Барбара Бозуел
Сладко отмъщение (5)

Пета глава

— Годеницата ми? — невярващо повтори Райън.

— Чух, че се жениш.

Болката я прободе почти физически, но тя смело преглътна.

— И кой ти каза?

Да спомене Мелиса би било глупаво от нейна страна. Та нали той вече я бе обвинил, че съзаклятничи с нея.

— Ами… Глория — отвърна очи тя.

— За кого, според нея, ще се женя?

Самият той бе любопитен да узнае. Откъде ли бавачката бе извлякла тези заключения?

— Не попитах — отвърна Алекса. — Но ако знаех името на избраницата ти, непременно бих й поднесла съжаленията си.

— Съжаленията задето ще се омъжи за мен? — Райън стисна устни, а тъмните му очи опасно заблестяха. — Е, в книжарницата можеш да намериш някоя съчувствена картичка с надпис „Скърбя за избора ви на съпруг“.

— И с това ли намери да се гавриш, Райън? Търсиш смешното дори в изневярата и…

— Немалко хора виждат само черната същност на живота — прекъсна я той. Почувства се хванат натясно. — Защо да не представя безсмислието на живота от хумористична гледна точка?

— Не говоря за карикатурите ти, а за личността ти. Използваш иронията, за да се дистанцираш.

— А ти прибягваш към гнева, за да ме отблъснеш. Добре се постара да ме вбесиш тази сутрин. Не разбирам защо.

— Искаш да заровим томахавките и станем приятели? Това ли си решил да ми пробуташ? — Алекса скръсти ръце.

— Нищо не се опитвам да ти пробутам. Просто исках…

— Това ти е редовният номер, нали? — Гласът й се извисяваше с обвинителния тон на прокурор. — Ти си един от онези опасни хора, лишени от чувства. Навремето аз и ти се сближихме прекалено много, а това застраши спокойствието ти. Ето защо ме захвърли и се разтича след други момичета. Дори сега, като сгоден, в навечерието на сватбата ти, се готвиш да мамиш.

— Не мамя никого…

— Все още не, но го желаеш! — Очите й мятаха огън и жупел. — Видях как ме гледаше тази сутрин. Познавам те. Бяхме осем месеца непрекъснато заедно и разпознавам всяка твоя мимика или жест.

— И аз познавам твоите, миличка — намигна й Райън. Обзе го старото отчаяние. Думите вечно издигаха стена между тях — както някога, така и сега. Те или говореха прекалено много, или прекалено малко, или попадаха на най-неподходящите теми. Райън усети силно желание да я притисне към себе си и да се потопят в безсловесност.

— Лъжеш! — Арогантността му я влудяваше.

— Спорът ни е абсурден! — ядоса се Райън. — Дори излишен, защото не съм сго…

— Долу, долу! Искам долу! — настойчиво изписка Емили.

Райън автоматично пое момиченцето и го сложи на земята.

— Готово, малка госпожице — усмихна се той и се обърна към Алекса. — Напомня ми на Келси като хлапе. И тя обичаше да се катери, да скача, да тича. Не се свърташе на едно място.

Усмивката рязко помръкна и лицето му пребледня.

Сега той мислеше за днешната, парализирана Келси, осъзна Алекса. Състраданието изтри яда й. С мъка се въздържа да не го погали. Тя винаги бе улавяла и отреагирвала на настроенията и нуждите му. За съжаление го правеше дори сега. Райън Касиди я дърпаше за конците, също както цигуларят дърпа струните на цигулка.

— Келси ще може ли отново да тича? — Той не сваляше очи от Емили и Франклин. Лекотата, с която тичаха наоколо, болезнено контрастираше с измъчените опити на дъщеря му да премести тялото си от креватчето в инвалидната количка. — Какво ще стане, ако се окаже парализирана за цял живот?

— Тогава ще се наложи да приеме положението си и да продължи да живее — тихо отвърна Алекса. — Краката не са най-важното у Келси. Животът не е само тичане и подскоци. Дори с патерици или бастун тя има всички шансове да се реализира, освен ако не й внушат, че е излишна.

— Предполагам, че това е обичайната ти реч пред родителите — мрачно и обезкуражено отбеляза Райън.

— Не. Вярвам във всяка дума. Психическото осакатяване на едно дете е много по-страшно от физическото. Вашите непрестанни боричкания с Мелиса подстрекават Келси съзнателно да раздухва враждата помежду ви. Прави го за своя собствена изгода, а това би се отразило много зле върху бъдещето й.

— Удряш ми нож в гърба? — избухна Райън. — Намесваш се в отношенията ми с Мелиса уж, че се грижиш за Келси.

— Действително съм загрижена за бъдещето й. Интересува ме цялостното й благосъстояние, а не само мускулите и нервите на краката й.

— Аз не го ли правя?

— А защо не допускаш братчето й в къщата си? Защо заплашваш майка й със съд? Нима това не се отразява върху психиката на дъщеря ти?

— Желая доброто на Келси.

