Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (11)

Единадесета глава

Когато на следващата сутрин господин Хабиб извика Линдзи на разговор в градината, тя остави Тод на госпожа Грисл.

Хабиб се разхождаше напред-назад по пътеката към брега. Беше издокаран в снежнобял ленен костюм и пак с връзка като риба, този път, шаран.

— А, очарователната госпожа Дън — посрещна я той. — Ще се разходите ли с мен?

— С удоволствие. — Тя също беше в бяло. С цвета на чистотата искаше някак да компенсира лъжите.

Хабиб спря, откъсна едно розово цвете и го подаде на Линдзи.

— Поздравявам ви с вашата хубост! — рече той. — Имате ли новини от чаровната госпожа Фелдман? Надявам се да е по-добре.

Линдзи завъртя нервно в ръка цветето.

— Тя е добре. Наистина е добре.

Хабиб изви единия край на мустаците си.

— Госпожа Фелдман е много чаровна жена.

— Много.

— Защо такава привлекателна жена не се е омъжила повторно? Мислите ли, че има желание да се задоми пак? Може би е била нещастна в първия брак?

— Напротив, била е щастлива — колебливо отвърна Линдзи, чудейки се накъде бие Хабиб.

— Да-а. За такава жена си струва да се чака. Бих удължил визитата си неограничено, ако трябва и цял месец. — Хабиб й хвърли кос поглед. — Или вече има някой друг в живота й?

Перспективата Хабиб да остане още хвърли Линдзи в паника.

— За съжаление съвсем наскоро тя срещна един красив и умен мъж, пенсиониран лекар на име Артур, неин познат от ученическите години. Истински знак на съдбата!

— А! — въздъхна той. — Съдбата. Разбирам. — Хабиб спря, взе един шезлонг и го предложи на Линдзи. — Заповядайте! Аз също ще седна, защото се чувствам сломен. Самотният живот не е по вкуса ми.

— Съжалявам. Сигурна съм, че ще срещнете жената, която ви е необходима. Още повече вие имате какво да й предложите.

Хабиб седна и се загледа тъжно към градината.

— Къде ще намеря жена като госпожа Фелдман? При това е Стрелец. Моят астролог ми каза, че новата ми любов ще бъде зодия Стрелец. Жалко. Но знае ли човек? Може пък този Артур да се окаже не толкова съвършен. Той сигурно е Козирог. Нищо няма да излезе и тогава ще се намеся аз. Дано не греша.

— Винаги сте добре дошъл в този дом, господин Хабиб! — каза Линдзи с надеждата, че Артур, макар и Козирог, в момента прави предложение на Наоми.

— Признавам единствено семейния живот! — възкликна Хабиб. — Съгласна ли сте? Вие имате щастлив брак, нали?

Линдзи пое дълбоко дъх и се опита да каже нещо, което не е съвсем лъжа:

— Щастливи сме, доколкото е възможно.

— Да, така е. Рядко съм виждал толкова силно да се привличат физически двама души. Човек има чувството, че между вас витае истинска магнитна буря.

Линдзи отново затаи дъх.

— Прав сте — кимна тя и се загледа в каменната пътека.

— Не ми се сърдете, но мисля, че вашият Макс е малко ексцентричен. Изглежда своенравен и независим.

Тя въртеше в ръката си цветето.

— Ексцентричен ли? Да, малко. И е доста своенравен.

— Защо, според вас, този независим мъж, реши така неочаквано да се ожени? — продължи Хабиб. — Какво има у вас? Как успяхте така да го промените?

„О, господи, помисли си Линдзи, той подозира нещо.“ Хабиб се обърна и втренчи очи в нея.

— Какво намери във вас, сред това море от жени?

Линдзи се опита да не се изчерви.

— Тези неща не могат да се обяснят. Мисля, че сте съгласен?

— Напротив — Хабиб следеше всяко нейно трепване. — Могат.

„Сега ще каже, отчаяно помисли Линдзи, че играта свърши, че сме долни, отвратителни и подли.“

— Ще ви го обясня — не сваляше проницателния си поглед Хабиб. — Оженил се е за вас по една-единствена причина.

— Интересно каква? — потисна желанието си да избяга тя.

— Оженил се е за вас само заради… вашата сила. Вярно е, че сте млада, умна, красива и така нататък. Но вашата голяма добродетел е силата ви. Тя сияе около вас, когато сте край сина си. Вашата любов го обгражда подобно на крепост.

