Барбара Бозуел
Сладко отмъщение (1)

Първа глава

— Здравей, сестричке! Надявах се да те хвана преди края на работния ден! — С тези думи Бен Шоу шумно се втурна в малкия кабинет на Алекса, а сините му очи проблеснаха лукаво.

Алекса вдигна глава от купчината документи върху бюрото.

— Здрасти, Бен!

Брат й се пресегна, сграбчи ръцете й и изправяйки я на крака, я дари с добродушна малко груба прегръдка.

— Изглеждаш прекрасно — възхитено отстъпи той назад, — направо зашеметяващо! Пред теб дори и кралиците на красотата бледнеят!

— Нима? — безстрастно го изгледа сестра му. Жизнерадостният темперамент и момчешкият чар многократно бяха помагали на Бен да постигне целите си в живота, но трудно можеха да трогнат Алекса. — Бен, не си струва да ме убеждаваш. Отказвам ти отсега.

— Не бъди толкова мнителна — обиди се той, но синевата в очите му някак помръкна. — Наминах само да те видя.

Гласът му действително прозвуча огорчено, но тактиката му спрямо Алекса не успя. Момичето не се почувства ни най-малко виновно.

— Познавам тези сатанински пламъчета в очите ти, Бенджамин Шоу! Ако отсега се съглася да участвам в номера, който си намислил, по-късно неминуемо ще съжалявам.

— Какъв номер? — възмути се Бен. — Не идвам при теб с номер, а с план. При това чудесен план…

— Не разчитай на мен — отказа отново сестра му и погледна часовника. — Но след като вече заговорихме за планове, намислил ли си наистина нещо за довечера? Ако не — в хладилника имам готово пиле по мексикански, а освен това заех най-новата видеокасета с Жан Клод Ван Дам.

— Предпочитам да гледам филмите на големия екран — намръщи се Бен. Той явно не одобряваше начина на живот на сестра си. — Освен това действително съм запланувал нещо за довечера — нещо, което би те заинтересувало. Един приятел — страхотен симпатяга — зърна снимката ти у мен и коленопреклонно ме помоли да ви запозная…

— Не излизам с непознати, Бен.

— Алекса, струва си да се запознаеш с този мъж. Резервирах маса в…

— Съжалявам.

— Ами! Изобщо не съжаляваш — отвърна Бен и въздъхна отчаяно. — За бога, не виждаш ли как си се заровила в сивотата на ежедневието!

— Не ме поучавай, Бен! Слушала съм тази тирада толкова често, че бих отгатнала всяка следваща дума. Считай, че урокът ти е изпят!

— И всичко това заради Касиди! — избухна той и лицето му внезапно се сгърчи от гняв. — Той е виновен! Той е в дъното на нещата. Тъпкано да му се върне всичко, което ти стори! — Бен някак се състари за миг от преливащата в него омраза. Чарът му излетя яко дим.

Дори най-невинното напомняне за Райън Касиди — нейната първа и единствена любов — го караше да побеснява.

Момичето се намръщи и приглади гъстите си къдрави коси:

— Бен, това беше толкова отдавна, че…

— Е, да, отдавна беше, но теб все още те боли — процеди брат й. — Минаха вече две години откакто онзи арогантен безсърдечен негодник ти погоди такъв номер, че изцяло загуби вяра в…

— Стига — уморено го прекъсна Алекса. Нямаше сили да противостои на необуздания му гняв. Прекалено много енергия би изсмукал един разгорещен спор, а дългият работен ден достатъчно я бе изтощил. — Не си струва да разговаряме за Райън Касиди, Бен, особено след като съм изгубила всякакви чувства към него. Романът ни отдавна приключи.

— Бих искал да ти повярвам, но Касиди наистина разби сърцето ти.

Тя не го отрече.

— Сломените сърца се възстановят един ден, Бен. Моето вече е наред.

Не бе останал и помен от болката, възмущението и несподелените чувства към мъжа, с когото някога се бе надявала да свърже живота си. За съжаление, Райън Касиди не бе оправдал надеждите й за истинска любов. Едва в самия край бе осъзнала, че за него тя не бе нищо повече от обичайна, временна и неангажираща връзка.

Но това бе вече минало. Беше се сблъскала лице в лице с горчивата истина, излекувала бе нараненото си сърце и бе преболедувала покрусата. О, не, Алекса определено не хранеше вече никакви чувства към Райън Касиди.

