Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (10)

Десета глава

Линдзи къпеше Тод във ваната — миеше косата му.

— Мамо?

— Да?

— Не може ли Макс да е нашият татко?

Тя сякаш се вкамени. „Не, само това не, помисли си Линдзи. Защо не го предвидих? Колко съм глупава!“

Линдзи започна така силно да сапунисва Тод, че той се стресна. Беше оставила Макс да си играе с чувствата й. Как можа да му позволи да омотае и Тод? Този човек е способен да омагьоса всекиго. Няма никакви скрупули.

— Макс е много зает — отвърна тя. — Той ни е само приятел. Ние можем и без татко.

— Но бихме могли да останем тук завинаги.

— Не — отсече Линдзи. — Макс има други планове. Ще поостанем още, но няма да е за дълго. Така трябва.

— Ама…

— Казах, Макс е зает! Недей да се въртиш около него! Особено когато е с господин Хабиб. Понякога ще ни отделя малко време и толкова.

За да приключи разговора, тя пусна душа с все сили и се зае да плакне косата му. Щом свърши обаче, Тод започна отново.

— Кога Макс ще направи пак делфинов ден?

— Днес беше изключение — каза Линдзи. — И недей да говориш само за Макс!

Дръпна ядосано запушалката на ваната и продължи:

— Не искам изобщо да споменаваш за него!

„Как си представям, че едно петгодишно дете ще се подчини на тази забрана, след като самата аз не мога“, упрекна се тя.

Тод палаво се въртеше, но Линдзи го вдигна и го уви в хавлията.

— Ама той ще е добър татко — измърмори Тод под нея.

Линдзи свали кърпата от главата му, хвана го за рамената и го загледа напрегнато в очите.

— Не, не и не! Той си има друга работа. Много пътува. Вече ще го виждаме само от време на време, както Нана.

Нана беше бабата на Тод по бащина линия, живееше в Сент Пол. Беше женена за четвърти път и с Джери много не се обичаха. Не се интересуваше особено от Тод, а от Линдзи — никак.

От време на време обаче, бабата се трогваше и внезапно решаваше да ги посети. Интересът й се изпаряваше почти веднага. Обикновено, за радост на Линдзи, си отиваше по-рано от планираното.

Очите на Тод потъмняха, като чу името на Нана. Знаеше, че и тя е от семейството им, но само толкова.

Обещаваше му какви ли не подаръци за Коледа и за рождения ден, а все не ги изпращаше. Вместо това пристигаше чек, ако не забравеше и него.

— Сега се облечи — рече Линдзи. — Дрехите ти са на леглото. — Тя го плесна по малкото дупе. Толкова щастлив изглеждаше цяла сутрин, че й беше неприятно да го гледа отново тъжен.

Но той трябваше да разбере, че не може да се вярва на всички възрастни. Нана беше прекрасен пример в това отношение. За негово добро бе да го подготви, че Макс е същия като нея.

Телефонът иззвъня и Линдзи хукна към спалнята. Кой можеше да звъни, освен Макс?! Какво ли искаше? Да я покаже отново на Хабиб като послушна домашна котка?

Не разбира ли, че ако отиде при тях сега, ще трябва да вземе и Тод? Тод не бива да се мярка пред зоркия поглед на Хабиб. Първо, защото момчето рядко се разбира с непознати и второ… напоследък, за разлика от по-рано, бърбори като сврака. Знае ли човек какво може да изтърси?

Пристъпи към телефона готова за скандал с Макс. Щеше да му каже, че не се съобразява с нея, че е дързък и нагъл. Но вместо неговия глас, чу Наоми:

— Линдзи? Аз съм в Маями. Случи се най-невероятното!

— Така ли? — рече Линдзи и се приготви да слуша.

— Трябваха ми нови слънчеви очила и влязох в онзи магазин, дето ти си купи зелените сандали.

„Бях с тях, когато отмъкнах Бозо“, спомни си Линдзи.

