Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (3)

Трета глава

Макс с неудоволствие трябваше да признае, че харесва лицето на Линдзи. Изглеждаше толкова спокойна, въздържана и почтена. Мъчеше се да си я представи гола и пламнала от целувки. Носеше перли и шапка. Беше издокарана и хладна като царска особа на изложба за цветя.

Той си я припомни боса и в дънки, с разпусната коса, съблазнително мокра — с блуза, прилепнала от дъжда. Контрастът между „преди“ и „сега“ го забавляваше.

Макс обаче не искаше да се забавлява. От цяла седмица го държеше лошо настроение и единственото, което се въртеше в главата му, бяха сярата и буреносните облаци. Нахаканите млади майки нямаха никакви шансове.

Жената, рече си той с горчивина, не решава проблемите. Тя самата е проблем. Трябваше да си вземе котето обратно, иначе щеше да загуби петдесет хиляди долара.

Второ, трябваше да спечели благоволението на Фъргъс Хабиб — Бога на звукозаписния бранш и да подхване бизнес с него. Трудна задача, защото Хабиб изглеждаше клиничен случай.

Намираше се на обиколка из страната и се срещаше с пласьори на записи. Отначало нещата потръгнаха, Макс почти получи обещание. Той безспорно бе най-подходящият човек за музиката на Хабиб.

После обаче неговата астроложка от Ирландия видяла в чаените листенца поличба за опасност, обадила му се и го предупредила да се пази от неженен партньор с репутация на женкар. За жалост Макс покриваше напълно тази категория.

Именно затова бе излъгал, че ще се жени. Не му се искаше заради някакви си чаени листенца сделката им да се провали. Той също можеше да се прави на интересен като Хабиб — че и повече от него!

Дори си ангажира една актриса с достопочтен и благонадежден вид. Беше висока и хубава блондинка, а по бикини изглеждаше направо страхотно. Имаше и още едно качество — не си падаше по мъже. Тъкмо както искаше Макс — сватба без чувства и обвързване.

Хабиб неохотно се беше съгласил да подновят преговорите. Неговото посещение и лъжегоденицата щяха да решат нещата. Хабиб беше мениджър на няколко многообещаващи музиканти и Макс гореше от желание да работи с тях.

После обаче всичко се обърка. Русата актриса се разболя от шарка и излезе от играта за цели две седмици. Това означаваше край на надеждите. Макс и приятелят му Хамиш Кордуайнър отчаяно търсеха друга актриса за съпруга.

Само че удариха на камък. Макс не одобряваше нито една от кандидатките. Бяха или празноглави, или прекалено меркантилни.

Тогава му откраднаха и котето. Петдесет хиляди долара отидоха по дяволите. Макс се чувстваше като прокълнат.

Този порой от малшансове напълно разваляше настроението му. Беше свикнал да печели, а не да губи, да се смее на обратите, не да го побеждават. Линдзи Маккой можеше да се окаже изкупителната жертва на дяволските сили, които го владееха — нали и тя беше допринесла за тях.

— Седни — изръмжа той, посочвайки вградения сиво-син диван зад масата от тиково дърво. Слънчевите лъчи, които се прокрадваха в каютата, играеха по стените.

Линдзи седна сковано, стискайки пред себе си чантата. Светлината бе слаба и очите й надничаха над рамката на очилата.

Салончето на яхтата изглеждаше уютно — полирано дърво покриваше стените и пода. На вградените рафтове се виждаха компактдиск плейър, дискове и купища книги.

Поизмачкан чаршаф едва покриваше тясно легло, вградено в стената. Дали Макс Дън спи тук, помисли си Линдзи и от тази мисъл по кожата й пробяга странна тръпка.

Макс пристъпи бос към хладилника, отвори вратичката и заоглежда съдържанието му.

— Една бира?

— Не, благодаря.

— Не пиеш ли, или с мен не искаш да пиеш?

— Въобще не пия.

Той извади една бутилка и отвори капачката на ръба на страничния плот. Приближи до масата, но не седна, за да я гледа отвисоко.

— Защо не пиеш? По религиозни причини или от принципност?

— Заради моята наследственост — хладнокръвно отвърна Линдзи. — В семейството ми има хора с алкохолни проблеми. Не искам да се окажа между тях.

— Много благородно за жена, която краде котета.

— Не съм откраднала котето! — Линдзи свали очилата си и впери поглед в него. — То е на сина ми. Само си го върнах.

Макс нервно се засмя.

— Интересно, а можеш ли да го докажеш в съда?

— Да, мисля, че мога.