По-иначе стояха нещата при Бен. Времето не бе в състояние да смекчи безмилостната му ненавист към Касиди.

— Той те пречупи, Алекса! — Устните му бяха здраво стиснати, а очите — подобно на тънки цепки, проблясваха със злоба. — Виждах как се променяш от ден на ден и бях безсилен да ти помогна. Откакто попадна в клопката на онзи негодник, ти вече не си същата.

— Не ставай глупав, Бен — започна да губи търпение тя. — Твърде много надценяваш Райън Касиди. Скоро ще му припишеш вездесъща мощ. Обидно е да ме сравняваш с някакво хленчещо викторианско девойче, безнадеждно опозорено от местния Дон Жуан.

— Добре го каза, Касиди наистина е злодей — мрачно кимна Бен, — и ти — невинната му жертва!

— Каква глупачка бях… — При тази мисъл Алекса с мъка сподави въздишката си. — Не ми напомняй повече за това. Повярвай ми, сега държа здраво юздите на живота си и го живея така, както поискам. Професионално никога не съм се чувствала по-пълноценна.

В този момент вратата на кабинета широко се отвори и Алекса скочи на крака.

— Здравейте, доктор Елиндър! — пъргаво се завтече тя да посрещне високата, с посребрени нишки в косата дама. Градската болница бе в непосредствена близост до сградата, в която се намираха както кабинетът на Алекса, така и общата зала по физиотерапия.

— Имам пациент за теб, Алекса! — Доктор Джудит Елиндър не обичаше да губи време в празни приказки. Едва ли би си направила труда лично да посети младата лекарка, ако случаят търпеше отлагане. Алекса мигновено осъзна сериозността на персоналната й визита.

— Моля седнете! — покани тя главния детски ортопед-хирург на Вашингтон.

Бен се изкашля многозначително, напомняйки за себе си.

— Щастлив съм да се запозная с вас, докторе! — въодушевено възкликна той. — Алекса много ми е говорила за вас.

Хиляда каратовата му усмивка доказваше, че Бен изживява върховен момент в живота си. Сините му очи искряха от възхищение и уважение, заставяйки иначе мълчаливата и резервирана доктор Елиндър да се впусне в кратък разговор за необичайно поройния дъжд, наводнил столицата наскоро.

Алекса се изненада от непосредствеността на брат си, макар че от години го бе наблюдавала как усъвършенства умението си да контактува с хора.

— Знаете ли, че Алекса и аз имаме сестра-близнак? — между другото попита Бен. — Родени сме в един и същи ден преди двадесет и седем години. Докато ние с Алекса сме още волни птички, то Кари — сестра ни — е вече омъжена. Съпругът й е Тайлър Тримейн… — Фамилното име бе споменато с истинско благоговение.

— Бен! — изчерви се Алекса. Открито афишираното преклонение на брат й към зет им дълбоко я смути.

— Нали сте чували за фармацевтичните и книжарски вериги „Тримейн“? Едни от най-бързо разрастващите се и печеливши в страната? — гордо се впусна в подробности Бен. — Ами дялът на компанията „Тримейн“ в ръководството на болницата? О, тези Тримейн! Славна фамилия! Съпругът на Кари е на път да унаследи председателското място.

— Вашата лоялност и преданост към роднините ви са похвални — усмихна се доктор Елиндър.

Алекса въздъхна при тази иронична забележчица. Време беше да отпрати брат си. Тя стисна ръката му и решително го поведе към вратата.

— Не бива да злоупотребяваш с търпението на доктор Елиндър, Бен. Благодаря ти, задето намина.

— Нека се разберем за довечера, сестричке — още веднъж се опита да я убеди Бен.

— Съжалявам. Не мога да приема — повтори Алекса и затвори вратата под носа му.

— Брат ви е очарователен младеж. Не знаех, че сте сродени със семейство Тримейн — подхвърли докторката и погледна Алекса, сякаш я виждаше в друга светлина — ефект, който непрекъснато се възпроизвеждаше, веднага щом хората научаваха, че сестра й е омъжена за един от най-богатите наследници в щата. Промяната в поведението им смущаваше Алекса, докато Бен се опиваше от възторг.

