Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (9)

Девета глава

Макс я беше притиснал така силно, че тя остана без дъх и разтвори устни.

— Охо! — обади се отдолу господин Хабиб. — Само да се обърна с гръб и започвате! Ех, любов! Май не ви се философства с мен. Колкото е по-ново брачното легло, толкова по-силно ни тегли!

— Не трябваше да си сложи връзка, а намордник! — просъска тихо Макс и отново целуна Линдзи.

— Пълен напред! — извика Хабиб. — Нали така казвате тук?! Не се притеснявайте за мен. Забавлявам се отлично. Водете булката право в леглото!

Очите на Макс светнаха. Докато разбере какво става, Линдзи вече се намираше в ръцете му и той я понесе нагоре по стръмното стълбище.

— Какво правиш? — улови се тя за врата му. Макс прескачаше по две стъпала наведнъж.

— Тихо! — предупреди я той. — Остави стареца да се радва!

— Виж какво… — възрази тя.

— Казах, тихо! Щом Скарлет О’Хара не се е съпротивлявала, когато са я носели на ръце…

Макс спря на завоя на стълбите и я целуна отново.

— Ах! — извика Хабиб. — Какво чудесно нещо е бракът!

Макс продължи нагоре.

— Прав сте наистина! Лека нощ, сър!

После отвори с крак вратата на голямата спалня, влезе, затръшна я с ритник и пусна Линдзи върху гигантското легло, толкова рязко, че тя подскочи.

Без да я погледне, Макс седна в самия край на матрака, подпря лакти на коленете си, стисна глава, сякаш го болеше и изруга. Линдзи изпълзя на четири крака, гледайки го недоумяващо.

— И кога бракът престана да е чудесно нещо?

Макс отново изруга.

— Какво, по дяволите, правиш?! — попита Линдзи, докато слизаше от леглото.

Той протегна ръка, улови китката й и я придърпа към себе си:

— Спокойно! Отпусни се. Повече никъде няма да ходим. В капана сме, поне за известно време.

Линдзи отметна кичур коса от очите си и каза:

— Благодарение на теб. Цялата каша забърка ти!

— Какво друго можех да направя? Трябваше да запуша устата ти. А докато целувам, невинаги мисля правилно. — Макс сърдито изгледа стените, разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча яката на ризата. После за трети път изруга, свати вратовръзката и я запокити на пода.

Линдзи го погледна хладно.

— Не съм те молила да ме целуваш!

— Хабиб идва, а ти беше отворила такава уста, че…

— Нямаше защо да ме целуваш по този мадагаскарски начин!

— Не мадагаскарски начин, а мадагаскарска вендуза — със сериозен тон я поправи той. — И не аз я правя, а ти.

Линдзи прокара пръсти през косата си и въздъхна тежко.

— Съжалявам, че се забърках в този фарс! — развърза панделката си тя и нервно започна да си играе с нея. — Особено сега, когато се запознах с Хабиб. Той е порядъчен човек и не заслужавала бъде лъган!

Макс дълго мълча. Линдзи чуваше ударите на сърцето си. Усещаше как пулсира цялата — от страх, опиянение и срам.

— Не е задължително да бъде лъган — каза най-сетне Макс.

Ръцете й, мачкали до този момент панделката, се усмириха. За първи път Линдзи забеляза леглото. То бе последна дума на модата. Имаше четири сребристи крака, а под бялата копринена завивка се виждаха кранчетата на синьото копринено бельо.

— Нито пък е задължително да играем фарс — добави Макс леко развълнуван.

Линдзи го погледна и веднага съжали. Очите му никога не бяха изглеждали толкова сини и толкова настоятелни.

— Само от нас зависи да стане действителност. Ние сме мъж и жена. И аз те желая.

Неосъзнато, първично желание проблесна в душата й. Изправи рамене, но не каза нищо. Продължи да си играе с панделката.

— Ти също го желаеш. Независимо, че казваш не!

Макс сложи ръката си върху нейната, за да спре нервната й игра.

— Когато се докосваме, ти изпитваш същото силно желание като мен. Ако се отдадем на това чувство, луната би могла да слезе при нас, а звездите да изпопадат!

Желанието я прониза като с нож. Но Линдзи знаеше — всичко това е безполезно.