Гледаха се напрегнато. Линдзи почувства как въздухът в салона е наситен от електричеството помежду им.

— Опитай! — най-после рече той.

— Няма ли да седнете? Така ме притеснявате.

— Извинявай! За да седна, трябва да се дръпнеш!

По дяволите, рече си тя, защо не го оставих прав?! Още повече, че сега я притесняваше с близостта си.

Тялото му излъчваше топлина, сякаш цял ден бе събирало слънчева енергия. Усети, че коляното му се допря до нейното. Дръпна се като от ток.

Линдзи извади от чантата си плик със снимки.

— Доказателствата са тук! — рече тя, подавайки му го деликатно. Потръпна, когато пръстите му се задържаха върху нейните. Ядоса се на собствената си реакция.

— Значи доказателства? — иронично рече той, но извади снимките и ги заразглежда.

Линдзи затаи дъх, надявайки се суровостта му да се посмекчи.

Тя знаеше снимките наизуст: майката котка сама, майката с котенцата, котенцата сами. Щеше й се да има повече и по-добри снимки само на Бозо. Уви!

Лицето на Макс оставаше все така мрачно.

— Котето може да е същото, но може и да не е.

— Какво искате да кажете? — попита Линдзи, избирайки от купчината най-приличната снимка на Бозо. — Това е нашето коте! Не може да има никакъв спор.

— Очите му са затворени, лапите му не се виждат. Тази снимка не доказва нищо.

За момент Линдзи забрави, че трябва да запази спокойствие:

— Как можете да спорите?!

— Не само споря, но и оспорвам! Прилича, но какво от това?

Линдзи реши да си послужи с логика:

— То се роди почти на нашата тераса от една бездомна котка. За да го задържим, поискахме разрешение от господин Хидалго. Четири седмици по-късно котенцето изчезна.

— Това ли е синът ти? — Макс разглеждаше снимка на Тод с майката котка.

— Да — поотдръпна се Линдзи. Макс миришеше на слънце и кокосово масло. От тази комбинация й се виеше свят.

— Мадам — разпиля той снимките върху масата, — решението е просто. Връщате ми котето, а за детето намирате друго.

— Невъзможно! — отсече Линдзи. — Опитвам се да ви обясня…

— Няма нужда! Няколко лоши снимки… Наистина прилича, но такива котета колкото щеш!

— Знаете, че не сте прав!

Линдзи се беше дръпнала от Макс, но той постоянно се накланяше към нея. Отблизо очите му изглеждаха още по-всепроникващи. В дълбините им трепкаха сини петънца и ярки пламъчета.

— Пълно е с такива котета! — каза той и посочи дъното на помещението, където върху плик с котешка храна се мъдреше снимка на черно-бяло коте.

Линдзи си даде сметка, че само петното на носа липсва, за да прилича напълно на Бозо. Тя помръдна притеснено — да можеше събеседникът й да не е толкова близо, а и снимката с четириногия двойник…

— Това не доказва, че сте прав — каза тя.

— Мадам, имам цял куп великолепни снимки на котето. Образът му е патентован. Използвам го като запазена марка.

— Запазена марка ли?

— Да. На двете ми компании: „Кет Рекърдс“ и „Кет Рекърдс дистрибюшън“. Инвестирах петдесет хиляди долара за маркетинг и реклама. Сега напълно завися от този символ. Затова или връщай котето, или ще се разправяме в съда!

По гърба на Линдзи пробяга ледена тръпка.

— Петдесет хиляди долара? — промълви тя ужасена.

Той измъкна цяла папка рекламни материали от чантата си и я шляпна пред нея.

— Петдесет хиляди долара! Така че, ако не го върнеш, ще трябва да ми ги платиш.

Линдзи гледаше занемяла от ужас. Той вадеше от папката, трупаше пред нея и изреждаше:

— Етикети на плочи, снимки, реклами, фирмени бланки, дипляни, макети, каталози… Мога да продължавам до безкрайност!

Навсякъде се мъдреше главата на Бозо. Портретът му красеше всяка страничка, а препоръчваните плочи от каталога имаха специално обозначение и надпис: „Препоръчано от Мяу!“.

Стомахът на Линдзи се сви. Имаше представа колко струва всичко това. Макс Дън наистина бе вложил тази сума. И всеки цент бе свързан с невероятната муцуна на котето Бозо.

— Това коте не е само мое! — продължи Макс. — То е на всички, които стоят зад „Кет Рекърдс“ и „Кет Рекърдс дистрибюшън“. Та, тръгваме ли за Вака Кий, принцесо? Дължиш ми едно коте!

