Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (12)

Дванадесета глава

Линдзи отново чу гласа на мъжа, който се бе представил като лекар.

— Някой да се обади за линейка!

До мястото на катастрофата дотича задъханата госпожа Грисл.

— Избяга! Аз не съм виновна!

Тод продължаваше да реве, заровил лице в рамото на Линдзи.

— Нямам вина! — не спираше оправданията си икономката. — Просто избяга.

Млъкни, искаше да извика Линдзи. Как може да дрънка за вина! Макс е ранен, не се знае дали ще оживее!

От далечината се чу вой на линейка Линдзи усети как някой я докосва по рамото. Обърна се с очи пълни със сълзи. Беше белокосият лекар.

— Вие ли сте Линдзи? — попита той. — Иска да извикаме Линдзи.

— Как е той? — едва промълви тя.

— Не смятам, че има нещо повече от счупена ръка и няколко нарязвания. Но ръката го боли много. А ще трябва да го прегледат и за вътрешни травми.

Сирената на линейката приближаваше.

— Чу ли доктора, Тод? — стисна го окуражително Линдзи. — Не плачи, миличък. Макс ще се оправи.

Зад гърба й долетя глас — дрезгав и до болка познат.

— Линдзи? Къде си, по дяволите?

Тя се усмихна през сълзи. Нищо му няма, щом ругае. Линдзи с неохота сложи момчето в ръцете на икономката.

— Този път го дръжте по-здраво! — злобно каза тя. Върна се при колата. Лекарят тъкмо измъкваше Макс от колана. Очите му бяха пълни с болка.

— Боли ли тук? — попита го докторът, опипвайки ребрата му.

— Боли навсякъде — измърмори Макс и се опита да се изправи на седалката. — Оставете ме, за бога, аз дори не ви познавам! Линдзи!

— Спокойно, аз съм лекар — каза мъжът и премести ръката си върху стомаха му. — А тук, тук боли ли?

Тълпата направи място на Линдзи. Очите им се срещнаха. Лекарят бе отворил вратата на автомобила и като я видя, Макс отново опита да стане.

— Не мърдай — предупреди го лекарят.

Макс продължаваше да гледа Линдзи с диво изражение в очите.

— Линдзи? — извика той. — Ела!

— Линдзи, ела тук и успокой този човек! — извика докторът и се дръпна встрани.

— Само не мърдай! — пое здравата му ръка тя, бършейки сълзите си.

Макс опита отново да стане, но лекарят не му позволи.

— Направих голяма глупост, Линдзи — каза той, — но опазих пеликана. На него му няма нищо, той е здрав и читав.

— Видях — спря го Линдзи. — Стой мирно, Макс, иначе ще стане по-лошо!

— Нищо ми няма! Почти нищо. Хайде, докторе, помогнете ми да стана! Мога да движа всичките си пръсти. Само се пораздрусах. И ръката ми…

Лицето му се сбърчи от болка, когато се опита да я размърда.

— Стой мирно! — помоли го през сълзи Линдзи и избърса струйка кръв от бузата му.

Линейката спря до тях.

— Линдзи, ти плачеш?! Заради мен ли? Съжалявам? Кълна се, че съжалявам! Повече няма да се повтори. Само не плачи, скъпа! Не мисли за мен. Погрижи се за себе си.

— Макс! — почти истерично извика Тод зад гърба на Линдзи.

Мъжете от линейката си проправяха път към местопроизшествието, придвижвайки носилката.

— Божичко! — удари Макс със здравата си ръка по кормилото. — Дано Тод не е видял цялата тази бъркотия. Кажи му, че нищо ми няма.

— Дръпнете се, госпожо! — нареди единият от санитарите.

Започнаха да преглеждат Макс за наранявания.

— Не й викайте! — изрева той. — Искам да е до мен!

— Спокойно, гълъбче! — рече санитарят. — Ти си катастрофирал. Въобще не знаеш какво искаш.

