Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (1)

Първа глава

Когато Линдзи Маккой наемаше вилата в Долфинкорт, нямаше представа, че към нея има и малка добавка — истински, жив пеликан. В съседство се намираше плувен басейн, ограден с ивица трева и дървета. Пеликанът беше със счупено крило и често се разхождаше там. Този самотник странеше от събратята си, обитаващи недалечния океански бряг. Почти питомен, той не се боеше от хората и с удоволствие приемаше храна от тях. Дори му измислиха прякор — Муч.

Линдзи, вдовица от година и половина, се беше преместила във Флорида Кийс с отчаяната надежда, че промяната в обстановката ще помогне на Тод, петгодишния й син.

Тод приличаше на нея, беше красиво момче, слабо, с фини черти и тъмна чуплива коса. И той като Линдзи имаше синьо-зелени очи, които в добрите стари времена често хвърляха закачливи отблясъци. От месеци вече Линдзи не можеше да открие и най-малката следа от радост в тях. След смъртта на баща му, Тод беше угрижен, самовглъбен и тих. Често му се присънваха кошмари.

Когато се преместиха от Минесота във Флорида, момчето сякаш не виждаше нито океана, нито изобилието от ярки цветя. Единствено пеликанът Муч събуждаше някакъв интерес. Всяка сутрин и вечер ходеха при басейна и го хранеха със сардини.

После стана чудото. Един следобед, когато Линдзи и Тод бяха излезли, на терасата се появи сива котка. Ребрата й се брояха и час по час се почесваше от бълхите. Никой не знаеше откъде е дошла и няколко души се бяха опитвали да я прогонят. Тя изчезваше, но само след няколко минути се връщаше обратно на терасата. Прекара там целия ден, с очи вперени във вилата, като че ли очакваше нещо. Очевидно чакаше Тод. Линдзи и Тод се прибраха и щом момчето излезе да нахрани Муч, котката тръгна след него. Започна да мърка и да се гали в голите му крака, опитвайки се да стигне кофичката със сардини.

Тод погледна изненадано към Линдзи. Беше толкова малък и уязвим — не можеше нищо да му откаже. Зелените му очи безмълвно я молеха.

Тя разбра какво иска, въздъхна и каза „може“. Тод бръкна в кофичката и подаде на котката една рибка. Това беше достатъчно. От този момент котката реши, че е намерила своя дом. През нощта тя се промъкна под бараката до басейна. На следващата сутрин отново се появи на терасата, по-дръглива от всякога. Тялото и действията й недвусмислено показваха, че не е сама. Под бараката я чакаха новородените й котенца.

За първи път от месеци наред Тод изглеждаше истински развълнуван. Хранеше котката майка и с нетърпение очакваше да се покажат котенцата.

Линдзи категорично му заяви, че не могат да вземат нито котката, нито малките й. Отглеждането на домашни питомци в Долфинкорт не беше разрешено. С Тод можеха да се грижат за малките, докато поотраснат и напуснат майка си. Тогава трябваше да им намерят стопани. Тод прие аргументите, но се натъжи. Линдзи почувства вина. Да търсят обаче ново жилище само заради една котка бе невъзможно. Вилата, макар и малко тясна, ги задоволяваше във всяко отношение — невероятно нисък наем, близост до океана…

Желанието на момчето да види котетата не намаляваше. Линдзи също беше любопитна. Когато най-сетне малките станаха на четири месеца, котката ги представи съвсем официално. Тод и Линдзи бяха отишли да й занесат храна. Тя се измъкна изпод бараката, отвори устата си и от нея се изтърколи малка пухкава топка. Котето беше трицветно — бяло, сиво и оранжево.

Котката го остави пред Тод, върна се под бараката и донесе още едно, след това още едно и още едно. Четири пъстри котенца! Линдзи беше смаяна. Малките изглеждаха толкова красиви, че нямаше да е трудно да им намерят стопани. Седнал на земята, щастлив и доволен, Тод си играеше с тях. Котката обаче не беше свършила. Тя изтича за пети път до укритието си. При вида на петото коте Тод зяпна от изненада, а очите на Линдзи щяха да изскочат.

Котката донесе последното си дете и го сложи направо в скута на Тод. Той извика от възторг. После стана сериозен и погледна умолително Линдзи.

— Мамо — едва отрони той.