— За няколко дни или как? — горчиво попита тя. — Само докато си тръгне Хабиб. Така ли?

Той се наклони и целуна голото й рамо:

— Може и за по-дълго. Кой знае?

— Аз знам! — гневно го погледна Линдзи. — Не искам да бъда поредното ти кратко пристанище!

— Напротив, искаш — отново целуна рамото й той.

Линдзи се дръпна ядосано:

— Това е твоят стил, не моят! Аз също имам право да знам. Човек невинаги може да има онова, което иска!

— Така ли? — Той взе ръката й и я целуна, без да откъсва очи от нейните.

„Може и да го желая, мислеше Линдзи, но не по този начин, по който той би ме искал. Той признава само леката любов. Другото за него е шега, игра. И той играе, за да спечели. Когато не може да промени правилата, просто ги нарушава!“

— Не! — решително каза Линдзи. — Аз имам задължения, имам дете… Не мога да се впускам в авантюри.

Авантюри, каза си тя, запомни тази дума! Никога няма да падна толкова ниско. Защото съм силна — трябва да съм силна, заради Тод.

— Това не е авантюра — рече Макс, — а брак!

— Не е брак — възрази тя. — Никога не съм имала истински брак! Нито първият път, нито сега. Бракът означава трайност и пълна отдаденост.

Усмивката изчезна от очите на Макс. Той вдигна ръка.

— Чакай сега! Не бързай да се отдаваш! Първо трябва да се опознаем. Не съм ли прав?!

Внезапната промяна ядоса Линдзи още повече.

— Това е точно в твоя стил — присви очи тя. — Когато не можеш да си откровен, започваш с шегите. Ти не можеш да бъдеш предан докрай, добре! Но аз мога. През последните години от живота си никога не съм изневерявала на онова малко същество в съседната стая!

Макс сбърчи вежди:

— Престани да се криеш зад детето, Линдзи! То няма нищо общо с нас двамата.

— Но с мене има! — побесня Линдзи. — С това, което съм и което трябва да остана! Няма да позволя някакви еднодневки да дефилират из живота ми!

— Един човек не може да дефилира, Линдзи!

Тя не му обърна внимание и стана. Трябваше да се махне още в началото. Защо й беше нужно да седи на леглото до него?! Обезумяла ли беше?!

— Ти си привлекателен мъж, господин Дън — делово започна Линдзи. — Аз обаче не вярвам в мимолетните връзки.

Макс също стана. Върху устните му играеше едва доловима усмивка.

— Аз пък не вярвам във вечната любов! Само че това не значи, че не бихме могли да се възползваме от ситуацията.

— Това възнамерявам да направя — каза Линдзи, обръщайки се към вратата.

— Къде смяташ да вървиш?

— В моята стая.

— А ако те види Хабиб?

— Какво от това?! Майката наглежда детето си.

— А какво ще кажеш за леда?

Линдзи го погледна недоумяващо.

— Ледът, който те покрива от главата до петите — продължи Макс с горчива ирония. — Сигурно половината портокали на Флорида ще измръзнат, защото са в един щат с тебе.

— Можеш да напишеш песничка! — отговори Линдзи и посегна към дръжката на вратата.

— Знам защо си бясна — каза Макс. — Искаш да спиш с мен! И двамата го знаем.

Тя се обърна гневно:

— Въобразяваш си!

Той прие думите й с усмивка.

— На твое разположение съм, сладурче. Ако промениш решението си, вратата ми е отключена. Можеш и да не чукаш!

Линдзи излезе и не затръшна вратата само заради Хабиб.

 

 

— Линдзи, трябва да поговорим! — Наоми изглеждаше почти отчаяна. Хабиб и Макс закусваха на терасата. Линдзи бе успяла да избегне тяхната компания, оправдавайки се с Тод. Закусиха в стаята и цяла сутрин се занимаваха там — рисуваха Бозо — ту като пират, ту като пожарникар, ту като космонавт.

Наоми в зелена плажна рокля стоеше на вратата с табла, каничка кафе и чаши.

— Може ли да вляза? — попита тя почти шепнешком.

— Разбира се — рече Линдзи. — Случило ли се е нещо?