— Стоях на щанда — продължи Наоми — и не щеш ли, приближава един мъж и пита „Наоми Селинджър, ти ли си това?“

Линдзи знаеше, че Селинджър е моминското име на Наоми.

— Обръщам се и, пресвета Дево, гледам Артур Шулман! Помниш ли, разправяла съм ти за него?!

— Да — отвърна Линдзи. Наоми й беше казвала, че на времето имала един много красив съученик на име Артур Шулман. Била влюбена в него, но той не отвърнал на чувствата й. Даже й се струвало, че въобще не я забелязва. Загубила дирите му преди много години, но не го била забравила.

Наоми сниши глас:

— Линдзи, той ме помни! Сега е вдовец. Красив е почти както преди, само дето къдравата му коса е побеляла. Работил като лекар в Кеноша. Сега е пенсионер и се мести оттук. Единствената му дъщеря идва да живее във Флорида през другия месец. Обядвахме…

— Наоми, това е чудесно! Ще се видите ли пак?

— Затова ти се обаждам. Иска да се срещнем довечера. Ще остане в Маями само няколко дни. Търси къща. Помоли ме да му помогна. Ако не се стигне до нещо повече от вечеря, бих могла да се прибера преди полунощ. Имаш ли нещо против? Все пак, Артур Шулман след толкова години. Не е ли съдба?

Линдзи пое дълбоко дъх. Хрумна й нещо доста смело.

— Наоми — рече тя, — ти нямаше ли племенник в Маями?

— Да, Хършел.

— Да си споменавала, че той и жена му все те канят на гости?

— Така е — съгласи се Наоми. — Какво общо има това?

Не можеше да разбере накъде бие Линдзи.

— Наоми — продължи тя. — Може би наистина това е знак на съдбата. Не ти се ще да лъжеш Хабиб, нито на мен. Защо не останеш при Хършел в Маями? Виж се с Артур, щом е там.

— Наистина ли? — Наоми явно се изненада. — Обещах да ти помогна и няма да те оставя сама в тази каша.

— Не — отвърна й Линдзи. — Ако те няма, ще мога аз да се грижа за Тод. Така ще се измъкна от Хабиб, а и от Макс. Ще кажа, че внезапно си се разболяла… някакъв лош вирус. Тод също е контактен и затова трябва да си седи в стаята. Моля те, Наоми, Макс започва много да му влияе, а Тод се привързва към него. Не е редно.

Последва дълго мълчание. Най-сетне Наоми каза:

— А какво е станало с мен? Извънземните ли са ме отвлекли?

— Ще кажа истината. Отишла си при племенника си. Нали жена му беше медицинска сестра? Разболяла си се в Маями и те са настояли да останеш, докато оздравееш.

Пак настана мълчание.

— За човек, който не лъже, напредваш поразително.

— Защото съм принудена — отвърна Линдзи.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? Мислех, че не искаш да оставаш сама с този човек.

Линдзи преглътна, но буцата на гърлото й не изчезваше.

— Ще се справя. Това е най-добрият вариант за всички ни. Приятно прекарване с Артур Шулман.

— Не се безпокой, ще прекарам чудесно. Сигурна ли си, че ще можеш да се оправиш сама?

Линдзи вдигна рамене:

— Ще мога!

Дълбоко в себе си обаче съвсем не беше сигурна.

Когато се обади Макс, Линдзи и Тод точно влизаха. Бяха ходили да хранят Муч. Пеликанът вървя след тях чак до вилата, макар че Линдзи го гонеше. Муч напоследък не се боеше да се разхожда по пътищата и тя се плашеше. Много по-безопасно за него бе да се навърта около басейна.

Гласът на Макс я накара в миг да забрави Муч. Каза й, че с Хабиб са вечеряли и вече са уморени от делови разговори. Очаквали Линдзи да им прави компания, като си легне Тод.

Линдзи се опита да обясни сложните измислици, които бе сътворила. Слава богу, Тод беше на балкона с Бозо и не чуваше.

Какво става с мен, чудеше се тя угрижено. Досега никога не лъжех, бях честен човек.

Не ще и дума — Макс Дън беше виновен за всичко.

