Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (5)

Пета глава

Церемонията се състоя същия следобед. Приятелят на Макс — Хамиш Кордуайнър — богат, ексцентричен писател, имаше личен самолет. Излетяха тримата за Доуган, Алабама.

Макс избра Алабама, защото в този щат не се чакаше за церемонията след получаване на разрешителното. Във Флорида бе тъкмо обратното, а времето, както се изрази Макс, бе от съществено значение. Хабиб трябваше да пристигне след три дни.

Макс и Линдзи наеха кола, получиха разрешителното. После Кордуайнър ги закара отвъд Доуган в един малък, запустял чифлик. Тук, каза им писателят, през шейсетте имало комуна на хипита — един гуру и цяла група деца на цветята. Сега гуруто живеел сам. Последователите му отдавна си заминали, за да се заемат с по-практични неща. Гуруто наричал себе си „дъга на мира“ и твърдял, че може да извършва бракосъчетания. Имал дори сертификат — доказателство за правоспособност.

Линдзи искаше маскарадът да свърши по-бързо и да се върне у дома при Тод. Пак го беше оставила на Наоми. Измъчваше я чувство за вина. Макс им бе предоставил вилата, нямаше да скучаят, но въпреки това се притесняваше.

Не можа да обясни на Наоми с какво е заета. Знаеше, че трябва да въведе приятелката си в тънкостите на това налудничаво приключение. Каза на Макс, че няма да дойде във вилата без придружителка. Наоми трябваше също да е там, макар че Линдзи не знаеше как ще й обясни всичко.

Сега оглеждаше с тревожни очи сухия пейзаж. Макс я потупа приятелски по рамото. От допира му тя подскочи като от ток.

— Стига си мислила за детето — рече той с дрезгав глас. — В къщата има толкова забавни неща, няма да скучае.

— Напоследък все го оставям сам — отвърна Линдзи.

— Няма и да усети, че отсъстваш. — Дъхът му погали врата й.

Защо беше толкова чувствителна към физическото му присъствие? Никой не й беше въздействал така. Дори собственият съпруг.

Съпруг?! Макс Дън щеше да й стане точно такъв.

Негово светейшество Дъга на мира завариха в работен комбинезон, бос, без риза. Имаше дълга, посивяла коса и брада до гърдите. Беше висок, слаб, кокалест, с див поглед. Настоя церемонията да се състои в бостана, за да може плодородието на земята да се пренесе в младото семейство. Макс се ухили, а Линдзи се изчерви.

Преподобният стоеше пред тях бос, с нозе в прахта. Бърбореше и бърбореше, импровизирайки церемонията. В края на бостана се появи петнисто прасе, спря и впери поглед в тях.

Най-сетне Дъгата спря. В очите му се четеше невъобразимо напрежение. Линдзи дори се изплаши.

— Достатъчно! — рязко каза той. — Вече сте женени. Целуни булката!

Линдзи се опита да се противи, но гласът й застина в гърлото, а силната ръка на Макс не й позволи да мръдне.

— Нали чу — рече той, наведе се и я целуна.

Целувката трябваше да е формална, но не беше. Устните му — топли, меки и смели, се докоснаха до нейните. Следобедната жега сякаш цялата се бе събрала в тях. От аромата на диви цветя на Линдзи й се зави свят. Мускулестите ръце на Макс я притискаха. Прегръдката му беше уверена и същевременно закриляща.

Той напълно владееше извънредната си сила, така че да не причинява болка.

Линдзи пое дъх. Постара се да скрие от себе си, че целувката й харесва. Това не убягна на Макс. За миг я притисна още по-настойчиво, а после се овладя и отлепи устните си.

— Хм — рече Дъгата. — Сега можете да ми платите.

— Чу ли, госпожо Дън? — каза Макс, обгръщайки я с горещия си дъх. — Време е да се разплатим. Всичко си има цена.

Линдзи се върна в действителността. Иронията в това „госпожо Дън“ я накара да настръхне. Тя премигна тревожно. Макс продължаваше да й се усмихва все така надменно. Нещо му доставяше удоволствие и тя с негодувание си даде сметка, че той я бе целунал, а на нея й бе харесало. Първо бе омагьосал сина й и котето, а сега — нея. И то само за миг.

