Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (7)

Седма глава

Моментът на прехласване обаче бе прекъснат от икономката. Пенелъпи Грисл беше висока, четирийсетгодишна жена с тъмна коса и извънредно сериозен вид.

— Господин Дън — каза тя, — обади се от Ню Йорк господин Хабиб.

Усмивката на Макс изчезна.

— Хабиб от Ню Йорк?

— Каза, че няма да дойде след два дни, както било планирано.

— Отказа ли поканата?

В миг въображението на Линдзи полетя. Ако Хабиб не пристигне, целият този карнавал ще приключи. Но в гърдите си усети болка — сякаш железен обръч притискаше сърцето й.

Отговорът на икономката пресече противоречивите й чувства.

— Не, господине, пристига тази вечер.

— Какво, какво? — намръщи се Макс.

— Няма да пристигне след два дни, а още тази вечер. Иска да го чака кола на летището.

— Тази вечер?! — попита Макс.

— Тази вечер? — повтори изумена Наоми.

Какъв ужас, помисли Линдзи.

— В седем и четиридесет и пет — изправи още повече гръб Грисл. — Трябва да се направи нещо с това коте, господин Дън. Затворих го в мокрото помещение, за да не ходи по цялата къща. Но то мяука, дращи. Не се търпи. Хвана ме мигрената.

— Разбирам — рече Макс.

— А сега — каза Грисл, цупейки уста, — пристигат и гости. Почти без предупреждение. И без това не е лесно с непослушното коте. Казахте, че има два дни до пристигането на господин Хабиб. Не мога да поема отговорност, когато гостите не се придържат към графика.

— Тод — рече Макс със заплашителен, равен глас. — Идете с Наоми да пуснете Бозо.

Тод кимна, хвана Наоми за ръка и я поведе към вилата. Макс се намръщи още повече.

— Щом пристига довечера, ще го посрещнем довечера. И то както се полага. Независимо от трудностите. Ясно ли е, госпожо Грисл?

Тънките вежди на икономката високо се повдигнаха, а лицето й помръкна.

— Искам — добави Макс — да се отнасяте с котето като с мой гост. Дори по-добре. Ако вие и вашата мигрена не можете да изтърпите това, ще е по-добре да напуснете.

— Сериозно ли? — попита разтревожена икономката.

— Да — отвърна Макс, — съвсем сериозно! А сега се заемете с приготовленията за Хабиб.

Икономката измърмори под носа си и влезе във вилата.

— Знаех си, че не съм за прислуга — троснато каза Макс, когато вратата се захлопна след нея. — От два дни съм ги наел, а вече едва ги издържам.

Линдзи го погледна с изненада.

— Искаш да кажеш, че никога до сега не си имал домакин, готвач, градинар, така ли? За първи път ли наемаш тези хора?

Макс сложи ръце на хълбоците си и поклати глава.

— Кордуайнър каза, че ще ми трябват за тази голяма къща. Изпрати ми ги чрез някаква агенция. Май ще се наложи да воювам с госпожа Грисл за правата си.

— О, боже — измърмори Линдзи, поглеждайки пясъчните си крака. — Тя ще ме намрази, ако мина така през къщата.

— Преобличането може да почака. Сега имаме работа.

Макс я хвана за ръката и я поведе към беседката в градината.

— Какво?

— Хайде! — каза сериозно Макс. — Хабиб вече чука на вратата. Ти и аз трябва да се справим с интимната част. Много бързо и без увъртане!

Останалото време от деня Макс и Линдзи прекараха в сянката на беседката сред палми и зеленина, обменяйки подробности за живота си.

Наоми разбра сериозността на положението и се зае с Тод. Даже нареди на прислугата да им занесе обяда в беседката.

— Така — рече Макс, захапвайки сандвича, — да повторим. Родена си в Сент Клауд, Минесота. Имала си сестра, две години по-голяма, но тя умряла, когато си била на шест. Казвала се е Джени, така ли?

— Да — кимна Линдзи. Имаше много добра памет. Донякъде я потискаше с това.

— Баща ти е бил адвокат, а майка ти — графичка. След смъртта на сестра ти, тя започва да пие. Бракът се разпада, когато постъпваш в колежа. Преместваш се в Минеаполис и следваш литература в университета в Минесота. Дипломираш се с отличие. Срещаш Джери Маккой в последната година от следването си.

Линдзи кимна и нервно отпи от лимонадата.

— Постъпваш на работа във фирмата за картички „Силвър беър“, в художествения отдел. А онзи, как му беше името…

— Джери — подсказа му Линдзи. Името все още я изпълваше с неприятни спомени.

— Джери работи в счетоводна компания. Боже мой, как си могла да се омъжиш за счетоводител? Най-скучните хора на света!