Пред очите й, като рояк дребни пчелици, заиграха черни точки. Линдзи се уплаши да не припадне от облекчение.

— Но трябва да ви предупредя — наведе се към нея Хабиб, — прекалената сила, също крие опасност. Ако се увлечете с грижите си към детето, то може да се превърне в единствения смисъл на живота ви. Но от това също има лек. Трябва веднага да имате второ дете. Да. Не ме гледайте така. Раждате хубави деца. Защо да нямате още едно, а после още едно и още едно? Вие с Макс сте млади, заможни, лудо влюбени. Имате тази чудесна къща. Напълнете я с деца, чак до покрива! Моето състояние е нищо, ако се сравни с богатството да имаш деца.

Бузите на Линдзи горяха, а черните точки пред очите й продължаваха своя танц. Той взе ръката й и я стисна.

— Знае ли човек? Нищо чудно вие да сте го планирали вече? Съпругът ви ще получи тези поръчки, но трябва да ми обещаете нещо…

— Да ви обещая?

Той пак й стисна ръката.

— Да. Като се роди вашият син да го кръстите на мен: Фъргъс Фингал Хърли Мохамед О’Флеърти Хабиб Дън. Добре ли звучи?

— Да — отвърна Линдзи смаяна. Името дълго отзвучава в главата й — пълна лудост!

— За мен беше върховно удоволствие да ви гостувам! — Хабиб целуна ръката й. — Скоро си тръгвам, затова, ако не ви видя повече, кажете на госпожа Фелдман, че оставам неин слуга и искрен почитател. Каква двойка можем да бъдем! Почти като вас с господин Дън!

 

 

— Макс! — извика Тод, когато Макс се появи вечерта на вратата. — Отиваме да търсим Муч. Мама се тревожи, защото ходи много далеч. Искаш ли да дойдеш?

Макс вдигна момчето и го сложи на раменете си.

— Не мога. Трябва да излизам. Но ще ви изпратя до края на градината. Искам да говоря с майка ти. Може ли?

— Къде ще ходиш? — помръкна Тод.

— Далече — отвърна Макс. — В Монреал, в Израел, в Берлин. Чувал ли си за тези места?

— Да — отвърна Тод с разочарование.

Бозо скочи на един от столовете и измяука глезено. Винаги, когато нещо става, той държеше да участва. Макс му се усмихна.

— А, Бозо, мило клоунче. И ти ли искаш да дойдеш на разходка? Ще те сложа на главата си.

Тод се разсмя.

— Не може. Ще те одраска с ноктите си.

— Ох — простена престорено Макс. — Да му разрешим ли да повърви след нас? Хайде, Бозо! Ако срещнем Муч, ще те пуснем да го изплашиш. Идвай и ти, мамо.

Макс тръгна — на раменете му седеше Тод, а Бозо подтичваше по петите му. Линдзи ги последва неохотно.

Мъжката сила на Макс очароваше Тод, за разлика от Линдзи.

Макс беше бос, в стари бермуди, с поредната ярка хавайска риза — розова с нарисувани ананаси по нея. Вървеше напред и Линдзи не можеше да не забележи широките му рамене и уверената походка. Докато слизаше по стълбите, той запя и гласът му огласи цялата къща.

„Пиратската шхуна

с платна като струна

вълните разсича сама.

Със сигурен кил,

с най-бързия шпил,

нарича се «Остра кама».“

Бозо скачаше по стъпалата след тях сякаш в такта на музиката.

Линдзи ги следваше бавно, плъзгайки ръка по парапета. Дали Макс е разбрал какво беше говорила снощи? Той отново като безсъвестен магьосник изпробваше над Тод своите магии. Невинният Тод изглеждаше щастлив дори от малкото внимание, което му отделя Макс.

Стигнаха хола и Макс направи няколко странни танцови стъпки в такт с песента. Тод се засмя високо, а Макс затанцува още по-бързо. Появи се, с ваза в ръце, госпожа Грисл. Спря изненадана и ги загледа.

— Добро утро! — рече Макс с подчертана любезност. — Не ни обръщайте внимание. Това е танцът на Острата кама. Всички пирати го играят.

Той продължи да пее, направи кръг около икономката и излезе на терасата. Бозо стоеше насред стаята и подозрително гледаше към госпожа Грисл. После вирна шареното си носле и пое към вратата.

— Не съм виждала толкова странен човек! — измърмори икономката. — Дори котето му не е като хората. А и тези ризи…

Линдзи се почувства раздвоена. Тя вдигна Бозо и го притисна към гърдите си.

