Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (6)

Шеста глава

Седяха на терасата след сутрешната закуска.

— Не, не! Не почвай пак с онези улици! — засмя се Тод и с ръце запуши ушите си.

— Така се пее в песента за Бозо — каза Макс. Той бе както винаги бос, с измачкани бермуди и нова хавайска риза. Този път с маймуни, люлеещи се на бананови дървета.

— Тогава изпей друга! — помоли Тод.

Макс кимна замислено и започна да настройва китарата.

Ранното слънце блестеше в червеникавата му коса.

— Щом не щеш да пеем за обикновени котки, ще ти изпея за морската — каза той, удари няколко акорда и започна.

„На върха на носа си морската котка

може да вдигне дори челна стойка.

Тя лапички няма, но има мустаци

и заслужава безкрайни овации.“

Тод се засмя. В скута му Бозо се прозя и затвори очи.

Наоколо беше пълно с цветя. Отвъд градината се простираше плажът. Океанът просветваше на слънцето в синьо-зелени тонове. Целият този свят изглеждаше нереален на Линдзи и тя не преставаше да е нащрек.

Беше спала на отворен прозорец и се събуди от омайващия аромат на кафе и пресен сладкиш. Чуваше се някакво бръмчене. Някой подстригваше живия плет. Жужеше прахосмукачка.

Линдзи и Тод бяха вече облечени, когато Макс почука и ги покани на закуска. Наоми, издокарана в розово-бял костюм, беше с него. Изразът й обаче подсказваше, че и тя изпитва съмнения.

Макс закуси с Линдзи, Тод и Наоми. Наистина бе очарователен — особено внимателно се държа с Наоми. Непрестанно редуваше шеги и ласкателства и почти я разплака от смях. А Тод го гледаше направо като омагьосан.

Линдзи почувства, че се дразни от това. Докато Тод седеше в краката на Макс, двете с Наоми си размениха погледи.

Тод съвсем се е захласнал по него, казваха очите на приятелката й. Той се държи добре с момчето.

Нека си го харесва, отвърна с леден поглед Линдзи, на мен тези не ми минават.

Наоми безпомощно вдигна рамене. Ситуацията я затрудняваше. Но тя явно омекваше спрямо Макс. За разлика от Линдзи.

Безотговорните хора много често са чаровни. Не бива да им се вярва, казваше си Линдзи.

Макс свърши песента и сложи китарата настрана.

— Толкоз! Ако продължа, на майка ти ще й се надуе главата.

Тод се изкиска, а Бозо се прозя.

Наоми свенливо подръпна шортите си и рече:

— Много хубаво пеете, г-н Дън. Имате необикновен глас.

Наоми, не ме предавай и ти, отчаяно помисли Линдзи.

Макс скромно наведе глава, след което чаровно се усмихна на Наоми. Очарователно фалшив, отбеляза наум Линдзи.

— Това е вълшебна сутрин, нали? — попита Тод.

— Не знам — повдигна вежди Макс. — Ти как мислиш?

— Мисля, че е вълшебна.

Макс сви устни и поклати глава.

— А изми ли си ушите тази сутрин?

Тод не разбра въпроса. Какво общо имаха ушите?

— Хм — наведе се Макс. — Май не си ги мил? В тях има нещо.

Той направи ловък жест и в ръката му се появи малка неразцъфнала роза.

— Хм — рече втори път той и отново се наведе над Тод. — Какво ли само няма в ушите ти?!

И извади последователно — бяла роза, маргарита, малко столче играчка. Когато обаче измъкна и една гъба, Тод започна да се търкаля от смях. Бозо възмутено се оттегли.

Наоми изцъка от възхищение, а Линдзи, за да преодолее напиращата усмивка, се обърна към морето.

— Стани от камъните, Тод! — каза през стиснати зъби тя. — Ще си изцапаш дрехите.

Тод направи сериозна физиономия, но само за миг. Макс протегна ръце и го вдигна, отупвайки дрехите му.

— Стига си се хилил! — рече му Макс. — По-добре предложи цветята на госпожа Фелдман. Ще подхождат на тоалета й.

Тод събра розите и маргаритата и ги подаде на Наоми.

— Цветя за най-добрите! — тържествено обяви Макс.

Линдзи му хвърли унищожителен поглед, но той не й обърна внимание, а продължи да се усмихва.

— Има ли още нещо? — приближи се Тод и поднесе ухото си.

Макс се престори, че търси.

— Единственото нещо в това ухо е самото ухо — каза той.

Тод подпря лакти на коленете на Макс и го погледна с надежда.

— Щом това е вълшебна сутрин, ще има ли делфинов ден?

— Не! — рече Макс. — Неделя никога не е делфинов ден. А ти сигурен ли си, че всички закусиха?

Тод кимна.