Радостта му, както и тази единствена дума, пронизаха Линдзи като с нож. След смъртта на Джери Тод никога не беше искал нещо толкова силно, че да я моли за него. С примряло сърце осъзна, че ще трябва да отстъпи. На света нямаше сила, която да отдели Тод от петото котенце. То беше изтърсака на котилото. За разлика от другите, имаше само два цвята — бял и черен, но муцунката му бе изрисувана като на клоун. Над очите и ушите се виждаха два големи черни кръга. Останалата част от лицето беше бяла, с изключение на нослето, върху което личеше черно петънце с формата и големината на асо пика. Приличаше на кръстоска между панда и колода карти. Над черното носле с диво изражение гледаха две сини очи, сякаш самото коте се учудваше на необикновения си вид. На гърба му природата бе хвърлила черна пелеринка. Когато го погали по коремчето, Тод видя малко по-надолу още едно черно петно, все едно, че е в плувки.

Линдзи не можа да се въздържи и се разсмя. Точно върху интимните му части се мъдреше бяло петно, като залепен върху плувките смокинов лист.

— Мамо? — погледна я въпросително Тод.

Линдзи кимна и разроши тъмната му коса. Да, тя приемаше. Все щяха да намерят начин да задържат котенцето.

През следващите четири седмици Тод почти напълно възстанови предишната си жизненост. Играеше всеки ден с котенцата или просто ги наблюдаваше как се боричкат, докато майка им се припича на слънце и тихо мърка.

Пеликанът Муч се плашеше от котешкото семейство и гледаше да е по-далечко. Котетата обаче бяха очаровани от него и непрекъснато го следваха. Птицата бе принудена да се спасява във водите на басейна.

Линдзи проведе дълъг, скъп телефонен разговор с хазяина — господин Хидалго, който живееше в Маями. Разказа му за Тод и настоятелно го помоли да оставят котето. Той склони трудно. Момчето можеше да задържи животинчето при условие, че не го пуска във вилата. Тод полудя от радост. Кръсти котето Бозо — на един клоун от своя любима книга. Малкото същество наистина приличаше на клоун.

Всеки път, когато чуеше как Тод произнася името му, Линдзи изпитваше радост. Момчето започваше да говори отново — предимно на Бозо, не много, но говореше! Идваше й да се разплаче от щастие.

Както и предполагаше, раздаването на другите котета не стана трудно. Пусна обява във вестника: „Безплатно — за любители на здрави, красиви, трицветни котета!“. До края на седмицата всички имаха нови стопани.

По-трудно беше с майката. Помогна им местният ветеринарен лекар. Откри едно семейство, което търсеше тъкмо такава — хубава, привързваща се, голяма котка. Отговориха, че ще я приемат с радост. Линдзи и Тод я закараха в къщата на семейството. Намираше се в съседния залив. Двете момиченца на стопаните така щастливо охкаха и ахкаха, че за Линдзи не остана и капка съмнение — котката е попаднала на добро място. Въпреки това на връщане й беше мъчно. Тод също изглеждаше потиснат. Линдзи се надяваше поне да не се разплаче. Натисна педала на газта с мисълта, че в къщи, при Бозо, момчето ще се почувства по-добре.

Когато се прибраха обаче, Бозо беше изчезнал. Нямаше го и при съседите, сякаш се беше изпарил. Тод го чака цял следобед, дори след като мръкна. Не се появи. Момчето изглеждаше толкова отчаяно, че Линдзи се уплаши. Прегърна го силно, опитвайки се да го успокои.

— Ще се върне! — обеща му тя и го погали по косата. Очите му бяха насълзени. Мълчеше, за да не се разплаче. Линдзи го притисна още по-силно.

„Господи, дано да не му сее случило нещо! Моля те, върни го на Тод! Той се нуждае от него.“

Котето обаче не се намери.

Една съседка, госпожа Фелдман, постоянна жителка на Долфинкорт, си спомни, че видяла двама неблагонадеждни на вид да се въртят наоколо с черен джип, същия ден, когато Бозо изчезна. Каза, че отишли към една вила в южния край на плажа. Тази вила била навремето хотел. Сега се ремонтираше — непрекъснато идваха и си отиваха работници.