— Това са скъпи хавайски ризи — каза тя. — Имат колекционерска стойност.

Защо го защитавам, рече си смутено — гърлото й беше пресъхнало. Искаше Тод да е щастлив и Макс наистина го правеше щастлив. Но той заминаваше и Тод щеше да страда. Даде си сметка, че и на нея, въпреки всичко, ще й липсва.

Последва ги на терасата. Макс свали Тод от раменете си.

— Муч се въртеше наоколо днес след обяд, но вече не го виждам. Иди да поискаш риба от госпожа Грисл. После ще го потърсите с мама. Ако не е при бунгалата, сигурно е отишъл по-нататък.

— Макс, наистина ли заминаваш? — В сините очи на Тод отново се появи неспокойствие.

— Да, приятелю, заминавам.

— Защо?

— Защото трябва да си върша работата. По света има нови, интересни музиканти и аз искам да ги видя и чуя.

— Макс?

— Какво?

— Ще се върнеш ли скоро?

Макс сведе поглед към момчето и най-сетне каза:

— Не, няма да е скоро.

Лицето на момчето посърна.

— Кога ще те видя пак?

Макс вдигна рамене и се загледа към морето.

— Знам ли? Но все ще се видим. Ще се връщам от време на време. И може да отидем пак при делфините.

Изведнъж очите на момчето се насълзиха.

— Недей да заминаваш! — Плачеше му се, а не искаше Макс да види сълзите.

Линдзи тикна котето в ръцете му и го обърна към къщата.

— Върви да вземеш кофичката с риба. Не забравяй да кажеш „моля“ и „мерси“. Хайде, бързо!

Тод погледна към майка си и отново към Макс. После, с плувнали от сълзи очи, безмълвно се втурна към къщата.

Линдзи преглътна мъчително. Тод се опитваше да изпревари плача, да се удържи поне докато го виждат. Със стиснати юмруци до тялото си, тя се обърна към Макс.

— Видя ли! За това ти говорих. Сега сигурно си доволен!

Макс прокара ръка през косата си.

— По дяволите! Той ще го преживее. Ще ме забрави само след няколко дни.

Линдзи го погледна с омраза.

— Не ме гледай така ужасно! — рече той. — Всичко свърши. Нали това искаше? Хабиб си замина. Тръгна за Маями преди половин час. Подписа всичките договори. Получих това, което искам. Ти също. Моите поздравления! Имаш попечителство над най-скъпото коте на континента.

— Поздравленията са за теб — рече Линдзи хладно. — Ти живееш с чувството, че си разиграл страхотен номер. Аз се чувствам омърсена. Едновременно използвачка и използвана. Сега детето ми плаче. Ненавиждам те!

Макс вдигна поглед. В очите му се четеше гняв и загриженост.

— Виж — започна той, — ще идвам възможно най-рядко. Може да продам този имот. Не си падам по уседналия живот.

Линдзи усети познатата болка на раздвоение. Сърцето й искаше да изхвръкне, а падна като ранено врабче.

— Най-трудното свърши — продължи той. — Остава само да постоиш тук, сякаш си в своя, не, в нашия постоянен дом. Щом го продам, можеш да се чувстваш напълно свободна.

Линдзи отчаяна седна на градинската оградка. Отмести поглед от него. Макар и в невъзможната си риза, той беше хубав. Не знаеше какво да каже — чувствата й бяха напълно объркани.

— Нали се бяхме разбрали? — рече Макс.

Тя вдигна от земята някакво увехнало цвете — розичката, която й подари сутринта Хабиб. Само преди няколко дни оставането във вилата изглеждаше приятно приключение. Сега ужасно я потискаше.

— Искам да сложим край на всичко — опита се да бъде спокойна Линдзи. — Край и точка!

— Наистина ли го искаш? — попита Макс с дрезгав глас.

Тя мълчаливо въртеше цветето.

— Отговори ми! Но първо ме погледни в очите.

— Ризата ти — започна Линдзи отчаяно — ме заслепява. Отивам при Тод. Сигурно плаче…

— Остави го да плаче сам — рече Макс грубо. — Той не иска да го гледат. Знам, защото и аз съм бил малък. Сега ме погледни, моля те.

Очите им се срещнаха. Сбърках, веднага осъзна Линдзи. Заговори грубо, за да преодолее необяснимата му власт над себе си.