— Трябва да призная, че благодарение на зет ми, Тайлър Тримейн, успях да подхвана собствена практика и да се специализирам в детската физиотерапия. Това беше стара моя мечта, но финансово не можех да я осъществя. Тайлър Тримейн настоя да…

— Мило дете, не е необходимо да ми обясняваш как е започнала кариерата ти. Радвам се, че си успяла. Винаги съм считала, че притежаваш дарба за работа с деца. Ето защо многократно съм насочвала пациентите си към теб. Предимството на частната практика е, че не си обвързана с болнична база, и след изписването на децата можеш да продължиш да работиш с тях в домашна обстановка. Впрочем, затова съм тук днес…

Доктор Елиндър подаде на Алекса обемиста папка.

— Пациентката е деветгодишно момиченце, катастрофирало преди два месеца с мотоциклет.

Алекса трепна, представила си картината на злополуката.

— Не е ли било с каска? — тихо попита тя.

— О, разбира се, било е. Това го е спасило от мозъчна травма. За съжаление, детето е получило сериозно нараняване на гръбначния стълб, а освен това има и многобройни счупвания.

Алекса стисна писалката и кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Парализа?

Колежката й мрачно кимна.

— Първоначално не бяхме в състояние да установим пълния обхват на обездвижването заради счупената тазобедрена кост. Изглежда обаче момичето е парализирано само частично, от коленете надолу. Бедрата му са сковани от удара и последвалото влачене, но не са напълно безчувствени. При усилена физиотерапия биха могли да бъдат раздвижени.

— Безнадеждна ли е парализата от коленете надолу? — тихо попита Алекса.

— Все още не знаем. Гръбначният стълб, макар и травмиран, не е увреден фатално и има шанс да се оправи. Но нервните окончания са силно притиснати и функционирането им не се възстановява тъй бързо, както се надявахме. Пълният обхват на пораженията ще разберем едва след месеци. Ето защо момиченцето спешно се нуждае от интензивна физиотерапия. Безсмислено е да споменавам за емоционалната страна на злополуката.

— Да — кимна Алекса, представяйки си обезумелите родители, страданието на момиченцето, страха и объркването му. А също така и опустошаващите психиката му последствия от преживяния шок.

— От все сърце се надявам, че ще приемеш пациентката — сериозно продължи доктор Елиндър. — Ти си най-добрият избор за подобен комплициран случай. Но преди да се съгласиш, считам за необходимо да те предупредя за семейното положение на детето. То е доста… нестабилно. — Лекарката млъкна за миг, потри замислено слепоочия и въздъхна тежко. — Защо ли да крия…

Алекса се взря изненадано в нея. Не бе виждала силната доктор Джудит Елиндър да проявява песимизъм.

— Наистина ли е безнадеждно? — повторно попита тя.

— Родителите на пациентката — впрочем, тя се казва Келси — се развели, още когато била бебе. Майката получила попечителство над детето, макар че издръжката идвала от бащата. Той никога не е прекъсвал връзката с дъщеря си. Сега е изключително озлобен спрямо бившата си съпруга, която счита за пряко виновна за злополуката и е решил да заведе дело за прехвърляне на попечителството.

— Нима на детето не му стигат всички травми и страдания, та допълнително да бъде превърнато в обект на съдебни спорове?

— Какво да се прави — надигна се доктор Елиндър. — Понастоящем Келси живее при баща си. Беше изписана миналата седмица и той я взе при себе си, тъй като къщата му е достатъчно голяма, за да побере всички необходими уреди за по-нататъшното лечение на детето. — Тук лекарката внезапно се усмихна. — Той е чудесен грижовен баща — светлинка в мрака! Толкова е търпелив, спокоен и разумен. Същинско удоволствие е да попаднеш на подобен мъж. Щастлива бих била, ако всички родители на пациентите ми приличаха на него.

— Обзалагам се, че показанията ви пред съда ще бъдат в негова полза — усмихна се Алекса.

Доктор Елиндър смутено отстъпи.

— Имам известни… резерви спрямо майката наистина. Държеше се твърде истерично с персонала и обвиняваше колегите в какво ли не. Но стига сме говорили, Алекса. Бих искала да знам дали ще поемеш случая и дали би могла незабавно да започнеш работа с момиченцето. То има спешна нужда от теб.

Алекса бе вече решила. Доктор Елиндър й бе наставник и съветник още откакто се беше дипломирала и постъпила на работа в градската болница преди пет години. Поне половината си пациенти тя дължеше на нейните чудесни препоръки. Ето защо бе немислимо да отклони личната й молба.

