Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (2)

Втора глава

Линдзи седеше на терасата и наблюдаваше сина си.

„Бозо!“, извика той, когато видя отново котето. После дълго го прегръща. „Бозо, Бозо!“, повтаряше, зашеметен от щастие, и Линдзи приемаше думите му като истинско чудо.

Още не можеше да дойде на себе си след онова, което бе сторила. Наоми я накара да изпие чаша бяло вино, но Линдзи отказа. Приятелката й бе толкова развълнувана от разказа, че изпи чашата вместо нея.

— Нещата бяха ясни — рече Линдзи, поклащайки глава. — Откраднали са Бозо. Аз си го взех обратно.

— И аз щях да постъпя така — отвърна Наоми.

— Щях да го изчакам и да му обясня, че котето е наше, но той не е човек, който би чул каквото и да било.

— Къде се е чуло крадец да разбира от дума?! — съгласи се Наоми.

— Един такъв едър, небръснат, нестриган, истински пират… Да не говорим за лодката му! Сигурно щеше да иска пари.

— Измет! С такъв не можеш да се разбереш.

Линдзи поклати глава. Макар че изглеждаше добре, Бозо леко куцаше с предната лапа — още едно доказателство за немарливостта на онзи.

— Ами ако не се съгласеше да върне Бозо? — продължаваше Линдзи. — Тогава полиция ли да викам? Нали ще ми се изсмеят.

— Могат да те вземат за смахната.

— Ами ако се наложеше да стигнем до съд? — не спираше Линдзи. — Моята дума срещу неговата, залогът — моето дете!

— Смехът на Тод е като божа благодат! Истинска благодат!

— Освен това не мога да си позволя да заведа дело. Животът тук е по-скъп от очакванията ми.

— Остави другото, ами ще ти излезе име. Лоша работа!

Линдзи я погледна въпросително. Беше се оплела в мъгла от колебания и оправдания.

— Какво?

Наоми се намръщи и каза:

— Първо ще си налея още вино. — Тя взе бутилката и си наля.

Линдзи продължаваше да я гледа. Наоми никога не изпиваше повече от една чаша. Какво й ставаше?

— Онзи музикант, Макс Дън, онзи побъркан… — промърмори Наоми, клатейки глава. — Чух, че искал да купи нашите къщи, за да ги събори. Искал целия бряг да бъде негов.

Мислите за котето изхвърчаха от главата на Линдзи.

— Нашите бунгала?! — почти извика тя недоумяващо. — Иска да ги купи от господин Хидалго и да ги събори?!

— Точно така. Наумил си е да прави крайбрежна империя. Нищо чудно и харем да завъди! Както се прави на шейх…

— Но нали имаме договори с господин Хидалго? — запротестира Линдзи. — При продажба какво ще стане с тях?

Покрусена, Наоми вдигна рамене.

— Нищо. Могат да ни изхвърлят, за да се шири онзи сам на плажа си.

— Не може да го направи! — възмутено каза Линдзи, но нещо й хрумна и добави: — Или бъркам?

— Може, може. Точно така стана с апартамента ми в Чикаго. Купи го някакъв човек и аз… — Тя щракна с пръсти. — Вдигна наема, вдигна застраховките, лиши ме от паркинг. Никакви деца, никакви животни…

Линдзи се улови за дръжките на стола.

— Никакви деца и животни?!

Двете погледнаха към Тод. Бозо дебнеше пристъпящия край басейна Муч, а момчето ги следваше с блеснали очи. После грабна котето и отново го прегърна.

— О, Наоми! — въздъхна Линдзи. — Какво ще правя? Тод никога няма да се откаже от Бозо. Такова хубаво място едва ли ще се намери!

— Знам — отвърна загадъчно Наоми. — Дано тревогите ни да са напразни. Може пък Хидалго да откаже да продаде вилите. Нищо не се знае! Не биваше да те плаша.

— Не! Добре направи, че ми каза. Без предупреждение е още по-ужасно.

Линдзи видя как Тод приседна до басейна и взе Бозо в скута си. Двамата с котето погледнаха нагоре към клоните, откъдето идваше кикота на един присмехулник.

Изглежда толкова щастлив, помисли си Линдзи в прилив на умиление. Това е моят предишен Тод!

Тя знаеше обаче, че връщането на Бозо може да обърка сериозно нещата. Не можеше да се съобрази с изискването да държи котето само отвън. Ако някой го откраднеше пак?!

Хидалго й беше казал, че ще ги изгони, ако разбере, че котето живее вътре. Новият хазяин можеше да е още по-строг. Ами ако каже, че не иска деца?! Ако просто ги изхвърли?!