— Не мога да дойда. Безпокоя се за Тод, Наоми се обади от Маями. Някакъв вирус я съборил на легло. Ще остане при роднините си. Трябва да внимавам с Тод.

— Какво? — попита Макс.

С доста заекване Линдзи му разказа за внезапното разболяване на Наоми.

— Не мога да дойда — повтори тя. — Извини ме пред господин Хабиб.

Макс промърмори нещо.

Тя се опита да звучи по-нормално.

— Проклетница! — изръмжа Макс. — Що за измишльотини? Обърнах се на маймуна да угодя и на теб, и на детето. Нищо му няма, плуваше като риба сутринта. И си залагам главата, че на Наоми също й няма нищо. Какво кроиш, Линдзи?

— Нищо не кроя — отвърна тя, опитвайки се да се постави над неговите обвинения.

Мълчанието, което настана, явно говореше, че той не й вярва. Защо не можеше да не й пука от това? Не беше честно. Защо му позволяваше да я кара да се чувства виновна?

Най-накрая той проговори:

— Ще ти помогна да сложиш Тод да спи.

— Недей — възпротиви се Линдзи. — Може да се е заразил.

— Намирам се в собствената си къща! — отсече той и затвори.

Появи се пред вратата им след по-малко от пет минути. По бермуди и оранжева фланелка, бос, с разрошена коса… На рамото му висеше китарата.

Като го видя, Линдзи усети, че гръбнакът й се сковава.

Макс я огледа от горе до долу, сякаш я разсъбличаше с очи. Тя се обърна, преди да я е съблякъл напълно.

— Влез.

— Колко мило, че ме каниш.

— Макс! — весело извика Тод. Линдзи замръзна, като видя как сина й се втурва от балкона към него. Бозо тичаше след момчето, готов, както винаги, да зарови носле в краката на Макс.

Той грабна момчето в свободната си ръка.

— Здрасти, шампионе. Как мина деня?

Тод стискаше лист хартия.

— Виж — изчурулика момчето и му го подаде, — това е за теб.

— Е — каза Макс доволен, — поне един човек да ми се зарадва.

Вдигна Тод и заразглежда картината.

— А! Не съм виждал по-хубава рисунка на делфин! За мен ли е?

— Да! — отвърна възбудено Тод. — Като порасна, ще стана като теб и мама. Ще съчинявам песни и ще рисувам картини.

— Това е чудесно — каза Макс. — Чакай да оставя листа, за да не го смачкаме. Измислих една нова песен днес. Искаш ли да отидем на балкона и да я чуеш?

— Искам!

— Ще си легнеш ли след това?

— Да!

— И ще затвориш очи?

— Да!

— И ще сънуваш делфини?

— Да!

— Тогава да вървим. — Макс излезе на балкона с Тод на ръце.

Значи ще имаме публична изява, рече си Линдзи. Хабиб ще гледа, сигурна съм. Макс не би пропуснал възможността да се покаже такъв, какъвто не е.

Тя ги последва със скръстени ръце и гневен вид. Хвърли око на рисунката на Тод. Макс я похвали, и я заряза — точно в негов стил. Изведнъж почувства, че го мрази.

Настъпващата вечер разстилаше сенки по балкона. Макс седна на плетената пейка, сложи Тод на възглавницата в средата и занастройва китарата.

Вечерният бриз рошеше разбърканата му коса и шумеше в листата на декоративния бръшлян по стената. Когато обаче срещна погледа на Линдзи, Макс изведнъж посърна.

— Ела при нас — показа й той свободната възглавница до Тод. — Няма да те заболи, ако се усмихнеш.

Той погледна многозначително надолу към терасата. Линдзи видя, че Хабиб е седнал в един шезлонг и яде грозде. Той й се усмихна чаровно.

Това я накара да се почувства неловко. Публиката беше осигурена — точно както предполагаше. Линдзи се усмихна и махна на Хабиб. После седна до Тод и го прегърна с ръка. Нищо не разбираш, искаше й се да му каже. Всичко е въздух. Представление. Не го гледай така влюбено!

