Едуард Литън
Бурен живот (13)

XIII

Къщата на Кливлънд беше италианска вила, приспособена за английския климат. През една йоническа арка се влизаше във владение от осемдесет или сто акра, което бе добре залесено и изкуствено наредено. Пътят минаваше през зелена поляна със стари дървета, заобиколени от изобилни храсти и цветя в кошници, обвити с пълзящи растения или цъфтящи във вази, поставени с вкус и с класическо внимание на подходящи места. Стари бръшляни и скромно навеждащи се върби бяха особено и изкусно наредени от притежателя. Без да бъде отрупано или изтънчено обработено, цялото място излъчваше разнообразна, култивирана красота; въздухът придобиваше различна миризма от различните растения при всяко завиване на пътя и цветовете на растенията, както и листата, се различаваха при всяка гледка.

Най-после, на една полянка, снишавайки се към прикътано езеро, отрупано с липи и кестени, зад което имаше гъста гора, се открои самата къща, която получи изведнъж своя завършен, коронован вид. Тя бе дълга и ниска. Колони подпираха покрива и се простираха по цялото протежение, издигнати над основите, с вид на покрита тераса; широки стълби с масивни стълбове, вази с алое и портокалови дървета водеха към полянката; под клоните бяха наредени статуи, римски антики и редки чуждестранни сувенири. От другата страна на езерото друга тераса, твърде широка, украсена, на дълги интервали с урни и скулптурни работи, бе в контраст с хълмистия и сенчест отсрещен бряг и разкриваше през неочаквани отвори между дърветата широки изгледи към хоризонта с гордата Темза, която се виеше в мъглата. Вътрешността на къщата съответстваше на фасадата. Всичките главни стаи, както и спалните, бяха на един етаж. Малка, но висока осмоъгълна зала водеше към четири последователно и богато подредени стаи. На единия край се намираше сравнително малка столова, таванът на която беше боядисан с ярки бои, а по стените бяха нарисувани приятни изгледи доста сполучливо. До прозореца имаше вдлъбнатина в стената, дето беше поставена статуя, копие на пеещата фауна. От тази стая се отиваше в картинна галерия, в действителност необогатена с безсмъртни скъпоценности, с каквито претендират за величие принцовете. Кливлънд притежаваше богатството на обикновен джентълмен и, понеже го управляваше с предпазлива икономия, то задоволяваше всичките му изтънчени желания. Картините бяха серии — някои оригинални, някои копия (а копията бяха, в повечето случаи, най-добрите) — на любимите художници на Кливлънд. И беше обяснимо защо измъченото и замислено лице на паната се оказваше на централно, почетно място. От тази стая се отиваше в библиотеката, най-голямата стая в къщата, която беше забележителна както с големината си, така и с украшенията си. Тя беше около двадесет метра дълга. Етажерките бяха украсени с бронзови бюстове, докато поставените в открити сводове, на интервали, статуи с особени огледала придаваха на всичко вид на галерия с лице, отворено от наредените с книги стени, и още — усещаше се във всичко една класическа мекота, една почивка за очите, прозорците, които бяха обърнати към колоните и открояваха възхитителна гледка към скулптурните работи, цветята, терасите и езерото навън хармонираха тъй добре с тези сводове, щото действителната гледка почти уверяваше, че всичко е изработка на някоя майсторска ръка от поетичните градини, които още украсяват хълмовете на Рим. Кливлънд беше голям любител на скулптурата. Той я обичаше не само заради нейната красота, но и за интелектуалния ефект, който тя придава, където и да се намира. Отражението върху ума и вкуса на човека, причинено от постоянната гледка на паметници на единственото незагиващо изкуство, което прибягва до физически материали, е неизказуемо. Гледайки гръцки мрамор, ние се запознаваме почти несъзнателно с характера на гръцкия живот и литература.

— Гледате ли някога латинския превод, когато четете Есхил? — попита веднъж един ученик Кливлънд.

— Този е моят латински превод — каза Кливлънд, показвайки към Лаокоон, свещенослужителя на Аполон в Троя.

От библиотеката се отиваше в малък кабинет за любопитни стари вещи и медали. Друга една врата от библиотеката водеше към коридор, който свързваше главните спални; най-близката врата беше тази на частната стая за занятия на Кливлънд, която се съобщаваше с неговата спалня.

Господин Кливлънд беше предупреден бързо от стражата си и прие младежа с гостоприемна усмивка, при все че очите му бяха влажни и устните му трепереха — тъй като момчето приличаше на баща си! — едно ново поколение започваше нашествието си за Кливлънд.

— Добре дошъл, драги ми Ърнест — каза той, — тъй съм радостен задето те виждам, затова няма да ти се сърдя за твоето мистериозно отсъствие. Ето я твоята стая, виждаш името си над вратата — тя е по-голяма от тая, която си имал досега, тъй като си вече мъж. Виждаш, че си близко до колоните. Но какво е станало с теб, драгото ми момче? Колко бледен изглеждаш! Бъди весел… бъди весел. Добре, аз сам ли трябва да се развеселя, или ти ще ме заразиш…

Кливлънд излезе бързо — той се замисли за изгубения си приятел. Ърнест потъна в първия стол и закри лицето си с ръце. Слугата на Кливлънд влезе, разшета се в стаята, разтвори куфара и приготви вечерните дрехи. Но Ърнест нито погледна, нито проговори; първият звънец удари; вторият удари още по-силно, но той не ги чу. Беше напълно обзет от чувствата си. Първите звуци от благия глас на Кливлънд бяха докоснали една мека корда, която в разстояние на месеци на загриженост и възбуждение се беше притаила в тъга, но никога не се беше проявила чрез сълзи. Нервите му бяха разклатени — тези здрави млади нерви! Когато най-напред видя Кливлънд, той си спомни за починалия си баща, но след като погледна около приготвената за него стая и забеляза вниманието, което беше положено за неговите удобства, и видя нежните спомени в най-дребните неща навсякъде, пред него изпъкна Алис, внимателната, смирената, привързаната, изгубената за него Алис. Учуден от забавянето на прислугата си, Кливлънд се върна в стаята; Ърнест седеше мирно, закрил лицето си с ръце. Кливлънд положи нежно ръка на рамото му и Малтрейвърс заплака като дете. Лесно беше да се извикат сълзи в очите на този младеж; една великодушна или нежна мисъл, една стара песен, най-простата мелодия, бяха достатъчни за това. Но буйната и ужасна страст го завладяваха първи път истински и той вече бе познал бурната горчивина!