Линдзи вдигна глава, очаквайки да види заядливата му усмивка, но лицето му беше сериозно. Очите му я пронизваха като скалпели и караха дъха й да спре.

— Беше единственото възпитано момче, което познавах. Държеше се почти галантно. Всичко при него беше перфектно…

— Перфектно — с върховна ирония повтори Макс.

— Той беше първата ми сериозна връзка. Бях ужасно притеснителна. Умееше да се облича, да говори, получаваше отлични бележки. Въобще… самото съвършенство.

Макс изсумтя.

— Уважаема госпожо Дън, ти си страшно зле с критериите!

Линдзи го погледна хладно. Макс не си поплюваше. Но тя също можеше да му намери безброй кусури. Ако беше зрял човек, нямаше да ходи полугол. Или така ужасно облечен. Денят ставаше все по-горещ и Линдзи се опасяваше, че Макс всеки момент може да съблече ризата с премятащи се маймуни.

Най-голямото му качество бе, че хладнокръвно умееше да казва най-ужасни неща. Сигурно никога не бе получавал добри оценки. Затова се гордееше, че са го изхвърляли от колежи в Луизиана, Алабама и Флорида.

Какво ли би станало, ако преди много години не Джери, а Макс бе нахлул в живота й?

— Наистина беше самото съвършенство — рече тя, защитавайки се. — При това не само аз мислех така, а и той самият. И за да си го докаже, започна да кръшка.

— Защо? Ти си разумен човек. Защо трябваше да те лъже? Вероятно все пак му е липсвало самочувствие, въпреки привидната самоувереност.

— Започна да ме лъже, веднага щом разбра, че съм бременна с Тод. Бащинството го плашеше. Все повтаряше, че времето върви, че животът се изнизва…

Макс се прозя.

— Господи! Как мразя такива хора! Защо въобще се женят?

— Не се прозявай, когато ти разказвам своя живот — каза Линдзи. — Не е възпитано. Ожени се за мен, защото само така можеше да ме вкара в леглото си. Аз бях хубаво момиче.

— Това е още по-невъзпитано. Да се ожениш за някого, само за да спиш с него. Звучиш самоукорително. Не си ли вече хубаво момиче? Трябва да сваля тази риза. Много е горещо.

Както Линдзи се опасяваше, той съблече ризата. Хвърли я на шезлонга, после се изтегна с доволна въздишка. Процеждащата се през плетения покрив слънчева светлина хвърляше ярки петна по широките му гърди.

Тя преглътна.

— Не съм хубаво момиче…

— Добре. — Той я огледа отново и повдигна вежди.

— … а хубава жена — довърши Линдзи.

Той се плесна по голия корем. Сложи ръце под главата си и се усмихна. Сякаш си припомняше някакъв виц.

— Чака ни работа — напомни му Линдзи.

— Тогава не си губи времето с непрежалимия си съпруг. Хабиб трябва да мисли, че си била щастлива с него.

Линдзи се улови, че не може да откъсне очи от красивото му лице. Бризът рошеше гъстата му коса. Когато очите му бяха затворени, можеше да разгледа и другите черти на лицето му. Имаше широки скули и орлов нос. Устните му съчетаваха чувственост и цинизъм, плюс доста загадъчност.

Тя си спомни усещането от тези устни върху своите — сигурни, пламенни и властни. Беше я целувал дълго и вълнуващо.

Споменът я стопляше и разнежваше, сякаш жегата на деня я беше опила или по-точно разтворила в себе си. Силното му тяло пораждаше в нея копнежи, които не трябваше да допуска в мислите си.

Стресна я гласът му:

— Щеше ли да се разведеш?

Линдзи отмести поглед, изпълнена с чувство за вина. Не знаеше какво да отговори. Катастрофата така я беше разстроила, че съжаляваше, загдето бе мислила за развод. Дали щеше да му прости, ако беше оживял?

Би ли могла да му прости? Щеше ли той да се промени?

— Не знам — отговори тя. — Нещата са много сложни…

— Да, твърде сложни — каза Макс с дрезгавия си глас. После неочаквано запя:

„В живота ни вече всичко е сложно.

Дори да мълчим е почти невъзможно.

А от любов бяхме просто пияни…

В какво се превърна днес любовта ни?“

Линдзи се засмя с горчив смях.

— Помня тази песен. Изживяла съм я.

— Какво съвпадение?! Защото аз съм я написал.

— Ти?

Той се протегна и се прозя отново.

— Точно така. Хайде сега да продължим! Ти напускаш „Силвър беър“, защото си бременна, но продължаваш на свободна практика. Тод е роден на осемнайсети септември, вторник през нощта. Любимият ти цвят е зеленият, любимото ястие — лазаня, а любимият аромат — на шоколад.