Макс я пусна, бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Сложи стодоларовата банкнота в мръсната ръка на Преподобния, после се обърна към Кордуайнър, който втренчено наблюдаваше прасето.

— Ти си свидетелят — произнесе бавно Макс. — Всичко ли видя?

— Практически нищо — отвърна Кордуайнър, без да сваля очи от прасето. — Гледам това животно. По-коварни очи не съм виждал. Определено в него има нещо свръхестествено.

Преподобният се почеса по мишницата, хвърли един поглед към прасето, после към Кордуайнър:

— Може да сте се познавали в предишния си живот. Случва се.

— Нищо чудно — промърмори Кордуайнър.

Макс почти насила го повлече към колата. Кордуайнър надничаше над рамото му към прасето.

Макс носеше под мишницата си диня. Това бе сватбения подарък на Преподобния.

— Няма ли да ни поздравиш поне? — попита приятеля си той.

— По какъв случай? — намръщи се Кордуайнър.

— По случай брака ни.

— Бракът не е повод за поздравления — прозя се Кордуайнър. — Той е повод единствено за развод.

Спряха в Доуган, за да изпратят факс с копие от брачното свидетелство до хотела на Хабиб в Ню Йорк.

— Готово — рече Макс. — Това трябва да свърши работа.

Линдзи побесня от цинизма и абсурда на всичко.

„Домъкнаха ме чак в Алабама, за да се оженя в някакъв бостан, мислеше тя. Свещеникът беше едно дърто хипи, а единственият свидетел прекара цялата церемония, играейки на «Кой ще мигне пръв?» с едно прасе. И всичко това само защото някакъв си Фъргъс Хабиб вярва в чаени листа и звезди. Поздравления, госпожо Дън, и добре дошла в лудницата!“

Когато Линдзи и Макс се върнаха във вилата, Тод и Наоми се намираха в телевизионната зала, гледаха някакъв филм и дояждаха сладоледите си. Бозо спеше, свит на кравай до Тод.

Линдзи помоли Наоми да поговорят в съседната стая. Макс остана при Тод да му прави компания. Линдзи едва успя да затвори вратата и почувства, че й прилошава. Облегна се на близката стена и прокара пръсти през косата си.

Отначало Наоми нищо не разбра.

— Я, каква стая! — заоглежда се тя. — Тази къща е истински дворец на удоволствията. Добре, че се върна. Наддавам по половин кило на час!

Линдзи отчаяно въздъхна.

— Наоми, смяташ ли, че би могла да останеш тук по-дълго? Сърцето ти би ли приело подобно нещо?

— Сърцето ми да — отвърна Наоми потупвайки се по шортите, — но бедрата ми, едва ли.

— Аз не се шегувам, Наоми! Тод и аз трябва да останем тук. Не зная колко време… Имам нужда някой да бъде с мен. Макс Дън и аз днес следобед се оженихме.

— Какво? — Наоми се плесна по челото.

Линдзи се опита да обясни, доколкото беше възможно. Наоми я прекъсваше с въпроси, възклицания, изблици на гняв и съмнения. Най-сетне тя седна в едно кресло и се завайка:

— Иска да събори вилите ни, но бихме могли да останем тук за известно време, така ли? Много съм объркана… Но, разбира се, ще приема. Няма да те изоставя в тази бъркотия. И без друго къде ли можем да отидем? Заслужава въобще да не мръднем оттук и да му изядем всичката храна за отмъщение! Само че чувам гласове от ада. Наоми Фелдман ще стане сто кила!

Линдзи дори не се усмихна. Изглеждаше по-умислена от всякога. Наоми въздъхна, стана и я прегърна.

— Знам, не съм остроумна, но какво друго ни остава, освен да се смеем. Като онзи, дето казал, който не се смее, ще полудее!

— Не мога да се смея! — мрачно отбеляза Линдзи. — Сигурно съм се побъркала.

Наоми огледа разкошната стая и добави:

— Е, поне си се побъркала на хубаво място.

Останалата част от следобеда Линдзи прекара далеч от Макс Дън. С Наоми стягаха багажа си за пренасяне във вилата му. Тод беше толкова възбуден, че нямаше смисъл да го слага да спи. Докато опаковаха дрехите и обувките на Наоми, той дръпна Линдзи настрани и попита:

— Утре ще има ли пак вълшебна сутрин?