— Аз ядох, ти също, Наоми, мама и Бозо се нахраниха…

Макс вдигна глава и мълчаливо му посочи един пеликан, който летеше ниско над вълните. Тод се замисли. Погледна въпросително към Линдзи. Тя разбра въпроса му.

— Муч — нежно рече Линдзи.

Тод хранеше Муч всяка сутрин. Разглезената птица сигурно продължаваше да се върти около тяхната вила в очакване на своите сардини.

— Не съм купила сардини! — ядоса се Линдзи.

Тод погледна виновно.

— Имаш ли риба, чичо Дън?

— Макс! — поправи го той. — Нямам. Съжалявам. — Гледаше Линдзи. Усмивката му бе изчезнала. Но когато обърна поглед към Наоми, не можа да се сдържи и каза:

— Ще бъдете ли така любезна да купите риба и да нахраните Муч заедно с Тод?

— С удоволствие — отвърна Наоми. — И без това трябва да прескоча до моето бунгало за бродерията си.

— Бродерия ли? — заинтересува се Макс. — Майка ми бродираше навремето. Голямо изкуство! Иска се изключително търпение.

— О! — рече Наоми. — Чак пък толкова?!

— Ще ви дам пари за рибата — настоя Макс и извади от джоба на ризата си петдесетдоларова банкнота. — Вземете повечко, моля! Приятелят ти очаква от теб грижи, нали така, Тод?

Той потупа момчето по гърба и го изпрати при Наоми. После се обърна към Линдзи.

— Да се поразходим по брега! Трябва да обсъдим някои неща.

Линдзи вдигна безразлично рамене.

— Не забравяй да прибереш котето, Тод!

Тод кимна и вдигна Бозо на ръце. Макс ги изчака да влязат и каза:

— Добро утро, госпожо Дън. Сигурно ще си още по-хубава, ако престанеш да говориш през зъби.

— Накарай ме да спра, ако можеш!

— Аз? Какво пак съм направил?

— Я, виж ти!

— Хайде — кимна към плажа Макс, — разходката може да ти оправи настроението.

Линдзи се изправи, но изразът й остана непроменен.

Беше в жълти панталони и блуза в тон. Косата й бе прибрана с жълта панделка, но вятърът се опитваше да я разроши. Линдзи се намръщи, опитвайки се да я завърже по-добре.

— Дай на мене! — приближи до нея Макс.

От допира на пръстите му кожата й настръхна.

— Мога и сама — възпротиви се Линдзи.

— В такъв случай трябваше вече да си я вързала. Сега стой мирно и гледай какво прави морският вълк. Бива ме за възли.

— Бива те за мошеничества! — прекъсна го тя, но се остави да й помогне.

Неговата близост я смущаваше. Най-сетне той я тупна приятелски по гърба и каза:

— Готово! По-добър възел не може да се направи!

Прав е, помисли си Линдзи, така ме е завързал, че…

— Можеш да оставиш сандалите си, иначе ще ги съсипеш! Отпусни се, мадам, не гледай така мрачно!

— Няма смисъл. Ти си се отпуснал и за двама ни.

Той се изсмя. Това я ядоса, но разбираше, че Макс е прав. Вдигна крака си на пейката, разкопча сандала и нави крачолите си.

— Престани да ме гледаш и да се хилиш така ехидно! — улови погледа му Линдзи.

Макс се облегна на една палма и каза:

— Мислиш, че като гледам глезена ти изгарям от страст ли? Не ставай смешна!

Линдзи събу и другия сандал и нави крачола.

— Няма да ти навреди, ако се обличаш малко по-прилично. Сигурно имаш по-добри дрехи, като за пред твоя скъп Хабиб?

Той намръщи вежди:

— Какво ми е на дрехите?

Линдзи отметна глава и пое по каменната пътечка към брега. Макс я настигна и както винаги, надвисналото му над нея тяло я притесни.

— Питам, какво им е на дрехите ми?

— Преди всичко са доста оскъдни — отвърна тя, поглеждайки към босите му крака. Гърдите му бяха прекалено секси. Не беше свикнала с толкова мъжественост.

— Във Флорида се ходи с разкопчани дрехи — каза Макс и се шляпна по голия корем. — Още нещо?

Тя стисна зъби ядовито:

— Ризите ти са кошмар — рече тя. — И закопчани, и разкопчани!

— Толкова разбираш — отвърна Макс. — Това са истински хавайски ризи. Колекционерска рядкост.

— Може, ако някой колекционира боклуци…

Той спря и я хвана за ръката.

— Ти жилиш повече от оса. И знам защо.

— Не може ли без физическа сила? — хвърли унищожителен поглед към ръката му Линдзи.

— Може, разбира се — отвърна той. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Ти си ревнива.

Линдзи се изчерви от гняв:

— Ревнива?