Бъдещето им изведнъж се оказа минирано от безброй въпросителни. Единственото сигурно бе, че заради Тод е готова на всичко, само и само да запази котето.

Два дни по-късно, в една сива бурна утрин, Линдзи седеше зад статива и рисуваше Бозо с акварел. Имаше поръчка за серия картички с морски мотиви, но още не можеше да се нарадва на котето.

Бозо беше заспал на едно чердже в малката дневна. Тод седеше до него и се опитваше да го рисува. Котето продължаваше да спи — безчувствено към артистичните им усилия.

Бяха му вързали нова червена панделка и опознавателен медальон във формата на сърце. Предстоеше му преглед при ветеринаря и ваксинация. Линдзи твърдо бе решила да го направи най-гледаното коте в залива.

Все още я мъчеше съвестта, задето отмъкна Бозо от палубата на „Големите надежди“. За хиляден път си повтаряше, че няма причина за терзания. Пиратът им бе отнел котето, след което го бе захвърлил.

Да, повтаряше си тя, постъпката изглежда отчаяна, но основателна. Ако се наложеше, пак би постъпила точно така.

Стресна се от силно чукане по предната врата. Тод любопитно изправи глава. Бозо се събуди, прозя се и присви очи, недоволен, че смущават съня му.

Вратата се разтресе от нови удари. Линдзи остави четката. Кой ли е тръгнал в този дъжд?

Когато улови дръжката на вратата я прониза ужасно предчувствие. Ами ако е Хидалго?

Отвори вратата. Пред погледа й се изправи едър мъж, висок поне два метра. Мощните му рамене изглеждаха още по-широки под черната мушама. Над яката се къдреше дългата му кестенява коса.

За миг си помисли, че това е един малко грубоват, но красив непознат. Имаше широки скули, упорита брадичка и решително изрязана уста. Очите му бяха яркосини и проницателни.

Позна го изведнъж. Стомахът й се сви от страх. Кошмарът й ставаше действителност — беше грубиянът от „Големите надежди“. Разбрал е къде живее и идва за котето.

Огледа го, не вярвайки на очите си. Издадените му скули бяха обръснати. Едва го позна в това облекло. Но беше той. Не би могла да сбърка тези похотливи очи. Днес не изглеждаха присмехулни, а гневни. Ръката й стисна края на вратата.

— Вие! — Думата прозвуча като обвинение. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!

Той смръщи тъмните си вежди с неодобрение. Линдзи усети страх, не толкова за себе си, колкото за Тод. Не, помисли си тя, няма да изплашиш детето ми. Няма да му дам да чуе нито дума.

Тя бързо пристъпи навън, затваряйки зад себе си вратата. Стряхата на покрива едва ги опазваше от дъжда, който валеше студен и силен като из ведро. Линдзи беше боса, с коса, прибрана със стара панделка. По лицето й имаше боя. Приличаше повече на някаква повлекана, отколкото на жена с професия. Видът й обаче не я интересуваше — тя имаше дете, което трябваше да защити.

— Вървете си! — гласът й прозвуча напрегнато. — Не исках да намесвам полицията. Не ме принуждавайте да го направя сега.

Тя заби показалец в гърдите му.

— Какво? — навъси се той.

Линдзи се надигна на пръсти и натисна показалеца още по-силно. Гърдите му са твърди като желязо, помисли си тя.

— Просто си вървете — произнесе тя на глас — и няма да ви съдя. Съветвам ви да не се захващате с мен, баща ми е адвокат!

Не лъжеше много. Покойният й баща наистина бе адвокат.

Мъжът присви очи.

— Ти заплашваш ли ме?

— Точно така! — отвърна Линдзи. — Но ако си тръгнеш, няма да имаш неприятности. Хайде, заминавай!

— Може, но след малко — каза с леден глас той. — Нося нещо, което е ваше.

Извади лявата си ръка от джоба на мушамата и Линдзи видя в нея своя зелено-бял сандал — огънат и смачкан. В неговата ръка сякаш се бе смалил.

Линдзи трепна.

— О! — прошепна тя.

— Да-а! — проточи иронично той.

Той сграбчи дясната й ръка, сложи обувката в нея и затвори пръстите й. При това докосване чувството за опасност я завладя с нова сила.

В очите му като светкавица проблесна гняв.

— При вас има нещо, което е мое — каза той. — Върнете ми го, преди да съм извикал полиция!

Тя беше забравила колко груб и дрезгав може да бъде гласът му. Полазиха я тръпки. Само ръката й, все още в плен на неговата, гореше от странен огън.