Очите на Макс диво засвяткаха:

— Знам какво искам — каза той. — Линдзи! Тод! Чуваш ли ме, Тод? Нищо ми няма, приятелю! И пеликанът е здрав. Всичко е наред, момчето ми!

— Хайде! — рече единият санитар на колегата си. — Да го качваме…

— Мога и сам — тросна се Макс. — Ще стигна сам до проклетата ви линейка!

Санитарят запротестира, но Макс изруга. Опитаха се да го задържат. Той ги разбута и почти се изправи, като размаха заканително огромния юмрук на здравата си ръка.

— Ще отида до линейката — предупреди всички Макс с див пламък в очите.

— Нека върви — каза единият от санитарите. — Като падне, ще го вдигнем!

— Няма да падна! — заядливо отвърна Макс. — Това е важно.

Мъжете в бяло отстъпиха, за да може той да се изправи. Коленете едва го държаха, но той се стегна, облегна се със здравата си ръка на вратата на автомобила и се изправи. Под краката му изхрущя стъкло. Макс изруга, поглеждайки надолу. Босите му крака кървяха.

— Линдзи? Ще ми помогнеш ли? — Той се олюля, но се задържа.

— Макс — помоли го тя, — легни, за бога, върху носилката!

— Не! — отвърна той. — Ще вървя. Къде е Тод? Чувам, че плаче. Искам да види, че ми няма нищо.

— Макс, моля те!

— Тод, съкровище, ела с мен в болницата! Нищо ми няма.

— Макс — прегърна го през кръста тя.

— Искам съкровището! — заинати се той. — И теб. Няма да отида, ако не сте с мен!

Пристъпвайки бавно, Макс стигна до икономката и момчето. Протегна здравата си ръка:

— Хайде, момче, ще те нося! Нищо ми няма.

— Макс, не можеш… — рече Линдзи уплашено.

— Напротив, мога! — сопна се той.

Коленете му се подгънаха, когато пое Тод, но той запази равновесие и прегърна момчето. То зарови глава в рамото му.

— Виждаш ли?! — рече Макс. — Всичко е наред! Няма защо да плачеш. Не може някакъв си пеликан да ме изкара от релси.

Успя да се добере до линейката с момчето в ръка, макар да се олюляваше.

— Аз съм тук! Не плачи! Няма да заминавам, чу ли?

— С детето не може! — предупреди един от лекарите.

— За мен може — сряза го Макс. — И ще го направим. Това е моето момче. Моето супермомче! Нали, шампионе?!

Тод погледна Макс с насълзени очи и кимна. После отново зарови ръце в рамото му, стискайки здраво врата му.

— Господине — каза лекарят, — вие сте луд!

— Така е! — отвърна Макс и продължи напред. — Затова се пази, гълъбче! Хайде, Линдзи!

Колкото и да беше замаян от болката, той успяваше да се задържа прав и да носи момчето към линейката. Прави го заради Тод, недоумяващо гледаше Линдзи.

За да не се изплаши. Луд човек! Но е чудесен. Как да не го обичаш?!

 

 

На следващата сутрин Линдзи отиде да прибере Макс от болницата. Откри го в градината, под палмите.

— Можеше много да пострадаш — каза тя. — Защо не направи това, което те помолих?

— Много добре знаеш — отвърна той и тръсна глава.

Линдзи знаеше наистина. Макар и напълно объркан, той беше помислил за Тод, а не за себе си. Беше се сетил, че момчето може да се изплаши, спомняйки си за другата катастрофа. Някак си бе намерил сили да му покаже, че инцидентът с него не е като онзи с баща му, че нищо ужасно не се е случило и всичко ще се оправи в най-скоро време.

Линдзи въздъхна. Седеше върху една каменна пейка в градината, а Макс — на ниската ограда. Трябваше да чака в инвалидния стол, но той беше доста бодър и наперен.

— Ти наистина си безнадежден случай — каза тя. — Помислиха, че имаш мозъчно сътресение, така щуро се държа.