— Ти и досега не си порасъл. Така ли смяташ да тръгнеш за Монреал? Не виждам как ще те пуснат в самолета!

— В самолета на Хамиш Кордуайнър пускат и така. А знаеш ли защо отива той в Монреал? За да похапне любимия си специалитет в любимия си ресторант. Аз пък чух за едно аборигенче, което пеело на френски страхотен фолкрок.

— Аборигенче ли?

— Да, ескимосче.

— Живееш налудничаво! — разпери гневно ръце Линдзи. — Хамиш Кордуайнър отива в Монреал заради специалитета си, а ти да търсиш ескимосчета.

— Специалитетът е страхотен, а музикантът — великолепен…

Линдзи горчиво се усмихна.

— Допреди минута не беше споменавал нито за Монреал, нито за Израел. Така ли решаваш нещата всеки път?

— Пътуването до Израел е планирано, но монреалското наистина е спонтанно. Хабиб тръгна по-рано, отколкото очаквах. В такива случаи не ме свърта на едно място и заминавам.

— А аз оставам и пазя замъка.

— Няма да е за дълго.

— Ти ще кръстосваш света и ще се отбиваш, когато ти щукне…

— В момента това ми е работата. Ще идвам колкото може по-рядко. Имаш ли нещо против? Или трябва да ти припиша и вилата заедно с котето, за да се успокоиш?

— От теб не искам друго, освен да ме оставиш на мира. — Очите на Линдзи блестяха от яд и презрение. — Настоявам да предупреждаваш, когато се връщаш, за да мога да отведа Тод.

— Какво значи това? — гневно извика Макс. — Трябва да искам разрешение, за да се прибера в къщата си, така ли?

— Не — отвърна Линдзи. — Искам да ни предупреждаваш! Не желая да се срещаме тук отново.

— Знаеш ли какво?! — злобно каза Макс. — Тебе просто те е страх. Собствените ти чувства те плашат повече от…

— Ти преобърна живота ми. Накара ме да лъжа, да се чувствам мошеничка. Превърна мен и детето ми в марионетки. Тод сега плаче вътре, плаче заради теб. Винаги ме предупреждавай! Както предупреждават, когато наближава тайфун. Ти си като тайфун, господин Дън. Нямаш чувства. Рушиш всичко около себе си. Искам пътищата ни да не се пресичат повече!

Макс повдигна рамене, сякаш за да прикрие някакво опасно чувство. После бръкна с палци в задните джобове на бермудите и си придаде почти безгрижен вид.

Морският бриз рошеше косите му и люлееше ужасната му риза. Устните му възвърнаха своята характерна иронична извивка.

— Господи, ти си една малка, дребна фарисейка. Сигурна ли си, че мъжът ти е починал при катастрофа? Боя се, че просто не е могъл да застане лице в лице срещу такова дяволски морално високомерие!

— О! — изкрещя Линдзи. — Как си позволяваш подобно нещо?!

Той пристъпи към нея. Сграбчи я за раменете така грубо, че тя дори не можа да реагира.

— Да, позволявам си! Позволявам си всичко, което искам! Наричаш ме тайфун — съскаше през зъби Макс, — така да бъде! Сега казвай сбогом! Тайфунът Макс изчезва завинаги! Утре ще извикам агента за недвижими имоти. Ще продам вилата. На много ниска цена. Колкото по-бързо, толкова по-добре!

— Изключително! — предизвикателно отметна глава Линдзи. — Когато ти потрябва котето, използвай рекламния си агент. Гласът ти не искам да чуя!

Тя просто трепереше от нерви. Очите на Макс блестяха странно. Яростта в тях се преплиташе с тъга. За миг Линдзи почувства объркване. Някакъв странен копнеж, почти разкаяние заплашваше да обсеби душата й.

— Боже господи! — тихо прошепна той. Върху лицето му чувствата се сменяха непрекъснато. — Ти си права. Аз също не искам да те виждам.

Противно на думите му, за частица от секундата Линдзи почувства желанието му да я целуне. Той обаче се въздържа. Освободи я от ръцете си и каза:

— Грижи се за детето и за котето. Аз тръгвам. — После пое към алеята, без да се обръща.

— Точно сега ли? — извика сякаш против волята си Линдзи. — Без багаж, дори без обувки?

Той й хвърли убийствен поглед през рамо.

— Ще изпратя да ги вземат. Изчезвам!

И той наистина се скри зад ъгъла на къщата. Тя се пребори с изкушението да изтича след него, да го спре и да го помоли да остане. Втурна се в къщата да търси Тод.