Наоми Фелдман не беше видяла мъжете да си заминават. Спомни си, че ги взела за работници, макар видът им да не вдъхвал доверие. На джипа им имало реклама за риболовни лодки под наем. Това беше единствената улика, до която Линдзи успя да се добере.

Тод потъна в предишното си състояние. Мъката му съсипваше Линдзи. За кратко време на главата му се бяха струпали твърде много загуби. Линдзи отчаяно търсеше Бозо.

Обади се на всички ветеринари в района. Никой не беше носил такова коте. Даде обява в местния вестник, звъня в радиото, молейки за помощ — нищо!

Обеща на Тод да си вземат друго коте, той категорично отказа и очите му отново се напълниха със сълзи. Разбираше го добре. Бозо се беше родил на техния праг. Тод първи го погали. Беше първото човешко същество, което го посрещна на белия свят. Не искаше друго коте, само Бозо… Линдзи го наблюдаваше — умълчан, вглъбен в себе си — и се проклинаше, че оставиха котето само. Трябваше да се възпротиви на хазяина, дори да го прибере вътре напук! Къде беше умът й?!

Когато стана ясно, че Бозо няма да се върне, Линдзи предприе драстични мерки. Обади се на стопаните на другите котета с надежда, че някой ще иска да се откаже. Учудваха се, че въобще ги моли за подобно нещо. Притеснена, Линдзи позвъни на семейството в съседния залив. Настоя да им върнат котката майка или поне да дадат на Тод едно котенце, когато се окоти повторно.

И дума не можеше да става. Грижеха се за котката добре. Вече я бяха кастрирали. Никога повече нямаше да роди. Стопи се и последната надежда на Линдзи.

Каквото и да опитваше, нищо не можа да извади Тод от апатията му.

 

 

Откакто изчезна Бозо, Линдзи и Наоми Фелдман се сближиха. Една вечер двете гледаха как Тод играе на брега на морето. Момчето безмълвно вдигаше в шепите си пясък и го пропускаше през пръстите си. Не поглеждаше към тях, не се усмихваше.

Наоми беше дребна, леко закръглена, хубава жена с гъста руса коса. Тя поклати укорително показалец:

— Престани да се тревожиш, Линдзи! Как искаш момчето да изглежда щастливо, когато ти самата си толкова угрижена?!

Линдзи се усмихна разсеяно и вдигна рамене. Наоми беше права, но какво й оставаше, освен тревоги?! Приятелката й кръстоса загорелите си крака.

— Преди да се появи котката, казваше, че ще носиш рисунки в някаква галерия в Кий Уест. Коя точно?

— „Музикалният гущер“ — отвърна Линдзи. Имаше късмет, че професията й не я приковаваше на едно място. Беше художничка на свободна практика. Рисуваше поздравителни картички. Не обичаше да се хвали с това, нито пък досега се беше опитвала да излага в галерия свои рисунки.

Наоми протегна ръка и потупа Линдзи по коляното:

— Занеси рисунки в „Музикалния гущер“! Животът продължава. Напоследък изобщо рисувала ли си друго, освен картички?

Линдзи поклати глава отрицателно.

— Не, не съм. Толкова бях заета с котката и котетата, че друго не съм правила. Скрих картините си, защото натъжаваха Тод. Мен също…

— Разбирам, — рече Наоми — но нали имаш и други неща. Морски пейзажи, цветя? Защо не предложиш тях?

— Да, наистина. Трябва да се върна към предишния си живот.

Засрамена, че се занимават единствено с нея, Линдзи се опита да смени темата. Посочи към голямата псевдовикторианска вила в южния край на залива и попита:

— Какво става там? Кога ще се появи собственикът?

— Скоро. В момента се нанася прислугата. Всеки ден обаче се чуват различни работи. Уж щял да дойде само за проба. Ако не му харесало, смятал да я продаде. Според мен това е просто един скъп експеримент.

Линдзи пое дълбоко морския въздух и поправи шала, който придържаше косата й. Беше в семпъл син бански. Наоми, макар с близо четиридесет години по-възрастна, изглеждаше доста екстравагантно. Белият плажен костюм подчертаваше загара й. Върху гърдите й бяха избродирани две златни морски звезди.

— Сигурно е чудесно там — въздъхна Наоми, загледана към вилата. — С удоволствие бих поживяла в нея, макар и само една нощ.