Макс само повдигна рамене в шантавата си розова риза.

— Искаш ли да го яхна това нещо? — потупа той инвалидния стол. — Ако имаше наклон, като нищо…

— Виждаш ли? — прекъсна го нетърпеливо Линдзи. — Затова мислят, че от удара си си загубил ума!

Лявата му ръка бе гипсирана и висеше завързана за врата. Дори ризата му й се стори приемлива.

— Напротив не съм си загубил ума, а съм го намерил. Станаха ми ясни много неща. Разбрах какво в този живот е важно и какво не. Така се получава, когато те лъхне смъртта.

— Не се шегувай — рече Линдзи, потискайки желанието си да хване ръката му и да се увери, че той наистина е пред нея. — Можеше да си докараш сериозна беля с носенето на Тод.

— Не болеше чак толкова — усмихна се Макс.

— Откъде знаеше, че нямаш сериозни травми? Докторът каза…

— Просто знаех! — упорито заяви Макс. — Знаех, че мога да стана, да ходя, да го нося… Знаех какво трябва да правя.

— Разбира се! Сега за него си най-големият герой на света.

Макс беше отказал да лежи по пътя към болницата. По целия път беше пял и разправял вицове. Докато стигнат спешното отделение, Тод отново бе възвърнал смеха си. Докторът обаче каза на Линдзи, че когато останал сам, Макс се е гърчил от болка. Нещо, което бе спестил на нея и момчето.

— Страхотен си, знаеш ли? — каза Линдзи.

— Знам, знам — отвърна Макс. — И съм ти го казвал. Как е той? Най-важният човек на света!

Линдзи сведе очи, за да скрие чувствата, които препълваха сърцето й. Беше в зелената си рокля от деня, когато се срещнаха за първи път. В болницата се намираше по изричната поръка на Макс.

— Добре е. Искаше да дойде. Не обича да остава с Грисл.

— Кой ли пък ще обича такова нещо?!

— Все още е напрегнат, но се радва, че се прибираш. Боя се, че ще трябват доста доказателства, за да повярва, че си добре. Съжалявам.

— Надявам се, не се е засегнал, че помолих да дойдеш сама?

Тя поклати глава.

— Не, не бих казала. Все пита дали наистина ще се откажеш да заминеш, както му каза в линейката.

Линдзи го погледна. Макс изведнъж бе станал сериозен. Оглеждаше се наоколо за сестра.

— Стани! — нареди й той.

— Какво? — изненада се тя.

— Стани! — Макс се изправи в сянката на палмовата алея, взе ръката й и я притегли към себе си.

— Макс! — каза тя развълнувано. — Трябваше да седиш на стола чак до колата.

От погледа на сините му очи й се зави свят. Допирът до ръката му предизвика ток по тялото й.

— Не ми казвай никога какво трябва да правя! — каза той, сложи ръка на кръста й и я притисна още по-плътно.

— Макс, не прави това!

— Трябваше да го направя много отдавна. — Държеше я плътно до себе си. — Ама че работа! Кога ли ще мога да те прегърна с две ръце?!

— Макс…

— Тихо! — прошепна Макс и я целуна така, както умееше само той. После я прегърна още по-силно. — Ех, Линдзи — рече с болка и съжаление. — Бях голям глупак! Исках да се махна от къщата, защото се плашех от чувствата си към теб и Тод. Ако не беше този шантав пеликан, можех да те изгубя завинаги. Като си помисля само! Прегърни ме с двете си ръце, така както аз не мога!

Лицето й се допираше до гърдите му и Линдзи чуваше силните удари на неговото сърце. Обгърна с ръце кръста му. Той се засмя и целуна косите й.

— Пеликанът тичаше срещу мен и единственото, което си помислих, бе, че Тод го обича и Линдзи няма да ми прости, ако го прегазя.

Ръката му се плъзна по нейната.

— После се озовах пред електрическия стълб и си казах… само да не умра! Имам жена и дете.