Разбира се, успя да се въздържи. Тод не би я разбрал.

— Песен за глупавите риби — каза Макс. — Искаш ли да я чуеш?

Тод кимна с нетърпение. Макс се усмихна и удари първите акорди. Погледна Линдзи и усмивката му изчезна. После запя с тих, дълбок глас. Песента беше някаква игрословица за един калкан, който си купил шапка, а всички риби му завиждали. Тод очарован се хилеше. Линдзи напразно се опитваше да се усмихне. Колко безмилостен беше този човек! Защо трябва да се държи така с детето? Не помисля ли колко ще липсва на Тод, когато фарсът свърши?! Или му е все едно?

Макс свири, пя и се шегува, докато Тод не почна да се прозява, свит в скута на Линдзи и готов за сън. Тогава запя безкрайната песен за приключенията на котарака Бозо.

Най-после Тод затвори очи. Бозо също вече дремеше на облегалката на пейката, сякаш уморен от историята за собствените си скитания.

Линдзи понечи да вземе Тод на ръце, но Макс я превари:

— Дай на мен. — Той остави настрана китарата, взе нежно Тод и се изправи.

После приближи парапета на балкона и кимна на Хабиб. Той му отвърна, приветствайки тази щастлива идилична картина.

Лъжец! Безсрамен лъжец, помисли си Линдзи в нов пристъп на омраза и ги последва в спалнята. Макс сложи Тод на леглото.

— Още не е съвсем заспал — рече той. — Искаш ли да му облека пижамата? Ако се разбуди, пак ще го приспя.

Линдзи кипна.

— Просто се махай! — изсъска тя. — Стига толкова. Остави ни на мира… мошеник такъв, лицемер, змия!

— Защо, аз обичам децата! Какво толкова…

— Ще се махнеш ли най-сетне? — прекъсна го тя. — Омръзна ми да те гледам!

Макс се усмихна иронично. Не казваше нищо — само я гледаше. На страната му трепкаше едно мускулче. Не пророни нито дума.

Върна се на балкона, взе си китарата и я преметна през рамо. Леко погали Бозо между ушите.

После влезе отново в спалнята. Спря за минутка пред леглото и погледна момчето загрижено.

— Стига си се преструвал! — ядосано му подхвърли Линдзи. — Изчезвай!

Той вдигна очи — в тях проблесна познатото огънче.

— Тихо! Ще го събудиш! — каза Макс, обърна се и тръгна. Спря само, за да вземе рисунката на Тод и тихо затвори вратата след себе си.

Линдзи стоеше с поглед забит във вратата и се молеше да го сполетят всички възможни злини. Ако за всяка лъжа получеше по една година в ада, нямаше да му стигне и самата безкрайност.

— Тате? — промърмори Тод в просъница.

Господи, помисли си Линдзи, дали не сънува Джери? Дали не преживява отново катастрофата? Или му се иска Макс да остане при тях?

Очите й се напълниха със сълзи и тя падна на колене до леглото. Челцето на Тод беше намръщено. Погали го и той се успокои. После приглади тъмната му коса.

— Съжалявам, Тод — прошепна тя, проклинайки се, че въобще му позволи да се доближи до Макс Дън. — Ужасно съжалявам!

Събуди я чукане по вратата. Седна в леглото и отметна коса от лицето си. Погледна светещия циферблат на часовника върху шкафчето — беше малко след полунощ.

Знаеше, че на вратата е Макс. Стана, грабна една роба и я намъкна в движение, проклинайки едва чуто.

Какво иска сега? Не мисли ли, че ще събуди Тод? Линдзи едва не настъпи Бозо, изруга и стигна до вратата.

Отвори. Беше Макс — войнствен и с ръце в джобовете. Очите му я оглеждаха от горе до долу.

Линдзи загърна по-плътно халата си. Под него беше в лека синя пижама.

— Какво искаш? — попита тя с досада.

— Теб! — рече Макс. — Искам теб.

Линдзи премигна неприятно изненадана.