Линдзи кимна.

— Преместила съм се тук преди девет месеца — продължи тя. — С теб сме се срещнали преди три месеца, не — преди четири, когато си дошъл да разгледаш вилата. Запознали сме се на брега. Аз съм се разхождала, не — с Тод сме правили пясъчен замък.

Линдзи тръсна отчаяно глава.

— Ще объркам нещо, не мога да лъжа. Няма да стане. Кажи на Хабиб, че имам ларингит.

— Жегата те съсипва. Ще те хвърля в басейна. А и аз ще се окъпя.

— Не — възпротиви се Линдзи, изплашена от мисълта да попадне пак в прегръдките му.

— Тогава не се отпускай — рече той със затворени очи. — Какъв е моят любим цвят? Аромат? Името на първото животинче, което съм имал?

Тя се намръщи от напрежение.

— Любим цвят — небесносиньо. Аромат — лимон. Питомецът — куче… на име… — заекна Линдзи.

Той повдигна глава, отвори едното си око и я погледна.

— Зут. Казваше се Зут. На френски значи „кроше“, или нещо подобно. Ужасно куче. Заради него заобичах котките.

— Добре — кимна Линдзи. — Майка ти взела Зут, за да те пази. Обичал си да бягаш от къщи като малък. А кучето те захапвало за панталона и те връщало.

— Често ме захапваше и по-дълбоко — измърмори Макс. — Искаш ли да ми видиш белезите.

— Ами!

— Пак този свян. — Той затвори очи и отново легна. — Продължавай! Кажи сега нещо за това, което обичам най-много: за собствената ми персона.

Линдзи се отпусна на шезлонга и затвори очи. Обедната жега се засилваше и я правеше едновременно ленива и нервна. Опита се да забрави чувствата и да се съсредоточи над фактите.

— Роден си в Лафайет, Луизиана — започна тя. — Баща ти е ирландец. Преместили сте се в Байлокси, когато си бил на една годинка заради морето.

— Баща ми беше неспокойна душа.

— Работил е главно по търговските параходи — продължи Линдзи. — Но все пак успял да направи още три деца.

— Да беше се грижил повече за тях — рече Макс без злоба.

— Бил си ужасен ученик, много непослушен.

— Предпочитам да мисля, че съм бил бунтар, който не приема задушаващия живот на големите.

— Започваш да пееш пред барове и кръчми, когато си на петнайсет. Още си малък и не те пускат вътре. Първите си авторски песни композираш на дванайсет години. Сам си се научил да свириш на китара.

— Майка ми работи допълнително в ресторанта, за да ми я купи. Беше добра майка. Страхотно добра.

— Мечтаела е да учиш в колеж.

В гласа му имаше раздразнение:

— Опитах. Но все нещо ми пречеше. Непрекъснато напусках колежите заради някой нов състав…

Ох, помисли си Линдзи, той е бил безнадежден случай, напълно безотговорен тип. Беше груб, безогледен и своенравен. Но въпреки това, тя започваше да го харесва. При това много. Каква лудост! Можеше да си го обясни само с прекалено дългото стоене на слънце!

Потърка чело, защото започваше да я боли глава.

— Изключили са те от университета във Флорида.

— Това беше нещо като експеримент, а не изключване.

— Доста такива експерименти си направил в разни колежи — рече тя заядливо. Потисна у себе си желанието да отвори очи и да го погледне. — Майка ти сигурно се е съсипала.

Той се изсмя саркастично.

— Другите й три деца нали завършиха колежи! Аз напредвах със състава. Помагах и на тях.

Изведнъж Линдзи усети, че Макс слага голямата си ръка върху нейната — на облегалката на шезлонга. Стресната отвори очи.

Гледаше почти задрямал, с полуспуснати клепачи и лека усмивка. Стисна ръката й и Линдзи усети мазолите от китарата.

— Трябва да свикваш — рече той бавно. — Съпрузите често докосват жените си. Не подскачай така.

Тя гледаше като хипнотизирана слетите им ръце. По ръката й протичаше електричество, от което колената й омекваха.

— Ти не си ми съпруг — произнесе тя с напрегнат глас.

— Сега съм ти съпруг, ситуацията го налага. — Той прокара нагоре ръка и почна да гали рамото й.

— Недей! — едва промълви тя.

— Усещам, че се стягаш, но ние трябва да се държим свободно. Отпусни се. — Пръстите му бавно галеха скованите й мускули. — Сякаш си направена от желязо. Това трябва да се оправи.