Тя го погали по главата и рече:

— Може би, но не мога да ти обещая.

Тод остави Бозо на земята и сладко се прозя. После разтърка очи с юмручета. До довечера ще е капнал, каза си Линдзи. Дано е за добро. Поне няма да усети, че ще спи в ново легло.

Ново легло, помисли си тя. И нея я чакаше същото. При това, под общ покрив с Макс Дън.

Линдзи леко пребледня. Тод отново се прозя.

— Макс каза, че можем да си направим делфинов ден. Позволяваш ли?

— Делфинов ден ли? Какво е пък това?

Тод я погледна разочарован от невежеството й.

— Ден с делфин — обясни той.

— Ще видим — каза Линдзи.

Не знаеше какво точно е обещал Макс. Тод започна да обикаля по ръба на големия килим на Наоми. Бозо се прозя и се разположи да спи под тоалетната й масичка.

— Вълшебни утрини, делфинови дни — ритмично повтаряше Тод.

Линдзи и Наоми се спогледаха. Тод говореше необикновено много. Беше ли възможно разбойник като Макс да направи такова чудо?!

— Имах една съседка, госпожа Фийни — тихо каза Наоми, — тя все повтаряше — неведоми са пътищата божии!

Линдзи прехапа устни и тръсна глава. Макс Дън? Та можеше ли жив дявол да върши божия работа?!

Тази вечер Тод отказа да си легне. Преуморен и хленчещ, той се инатеше. Обикновено не постъпваше така. Умората и възбудата го бяха превърнали в истинско зверче. Най-сетне Линдзи се принуди да го грабне и да го отнесе в леглото. И там очите му не искаха да се затворят. Предложи да му прочете приказка, но и това не подейства. Беше толкова неспокоен, че дори Бозо напусна постелята му и отиде да спи на един фотьойл. Линдзи го смъмри и уморено огледа стаята. Както в целия дворец на удоволствията, и тук имаше безброй примамки. В ъгъла се мъдреше голям цветен телевизор, а от френския прозорец се излизаше на балкон с изглед към морето. На бюрото се намираше касетофон с цял рафт касети. Завесите бяха от синьо-зелена коприна. Покривката на двойното легло — от синьо-зелен сатен, по стените имаше копринени тапети в същия тон, със сребристи, стилизирани миди.

— Хайде, Тод, лягай вече — за стотен път повтори Линдзи. — Иначе никакво четене.

Той я погледна хитро и посочи другото двойно легло.

— Да — увери го тя, — аз ще спя там. А Наоми в съседната стая. Също като в къщи.

Вратата на спалнята се отвори. Линдзи се обърна. Когато видя Макс, дъхът й спря. Беше бос, в смачкани бермуди и шантава риза — зебри върху синя трева.

В ръцете си държеше китара. Косата му беше зализана, сякаш от морския бриз. Около него винаги витаеше непредсказуемост.

Макар че тази къща му принадлежеше, той някак не й подхождаше. Загорелият мъжествен вид не се връзваше със сатените и коприната в пастелни тонове.

Той дори не погледна към Линдзи, а направо отиде при Тод. Намигна му дяволито и каза:

— Хей, още ли не спиш? Да няма бунт на кораба? Веднага лягай, тюленче! Иначе ще те накажа да излапаш цяла бананова торта!

Тод се разкикоти, но легна. Макс продължи да се кара:

— Какво?! Още си с отворени очи? Моментално да се затворят! А аз ще ти разкажа за приключенията на Бозо.

Тод послушно затвори очи, но пак се разкиска. Макс взе един стол и седна до Линдзи. Ръката му докосна нейната. Както винаги цялото й тяло почувства този допир. Макс безразлично въртеше ключовете на китарата, за да я настрои.

— Балада за котака Бозо — каза усмихнат след първия акорд и запя. Гласът му бе леко дрезгав, дори малко груб, но дълбок и успокояващ.

„Котето Бозо се родило при Тод.

Поело един ден без път и без брод.

Само ли? Не зная. Не искам да знам.