Линдзи кимна, гледайки самотната игра на Тод. Наемите в заливите на Флорида никак не бяха малки. С Наоми имаха голям късмет. Шест от вилите в тази част на плажа притежаваше господин Хидалго. Беше му омръзнало от курортисти и предпочиташе наематели като тях — за целогодишно заселване.

Повечето хора обаче смятаха, че бунгалата тук не стават за постоянно живеене. Наемателите идваха и си отиваха. Само Линдзи и Наоми оставаха.

Линдзи се чудеше как ли би се чувствала със собственост като елегантната вила, за която говореха — с поне осем спални.

— С какво се занимава този човек? — попита тя Наоми. — Имам предвид собственика…

— Знам ли?! — отвърна Наоми, приглаждайки златистата си коса. — Говори се какво ли не… Бил музикант, пишел песни. Напоследък се бил захванал с нещо като световния бийт. Понятие нямам какво е това.

— Световният бийт ли? — учуди се Линдзи. — Според мен това означава смесване на рок с разни народни мотиви от други страни. Например рок и шотландски фолк.

Наоми направи недоумяваща физиономия.

— Рокендрол на гайда, така ли? Без мене! Знам само, че е доста шантав. Като повечето музиканти напоследък. Подпалват си китарите и ядат живи прилепи.

Линдзи само се усмихна.

Появи се вечерен бриз, високо в небето чайките кръжаха с пронизителни меланхолични крясъци. Тя ги загледа, изпълнена с копнеж и завист за безгрижния им живот.

— Как се казва? Този музикант или какъвто там беше? — попита тя, колкото да поддържа разговора.

— Дън. Макс Дън. Не си ли чувала за него? По-близко е до твоето поколение, отколкото до моето. Тази поп-музика… нали там свирят разните груповци?

Линдзи поклати глава и отново се усмихна, без да сваля поглед от чайките.

— Групари, Наоми, не груповци! Не съм чувала нищо за него. — Тя извади халата си и се наметна. — Трябва да прибирам Тод. Стана хладно.

Изправи се, Наоми я хвана за ръката и я задържа:

— Линдзи, искам да направиш нещо заради мен!

Смутена, Линдзи я погледна в сериозните кафяви очи.

— Какво?

Наоми стисна ръката й.

— Отиди в галерията в Кий Уест още утре и занеси свои рисунки. Дай си един ден почивка. Аз ще се грижа за Тод.

Линдзи поклати глава — вечерният бриз разпиляваше косата й.

— Много си мила, Наоми, но не бих могла…

— Настоявам! — рече по-възрастната жена. — Обичам да се грижа за деца. Особено за сладури като Тод. Така се подготвям за собствените си внуци.

— Не, не мога… — поколеба се Линдзи.

— Не можеш ли? — изненадано попита Наоми. — Какво искаш да кажеш? Ще ме обидиш ужасно, ако ми откажеш!

Наоми упорства, докато Линдзи не се съгласи. На следващата сутрин щеше да замине за Кий Уест заедно със своята папка.

 

 

Вечерта, след като си легна Тод, Линдзи прерови всичките си работи. Трепна, когато видя нарисувани котетата и най-вече Бозо.

Отдели ги настрана с чувството, че не може да ги предложи за продажба. Улови се, че отново се моли, макар да знаеше, че молитвите й са неизпълними.

„Моля те, господи, съхрани Бозо и го върни на Тод! Върни го в къщи, моля те! Моето малко момче се нуждае от него!“

Флорида Кийс представлява поредица малки островчета, простиращи се на Северозапад от най-издадената част на Флорида. Поради близостта си, повечето островчета са свързани с невероятни пътни отсечки и мостове. Най-отдалеченият се нарича Кий Уест. Историята му започва като пиратско пристанище. Линдзи харесваше това място. Липсваше му превзетост. Имаше особен, тропически колорит — излъчваше дух на фриволност, лекомислие и опасност. След толкова самота във Вака Кий, Линдзи се почувства очарована и освободена. Сякаш бе попаднала в градините на рая, сред някакъв опърпан карнавал.

Тя се разходи из магазините на улица „Дювал“ с намерение да купи по някоя дреболия за Тод и Наоми. На себе си също направи подарък — скромен обяд в малко закътано кафене.