Най-после я дръпна.

— Това е нашето коте, на сина ми и на мен! Изчезна преди месец и половина. Някой го открадна. Няма да позволя да го отмъкнеш пак, пират такъв!

Той тръсна глава и от мократа му коса полетяха ситни капчици.

— Котето е мое — избоботи троснато. — Знам, че е вътре. Видели са те като го крадеш. Имам свидетел. Той ми даде сандала ти. Донесе го тази сутрин и като те описа, веднага се сетих, че си ти. После от Джон Бъд взех твоя адрес. Не знам какво си си наумила, но…

— Грешиш! — прекъсна го Линдзи. — Котето беше откраднато от нас. От детето ми и от мен. Такава мръсна постъпка…

— Аз не съм крадец — изсъска мъжът. — Намерих това коте преди повече от месец в Кий Уест, полуживо от глад. Спасих му живота.

— Ха! — кипна Линдзи. — Да не смяташ, че ще ти повярвам! Знаеш ли какво преживя синът ми, благодарение на теб?! Знаеш ли какво изживяхме ние двамата?!

Той подпря ръка на стената и се надвеси така, че погледът му се впи в очите й.

— Чуваш ли какво ти казвам! Намерих го на петдесет мили от тук. Беше пълен парцал. Изхарчих сума пари, за да го излекувам. Котето е мое, защото съм вложил в него пари!

— А — рече Линдзи, — такава ли била работата? Искаш пари? Дължа ти пари за сметките при ветеринаря, така ли? Аз имам час при ветеринаря за него. Благодаря! Щом си плащал, къде са ти разписките? Покажи ги, де!

Устата на мъжа се изкриви от гняв.

— Нямам навик да нося със себе си стари сметки от лекари! Въпросът е друг, мадам. Вие сте взели моето коте, то ми струва пари, това е!

Линдзи посрещна думите му с горчив смях.

— Ясно! Цената се повишава. Но няма да се получи! Това коте се роди в нашия двор и ще остане тук, колкото и да ме заплашвате и изнудвате!

— Мадам, вземете се в ръце! Вие не ме слушате. Успокойте се! Не може ли да влезем вътре? Или предпочитате да стоите на дъжда и да крякате като побесняла сврака?

Линдзи погледна босите си крака. Намираше се в локва почти до глезените, а вятърът навяваше още дъжд върху терасата. Беше така разстроена, че не забеляза кога стана вир-вода. С притеснение забеляза, че бялата й риза е прилепнала към гърдите и те прозират през тънката материя.

Той проследи погледа й и се усмихна. Устните му бяха добре оформени, но усмивката изглеждаше все така прелъстителна, като на кея. Изпълваше я с ненавист.

— Изглежда — рече той, без да вдига очи от гърдите й, — все някога ще стигнем до споразумение.

Линдзи кръстоса ръце. За какво намеква този негодник?!

— При най-малкото непочтено предложение — предупреди го тя със заплаха в погледа, — ще грабна саксията и ще ти спукам черепа!

Той отмести поглед към саксията с петунии до вратата. Очите му, пълни с презрение и жажда, пак се върнаха на нея. Край устните му се появиха малки тъжни бръчки.

— Съвсем си изтървахте нервите! — каза той с дрезгав глас.

— Жестоко бъркате! Може да сте ме открили, но не се боя от вас. Така че по-добре си вървете и повече не пристъпвайте моя праг!

— Ще ми скъсаш сърцето! — каза той, бършейки водата от широките си скули. — „Не пристъпяй моя праг!“

— Не се шегувам. Няма да измъкнеш пари от мен, нито пък друго. Просто се разкарай!

— И… Този праг не е твой. Той е мой. Или поне в най-скоро време ще бъде мой.

Линдзи беше толкова ядосана, че думите му не й направиха никакво впечатление.

— Сигурно си мислиш, че можеш да ме унижаваш само защото съм жена. Това време, господинчо, отдавна свърши. Живеем в модерни времена. Аз съм си в правото и ще се боря с всички сили, като мъж. Още повече става дума за детето ми.

— Съвсем си изтървахте нервите! — промърмори той, клатейки глава. Повдигна рамо, а ъгълът на устната му иронично увисна. — Няма ли да се успокоите и да влезем вътре. Тук сме като под душ.

— Не — отсече Линдзи. — Нито ще те слушам повече, нито ще влезеш в дома ми. Няма да вземеш котето на сина ми! Нито сега, нито когато и да било!

Красивото му лице помръкна разочаровано.