Може пират да е минал оттам,

космически кораб, летяща чиния

или пък някаква друга фурия.

В Кий Уест един ден — и това е чудесно —

намерих го аз. И то стана известно.“

Акомпаниментът на китарата ставаше все по-монотонен, а Макс пееше все по-тихо.

„Бе ходило дълго по толкова улици!

Бе бродило тъжно по толкова улици!

По шумната улица.

По страшната улица.

По тъжната улица.

По смешната улица.

По нежната улица.

По сънната улица.“

Докато стигне до последната, Тод вече спеше с усмивка на лицето. Макс свали китарата и погледна иронично към Линдзи.

— Слава богу… Улиците ми бяха на привършване.

— Много ти благодаря — рече тя, изпълнена с противоречиви чувства.

Сините му очи сякаш помръкнаха.

— Не личи да си благодарна.

Тя стана и зави Тод с чаршафа, после пристъпи към френския прозорец и го отвори. Лъхна я топлият морски бриз. Вятърът разроши косата й и изпълни стаята с мирис на водорасли.

— Тук животът е малко прекалено богат — произнесе тя с гръб към Макс. — Тод има нужда от сигурност и постоянство. Всичко това, този разкош… го изхабява.

Макс помълча и рече:

— Искаш да кажеш, че аз съм виновен?

Тя продължи да гледа навън.

— Да, така е.

— Независимо, че го приспах?

— Естествено. Беше хитро и трогателно, но причината да не си е легнал досега си ти. Живееш прекалено разточително.

— Не мислиш ли, че всъщност ти живееш бедно?

— Не, не мисля! Благодаря за серенадата и лека нощ! Моят ден също беше доста дълъг.

За да му покаже, че разговорът е приключен, Линдзи излезе на балкона и кръстоса ръце. Движещата се дантела на морската пяна просветваше под звездното небе.

Очакваше, че Макс ще си отиде, чу го да става и да гаси лампите. Вместо това той излезе на балкона и затвори вратата зад себе си.

— Недей! — обърна се към него Линдзи.

— Не искам котето да излезе, а трябва да поговорим.

— Не може ли утре!

— След три дни трябва да изглеждаме като женени. Предлагам да не отлагаме разговора.

— Има време — настоя Линдзи.

— Не, няма! Предполага се, че се познаваме интимно, че… извинявай за израза, сме влюбени.

Тя стисна още по-силно ръце и се обърна към морето.

— Влюбени…

От лявата страна на вилата имаше стар, надвиснал над морето кей и отраженията на неговите лампи блещукаха по тъмната вода.

— Да, влюбени — присмехулно повтори той.

— Не зная дали ме бива толкова за артистка — погледна към звездите Линдзи.

— Същото се отнася и за мен.

— Ти ставаш повече. Много не се замисляш, преди да излъжеш.

Той пристъпи до нея. Без да го поглежда, тя чувстваше близостта му. Сякаш излъчваше ултразвук. Линдзи потръпна.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Може би нерви?

— Нерви, разбира се! Никога не съм участвала в подобно нещо — правя го заради котето, но ми се подкосяват краката.

Той се изсмя.

— Ще стане като в приказките. Ще бъдеш силна колкото десет юнака, защото сърцето ти е чисто.

— За разлика от твоето — рече тя с леден глас.

— Да, за разлика от моето! Но не и от сърцето на съпруга ти. Защото, ако и той е бил толкова непорочен, просто не зная как се е родило това дете.

Линдзи се подразни, но премълча.

— Разбирам — продължи Макс, — не искаш да омърсиш паметта му, разговаряйки с такъв като мен. Не съм толкова лош!

Неочаквано той взе лявата й ръка и я вдигна, така че халката да заблести на лунната светлина.

— Не ти натрапих моя халка, нито те накарах да свалиш неговата.

— Е, да! Поне това не ми натрапи! — издърпа ръката си Линдзи. Мушна я в джоба на шортите и я стисна в юмрук, за да преодолее необяснимата възбуда от допира с него.

— Ще ми разкажеш ли за катастрофата или пак трябва да измислям лъжи пред Хабиб?

Тя отново зарея поглед в тъмнината на океана.