Най-сетне дойде време за срещата със собственика на галерията. Беше я уговорила сутринта по телефона, но сега, когато настъпи часът, се притесни. Поръчките от издателите на поздравителни картички получаваше по телефона и изпращаше по пощата. Работата й не се нуждаеше от личен контакт. Нямаше навика да се среща лице в лице с непознати, особено когато целта бе да продаде плода на своя труд.

Линдзи събра кураж, вирна глава и влезе в „Музикалния гущер“. Беше с най-хубавите си дрехи, пастелно зелена ленена рокля с широка пола и бяло-зелени сандали с висок ток.

В галерията я посрещна висок мъж с подозрителен поглед. Тя се представи.

— А, вие ли сте? — каза той.

Обясни й, че собственикът — Джон Бъд — го няма.

— Отиде да си поправя лодката.

Плахостта на Линдзи се изпари.

— Но аз… Той ми каза да дойда в един и половина.

Служителят наведе очи.

— Господин Бъд е волна душа. Не се съобразява с часовника като нас простосмъртните. Ако искате да се срещнете с него, потърсете го на пристанището!

— Той очаква ли ме? Или е забравил? — попита Линдзи, чувствайки се незначителна и малка.

— Каза, като дойдете, да ви изпратя при него — добави мъжът и взе чистачката за прах от пачи пера. — Лодката му се нарича „Пого“. Намира се на кея до площад „Мелъри“. Ще ми се и аз да съм богат, за да мога така да изчезвам. — Той сърдито изсумтя и се залови да почиства прахта от една бронзова чайка.

Линдзи му благодари, стисна своята папка и отново пое по улица „Дювал“. Следобедното слънце напичаше все повече и прочутата флоридска влага ставаше още по-тежка.

Наум прокълна Джон Бъд, задето бе излязъл от хубавата си хладна галерия. Най-сетне успя да открие пристана и се зае да обикаля безкрайните редици от лодки и яхти.

Не се виждаше нито една на име „Пого“ и Линдзи си даде сметка, че не е наясно дори от какъв тип е лодката, която търси. Спря объркана, оглеждайки пристаналите съдове.

— Загубихте ли се? — попита неочаквано дълбок, леко дрезгав мъжки глас.

Линдзи се обърна, за да види кой говори.

— Ето ме, тук съм, скъпа! Търсиш ли някого?

Стресната, Линдзи усети необикновено силен, сякаш зареден с електричество поглед. Мъжът имаше сиво-сини, леко присмехулни очи. Почувства, че се обезкуражава. Непознатият лежеше с ръце под главата върху един шезлонг на палубата на очукана от времето и морето яхта и я гледаше. Морският съд изглеждаше ужасно занемарен. Същото се отнасяше и за притежателя й. Кестенявата му коса, разрошвана от горещия бриз, стърчеше над яката на ризата, неподстригвана бог знае откога. Ръкавите бяха откъснати. Носеше избелели, памучни шорти, а краката му бяха боси. Те, както и цялото тяло, внушаваха сила. Линдзи едва намери сили да отвърне:

— Не ви видях!

— Аз пък те видях! — засмя се той, оглеждайки одобрително тялото й без всякакво смущение. — Попитах те, търсиш ли някого?

Тя стисна още по-силно папката си.

— Търся господин Джон Бъд и яхтата му „Пого“ Той се изтегна още по-удобно в излинелия шезлонг.

Мускулите му, бронзови от загара, потръпнаха, сякаш за да привлекат вниманието й.

— Добрият стар „Пого“, ли? След осем лодки надолу, скъпа! Напомни на Джон, че ми дължи пакет цигари! Ако ги донесеш на връщане, ще те черпя едно. — Той отново я огледа от горе до долу и се ухили предизвикателно.

Линдзи беше отвикнала от мъже, особено едри и мускулести като този. От смущение сърцето й щеше да изскочи. Благодари и бързо се обърна.

— Хей, скъпа! — провикна се след нея непознатият. — Не щеш ли да се омъжиш? Имам нужда от жена.

Линдзи изпъна рамене и не отвърна. Погледът му продължаваше да я преследва, докато се отдалечаваше.

Ох, въздъхна тя, но по гърба й продължиха да пробягват тръпки. Този тип мъже излъчваха сексуалност, независимо от желанието на жената. На Линдзи съвсем не й беше до това, още повече пък с него.