Линдзи седеше безмълвна. Само кръвта пулсираше в слепоочията й. Петдесет хиляди долара, повтаряше си тя трескаво.

Ликът на Бозо заплува пред очите й. Дали нямаше да припадне?

Спомни си за Тод, спомни си как Бозо го накара да проговори отново. Не можеше да загуби котето!

— Не! — почти безмълвно прошепна тя, блъсна ръката на Макс и затвори папката.

— Мадам — рече той разочаровано, — тази котешка муцуна ми струва петдесет хиляди! Ще ви докарам до просешка тояга!

— Не — повтори тя твърдо. — Котето е на сина ми. При него се е родило. Използвайте снимката му…

— Но, мадам…

— Първо, името ми е г-жа Линдзи Маккой, а не мадам — изрече злобно Линдзи. Колкото повече мислеше за Тод, толкова повече решителността й нарастваше. Край с любезния тон!

Дън я беше вбесил.

— Ако извикате мадам на някоя кобила или кучка, сигурно ще дотича, но не и аз. Имам си име. Използвайте го!

— Мадам! — прекъсна я той със заплаха в гласа.

— Второ! — отсече Линдзи. — Котето е мое! Снимала съм го много преди вас, а имам и свидетели.

Макс бръкна в чантата и хвърли на масата втора папка.

— А имаш ли бележка, че си го ваксинирала срещу бяс, срещу котешка левкемия, срещу чума; че си лекувала счупеното му краче?

Линдзи го погледна злобно.

— Тогава кракът му беше здрав, а за ваксина бе рано. Ветеринарният каза…

— Мен ме интересува имаш ли тези документи или не? Друго не ме интересува! Котето може да е било при вас. Какво от това? Или се е загубило, или са го откраднали. Толкова сте го гледали! Намерих го пълно с бълхи, кракът му беше счупен.

Лицето на Линдзи пламна.

— Срещу бълхите не можеше да се направи нищо, докато живееше с майка си. Тя самата беше пълна. А и хазяинът…

— Знам — отвърна Макс. — Говорих с Хидалго.

Решителността на Линдзи изчезна като дим. Почувства как между плешките й пролазва хлад.

— Говорили сте с господин Хидалго?

Макс се усмихна. Нейното смущение му доставяше удоволствие.

— Все още не знае всичко. Каза, че ви е разрешил да гледате котето само навън. В противен случай ще ви изхвърли. Ако обаче му се обадя! Чудя се, дали на него да оставя процедурата по изваждането ви, или когато уредим прехвърлянето на имота, да ви изгоня аз?

— Това е изнудване! — рече Линдзи.

— Това е бизнес!

— Мръсен бизнес! — тръсна тя глава. — Искате да лишите едно момче от неговия любимец, да изхвърлите вдовица с дете на улицата. Защо не ме заплашите, че ще ме вържете на влаковите релси?! Разбойник без мустаци!

Макс се облегна назад с каменно лице. Беше се засегнал.

— Глупости!

— Какви глупости?! — отвърна Линдзи. — Опитвам се да ви обясня, но вие дори не ме…

— Нали точно ти не искаш да…

— … чувате. Искате петдесет хиляди за котето ли? Добре! Щом трябва, ще ги намеря някак си и ще ви ги платя.

— Правилно, някак си, защото според Хидалго нямаш…

— Нямам пари! — допълни Линдзи разгневена. — Но ако трябва, ще мия подове и пак няма да ви отстъпя.

— Моят адвокат провери финансите ви — рече Макс с присвити очи. — Ще съберете петдесет хиляди на куково лято!

— Ще правя каквото реша! — тросна се Линдзи и стана. Лицето й бе пребледняло от яд, само на страните си имаше две червени петна. — Но след като ви видя в съда!

Той също стана — беше доста по-висок. Пред очите й се изправиха загорели гърди в риза на пъстри папагали.

— В съда ли?! — просъска той. — Не, ти не искаш това, повярвай ми!

— Ще ви закарам, ако трябва, дори и в ада! Не си въобразявайте, че с няколко адвоката ще ме изплашите!

— Не няколко, а шестнайсет. Или седемнайсет… Забравил съм.

Линдзи се взря в безмилостните му очи. Сърцето й силно биеше, но страхът я правеше още по-решителна.

— Мислите ли, че е достатъчно да бъдеш силен, за да си прав? — попита тя. — Момченцето ми се поболя от мъка, когато това животинче изчезна. А излиза, че сте го отмъкнали вие заради шарките му.