Макс обсипваше с целувки брадичката и хладните й страни.

— Луда работа! Да си забранявам да умра, защото имам жена и дете!… Колата удари единия стълб, след това другия. Почувствах адска болка в ръката, но все още си мислех — не бива да умираш! Имаш жена и дете.

Той се вгледа в очите й. В тях напираха сълзи.

— Защо ще мисля така, ако не е истина? Прав ли съм? Струва ми се, че това е единствената причина съдбата да ме пощади. Изглежда е предопределено да бъда с теб.

— О, Макс! — промълви Линдзи, заравяйки лице в здравото му рамо. — Ние сме твои. От самото начало. Искаш ли ни или не, ние сме твои!

— Искам ви — прошепна той. — При това много. — Целуна я, докато й се зави свят. После развърза панделката от косата й и зарови ръка в нея. — Питаше ме дали наистина ще се откажа от заминаването? Да, ще се откажа. Сега няма да заминавам. И никога няма да замина завинаги. Няма да продам вилата. Как бих могъл да се лиша от нещо, което е свързано с теб?! Обичам те.

— И аз те обичам!

— Ще трябва понякога да пътувам — промърмори в лицето й той. — Но винаги ще се връщам вкъщи при теб. Кълна се! Обещавам! Ти и Тод сте моят дом.

— Винаги ще те чакаме, Макс! — прошепна Линдзи, увивайки ръце около врата му. — Това ще бъде дома, който ти си създал!

— Мисля, че те обикнах още в първия миг, там, на пристана. В зелената ти рокля, с твоите синьо-зелени очи… моята заблудила се на сушата русалка.

— Русалката търсеше пират, който да я отвлече — с пресъхнало гърло каза Линдзи. — О, Макс, струва ми се, че се влюбих в теб, докато се женихме в онзи смешен бостан с любеници. Когато съм до теб, чувствам близостта на цялата Вселена. Сякаш ти си нейният истински владетел!

Той наведе очи и поклати глава.

— Какво да правя сега, госпожо Дън? Не мога да поискам ръката ти, защото вече сме женени.

— Не знам, господин Дън, може би трябва да продължиш да ме целуваш, докато измислим нещо.

— Хабиб май беше прав за брака — рече Макс с устни върху нейните.

— В края на краищата не го излъгахме — усмихна се Линдзи. — Вярваш ли в звездите?

— Вярвам в теб — каза Макс и я целуна отново.

— Господин Дън — чу се глас откъм болницата. — Настоявам веднага да седнете на стола!

Но господин Дън и госпожа Дън не чуваха нищо. Те се целуваха.

 

 

Три седмици по-късно в информативната рубрика на местния вестник в Кий Уест се появи нелепо и малко смешно заради своята претенциозност съобщение:

„Господин Макс Дън от Кий Уест и неговата съпруга Линдзи потвърдиха своята брачна клетва с церемония в градината на своя дом във Вака Кий. Церемонията бе извършена от Негово преосвещенство Майкъл Малоун. В сватбеното тържество взеха участие тяхната кума — госпожа Наоми Фелдман, кумът — господин Хамиш Кордуайнър, шаферът — техният син Тод. Невестата бе дадена на бъдещия си съпруг от доктор Артур Шулман. На тържеството присъстваха — един пеликан със счупено крило и коте с асо пика на нослето.

Младоженката бе облечена в светлозелена копринена рокля от прочутия дизайнер Живанши, а в косата си бе вплела прекрасни гардении. Младоженецът носеше бял фрак и синя хавайска риза с делфини.

Сватбеният букет бе уловен от госпожа Фелдман. Приемът вместо на терасата, се състоя в любимата на Тод пицария, защото докато се целуваха младоженците, пеликанът беше излапал ордьоврите. Семейство Дън категорично отрича котето да е падало в купата с пунша. Второто им сватбено пътешествие, както и първото, ще бъде прекарано вкъщи.“