С облекчение видя, че Джон Бъд няма нищо общо със съседа си. Беше светлокос, елегантен и облечен като от реклама за колосващи препарати. Когато я покани в салона на безупречната си яхта, маниерите му бяха толкова изискани, че дори изглеждаха превзети.

Линдзи не можеше да разбере дали харесва работите й. Най-сетне обаче, той се облегна на стола си, усмихна се и поглади бледите си мустаци.

— Вашият талант не подлежи на съмнение. Макар че темите не са оригинални, рисунките са добри. Ще взема за галерията няколко акварела.

При тези думи Линдзи полетя от щастие. Той я помоли да остави папката, за да направи по-внимателен подбор и тя с радост се съгласи. Излизайки от „Пого“, тя се почувства окуражена. Напълно беше забравила за съседа на Джон Бъд — едрият мъж с многозначителна усмивка на сваляч. Сети се едва когато на връщане мина край неговата съборетина. За щастие, той не беше на палубата. Толкова запусната яхта трудно можеше да се намери. Името едва се четеше от олющените букви — „Големите надежди“ — звучеше твърде иронично, за да е смешно.

Тя поклати осъдително глава — жалкият вид на лодката доказваше, че чувството за безотговорност граничи с престъпност.

Линдзи вече си тръгваше, когато видя нещо да мърда върху палубата. Чу се тихо, жално мяукане. То прозвуча някак далечно и все пак познато. Кръвта й замръзна. Не можеше да си обясни защо.

Спря отново. Изпод нахвърляните безразборно спасителни пояси се измъкна малко коте. То се протегна, прозя се с удоволствие и пое към близката сянка. Котето леко накуцваше. Линдзи затаи дъх. Животинчето имаше черно-бели лапи с кръпка на лактите, познатите петна по ушите и очите, а на носа се мъдреше черното асо пика. Въпреки жегата, Линдзи се вледени, косата й настръхна и вдигна ръце. Пакетчетата и чантата тупнаха глухо на земята. Нямаше съмнение — беше Бозо! Макар да бе невъзможно…

Тя огледа трескаво кея. Не се виждаше никой. Всичко живо се криеше от жегата. Погледна отново котето. Легнало в сянката на шезлонга, то ближеше дясната си лапичка. Не е възможно да е Бозо, мислеше Линдзи. То е, шепнеше й нещо, по-силно от логиката — котето на Тод!

Имаше само един начин да се провери. „Големите надежди“ тъжно се поклащаше и ако Линдзи стъпеше внимателно на борда, можеше да разпознае котето отблизо.

Несвикнала с клатушкащи се повърхности, Линдзи изхлузи обувките си. Сърцето й биеше до пръсване. Пое дъх, пристъпи към перилото на лодката и скочи на палубата.

— Мац, пис, пис? — плахо прошепна тя.

Котето пристъпи към нея и без страх се погали в голия й глезен. Стори й се, че я позна.

„Не може да е Бозо“, помисли си тя отново. Имаше един начин да се разбере. Линдзи грабна котето и го обърна по гръб. Сякаш бе обуто в черни плувки. Едно-единствено бяло петно, във формата на смокинов лист личеше добре върху тях.

— Бозо! — прошепна тя, прегръщайки котето. — Това си ти, наистина си ти!

Тод щеше да пощурее от щастие. Молитвите й се бяха сбъднали.

Как Бозо беше успял да стигне чак до Кий Уест — почти на петдесет мили от Вака Кий? Линдзи си спомни думите на Наоми за двамата непознати с джипа и рекламата за риболовни пътувания в Кий Уест. Вероятно мъжът, който я бе заговорил, е единият от тях? Този жалък крадец, помисли си тя, едва не съсипа детето ми!

Отново огледа пустия кей. Мислите й препускаха като луди. Нямаше избор. Котето им бе откраднато и тя трябваше да си го върне!

Прегърна го и с омекнали колене прескочи парапета на яхтата. След като се озова отново на кея, Линдзи се спъна, притисна котето по-силно и то измяука.

После грабна обувките, чантата и пакетите, стори й се, че чу шум зад гърба си и се паникьоса.

Изчезвай, заповяда й нейният инстинкт и тя без колебание се подчини. Втурна се по пристанищната алея. Останала без дъх, стигна горещия паваж на улицата. Бозо хленчеше, краката й горяха. Изтърва едната обувка, но не се върна. Продължи с всички сили напред.