— Не аз го откраднах, а вие. И то от мен.

— Как мога да открадна нещо, което е мое?!

Макс се намръщи. Явно търпението му се изчерпваше.

— Бях на площад „Мелъри“. Рекламната ми агенция търсеше запазена марка от месеци, но нищо не излизаше. После се появи това полуживо жалко коте. Точно то ми трябваше.

— Трябва ми, нужно ми е… Само това чувам. Синът ми изобщо бе спрял да говори. Баща му загина пред очите му. Колата се хлъзнала по леда и катастрофирала. Мъжът ми починал на място, а детето, ранено, стояло затворено вътре. Плачело, но татко му не можел да го утеши. Оттогава не се усмихваше, не говореше. Докато не се появи котето… Не разбирате ли?! Няма да позволя да му го отнемете пак!

Макс Дън отстъпи крачка назад. Гневното му изражение бе изчезнало. Гледаше я така, сякаш я вижда за първи път. Устните му тъжно потръпнаха.

— Не си споменавала…

— Ти не искаше изобщо да чуеш — отвърна тя. — Мислеше, че можеш да ме сплашиш и да отмъкнеш котето. Грешиш! Ще се боря с теб докрай, ако трябва ще те замерям със счупени бутилки, но няма да те допусна до котето!

Линдзи импулсивно сграбчи бирената бутилка и я удари в масата. Разпененото питие ги изпръска, намокри папките на Макс и потече по пода. Счупените стъкла се посипаха със звън. В ръката на Линдзи се впиха парчета от гърлото и тя почервеня от кръв.

Сълзи на гняв напираха в очите й.

— Синът ми е достатъчно съсипан от живота, за да го оставя и на теб! Поне докато съм жива…

Макс я гледаше напрегнато. Един мускул под окото му потрепна нервно и спря:

— Ти също си съсипана! — прошепна едва чуто той.

Тя поклати упорито глава — не можеше да овладее гнева си.

— На никой няма да позволя да нарани детето ми! Нито на теб, нито на многобройните ти адвокати!

Сиво-сините му очи се спуснаха върху окървавената й ръка, свита на юмрук.

— Ясно.

— Ще грабна сина си и котето и ако трябва, ще отида в Мексико. Или в Тимбукту, или на друго място, където никога няма да ни намериш! Върви по дяволите с твоите компании!

— Добре… Успокой се — каза Макс и хвана кървящата й ръка. После внимателно извади стъклата от раната.

Линдзи занемя от учудване. Не си беше представяла, че мъж с неговия ръст може да пипа така леко и нежно. Едва сега осъзна, че ръката й е наранена.

— Остави ме на мира — опита да се дръпне тя. — Остави сина ми и мен да живеем спокойно!

Макс стискаше китката й, докато другата му ръка я обгърна през раменете.

— Не се притеснявай за котето! Ще измислим нещо. — Той я поведе към камбуза, макар че тя се съпротивляваше.

— Малкото ми момче… — Объркана, Линдзи не можеше да довърши изречението. — Малкото ми момче…

— Тихо — повтори той, пусна студената вода и сложи ръката й под струята. — Нищо няма да му стане на момчето. Казах ти, че ще измислим нещо за котето. Не се тревожи!

Тя мигаше замаяна, не вярвайки на ушите си.

— Ще измислим нещо?

— Да. Дръж я под водата. Ще донеса медицинската чантичка.

Той пусна ръката й и тя се почувства безпомощна и слаба. Колената й трепереха. Загледа го с учудване и изненада.

— И свали тази проклета шапка — рече присмехулно той. После я взе от главата й и я сложи на плота. Очите му се задържаха на нейните доста дълго. След това се обърна и изчезна зад една врата.

Линдзи пое дълбоко дъх с ръка под студената струя. Макс се върна почти веднага така безшумно, че дори я изплаши.

— Дай — промърмори той, отново взе порязаната ръка, изсуши я с кърпа и поведе Линдзи към кушетката.

Тя не искаше да сяда, не искаше той да се грижи за нея, но омекналите й колене я предадоха. Отпусна се с ръка в дланите му. Той се настани плътно до нея — лактите им се допираха.

— Мили боже — проточи Макс, — ясно е, че каквото правиш, го правиш без грешка. Имала си късмет. Ще ти се размине без шевове. Как щеше да се грижиш за дете и коте, ако ти беше изтекла кръвта?

За свой срам тя произнесе някакъв звук на безпомощност — нещо между плач и хълцане.