— Желаеш изгодното за теб. Ти си себичен до крайност. Дали постъпките ти са от полза или в ущърб на другите, не те интересува.

Обидата бе като плесница.

— Несправедлива си.

Тя пое дълбоко въздух и продължи. Вече нищо не можеше да я спре.

— Изпитала съм го на гърба си. Преустановихме връзката ни уж за общото благо. Това не беше най-доброто за мен, но ти не пожела да ме изслушаш. Изгони ме от живота си под претекст, че мога да намеря щастието си другаде. Така набързо се отърси от чувството за вина, от болката, която ми причини. А аз те обичах толкова много… — Тя млъкна, стъписана от излиянията си. Как можа да го каже? Не искаше да повярва, че го е сторила. — Това е минало и е без значение — изплашена, заекна Алекса.

Райън мълчеше. Думите й се мятаха в съзнанието му. Внезапно се видя през нейните очи. Изплувалият образ не му хареса. Постъпките, които някога му се бяха стрували логични, сега изглеждаха жестоки и безсърдечни.

— Не съм такъв арогантен, нечестен егоист.

— О, сигурна съм, че при добро желание би заприличал и на ангел, но съм готова да се обзаложа, че нямаш приятели.

Той бързо прехвърли образите на познатите си наум. Тя беше права — нямаше близки хора. Никой не би могъл да повлияе на решенията му — нито баща му, нито Глория. Колкото до Мелиса, мнението й не важеше, тъй като я считаше предубедена и отмъстителна.

Но когато Алекса Шоу го обвиняваше в егоистично отношение към Келси, не можеше да остане спокоен. Тя винаги беше в състояние да пробие преградата между него и себе си, да приспи бдителността му и взриви безразличието, с което се бе обградил от детството си насам. Единствено Алекса имаше ключ към сърцето му, единствено тя го бе обичала честно и всеотдайно. Именно затова се бе опитал да я прогони.

Трябваше да го стори! Някога бе считал жаждата за любов, както и необходимостта да дарява любов за грешка, донесла му загуба, болка и затръшнати врати. Беше твърдо решен да не се поддава повече на чувствата си. Готов беше да отхвърли дори преданата обич на Алекса. Вътрешно всичко в него се бе бунтувало против тази постъпка, но циникът у него бе надделял. Трябваше да се отърве от нея. Признаваше единствено любовта към детето си, гордееше се, че е добър, грижовен баща. А сега Алекса го отричаше.

— Ревнуваш Келси от Кайл — безмилостно продължаваше да напада тя. — В него виждаш предимството, което Мелиса има в борбата ви за нея. Но момченцето е самостоятелна личност и дъщеря ти го обича. Никакви кукли и играчки няма да запълнят липсата му в живота й.

Възможно ли бе тя да е права? Спомни си причините, поради които бе забранил на Мелиса да води сина си у дома. Пречупени през призмата на Алекса, те изглеждаха себични. Не желаеше дори да чуе за братчето, което се бе вгнездило в сърцето на дъщеря му. То представляваше един свят, чиито врати бяха заключени за него.

— Никога не бих допуснал жестокост спрямо детето си — най-сетне продума той.

— Може би не го правиш нарочно. Все още не е късно да поправиш стореното зло. Можеш да…

Дъхът й секна по средата на изречението. На вратата се бе появила сияещата Мелиса.

— Ето ни и нас!

Алекса замръзна. Мелиса пребледня като платно.

— О, Райън… не знаех… Току-що дойдох да видя Келси.

Но независимо от старанието да си придаде невинен израз, Мелиса се оказа слаба актриса. Беше олицетворение на виновност.

Райън на мига схвана нечестната игра. Прекоси бърза стаята, излезе в коридора и след минута се завърна с Келси в количката. Кайл, в ролята на Дилан, щастливо се мъдреше в скута й и дъвчеше бисквита.

С изплашени очи Келси оглеждаше ту майка си, ту Алекса, като най-сетне се насили да се усмихне.

— Здравей, татко! Запознай се с Дилан, племенника на Алекса.

Райън изгледа момченцето, а после премести очи върху Емили и Франклин, замерващи се в ъгъла с плюшени играчки.

— Хей, деца — провикна се той, — къде е братчето ви Дилан?

Емили изпусна мечето.

— Къде е Дилан? — изписука тя.

— Дилан го няма — напомни й Франклин и се ухили. — Дилан спи у дома.

Близначетата изпищяха и се заляха в смях.

— Странно. Децата сякаш не познават собствения си брат — небрежно подхвърли Райън.

— Защото са малки. Същински глупачета — бързо поясни Келси.

— Не изглеждат глупави, дори са доста умни за възрастта си. Хайде да отгатна! — Райън положи ръка върху тъмните косици на момченцето. — Този Дилан всъщност не е Дилан и не им е брат.

— Грешиш, татко — настоя Келси.

Райън се натъжи от това упорство. Стана му мъчно задето тя лъжеше, независимо, че истината бе излязла наяве. А най-лошото бе, че той самият я бе тласнал към лъжата. Вдигна очи към Мелиса, която бе грабнала момченцето си на ръце.