— Няма нищо за разказване. Живеехме в Минеаполис. Беше ноември. Мъжът ми Джери и Тод се връщаха от пазар. Имах рожден ден на следващия ден и ги изпратих да пазаруват. Валеше силен сняг. По пътя към къщи, колата попада на леден участък. Джери загубва контрол. Блъскат се в един от стълбовете на моста. Джери починал на място. — Линдзи прехапа долната си устна: — Тод, макар и ранен, е бил в съзнание. Ужасно!

Макс помълча и каза:

— Съжалявам.

Линдзи се чувстваше уморена от фразите и глупавото му съчувствие. Още повече, когато самият той я караше да се връща в онези тъжни спомени.

— Колко мило от твоя страна! — подигравателно рече тя.

— Наистина съжалявам, дявол да го вземе! — ядоса се Макс. — Виждам, че детето е преживяло много. Минавало ли ти е през ума да го заведеш на психолог?

— Разбира се. Водих го. Казаха, че времето е най-добрият лекар. Препоръчаха да сменим района. Снегът го плашеше. Направо се влудяваше.

— Затова дойдохте тук, така ли?

— И аз не можех да гледам сняг. Харесва му да играе край водата. Ходим и на психоложка в Маями, веднъж седмично. И тя казва същото. Нужно е време.

Духна вятър, който разроши косата на Макс и очерта силното му тяло под ризата. Той погледна небето.

— А ти? И на теб ли ти трябва време, за да го преодолееш?

Тя се загледа надолу по плажа, където се тъмнееше тяхното бунгало.

— Да преодолея това, което стана с Тод? Да, разбира се. Като видя тъжните му очи…

— Не това имам предвид. Това е ясно. Дълго ли ще преживяваш загубата на мъжа си? Това те питах.

Тя мушна ръце по-дълбоко в джобовете си.

— Ще бъда откровена. Загубих мъжа си преди катастрофата.

Той я погледна озадачен:

— Преди…?

Тя изправи гръб. Гласът й прозвуча язвително.

— Той беше като теб. Смяташе, че бракът е играчка, верността — смешна човешка измислица, а бащинството — лесна работа.

— Искаш да кажеш…

Тя го прекъсна:

— Просто не приемаше на сериозно нито брака, нито бащинството. Е, от време на време имаше прояви на загриженост. Като в онази печална вечер.

Тя пристъпи към парапета и погледна надолу.

— Каква ирония, нали? Веднъж да се опита да направи нещо и това да го погуби. За малко да убие и детето.

— Боже мой, Линдзи — рече нежно Макс, — защо живееше с него?

Тя вдигна глава.

— Щях да го напускам. След Коледните празници. Но не се наложи. Снежната буря се погрижи вместо мен.

Макс стоеше и я гледаше в гръб — раменете й бяха стегнати, ръцете стискаха перилата. Явно се опитваше да се владее. Усети в стомаха си неприятна празнота.

— Линдзи — попита след минута той, — плачеш ли?

— Не — отвърна тя с приглушен глас, който издаваше, че лъже.

Макс изпита желание да пристъпи, да я прегърне, да я успокои някак, но не посмя. Тя настръхваше при всяко негово докосване. Не беше свикнал да го отблъскват — това го правеше заядлив и нагъл.

Все пак приближи, за да й говори отблизо. Надвеси се толкова, че един неин кичур от вятъра погали устните му.

— Защо тогава носиш брачната му халка? — попита той тихо.

— За да ми напомня.

— За какво?

— Да не се влюбвам повече — рече тя с горчивина. — Видя се, че не ме бива. Този разговор ме уморява. Разстройвам се. Хайде, върви си, моля те.

Косата й продължаваше да се развява и да гали страните му. Той отново потисна желанието си да я погали.

— Добре — каза той. Усещаше парфюма й, напомнящ за диви цветя. — Тръгвам си… засега.

Тя се обърна да му каже „Лека нощ“, но нещо в изражението му я възпря. Той я изгледа и най-сетне се усмихна иронично.

Чуваше се далечният плисък на океана. В градината пееха щурчета.

Макс вдигна рамо и каза иронично:

— Лека нощ, госпожо Дън!

Обърна се и тръгна. Тя остана сама, заслушана в самотното неспиращо сърце на океана.