— Точно така. — Силата на погледа му я изплаши. Искаше да се дръпне, но той я държеше в плен. — Ревнива — повтори той. — Синът ти ме харесва и ти беснееш.

— Глупости! — отсече Линдзи. — Просто не искам да го въртиш на пръста си.

— Аз го забавлявам. Навремето бях в този бранш. Това престъпление ли е?

Този път той я пусна и избърса ръце, сякаш съжаляваше, че я е докоснал. Бяха вече на плажа. Линдзи ускори своя ход. Макс без усилия я настигна.

— Смятам… — започна той, но тя го прекъсна рязко.

— Няколко евтини фокуса! Няколко глупави песни и разбира се, шепа жълти монети. Може ли без подкуп!

— Подкуп ли? — учуди се той.

— Да! Сладолед, видео, игри, обещания! Това не е ли подкуп!

— Това не е подкуп. Просто така живея. Обичам живота и му се радвам.

Линдзи го погледна злобно.

— Обичаш да ловиш наивници! Умираш да те гледат като Бог. И знам защо го правиш! За да смаеш господин Хабиб с едно дете, което те боготвори!

— Е, да, ти всичко можеш да развалиш! Защо поне веднъж не ме погледнеш с нормални очи? Без да мислиш какъв удар ти готвя.

— Вече казах. Престани да манипулираш детето!

Той поклати презрително глава.

— Господи, що за собственическо отношение към това същество!

— Не е вярно!

— Не е вярно — иронично повтори той. — Доколкото разбирам, тази сутрин момчето разговаря повече, отколкото всичките последни седмици. Мислех, че ще си доволна. Уви!

Макс изруга и мушна ръце в задните си джобове. Линдзи стреснато втренчи поглед в него.

— Ти също си част от проблемите на детето! То не говори, защото не му се налага. Ти го разбираш без думи. Аз го карам да говори. Затова ревнуваш.

Линдзи спря, обърна се към него и понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Езикът й се скова. Стомахът се сви на топка, а дробовете останаха без въздух.

— Не ме гледай така — каза Макс с гняв. — Вчера само го предполагах. Днес го видях с очите си. Когато иска нещо от мен, той моли. Ти го разбираш по погледа и действаш. Няма нужда от думи.

Линдзи си даде сметка, че ядът й идва повече от собственото й чувство за вина. Думите на Макс бяха верни. Те просто я шокираха. Толкова обичаше Тод, че съзнанието му се бе превърнало в част от нейното. Гордееше се, че го разбира напълно. Но в старанието си да му помогне, не беше ли ощетила детето си? От невежество и надменност. Какъвто и да беше Макс — мошеник, сваляч, кичмен — той бе свършил онова, което тя не беше успяла. И то само за един ден! Беше извадил Тод от собствената му коруба. Върна думите и усмивката му. Накара го да бърбори. Линдзи обърна глава. Очите й се наляха със сълзи. Вдигна ръка към устата си и усети грубия допир на бинта.

„Всеки път, когато се приближа до този човек, чувствам болка, помисли си Линдзи. Няма спасение от него. Не е честно!“ Макс успяваше с Тод там, където тя се беше провалила. Това също не беше честно!

— Линдзи? — рече Макс — О, господи, какво пак направих?!

Тя усети на раменете си големите му, топли, внушаващи сигурност ръце. Почувства, че я обръща с лице към себе си. С изненада видя загриженост в насмешливите му обикновено очи. Опита се да отвърне глава, но той улови брадичката й и я задържа. Другата му ръка я притегли. Линдзи не искаше да се притиска до него, но се остави, без да разбира защо.

Той беше висок, той беше силен, той стоеше стабилно върху земята. На него можеше да се разчита. Поне като временен отдушник.

Линдзи едва сега си даде сметка, че е изтощена от емоции. И не само от последните дни, дори не само от годината и половина истински ад след смъртта на Джери.

Не, мислеше си тя, с глава върху смешната риза на Макс. Дългите години тревоги — от неуспешния брак, от лекомисления съпруг, от свръхчувствителното дете — казваха своето. Отдавна се бореше с това. Сама. Съвсем сама и беше уморена.

Много години се опитваше да бъде силна, да се справя по най-добрия начин. Нужен й беше само един миг на отдих. За да си даде сметка, че остава без сили, че бърка, че не е права.

Макс я прегърна с две ръце, притисна устните си до нейните, нашепвайки успокояващо:

— Добре, добре… — Гласът му звучеше приглушено и тихо. Морският вятър отвяваше думите.

Усети, че държи единия ревер на ризата му като спасително въже, а бузата й се притиска в голите му гърди. Бронзовата му кожа приятно ухаеше на кокосов сапун. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й с ритъма на започващия прилив. Силното му тяло я закриляше.

— Няма нищо — шепнеха устните му. — Всичко ще се оправи.