— Естествено, ще поема Келси, доктор Елиндър! Ще й се обадя у дома и ще уредя среща за утре.

Лекарката се усмихна одобрително.

— Телефонният номер не е упоменат в указателя, но аз го записах върху папката с изследвания. Желая ти успех, Алекса!

— При така описаното от вас семейно положение и двете с Келси ще се нуждаем от късмет — пошегува се Алекса.

— Единствено ти ще се справиш със ситуацията, скъпа. А освен това същинско удоволствие ще ти достави общуването с бащата. Има прекрасно чувство за хумор и оригинално пресъздава заобикалящите го абсурди — достойнство, което ние, медиците, не можем да не оценим.

Алекса кимна одобрително. Суперлативите, с които колежката й щедро описваше бащата, възбудиха любопитството й.

— Освен това, той е известна личност — продължи да го превъзнася лекарката. — По професия е карикатурист и се ползва с широка популярност. Аз самата никога не пропускам карикатурите му в централния всекидневник и следя всяко негово самостоятелно издание. Той бе достатъчно любезен да ми даде автограф върху последния си непубликуван още албум. — Доктор Елиндър цялата сияеше. — Казва се Райън Касиди.

 

 

От сутринта небето бе забулено в оловносиви облаци и от време на време ръмеше, както в момента, когато Алекса паркира на няколко метра от дома на Райън Касиди. Впечатляващата със своето великолепие фасада на къщата я възпираше да спре пред парадната врата, внушавайки й чувство на страхопочитание.

„Оригинално пресъздаване на абсурдите…“ Думите на доктор Елиндър още звучаха в ушите й, когато изкачи величественото парадно стълбище към верандата, украсяваща входа на сградата.

Осъзнаваше колко абсурдно бе, че именно тя — измежду стотиците физиотерапевти в столицата, бе избрана за случая. Но Алекса едва ли откриваше хумор в номера, който съдбата й бе скроила.

Мъжът, когото единствено бе обичала в живота си, за когото бе копняла да се омъжи, дори не й бе доверил преди години, че е баща.

Една любовна история с абсурден обрат и нещастен край — сюжет, достоен за някой от бълващите цинизъм комикси на Касиди.

Не го беше виждала от две години, откакто приключи бурната им осеммесечна връзка. Фактът, че пътищата им не се бяха кръстосали отново, не беше случаен. Тя съзнателно избягваше местата, които той обичаше да посещава. Нарочно не следеше спорните му от гледна точка на морала, но вечно популярни карикатури в периодичния печат, нито пък купуваше изданията му, появяващи се два пъти годишно и неминуемо превръщащи се в бестселъри на пазара. Продажбите на рисунките му носеха достатъчно пари, за да си позволи подобна огромна къща, с алея отпред и великолепен парк отзад.

Алекса удари с месинговото чукче по внушителната външна врата. Докато изчакваше да й отворят, хвърли бегъл поглед наоколо. Къщата напомняше разкошен плантаторски дом от някогашния робовладелски Юг, но доктор Елиндър бе споменала, че постройката, макар и в старинен стил, е нова, завършена едва миналата година. Навярно Касиди бе въплътил в нея скритата си слабост към разкоша и разточителството. Резултатът бе претенциозно-помпозната сграда с високи бели колони — полъх от едно безвъзвратно отминало време.

Алекса очакваше някой лакей в ливрея раболепно да я покани да влезе — подобна картина прекрасно би съответствала на обстановката — когато внезапно самият Райън Касиди се изправи пред нея, в джинси и тъмна фланелка, облечен както едно време, когато обитаваше скромното си градско ателие.

Дъхът й секна. Не се бе променил — косите му бяха все така пясъчнозлатисти, гъсти и прави, и по-дълги от модната вълна напоследък, а изсеченият му профил съчетаваше мъжествена сила с простота и естественост. Преди години тя с обожание се бе вглеждала в това лице, любувайки се ту на вечно усмихнатите му плътни устни, ту на шоколадовокафявите му очи, обрамчени от тъмни мигли.

На ръст беше над метър и осемдесет, мускулест, с обветрено от дългите ежедневни кросове лице. Тя си напомни, че не бяха се виждали от две дълги мъчителни години. Не познаваше вече дневното му разписание и навици, а и вкусовете му се бяха се променили. Видно бе. Впрочем, това не я засягаше.