— Горе е, в стаята си — каза госпожа Грисл с укор в гласа. — Ревеше безутешно, срамота! Какво става в тази къща?

Линдзи не й обърна внимание. Затича нагоре по стълбите. Задъхана стигна втория етаж. Бутна вратата и влезе. Нямаше търпение най-сетне да остане сама с Тод.

Момчето беше на балкона, държеше в ръцете си Бозо и гледаше към морето.

— Тод, миличък, добре ли си?

Той не отговори.

Линдзи изтича до него и коленичи. Обгърна го с ръце. Момчето не реагира. Продължаваше да гледа напред, лицето му бе бледо. Сълзите бяха изсъхнали на вадички по страните му.

— Заминава — каза Тод с отчаяние в гласа. — Не се и сбогува.

Линдзи проследи погледа на момчето. Видя как колата на Макс профуча по алеята и със свистене закова на стопа, преди да влезе в улицата. Беше бесен и това личеше по шофирането му. Линдзи почувства как малкото телце на Тод се напряга.

— Карали сте се — натъртено каза той. — Затова ли заминава Макс?

Сърцето на Линдзи се сви виновно. Ако Тод е бил на балкона през цялото време, несъмнено е чул тяхната разправия. Тя се опита да изтрие вадичките по лицето му, но момчето се дръпна.

— Не — отвърна тя, опитвайки се да го убеди. — Заминаването му няма нищо общо с нас. Той просто…

Тод се измъкна от нея, пристъпи към парапета на балкона и се улови за него. Гледаше като хипнотизиран след колата на Макс, която тръгваше надолу по улицата. Линдзи разбираше, че не може да намери подходящите думи.

Изведнъж всичко експлодира. По улицата с шляпане се появи странна кафява фигура. Беше Муч, който се измъкна от храстите и пое по асфалта. Явно беше обикалял отвъд улицата и сега се връщаше към бунгалата. Колата на Макс връхлиташе отгоре му.

— Муч! — изкрещя Линдзи, скочи инстинктивно, прегърна Тод и скри лицето му в полата си.

Пеликанът се опита да се върне, влачейки счупеното си крило.

Макс направи рязка маневра, бясно се завъртя в обратна посока. Като в някакъв ускорен танц, той едва успя да избегне Муч, автомобилът се качи върху тротоара и се блъсна в стълба на уличното осветление, оставайки с две колела на улицата и две във въздуха. Линдзи притисна още по-силно Тод. Колата се задържа за миг, после отново се удари в един километричен камък, разтресе се и се закова. От капака й започна да излиза дим.

— Макс! — изкрещя Линдзи.

Пеликанът не се виждаше. Ударът бе приковал Макс към седалката. Предното стъкло бе на парчета. По цялата улица се стелеха бензинови локви и стъкла. Едната ръка на Макс висеше неестествено от шофьорската врата. Той не помръдваше.

— Макс! — изтръгна се от гърлото на Линдзи.

Тя грабна Тод на ръце и се втурна с все сили по стълбите.

Чу мяукането на котето. Момчето още го държеше. Опитваше се нещо да извика, но Линдзи не можеше да осъзнае какво.

Икономката вече стоеше в хола.

— Нещо се трясна — озадачено каза тя.

— Дръжте Тод! — извика Линдзи и го бутна в ръцете й. — Не го пускайте навън за нищо на света!

— Мамо! — проплака Тод, но тя вече тичаше навън. Пробяга напряко през градината, после прекоси ливадата и хукна по алеята към улицата.

Около колата вече имаше хора и прииждаха още.

— Аз съм лекар. Аз съм лекар — повтаряше някакъв белокос мъж, провирайки се като нея през тълпата.

Линдзи стигна първа до Макс. Той лежеше със затворени очи върху седалката. Лицето му бе сгърчено от болка.

— Мамо, мамо! — долетя до слуха и гласът на Тод и го видя да тича през тревата. След него отчаяно се носеше госпожа Грисл.

— Мамо! — изкрещя отново Тод, виждайки колата на Макс.

Не бива да го види в това състояние, помисли Линдзи уплашено. Всичко ще се повтори като при баща му.

Обърна се и се втурна насреща му. Грабна го на ръце и го притисна, закривайки Макс и смачканите ламарини на колата. Тод плачеше. Очите на Линдзи също бяха в сълзи. Не можеше да направи нищо друго, освен силно да го притиска към себе си. И да се моли.