Наоми влезе, остави таблата на малката масичка, наля кафе и подаде едната чаша на приятелката си.

— Какво има, Наоми?

— Линдзи, Хабиб е изключително хитър. Мисля, че подозира нещо. Опитва се с ухажване да ме спечели за свой агент.

Лицето на Линдзи помръкна. Наоми беше ефектна жена и мъжете я харесваха. На Линдзи никога не й бе минавало през ум, че Хабиб ще си послужи с подобни трикове.

Защо не, помисли си тя отчаяно. В дома на Макс нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко е възможно.

— Задава много въпроси — рече Наоми. — Аз ги парирам. Казвам, че не обичам да коментирам работодателите си, но той все пита и пита. Започвам да се чувствам виновна, че лъжа.

— Разбирам — рече Линдзи. — И аз изпитвам същото. Ненормална история. Ще кажа на Макс, че е по-добре да стоим далеч от Хабиб.

— Точно така — продължи Наоми. — Във всеки случай, Хабиб не е моят тип. Аз съм взискателен човек. Държа на някои неща. Какво ще кажат внуците ми? Мамо, този човек носи пъстърва вместо вратовръзка.

Въпреки напрежението, Линдзи се усмихна.

— Всъщност той защо я е сложил?

Наоми поклати глава.

— Давала му предимство при сделките. Привличала вниманието.

— Това е безспорно! — съгласи се Линдзи. — Но пък те обърква. Чудиш се какво да мислиш за такъв човек.

— Може и да е луд, но умът му сече. Притежава правата над най-добрите музиканти отвъд океана. Сделката с Макс е за много пари и това доста ме притеснява.

Линдзи кимна с разбиране:

— Слушай, защо не си вземеш свободен ден? Просто се измъкни. Аз и Макс ще се оправим с Тод. Днес нали е делфинов ден.

Наоми замислено приглади косата си.

— Този свят е полудял. Какво всъщност значи делфинов ден?

— Нямам представа — отвърна Линдзи. — И Тод ме пита.

От балкона се промъкна Бозо с вирната нагоре опашка. Без да се колебае, скочи в скута на Линдзи и любопитно надникна в чашата й. Наоми го погледна враждебно:

— Ей, коте, ти преобърна света с шарките си!

Бозо вдигна клоунското си лице към Наоми и се прозя, сякаш за да й се надсмее.

 

 

Линдзи беше минавала край делфинариума стотици пъти. Пред градината се мъдреше огромна бетонна скулптура, изобразяваща делфин. Нищо не я беше привличало вътре, макар да знаеше, че е отворено за посещения. Винаги си беше представяла тъжни, измъчени делфини и учени в бели престилки, които ги тормозят с разни жици, инжекции и какво ли не.

— Ние ще влезем във водата при делфините, така ли? — попита недоумяващо Линдзи. — В самия басейн?

Пътуваха с колата на Макс. Тод се намираше в скута на Линдзи, пристегнат с предпазен колан към седалката.

— Не в басейна — уточни Макс, — а в морето.

— В морето ли? Тод не обича морето, нито пък аз. Обичаме само да го гледаме.

— Трябва да се научите да го обичате истински — отвърна Макс. — Иначе за какво си взехте бански?

— Мислех, че отиваме на воден парк или нещо подобно.

— Нямам нищо против да се окъпя, но с делфини…

— В океана ли ще плуваме? — попита Тод. — При големите риби?

Макс разроши перчема му.

— Ще ти хареса. Пък и делфините не са обикновени риби. Те са умни като хората. Дори по-умни.

— Мене ме е страх от океана — каза Тод. — Мама казва, че човек може да се удави в него.

Макс хвърли на Линдзи укорителен поглед:

— Когато си с мене, няма страшно.

Тод се съгласи и се облегна на майка си. Линдзи се подразни от начина, по който Макс успя да го убеди.

— Смятах, че да се плува с делфини е забранено — каза намръщено тя. — Мислех дори, че има закон.

Макс тръсна глава:

— Програмата е под наблюдение. Никой не иска да мъчи делфините. Но видиш ли ги веднъж във водата, представата ти коренно се променя. Ставаш техен защитник.

— Аз и досега съм ги защитавала.