— Добре — промърмори той. — Щом не искате да говорите сега, отбийте се някой път при мен! Нещата са прости. Котето е мое и си го искам обратно. Ако трябва, ще платя. Ще обсъдим нещата спокойно, не с такава истерия.

— Да дойда при вас?! — рече Линдзи, не вярвайки на ушите си. — Защо? Какво трябва да обсъждам с вас?

— Защото — приближи той лицето си до нейното — котето е мое, а това е моят праг. Аз ще бъда новият ти хазяин, кресло!

— Не ми викай кресла! — изкрещя Линдзи и млъкна. Лицето й пребледня, вторачи се в блесналите му очи и едва преглътна. — Какво?

— Аз съм новият ти хазяин, кресло! — повтори той, като саркастично наблегна на обръщението. — И знаеш ли какво? Никак не се представи добре! Постарай се следващия път да си в по-добра форма!

— Но… — Вцепенена, Линдзи заекна и не продължи.

— Времето е пари. А аз за театър не давам пари — измърмори той. — Успокой се! Мога да те приема утре вечер. Ела на пристана в Кий Уест. Между седем и девет. В противен случай ще се върна с полиция. Тогава твоят адвокат ще може да се срещне с моя. Само че аз имам не един, а няколко — точно шестнайсет. Или май бяха седемнайсет… Забравил съм.

Той млъкна и я огледа с хладен поглед.

— Така че, ако си достатъчно умна, ще донесеш котето. Сериозно ти казвам.

Тя стоеше като втрещена.

— Ти ли си Макс Дън? Ти ли си този човек?

Той кимна, гледайки я настойчиво право в очите.

— Аз самият. Понякога ме наричат Лудия Макс. Не ме карай да ти показвам защо.

Думите му отекнаха в съзнанието й зловещо. Лудият Макс? Сърцето й подскочи. Не, това не беше блъф. Имаше вид на истински разбойник. Човек, който сам си измисля закони и ехидно се усмихва, когато нарушава чуждите.

— Ще те приема утре в седем на яхтата. Не забравяй котето. Иначе си на улицата. Освен това ще ти извъртя такова дело, че да ти хвръкне шапката. Както решиш.

След като изрече това, Дън рязко се обърна и закрачи в проливния дъжд. Линдзи стоеше и трепереше боса на терасата, загледана след него. За миг решителността й изчезна.

После ядът я обзе отново, а с него се върна и силата. Тя стисна юмруци.

— Никога няма да вземеш котето от сина ми — изкрещя тя след чезнещата в дъжда фигура на Макс Дън. — Никога!

 

 

Объркана и колебаеща се, Линдзи стоеше на алеята край пристана и се чудеше къде ли може да е „Големите надежди“. Беше сигурна, че не е объркала мястото, но старата черупка не се виждаше наоколо.

Стисна по-силно чантата си. Това беше единственото, което носеше. Котето, естествено, остана у тях — с Наоми и Тод.

Бяха будували до сутринта — измисляха стратегия, с която да убедят Макс Дън да й остави котето и бунгалото. Най-сетне, след може би стотната чаша кафе, Наоми бе положила уморено лице в ръцете си.

— Честността е най-добрата политика — беше заключила тя. — Кажи му истината, разбира се с достойнство, после се остави на неговата милост. Нямаш друг избор.

Съсипана, Линдзи разбираше, че Наоми е права.

Оставаше й надеждата, че Макс Дън ще я приеме като достойна, здравомислеща и честна жена. Щеше да е по-добре, ако не го беше мушкала с пръст в гърдите вчера, ако не го беше наричала крадец, ако не го беше заплашвала със саксията.

Е, в края на краищата, помисли си Линдзи, никой не е съвършен.

Облече се за срещата с церемониалност, напомняща жертвоприношение. Гримът й бе дискретен, косата — прибрана на френски кок.

Беше облекла семпла сива рокля и бял ленен жакет, украсен само с един ред перли и червен копринен карамфил на ревера. Широкополата й бяла шапка стърчеше леко наклонена, а белите обувки изглеждаха безупречни.

За шапката настоя Наоми.

— Така ще имаш вид на дама — убеди я тя. — Ти си хубава, млада, предана майка. Няма как да сбърка — видът ти недвусмислено казва едно — аз съм почтена, не ме пипай.

Линдзи носеше и чифт големи слънчеви очила — хем да крият, хем да бранят. Погледна над рамката — как е пропуснала „Големите надежди“. Беше сигурна, че мястото й е точно тук.

На пристана обаче се полюшваше лъскава бяла яхта — малка и скромна, ако въобще е възможно да има скромност при яхтите. Наричаше се „Капер“.