Позициите им бяха разменени в този момент. Сега тя владееше положението. Беше се подготвила за срещата; събрала бе кураж да се съсредоточи изцяло върху страданието на момиченцето, загърбвайки собствената си болка. Но по изуменото лице на Райън разбра, че не бе очаквал появата й.

— Алекса! — премигна слисано той като пред видение, готово всеки момент да се стопи в мъглата.

— Точно така, аз съм Алекса Шоу — бързо, сякаш го срещаше за първи път се представи тя. Това далеч не беше обичайният й маниер на запознаване с близките на пациентите й. Обикновено изричаше името си с усмивка. Гласът й бе винаги любезен, изразяващ съпричастност и готовност за приятелска подкрепа.

Сега обаче върху лицето й не потрепна усмивка, а очите й го пронизаха, студени като айсберг. И гласът й бе леден.

— Знам как се казваш — отвърна Райън с тъй познатата и нетърпелива изучаваща нотка.

Касиди не позволяваше да бъде разиграван, нито пък обичаше да изпада в положението на глупав. Алекса си припомни как тя самата изпадна в подобно положение, когато той реши да се отърве от нея. Тялото й напрегнато се изпъна и устните й презрително се свиха. Изпита удовлетворение от неговото объркване, но тутакси потисна злорадството си.

— Аз съм физиотерапевтът на вашата дъщеря Келси, препоръчан от доктор Елиндър — поде тя с ледено официален тон. — Позвъних вчера, за да уредя сеанс с пациентката си. Разговарях с някоя си Глория Мартинес.

— Глория ми спомена за това — опита се да си изясни нещата Райън. — Доктор Елиндър ни насочи към един от най-добрите столични рехабилитатори.

— И ти не предположи, че това може да съм аз? — изостави официалностите Алекса.

Райън някак обезпокоено прекара ръка през косите си. Видът му с нищо не подсказваше вечно самоуверения и сдържан Райън Касиди, когото познаваше. Или когото бе считала, че познава.

— Заповядай, влез! — неловко я покани той.

Смущението му в известна степен се предаде и на нея. Алекса никога не бе го виждала толкова неспокоен и смутен.

— Доктор Елиндър спомена, че препоръчаният ни физиотерапевт има частна практика. Мислех, че работиш в градската болница и не очаквах да се срещнем, а и доктор Елиндър ме увери, че ни изпраща изключително добър и деликатен професионалист. Надявам се да не обърнеш внимание на уединението, в което се намираме и…

Не можеше да повярва — Райън Касиди нервничеше и то заради нея! Той се страхуваше да не би да я засегне с нещо и тя да си отиде. Някога тази роля бе изцяло запазена за нея. Как само се бяха преобърнали нещата! Сега, когато бе изгубил влиянието си над нея, явно бе принуден да уважи личността й.

Естествено, сега Райън се нуждаеше многократно повече от помощта й, цинично допусна тя. Уменията й му бяха нужни, за да помогне на детето си — същото това дете, за което не си бе направил труд да спомене. В онова мъчително за нея минало, когато му бе доверявала мислите, надеждите и мечтите си, когато бе разчитала на съвместно бъдеще, той дори не бе счел за необходимо да сподели основния и най-съществен факт, а именно, че е баща на малко момиченце на име Келси.

Келси… Небесносините очи на Алекса замислено се присвиха. Бъдещата й пациентка бе единствено от значение за нея; разбитата й любов отдавна бе погребана.

Райън спря да пристъпва от крак на крак и рече:

— Никога не ми е минавало през ум да принизявам професионалните ти достойнства, Алекса. Ще останеш ли? Моля те, поеми Келси като пациент.

Не можеше да не долови отчаяната надежда в гласа му. Спомни си за всички онези дни, когато бе копняла да чуе подобна молба, но, уви!

След раздялата им дълго време не бе преставала да вярва, че ще се помирят — тя му прощава и той щастливо я грабва в прегръдките си. По-късно в съзнанието й се загнезди друг вариант. Зажадува да му отмъсти, презрително да отмине молбите му и да си тръгне, хвърляйки в лицето му някоя унищожителна реплика, с която окончателно да го разгроми.

Сега положението се беше променило и тя можеше да осъществи този сценарий. Райън я умоляваше да остане и тя едва ли можеше да откаже, макар да знаеше, че отказвайки му професионалните си услуги, би го наранила много по-силно, отколкото отхвърляйки любовта му.

Тя го погледна и отново почувства напрежението му. В един момент очите им се срещнаха.