Този път Мелиса бе невинна. Хрумна му, че прекалено често бе обвинявал бившата си съпруга за щяло и нещяло. Беше му се превърнало в навик. Някъде през годините той бе изгубил чувството си за вина и бе натоварил други с него.

Само писъците на Емили и Франклин звънтяха из стаята. Райън се взря в упорито вирнатото носле на дъщеря си.

— Това е Кайл, Келси — тихо продума той. — Разбирам, че ти е мъчно за него и си искала да го видиш. Съжалявам, че те накарах да лъжеш. Не бях прав да ти забраня да се срещаш с брат си. Мелиса, можеш да водиш сина си всеки ден. Смести свижданията на децата между часовете по терапия и учене.

Мелиса бе видимо объркана, не можеше да отвори уста.

— Благодаря ти, татенце! — ликуващо извика Келси и разпери ръце за прегръдка. — Ти си върхът!

— Благодаря, Райън — несигурно се обади и Мелиса. — Какво те накара да промениш решението си?

— Алекса ми посочи някои доводи, за които не се бях сетил. — Тъмният му поглед се впи в Алекса.

— Бих искала да знам как е успяла. Ти не обичаш да се вслушваш в чужди съвети.

Алекса се стресна. Мелиса явно искаше да изясни нещата. Тя бързо хвърли поглед към часа.

— Обещах да закарам Емили и Франклин при майка им. Ще се върна скоро за съкратена процедура, а от утре ще продължим с пълно натоварване. Нали, Келси?

— Добре — щастливо се съгласи момичето.

Алекса грабна двамата близнаци и избяга от стаята.

Беше стигнала вече грандиозното холивудско стълбище, когато гласът на Райън я закова на място:

— Алекса, бих искал да поговорим!

Тя го видя да слиза към нея.

— Келси и майка й останаха в стаята. Бих искал заедно да откараме Емили и Франклин у дома.

— Не, Райън. Уговорила съм си среща с Кари в близката сладкарница. Ще оставя хлапетата и ще побързам да се върна.

Алекса здраво стисна извиващите се дечица в прегръдките си. Не искаше да остава насаме с Райън. Бяха прекарали прекалено дълго време заедно тази сутрин и резултатът бе пълен емоционален хаос. Чувстваше се уязвима и лесно ранима. Отстъпката на Райън, както и последвалата радостна сцена я бяха разтърсили до дъното на душата й. Трябваше да възвърне хладнокръвието си.

— Бих искал да поговорим за Келси — настоя Райън, прибягващ към единственото средство, с което можеше да я спре. За съжаление, прониза го мъчително подозрение. Алекса се отнасяше с подчертана сериозност към пациентите и професионалните си задължения. Тя би могла да обърне гръб на Райън — любовника, но никога не би пренебрегнала Райън — родителя.

Наистина ли той искаше да поговори за Келси или се опитваше да я увлече в поредната измама? Този път изиграната щеше да е годеницата му. Но сутринта тя бе успяла да го придума и помогна на Келси. Може би трябваше да го изслуша. Но от друга страна…

Алекса нямаше време да си разясни нещата. Външната врата внезапно се отвори и Глория се появи, придружена от висока, идеално сложена червенокоса жена.

— Виж, Райън, кой ни е дошъл на гости! Желае да обсъдите сватбените планове. — Глория лъчезарно се обърна към червенокосата. — Ще обядваш ли с нас, Джуди?

— Разбира се, ще остана тук през целия ден. Вероятно ще остана и за вечеря.

— Аз… Аз трябва да си ходя — втурна се към колата Алекса. Лицето й гореше от нахлулата кръв и тя с облекчение почувства свежия октомврийски ветрец върху кожата си.

Беше се сблъскала с годеницата на Райън. Бе дошла да обсъдят сватбените планове! Тя се разтресе от болка и ревност. Опита се да възпре бликналите сълзи и да преглътне заседналата в гърлото й буца.

Отвори вратата на колата, вкара Франклин и Емили и сложи предпазните им колани. Ужаси се колко малко й оставаше да не заплаче.

Сълзите й бяха ответна реакция от сутринта, опита се да се убеди тя. Те нищо не означаваха. Нямаха нищо общо с предстоящата сватба на Райън.

Срещата с годеницата не й бе повлияла. Не, тя просто се вълнуваше от успешното разрешение на проблема Келси-Кайл. Естествено, това обясняваше изострените й чувства. Отдавна бе приключила с Райън Касиди, напомни си тя. Не спадаше към жените, тъгуващи вечно по любимия мъж.

— Алекса! — извика Райън.

Тя го видя да бърза към нея. Обзе я паника. Не беше в състояние да разговарят. Може и да го бе заличила от живота си, но сега… очи в очи с него… Трябваше да се махне!

— Ще поговорим за Келси друг път. Нямам време.

Скочи в колата и запали. Хвърли поглед в страничното огледало и го видя — сам на алеята, с ръце в джобовете, взиращ се след нея. Остана там, докато колата й не излезе зад ъгъла.