Той стана плавно като събуждаща се котка. Заведе я до оградата на градината и седна, придърпвайки и нея долу. Обърна я с гръб към себе си — бяха толкова близо, че Линдзи усещаше топлината на тялото му. После с две ръце започна да гали раменете й.

— Недей! — повтори нервно Линдзи.

— Голяма работа, не обръщай внимание — измърмори Макс.

Сега му е паднало, помисли си Линдзи.

— Докъде бяхме стигнали? — Гласът му звучеше неочаквано нежно. — Първият ми успешен състав. Как му беше името?

Тя затвори очи, опитвайки се така да игнорира и усещането от неговата близост. Но допирът му я разсейваше още повече. Отвори очи и опита да се концентрира, гледайки разкошните цветя.

— Групата е… „Максимилиян и Марсианците“…

— Не, „Лунните кучета“ — поправи я Макс. Галеше врата й, от което тя настръхваше. — Трябва да си оправиш косата. Има ли гребен?

Наоми беше пратила по Тод тоалетната й чанта, ако се наложи да си оправи грима или да глътне аспирин. Стоеше недокосната на масата в беседката. Линдзи се чувстваше по-добре така.

Тя не помръдна и Макс отиде да го вземе сам. Намери малка четка за коса и отново седна зад Линдзи.

Отвърза жълтата панделка и й я подаде. Линдзи я взе объркана.

— Цялата си в сол — каза Макс, докато решеше дългата й коса. — Също като русалка. Обзалагам се, че и на вкус си солена.

— Само че не опитвай — предупреди го Линдзи и застина като статуя.

— Сигурно и аз съм солен — измърмори той и продължи да я сресва.

— Това не ме засяга — рече Линдзи.

— Приличаш ми на русалка — леко солена, с дълги коси и морскосини очи. Русалките обичат най-много да ги решат. Това ги успокоява.

Линдзи не мърдаше, загледана в алените цветове на гладиолите. Представи си, че е русалка, седнала на скала сред морето. Отвлякъл я е красив пират и сега бавно, бавно сресва копринените й коси.

— Ресането на косата е чувствено изживяване — рече Макс. — Когато се прави бавно и с удоволствие. Въобще приятните неща трябва да се правят бавно, за да продължат колкото може по-дълго. Така ли е?

— Да, но трябва да си купиш пудел, щом толкова ти харесва. Мене ме изнервя.

Той се пресегна и грабна панделката.

— Добре. Кажи за следващия състав.

Линдзи се намръщи — опитваше се да се съсредоточи. Вместо да й върже косата, той я беше пригладил над раменете й.

— След „Лунните кучета“ идва „Цирк Максим“. След него „Дън и Отново Дън“.

— Не. — Той събра косата и започна да я връзва на опашка. — „Дън и Анти-Дън“. Тогава си падах по интелектуалните имена.

Ръцете му слязоха на раменете й и започнаха да ги масажират. Линдзи почувства как цялото й същество шеметно се понася в непозната галактика.

— „Дън и Анти-Дън“ — повтори старателно тя и облиза устни. Наистина беше солена, съвсем леко.

Продължи нататък:

— Тогава пишеш първия си хит: „Текила Сити“. Малко по-късно ставаш солист.

Пръстите му натискаха по-силно.

— Колко по-късно?

— Година, а не! Година и половина. „Текила Сити“ е станала платинена плоча. Имаш още три златни плочи. — Тя отново облиза устни, затвори очи и се отдаде на докосването му. Опита се да мисли за живота му, а не за неговата близост. — Три златни плочи: „Акули“, „Неизбродното море на сърцето ми“ и „Кораби в морето“. После си изгубваш гласа от многото турнета.

— Загубата не беше голяма — подхвърли той.

— Освен това — продължи Линдзи прилежно като ученичка — най-голямо удоволствие ти е доставяло да пишеш текстовете за музиката си, да пътуваш по света, да слушаш различна музика. Привлича те бийта на Карибите.

Ох, Макс, мислеше отчаяно Линдзи. Как да науча всичко? Живял си толкова дълго, толкова бурно, толкова волно и безгрижно — умът не ми го побира. Не познавам друг такъв човек.

Пръстите му върху раменете й застинаха. Тя най-сетне започна да им се наслаждава. Лежеше със затворени очи, сгушена на голите му гърди.

Усети, че той се навежда към нея, но не направи нищо — само леко се усмихна. Макс я прегърна — нежно и плавно, като в танц. Линдзи почувства топлината на неговия дъх, после — леко соления вкус на устните му върху своите.

Грапавите му пръсти погалиха шията й. Целуна я страстно, но и нежно.

Усети, че нещо я отнася в дълбините на забравени чувства. Нещо по-силно от прилива. Тя се отпусна по течението, сякаш винаги е била там, като русалка.