— Алекса, разбирам, че след случилото се между нас някога… ти е неприятно да…

— Неприятно ли? — Целият й свят се бе срутил, когато я изостави. Елементарността на думите му й се стори непростимо обидна. — Приветствам смелостта ти да подценяваш важни неща — повдигна иронично вежди тя. — Не е характерна за теб, но би трябвало да я разработиш в комиксите си. Чувството ти за хумор е деликатно и безобидно колкото водородна бомба.

Райън отчаяно въздъхна. Някога нетърпението му преминаваше бързо в отчаяние и бяс. Тя го отдаваше на високата му интелигентност и творчески импулси, но после преоцени мнението си. Райън Касиди бе просто разглезен и лесно се гневеше, ако нещата не вървяха според вкуса му.

В момента Райън беше отчаян и бързо губеше търпение. Навярно би я изпепелил с някое отровно остроумие — а той умееше да уцелва най-уязвимото място. Това обясняваше защо хората, послужили му за мишена, открито хулеха карикатурите му, докато обикновените читатели простодушно се забавляваха. Но Райън не се впусна да я атакува.

— Алекса, дъщеря ми няма нищо общо със случилото се между нас и ако ти смяташ да си отмъщаваш чрез нея за…

— Нищо не се е случвало между нас, Райън — студено се усмихна Алекса. — Известно време се виждахме, след което преустановихме срещите си. — Доставяше й удоволствие да омаловажава връзката си с Касиди и да я принизява до някоя банална историйка. — Нима допускаш, че бих могла да откажа лечение на дъщеря ти поради подобна причина?

Райън я изгледа тъй продължително, че Алекса почувства как страните й бавно се обагрят в червенина.

Костваше й значително усилие да издържи неговия поглед, но успя.

— Ако това беше вярно, то не бих се притеснил от отказа ти да ми помогнеш — най-сетне се обади Райън. — Но и двамата знаем, че ни свързваше нещо по-силно от мимолетно увлечение.

— И двамата ли? — подигравателно се усмихна Алекса. — Ние никога не сме били едно цяло, Райън. Ти имаше свои планове, аз — мои. В действителност нищо не ни свързваше. — Беше разбрала тази печална истина едва след раздялата и все още не можеше да се примири.

— Престани със словесните игри, Алекса! Знам, че съм те огорчил по начина, по който…

— Замълчи! Ти не осъзнаваш какво означават чувства и човешко отношение. Вероятно това е причината да просперираш като карикатурист. Твоите арогантни, груби и цинични герои са твърде далеч от действителността.

— Действителността понякога се оказва много по-груба от представите ни — мрачно я прекъсна той.

Алекса зърна болка в тъмните му очи и чу накъсаното му нервно дишане. Докато го възприемаше като противник, тя можеше да го напада и да стъпква прокрадващото се в сърцето й чувство на съжаление. Но сега пред нея стоеше един отчаян родител — досущ като останалите обезумели от страх родители на малките й пациенти. Такъв тя го виждаше за пръв път. Дъщеря му беше сериозно пострадала. Катастрофата й бе отнела радостта от игрите и забавите на деветгодишните хлапета. Отчаянието, изписано върху лицето на Райън, й бе твърде познато. Беше се сблъсквала с него в десетки случаи и никога не бе оставала безучастна към него.

— Интересувам се единствено от здравословното състояние на Келси — рече тя с широко отворени очи, което целеше да докаже, че казва истината. — Прегледах изследванията и картона й и разработих дневен режим с масаж и упражнения.

— Ще стъпи ли отново на крака? — дрезгаво попита Райън.

— Да.

— Нямам предвид патерици и шини. Не искам детето ми да изстрадва всяка своя крачка. Искам тя отново да тича, да кара колело и кънки, да скача на въже… Искам да видя Келси да танцува.

— Не смея да ти го обещая, Райън. По-добре да помислим как бихме могли да й помогнем. Ще коства време и търпение, но…

— Време и търпение! — избухна той, имитирайки спокойния й професионален тон. — Ти и твоите колеги медици обичате да жонглирате с изтъркани фрази, защото не сте били приковани на легло или инвалидна количка. Не сте слушали плача на собствените си деца, лишени от любимите им занимания. Не ми пробутвай празни приказки за време и търпение. Няма да ги приема!

— Тогава престани да крещиш, Райън, и ме заведи при Келси. Нека започнем веднага.