Линдзи огледа отново пристана. Когато се обърна повторно, видя с изненада, че на бака се е появил човек.

Висок и снажен. Макс Дън.

Стоеше и предизвикателно я гледаше, кръстосал ръце, с разрошена от вечерния бриз коса. Погледът му шареше безсрамно от долу нагоре и от горе надолу. По лицето му нямаше усмивка.

— Къде е котето? — сопнато попита той, впивайки поглед в очите й.

В къщи, където му е мястото, искаше да му отвърне Линдзи, но преглътна и замълча.

— Не го нося — отвърна тя. — Идвам да обясня защо.

Единственият му отговор беше мълчанието.

— Вижте — каза тя, с усещане за собствената си слабост, — може ли да се кача на яхтата? Ще разберете, като ви обясня.

— Не разчитайте на това! — отговори той с каменно лице, но й кимна да се качи.

С неуверени движения Линдзи едва успя да стигне палубата. Външно изглеждаше спокойна, но наум се проклинаше заради високите токове и късата пола. От полъха на вятъра тя се повдигаше още по-нагоре, давайки възможност на непознатия да огледа краката й с неприкрит интерес.

Линдзи я поприглади, но се почувства неловко. Опита да се усмихне, но усилието излезе неуспешно.

— Е? — рече тя и едва позна гласа си. — Ето ме, дойдох.

— Дойде — отвърна той апатично. — Но не си се издокарала достатъчно. Къде ти е короната? Къде ти е скиптърът?

В къщи, при котето, идиот такъв, искаше да му кресне в лицето. Но замълча и се опита да изглежда въздържана.

И той не се е издокарал, рече си Линдзи. Бермудите му бяха изтъркани до бяло. Беше облякъл шарена хавайска риза на яркочервени и зелени папагали. Разбира се, не си бе направил труд да я закопчае, нито пък да обуе нещо на краката си. Така Линдзи бе принудена да гледа значително по-големи части от гърдите и бедрата му, отколкото би искала.

Залязващото слънце се показа зад облака и ко̀сата светлина в един миг го превърна в прекрасна бронзова статуя.

На Линдзи й спря дъха. Имаше око на художник и в този миг си даде сметка, че Макс Дън е не просто хубав мъж — той бе красив в класическия смисъл на думата.

Засрамена, Линдзи отмести погледа си. Той е неин враг. Само това липсва, да тръгне да му се възхищава като на древногръцка статуя!

— Мили боже, как си се изтупала! — измърмори Макс. — Обаче с боя по лицето и боса ми харесваш повече.

Линдзи нервно въртеше гривната си.

— Аз наистина искам да поговорим, господин Дън! — студено каза тя. — Дълго мислих. Боя се, че можете да останете с грешна представа. От своя страна, аз също бих могла да си направя неверни заключения за вас. Струва ми се, че трябва да оправим нещата.

— За да оправим нещата… — избоботи той — трябваше да донесеш котето.

Тя продължи да върти гривната. Той не отстъпваше и на милиметър. Линдзи обаче се надяваше да остане спокойна и любезна. На всяка цена.

— Нали ви казвам, дойдох да ви обясня. Искам да знаете какво се случи със сина ми. Може ли да поговорим?

Той й хвърли недружелюбен поглед.

— Да слезем долу. Не ми се иска да ме видят с теб. Ще ми развалиш репутацията. С този вид на дама…

— Надявам се, не съм закъсняла. Търсех другата лодка. Не очаквах да видя тази — много е хубава.

— Излишно е да ме ласкаете. И тя не е кой знае какво — кимна той, правейки й път. — Добре, кралице. Да слезем долу, освен ако не те е страх.

Тя вирна брадичка.

— Защо да ме е страх?

Очите му предизвикателно я опипваха, което я плашеше.

— Не ми харесват тези дрехи — усмихна се той. — Все си те представям без тях.

Линдзи прехапа устни. „Опитва се да ме извади от равновесие, помисли тя. Поиска ли, всякак ще го направи. Спокойно. Не се вълнувай. Не губи самообладание.“ Беше благодарна, че очите й са скрити зад тъмните очила.

— Не се ли боиш? — Той повдигна вежда и иронично се усмихна. — Отлично. Ела в бърлогата ми, рекъл паякът на мухата.

Той вървеше отпред, а Линдзи го следваше механично, молейки се колената й да не се разтреперят. Заради Тод, повтаряше си тя наум, заради Тод трябва да го направя.

С вирната глава тя слезе в бърлогата.