Той сръчно превърза с парче марля порязаното място. Изненада я силата и увереността на пръстите му. После откъсна парче лейкопласт и го залепи върху марлята. Раната започваше да пулсира безмилостно.

Линдзи погледна масата. Стана й неловко. Бирена пяна и парчета от стъкла проблясваха в здрача. Каква детинщина, помисли си тя, да счупи бутилка.

— Така — рече Макс с дрезгавия си глас. — По този начин печелиш още един ден, за да ме уязвяваш.

Тя издърпа ръката си и я сложи в своя скут. В погледа й се четеше ненавист и… благодарност. Върху ужасната му риза личеше голямо кърваво петно.

— Съсипах ти ризата — поклати глава Линдзи.

Той погледна петното и отвърна:

— Не е голяма загуба. Ризата и без това не струва. — Свали я от гърба си и я запокити върху вградената масичка в ъгъла на помещението.

Линдзи прехапа устни. Стисна здравата си ръка в юмрук и я прибра в джоба. Предницата и ръкавът на белия й жакет бяха опръскани със ситни капки кръв.

— Изцапала си си жакета — улови погледа й той. — Няма да се изчисти лесно.

Тя гледаше дрехата с безразличие:

— Чувствам се като кръгла глупачка.

Макс се засмя и каза:

— Човек трябва да се съобразява и с другите.

— Под другите… имаш предвид себе си ли? Няма ти нищо.

— Външно не, но отвътре… Губя петдесет хиляди!

Линдзи не посмя да благодари. Седеше свита в края на диванчето, с превързана ръка върху скута. Болката пулсираше.

— Не знаех за детето — каза Макс, — нито за катастрофата… Какъв ужас?! Но аз не съм ясновидец, нямах представа…

Тя го погледна обнадеждено.

— Котето е всичко за него. Щях ли да се впрегна толкова, ако не беше така?! За пръв път се усмихна на котето, след година и половина мълчание!

Настъпи тишина.

— Ами ти? — проговори най-сетне Макс.

— Какво аз?

— Ти имаше ли някаква радост през цялото това време?

Линдзи наведе поглед:

— Моят син Тод… Щастлива съм, че имам него.

Макс въздъхна.

— Май трябва да отида на лекар. Такъв сантиментален глупак съм, че… Искам фотографските права над това коте. Всъщност, искам официално то да принадлежи на мен. Предлагам ти да го вземеш назаем за неограничено време.

Той прекара ръка през къдравата си коса, седна и заби мрачно поглед в пода.

— Смяташ, че може нещо да се измисли, така ли? — колебливо попита Линдзи. — Аз държа на думата си. Готова съм на всичко, само котето да остане при Тод…

Макс вдигна глава. По погледа и напрегнатото му тяло тя прочете какво мисли.

— Искам да кажа всичко, което е в реда на нещата… — добави Линдзи. — Аз съм порядъчна жена.

— Така е — с нотка на сарказъм произнесе Макс. — Ти си порядъчна. Оставаш порядъчна, дори когато разбиваш бутилки.

— Това ли било? — смути се Линдзи. — Ще оправя веднага.

Опита се да стане, но той протегна ръка и я задържа.

— Няма нужда. Аз ще оправя. Искам да те погледам. — Със свободната си ръка Макс запали близкия аплик.

Линдзи премигна от внезапната светлина. Ръката му, голяма и силна, тъмнееше върху белотата на ръкава й. Тя вдигна очи. Той се наведе към нея. На лицето му грееше опасна усмивка.

— Напоследък съм в нещо като черна дупка. Губя сделка за много пари. Наистина много. Повече, отколкото за твоето коте.

Линдзи го гледаше озадачено. Макс протегна ръце и започна да вади фибите от косата й. Сякаш я хипнотизираше. Кичурите от косата й един по един падаха върху нейните рамене. Той ги погали с длан.

— Онзи ден — започна Макс самоиронично, — мислех, че всичко е загубено. И котето, и онзи договор. Него все някак можех да получа, но ми липсваше нещо важно. Като те гледам, не мога да повярвам. Всеки мъж би… Наистина би…

— Какво точно? — с труд промълви тя.

Ръката му застина върху косата й. Линдзи също не помръдваше.

— Всеки мъж би искал да се ожени за теб — довърши Макс гледайки в устните й. — Мога да спечеля сделката, ако имам едно нещо…

— Едно нещо? — премигна озадачена тя.

— Да. Порядъчна жена. Нали ти казах, че ще измислим нещо! Ти искаш котето. Ще го имаш! Само че за една седмица, уважаема госпожо Маккой, ще бъдеш моя съпруга. Тялом и духом.