„Прегърни ме, постой така още миг, искаше да каже Линдзи. Толкова отдавна никой не ме е прегръщал.“

Но мисълта да изрече тези думи я плашеше. Тя мълчеше. Но какво всъщност правеше? Какво търсеше на частния му плаж, в неговите ръце, притисната към него с толкова копнеж?!

Може би той искаше точно това — до обяд да спечели и тримата — Наоми, Тод и нея самата? Нея, вероятно, бе решил да спечели не само емоционално, но и иначе. Не може ли без физическа сила, го беше попитала. И сега си отговаряше — очевидно може!

Опита се да се дръпне, но макар че Макс бе разхлабил прегръдката си, ръцете му все още бяха на раменете й. Погледна я леко намръщен:

— Няма да умрем от това, че се харесваме! Не е престъпление човек да се позабавлява!

— Забавление? Само за това ли мислиш?

Макс се вгледа в очите й. Лицето му се напрегна. На слепоочието му запулсира една вена.

— Да — рече той бавно, — само за това.

Ако е истина, чудеше се тя объркано, защо я гледа така сериозно? Какво става в неговия мозък, когато в очите му припламва този дяволски блясък? Ръцете му вече едва я докосваха.

— Забавление… — повтори той, сякаш убеждавайки сам себе си. После я грабна на ръце и се втурна към морето.

— Не! — закрещя Линдзи.

Но той продължаваше да я носи като перце.

Спря да тича, чак когато вълните заляха коленете му. Линдзи мигаше от пръските. Притисна се в него, почувствала допира на водата и извика отново:

— Не!

— Да! — отвърна й Макс. — Няма да те пусна, докато не се засмееш!

Линдзи се опита да се съпротивлява, но една вълна се разби почти в лицето й. Тя се разкашля и тръсна мократа си коса.

— Не мога! Ще се удавя!

Макс я притисна още по-здраво, а в очите му дяволските пламъчета засветиха по-силно от преди.

— Няма да те пусна, докато не се засмееш! И ти имаш нужда от смях, също като детето.

После — като напълно побъркан — нададе ликуващ вик и се бухна във водата, продължавайки да я държи в ръцете си. Линдзи риташе с все сили, заплашваше и се мъчеше да се откопчи от прегръдката му.

Това само амбицира Макс. Най-сетне тя се разсмя.

Смехът все още продължаваше да грее на лицата им, докато се връщаха към вилата. Видът им бе съвсем окаян. Ужасната риза на Макс бе прилепнала от морската вода върху гърдите му. От косата му се стичаха капки. Краката му, също като нейните, бяха в пясък.

Панделката, благодарение на моряшкия възел, все още държеше прибрана косата на Линдзи. Мокрите й дрехи очертаваха извивките на нейното тяло. Макс пусна някаква шега, която накара Линдзи отново да се разсмее. Пристигнаха на терасата едновременно с Наоми и Тод. Като ги видя, очите на Наоми се разшириха от учудване, а после се свиха замислено. Тод погледна доволен майка си и тя разбра какво си мисли. За малко да му кимне, но си спомни думите на Макс. Усмихна се и не каза нищо.

— Какво казваш на майка си, когато й говориш само с очи? — попита Макс.

Тод срамежливо се засмя.

— Какво й казваш? — настоя Макс.

Тод се обърна към тях.

— Къпали сте се с дрехите — тихо прошепна той. — Много смешно!

— Значи днес е смешен ден! — каза Макс. — Така си и знаех. Щом намерих в ухото ти гъба.

Тод набърчи носле и погледна към Линдзи. Тя отново усети, че чете мислите му, но реши да премълчи.

— И сега какво казваш на мама? — намеси се Макс. — Нека всички да чуем!

Момчето погледна към Макс, после Наоми и накрая Линдзи. Наведе глава и рече:

— Забавляваме се много хубаво, нали?

Гласът му беше ясен и щастлив. Линдзи прехапа устни и замига с очи. Не, това не беше от морската сол!

— Да — каза уверено Макс. — Наистина се забавляваме!

Тод все още се усмихваше с наведена глава. Мислеше си нещо.

— Макс — започна той срамежливо.

— Какво?

— Всички цветя дадохме на Наоми. Защо мама не получи нищо?

Той погледна към Макс.

— Ами тогава да видим дали не е пораснало още някое цвете? — отвърна, след като помисли той. — Але, хоп! Ти позна.

В ръката му се появи прекрасна жълта роза. Макс галантно я подаде на Линдзи.

— Ето! Какво ще кажеш сега?!

Тод се засмя. Линдзи недоумяващо гледаше розата.

Как го прави, питаше се тя. Розата беше суха и току-що откъсната. Явно не я е носил от сутринта. Можеше също така да се закълне, че не е ходил в градината.

Погледна го едва ли не със страхопочитание. Дали пък наистина не беше вълшебник?