В делфинариума, за разлика от очакванията на Линдзи, нито яздеха делфините, нито ги караха да скачат през обръчи. Това беше единственият делфинариум с нестопанска дейност в страната. Някои от обитателите му бяха родени тук, а други доведени. Мястото се бе превърнало в убежище за престарели, болни и наранени делфини.

Тук се помещаваше още щабът на направлението за защита на морските животни във Флорида Кийс и звеното за бърза помощ. Работеха над изследователски програми за ДНК-то, интелекта и отглеждането на делфините. Центърът предлагаше и множество образователни лекции.

Програмата за запознаване с делфините даваше възможност да се влезе в техния воден свят, да се пипнат и да се поиграе с тях, но под строго наблюдение и за кратко време.

Преди влизането във водата гостите се запознаваха с центъра и делфините. Получаваха описание за индивидуалните особености на всеки от тях.

Линдзи не беше очаквала всичко това. Инструкторите и изследователите нямаха нищо общо с представата за тежки учени в бели престилки. Те бяха загорели млади мъже и жени в твърде оскъдни бански костюми — поне според понятията на Линдзи.

Макс остави Тод край един малък пристан в началото на делфиновата лагуна. Той облече червени бански с избродирана синя рибка, обу плавници и се затича към майка си, шляпайки по цимента. Макс, с преметнати на врата кърпи, в стари бермуди и тъмни очила, весело подсвиркваше след него.

Побързай, сякаш казваше лицето на Тод.

— Чувствам се глупаво — каза Линдзи на Макс. — От мен се иска да вляза във водата и да комуникирам с тези същества, така ли?

— Така. Русалките са приятели на морските обитатели!

— Аз не съм русалка — загърна се в халата си тя.

— Напротив! — засмя се Макс. — Ти си наполовина жена с гореща кръв, наполовина студена риба. А пък Тод е дете на русалка. Така ли е, приятелче? Кой знае, един ден можеш да станеш принц на делфините?!

Очите на Тод светнаха от любопитство. Някъде в морето излая морж, после се чу пискливият глас на делфините и ехото му се понесе над водата. Тод едва сега попита:

— Какво значи принц на делфините?

Макс приятелски го потупа:

— Делфините са умни. Мозъкът им е по-голям от човешкия. Според легендата, преди много години те се опитали да говорят с хората, но хората били егоисти и постъпили подло с тях. Делфините се оттеглили. Предпочели да се заселят в морските дълбини.

Той вдигна момчето нагоре и го задържа в ръцете си. Тод го гледаше със сериозни очи.

— Сега делфините чакат някой, който ги разбира, да стане техен принц и когато той отиде при тях, те ще му предадат цялата си мъдрост. Тогава хора и животни ще заживеят в мир.

Тод гледаше като омагьосан.

— Не му пълни главата с глупости — измърмори сърдито Линдзи.

— Какви глупости?! Това е легенда. И то много хубава. — Макс стисна окуражително Тод и продължи: — Хайде, приятел, готов ли си вече? Време е да се сприятелим с делфините.

После внимателно нагази във водата, стараейки се да не опръска Тод. Линдзи наблюдаваше напрегнато. Момчето изглеждаше щастливо и не изпитваше страх. Винаги я учудваше нежността, с която Макс се отнася към него.

От пристана ги следеше един инструктор на име Гари — млад човек с бронзов тен. Заливчето беше отделено от морето с едва забележима ограда. В него плуваше лъскав, сив делфин, дълъг около метър и половина. Линдзи прехапа устни. Макс се движеше във водата, сякаш сам бе някакъв морски вид. С едната си ръка крепеше Тод, а с другата помаха на Линдзи:

— Хайде, русалке!

„Не мога да повярвам, че аз правя всичко това“, помисли си Линдзи, съблече халата и се потопи в леко хладната вода.

„Не мога да повярвам, че Тод е във водата и при това му е приятно. Магьосник ли е този човек?!“

Припомни си как Макс вадеше монети и цветя от никъде и си каза: „Да, той наистина е магьосник!“. Беше влязъл в живота им, грижеше се за тях, правеше своите непредсказуеми вълшебства и обръщаше всичко нагоре с краката.