— Искам да поговорим. Хайде!

Той я хвана за ръка и се опита да я издърпа навън. Тя се съпротивляваше.

— Има време, ще почакаш.

— Няма. — Държеше я така силно, че не й оставаше нищо друго, освен да се разкрещи.

— Хайде! — настоя Макс. — Да отидем на плажа.

Той протегна ръка и затвори вратата на спалнята. Поведе я надолу към дневната. Лампите в градината осветяваха хола, Макс безпрепятствено го прекоси и стигна до френския прозорец. Отвори вратата и се спря на прага. Привлече я към себе си не особено нежно.

Линдзи усети, че е ядосан, при това много. Искаше й се да види лицето му, но широките му рамене спираха светлината.

— Може да не ти харесва, но е възможно да имаме и публика. Мисля, че Хабиб е горе на балкона. Внимавай как се държиш и се прави на щастлива, дявол да те вземе.

— О! — рече Линдзи иронично. — Среднощен урок по актьорско майсторство, така ли, господин Дън?

Той я притисна още по-силно:

— Като за Оскар, госпожо Дън. Налага се да се преструвам, че си моята голяма любов.

— Защо въобще трябваше да забъркваш тази ужасна каша? — Сърцето на Линдзи заби учестено.

— Много просто! — Беше толкова близо, че усещаше дъха му върху лицето си. — Първо, срещнах един побъркан мъж, после — една побъркана жена. Сложи и едно улично коте и готово!

— Не се прави на светец!

— Не съм светец! И ако ме подведеш, ще се убедиш в това!

Той огледа градината, пусна Линдзи, но задържа ръката й. После излязоха навън в светлината на градинските лампи и Макс я прегърна през кръста.

Линдзи потрепери, но не каза нищо. Хвърли поглед към далечния край на къщата, към стаята на Хабиб. На балкона се виждаше сянката му. Несъмнено ги гледаше.

Тя се обърна към Макс и се усмихна престорено.

— Е, да чуем какво е толкова важно, че ме вадиш от леглото посред нощ?

— Парите — отвърна той също с изкуствена усмивка.

— Трябваше да се досетя.

— Разбира се, че трябваше.

— Вероятно става дума за парите на Хабиб.

— Позна.

— Защо, няма ли да ти възложи сделката? Въпреки твоето чудесно на външен вид семейство?!

Той спря под лампата и я целуна по челото.

— Не се заяждай!

— А ти не ме целувай!

— Не ставай дръзка, иначе… — Макс отново я целуна по челото, нежно и с наслада. Това беше предупреждение и тя го разбра.

— Къде си купуваш пижамите? — подигравателно повдигна вежда той. — В девическия магазин ли?

— Бива те да хапеш. А на теб това ли ти е идеалът за официално облекло? — кимна Линдзи към оранжевата му тениска, бермудите и босите крака.

Той се усмихна и я прегърна отново. Тя обърна глава и устните му докоснаха само косата й.

— Точно това ми допада у теб — чу да шепне в ухото й. — Въобще не държиш да те харесват.

Стигнаха края на градината. Нататък се простираше плажната ивица, а след нея — океанът, огромен и тъмен под нощното небе. В тази част на залива брегът беше плитък и почти нямаше вълни. Малките гребени просветваха едва-едва.

За миг останаха така — Линдзи в плен на неговата прегръдка. Бавният ритъм на вълните събуждаше у нея неспокойствие и копнеж. Докосването му, колкото и пародийно да бе то, не я оставяше безучастна. Тя се опита да потисне чувствата си.

— Докога ще вървим така? Извика ме тук, за да говорим.

Сцената сигурно изглежда миловидна отстрани, помисли си Линдзи смутена. Но колкото по-дълъг бе допирът с Макс, толкова по-силно ставаше чувството й за опасност. Толкова повече се объркваше.

— Въпросът е — започна Макс с тих глас, — че Хабиб е почти готов да подпише договор с мен. Но иска да говори първо с теб. Насаме.

Тя го погледна с тревога.

— С мен? Защо?

