше спокоен. Пусна раменете й и се усмихна весело.

— Тод, приятелю — каза радостно той. — Ето, че най-сетне се срещнахме. Майка ти спомена ли ти за мен? Аз намерих твоето коте. Беше малко болно и се наложи да го излекуват. Доволен ли си, че пак е при теб?

Тод подозрително огледа Макс и кимна.

— Чудесно! — каза Макс с тон на добронамерен вуйчо.

Потупа братски Линдзи по рамото. Дъхът й спря. После клекна пред Тод.

— Чу ли ни като си говорехме с мама? За теб и за нея, и за него, как беше името му? — Протегна ръка и погали котето. — Бозо ли се казваше?

Тод поклати глава и Линдзи въздъхна облекчено. Не ги беше чул. Бозо измърка от удоволствие. После се измъкна от ръцете на Тод и започна да се гали в краката на Макс.

Какъв предател, помисли си Линдзи, докато гледаше котето.

— Видя ли? — рече Макс искрено зарадван. — Старият Бозо ме помни. Познава си приятелите!

Вдигна животинчето, почеса го зад ухото и го върна на Тод. Момчето го взе и погледна Макс с видимо уважение. Макс бръкна небрежно в джоба си, извади една сребърна монета, сложи я на опакото на ръката си и майсторски започна да я движи. Тод гледаше като омагьосан. Макс хвърли монетата нагоре и я улови във въздуха. После отвори ръка. Парата я нямаше. Тод ококори очи. Съвсем онемя, когато Макс посегна и я извади от ухото на Бозо. Макс престорено се намръщи:

— Бозо, какви са тези неща тук?

Леко се приведе и го дръпна за ухото. От него се изсипа цяла шепа монети, които Макс ловеше в другата си ръка.

— Каква е тази работа?! — възкликна уж изненадано той. — Това да не са твоите пари, Тод? Щом са в ухото на твоето коте, значи са твои. Как мислиш, ще успееш ли да ги похарчиш?

Макс сложи монетите в ръката му. Тод вдигна грейнали от радост очи към Макс. Гледаше го очарован, сякаш бе Бог.

Макс натисна носа му и от там изскочи още една монета.

— Мисля, че това е последната. Интересно защо стават такива неща. Тази сутрин май е вълшебна!

Тод доволно потърка носле и продължи да гледа Макс с възхищение. Линдзи, колкото и да не й се искаше, също не сваляше поглед от него.

— Майка ти и аз говорихме вие двамата и Бозо да поживеете малко при мен, в моята къща. Онази голямата, на края на плажа, сещаш ли се?

Тод кимна.

— Като дойдете, ще ви разправя за приключенията на Бозо. Искаш да ги научиш, нали?

Тод кимна отново. Личеше си, че гори от нетърпение.

— Като дойдете — продължи сериозно Макс, — нищо чудно всяка сутрин да бъде вълшебна. Така че ще е добре, ако поискате да останете при мен.

Тод беше толкова щастлив, че можеше да полети от щастие. Макс приятелски разроши косата му и се изправи. После се обърна към Линдзи.

— Е, най-важната част от компанията я осигурихме!

Той кимна към Тод, без да сваля погледа си от нея.

— Значи идвате!

Линдзи се опитваше да запази спокойствие. Не е честно, мислеше си тя. Тод не бе устоял на чара на Макс Дън. Дори Бозо — този малък Юда — премина на негова страна.

— Наистина ще се радвам да ми погостувате! — рече Макс, пронизвайки Линдзи с поглед. — И тримата!

Тя се опита да се усмихне заради Тод. Устните й обаче бяха като заковани. Очите на Макс светеха победоносно.

Мразя те, каза погледът й.

— Знам, отвърна той с ехидна усмивка, — но това е без значение — вече си моя.