Нагоре с краката, но много хубаво, изразяваше лицето на Тод. Щом Макс се намираше наблизо, животът му се струваше страхотен. Делфинът се насочи право към Макс, сякаш му беше стар приятел, макар че инструкторът го извика.

— Внимавайте — рече Макс и протегна свободната си ръка. Научен да реагира на жестове, делфинът тръгна право към нея.

Животното гледаше тримата със странните си човешки очи, които излъчваха интелект. После изправи глава над водата и сложи право в ръката на Макс дългата си сива муцуна. Макс я приближи до лицето си.

— Виждате ли? Иска целувка и аз ще му дам.

Тод гледаше ококорено как Макс целуна делфина, а после приближи муцуната му до своята буза, за да го целуне и той. Линдзи беше поразена. Животното явно се радваше на това.

Делфинът отплува към средата на заливчето, но продължаваше да гледа към тях.

— Твой ред е — каза Макс на Тод, придържайки го здраво през кръста. — Не се бой, протегни му ръка. Като наближи, му дай една целувка.

Линдзи затаи дъх. Тод протегна малката си ръка, животното потопи глава и заплува към момчето. После доверчиво положи муцуна на дланта му. Тод се усмихна и звучно целуна делфина по бузата, след което го остави да се погали в лицето му. Момчето беше на върха на щастието.

Делфинът отново се отдалечи.

— Хайде, русалке — рече Макс, — дай на делфина хубавата си мадагаскарска целувка.

Почувствала се в друга вселена, Линдзи заплува встрани от пристана. Известно време се гледаха с делфина. После тя плахо протегна ръка. Той заплува към нея и Линдзи можеше да се закълне, че видя усмивката му. Аз съм част от твоя живот, сякаш казваше той, а ти си част от моя. Не е ли чудесно?!

Животното бавно я изгледа отстрани и муцуната му полегна върху ръката й.

— Здравей, делфине! — прошепна тя и го приближи към себе си. Кожата му беше топла и гладка. Тя докосна устни до мократа, леко грапава повърхност на лицето му. После той я дари със странната си морска ласка и се отдалечи в очакване играта да продължи.

Линдзи погледна Тод. Щастието му бе неописуемо.

Никой не би повярвал, че преди седмица това дете можеше да бъде тъжно. Колкото и невероятна да беше интелигентността на животното, за Линдзи радостта в очите на детето й изглеждаше по-невероятна. С изключение на Бозо, никой не го бе правил толкова щастлив.

Времето за запознанство с делфина изтече.

— Сега трябва да разбереш дали наистина те харесва — каза Макс. — Аз мисля, че те харесва. Готов ли си?

Тод кимна, загледан към делфина, който чакаше в средата на заливчето.

— Поплувай към него! — продължи Макс. — Ако те харесва, той ще се приближи и ще ти подаде горната си перка. Хвани се за нея и ще те повози. Това ще бъде най-интересното пътешествие в твоя живот.

Сърцето на Линдзи затуптя с все сили, когато Тод заплува към делфина. Плуваше като истинска риба. Не беше и помисляла, че нейният Тод може да бъде толкова смел.

Като видя детето, делфинът се плъзна към него и Линдзи затаи дъх. После животното се доближи до Тод и той се улови за перката му. Загадъчно усмихнат, делфинът заплува по повърхността, отнасяйки го като във вълшебна приказка.

Тод се смееше с все сили. Личеше, че изпитва върховно удоволствие. Делфинът обиколи залива в кръг, удивлявайки Линдзи със своята безпогрешност и бързина.

— Линдзи? — В гласа на Макс имаше тревога.

Тя се обърна към него.

— Защо плачеш? — попита той.

Тя не съзнаваше, че плаче. Погледна през сълзи Макс, преглътна с труд и пак се обърна към Тод. Делфинът го водеше към нея и момчето продължаваше да се смее.

— Линдзи? — повтори Макс.

Тя нарочно не се обърна. Не искаше лицето й да издаде онова, което не можеше да изрече — ти направи сина ми щастлив! Обичам те заради това!

Как би могла да обича мъж като Макс Дън?! Това бе глупаво, безсмислено и опасно.

Но беше ли възможно да не го обича?! Поемайки малката ръчичка на сина й, той всъщност бе уловил сърцето й. Тя обаче не биваше да го допуска.