— Не знам. Сигурно иска да те пита за сватбата. Ще трябва да преценяваш бързо и да даваш отговори, които да го задоволят.

Тя се ужаси от тази перспектива. Макс беше хитър, но и Хабиб не падаше по-долу. Какъв ли капан й готвеше?

— Но аз… — Гласът й пресекна внезапно.

— Исках да стопля ръцете ти — Макс стисна пръстите й по-силно — и да те питам дали имаш някакви въпроси. Ако искаш да направим повторение на нашето „минало“, а?

Тя се замисли за миг. Пръстите й също се стегнаха неволно. Поклати глава:

— Не. Мисля, че всичко помня.

— Надявам се. За доброто на всички ни.

Линдзи се опита да се дръпне. Той пусна едната й ръка, но продължи да я държи за другата. Стояха безмълвни и се гледаха. Тя — угрижена, той — ироничен.

— Ако всичко мине добре — рече му колебливо, — приключваме, нали? Котето остава при нас без повече условия. Като изключим, че ще стоим тук още известно време сами. С Наоми, ако тя иска. Така ли?

— Точно така. Други условия нямам. Освен, че ще взимам котето за реклами. А ти трябва да го пазиш здраво и читаво.

— И изчезваш от живота ни, нали?

— Изчезвам от живота ви, напълно!

„Каква дума, помисли си Линдзи. Звучи като надгробен звън!“

— Разбирам — каза тя.

— Докато вие с Хабиб си говорите, реших да отидем с Тод в делфинариума. Да види пак делфините. Използват ги и за терапия. Особено на деца с проблеми. Тод би могъл също да се възползва. Толкова е преживял.

Линдзи се опита да се дръпне:

— Не!

Макс я държеше здраво.

— Защо не? Защо си такава? Не искаш ли синът ти да се радва? Не мога да си обясня държанието ти, Линдзи.

— Не! — повтори категорично тя. — Стой настрана от него. Мен можеш да ме използваш колкото искаш, но него остави на мира!

— Ела тук. Ако Хабиб гледа, не искам да помисли, че се караме. — Той отново я притегли към себе си. — Какво лошо има в това Тод да се забавлява? Той трябва да се смее.

Тя вдигна очи, пълни със сълзи.

— Започва да се привързва към теб, глупако!

— Какво?

— Сляп ли си? Не чувстваш ли нищо? Толкова те харесва, че те мисли за Бог. Не е честно! Ще го накараш да се привърже, а после… ще изчезнеш. По-добре стой настрана. Недей да усложняваш нещата.

Пръстите му притиснаха раменете й.

— Чакай, нали ще се виждаме от време на време, заради котето. Ще идвам тук понякога.

— Ти си безнадежден случай — рече тя иронично. — Нищо не разбираш. Стой далеч от него. Само това му липсва. Да страда и за теб, като те няма.

Макс приближи и се вгледа в очите й.

— Господи, заради него ти дадох котето, опитах се да съм добър, да го разведря. Пуснах те да живееш тук. Какво друго би могла да искаш?

— Да се връщаме! — рече хладно Линдзи.

В очите му нямаше нито топлина, нито съчувствие.

— С удоволствие. — Той взе ръката й. — Но знай едно… не ставам за втори баща. Въобще… Не съм скроен така.

— Втори баща ли? — Лицето й пламна. Значи намеква, че тя иска истински брак с него? Какво унижение! — Втори баща? Кой те е молил?! Въобще не те бива за това!

Той вече я водеше към вилата, стиснал силно лакътя й.

— Тихо — прошепна Макс, едва отваряйки уста. — Хабиб гледа. Видях го, че идва насам. Дръж се добре и се прибирай.

Щом прекрачиха в хола, тя дръпна ръка.

— Ти си невъзможен! — Линдзи разтърка мястото, където той я беше стискал.

Макс стоеше и я гледаше с непроницаемо лице.

— Така е. Аз съм невъзможен. Винаги съм бил и ще бъда. Защото ми харесва. Не забравяй това.

После се обърна и я остави сама в тъмнината.