Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (9)

Девета глава

Тара лениво се отпусна, тялото й поглъщаше слънчевите лъчи подобно на цвете, лишено дълго от топлина. После седна, облегна се на лакти и се загледа в златните отблясъци по голите крайници и стомаха си. Най-сетне започваше да губи от бледнината, дължаща се на болестта, видимата следа от злополуката, прекарана преди около месец, и доволно се усмихна.

Не бе получавала сътресение на мозъка никога преди и макар докторът да я предупреди за възможни рецидиви, когато я изписваше от болницата, тя не бе осъзнала напълно какъв шок бе понесло тялото й от един обикновен удар по главата. След една седмица в болницата, където предпочиташе съня пред скуката да си прикован към леглото, тя бе толкова отпаднала, че прибирайки я вкъщи, Деймън трябваше да я отнесе направо в стаята й.

— Чудесно мога да се справя и сама, Деймън. Остави ме да ходя.

— Няма да те оставя да се качваш сама по стълбите. Докторът те предупреди, че още си замаяна. Няма да рискуваме да паднеш и да се пребиеш.

— Поне до асансьора мога да стигна.

— Накарах да го демонтират.

— Но това е абсурдно — да махнеш цял асансьор заради някаква дребна повреда в захранването.

Изражението, му обаче остана непреклонно, докато я пренасяше през дневната в спалнята. Допирайки я на леглото, той се надвеси над нея, съзерцавайки гневното й неодобрение, сякаш се забавляваше, и това я накара да се почувства още по-безсилна.

— Лежи и почивай! — нареди той. — По-късно ще те сваля да обядваш, ако си по-добре.

— Искаш да кажеш, ако се държа като добро, послушно момиченце?

През мъглата на обхваналото я негодувание видя как раменете му се стягат и при мисълта, че ударът й е попаднал в целта, изпита моментно удовлетворение.

— Не се заяждай, Тара. Просто се опитвам да ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Но трябва да ми оставиш и малко самостоятелност. Уверявам те, ударената глава не означава непременно разбъркан мозък. Изглежда, използваш ме да облекчиш чувството си за вина, тъй че не ми се прави на загрижен. За бога, това бе просто една злополука. Да не е твоя вината, че асансьорният механизъм засече?

— Трябваше да проверя дали проклетата машинария е обезопасена.

— Беше обезопасена — не отстъпи тя, втренчила поглед в якия му гръб, изведнъж й се прииска да го замери с нещо. — Ако не бях паднала при рязкото му спиране, щях да си остана само с клаустрофобията за няколко часа.

— Вместо това едва не умря — изръмжа той и като се изви към нея я изгледа безмилостно. — Знаеш ли колко близо беше? — Очите му се свиха, докато гледаше как побледняха чертите й, стисна сурово устни, когато тя невярващо поклати глава.

— Не ставай смешен — запелтечи, очите й се разшириха слисано, докато той безшумно се приближаваше и седна на леглото й. — Искаш само да ме сплашиш, за да изпълнявам нарежданията ти. Докторът ме увери, че скоро ще се оправя, а пък аз те уверявам, че тази съпружеска всеотдайност е излишна. Чудесно мога да се справя и сама.

— Я се погледни на какво приличаш, малко глупаче. Само от говоренето се разтрепери като лист, а май започва и главоболието, прав ли съм, скъпа?

Отказа да отговори, безпогрешността в заключенията му я отблъскваше. През последния час се бе опитвала да не обръща внимание на болезненото пулсиране в слепоочията, но едва ли щеше да издържи още дълго.

* * *

— Къде са хапчетата ти, по дяволите? Изглеждаш тъй, сякаш всеки момент ще се разпаднеш.

— Не ги искам — прошепна тя. — От тях ми се приспива, вече ми втръсна да спя.

Още докато говореше, усети, че се олюлява, благодарността й се примеси с яд, когато ръцете му я изтеглиха в хоризонтално положение върху леглото.

— Ако парапетът е бил само на сантиметър по-близо до слепоочието ти, сега нямаше да изпитваш нищо — просто нямаше да те има, тъй че бъди благодарна.

— Деймън, недей — изплака тя, затваряйки съкрушено очи. — Не ми е приятно да се чувствам безпомощна. Нима не разбираш?

— Хапчетата, Тара!

— В чантата ми са.

Беше неспособна повече да се съпротивлява и следващите няколко минути сляпо се подчиняваше на заповедите му. Позволи му да я повдигне, погълна без възражение капсулите, които й подаде, жадно изпи водата, която той държеше до сухите й устни.

— Какво има? Зле ли е? Да извикам ли лекар?

Тара с усилие отвори очи, щом чу през мъглата на болката обзетия от паника глас на Кени. Устните й се изкривиха в слаба усмивка, когато видя ужасеното лице на брат си. Внезапно изпита силно желание да изтрие от лицето му сянката на страха.

— Добре съм, Кен — избъбри тя и повдигна ръка в неговата посока. — Още известно време ще ме боли главата, това е всичко.

— Не ми разрешиха да те посетя в болницата. Деймън ми каза, че ще се оправиш, но ти изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти, братче.

— Тара, аз не исках да кажа онова последния път — изплака той. — Знаеш, че не исках, нали?

— Знам — въздъхна тя унесено, лекарството започваше да действа. — Не се тревожи, Кен. Всичко е наред, наистина.

— Кен, Тара се нуждае от почивка — каза Деймън, изправи се на крака и постави ръка върху рамото на момчето. — Хайде да слезем долу да приготвим нещо за ядене.

— Искам да остана при нея.

— Двама разкаяни мъже вече са ми множко — засмя се Тара, опитвайки се да намали напрежението.

Макар от циничното изражение на Деймън да й стана ясно, че заговорът й е разкрит, за нейна радост Кени отвърна с облекчена усмивка.

— Нещо май си кисела — усмихна се той и тръгна към вратата. — Бас държа, че си гладна. Ще ти направя супа.

— Не, аз…

Но Кени вече трополеше надолу по стълбите. Тара се бе надигнала до седнало положение, за да му извика да се върне, но Деймън я възпря. Накара я нежно да легне обратно на възглавниците и веднага я пусна, изправи се и я загледа със загадъчно изражение в очите.

— Остави момчето да направи нещо за теб. Той иска да ти покаже обичта си. Беше с мен, когато те намерихме затворена в асансьора. Приличаше на стенещо малко животинче, уловено в капан. Трябваше ни почти час, и то с пожарната, за да те измъкнем оттам. Беше в безсъзнание и Кен почти изпадна в шок, мислейки те за мъртва.

— З-защо не ми казахте? — Тя се изуми колко малко знаеше за състоянието си. В края на краищата потърпевшата бе тя. Дори лекуващият й лекар, въпреки внимателното си отношение, бе предал нещата много по-меко. При мисълта за тази конспирация я обзе гняв; повтори въпроса си, сякаш Деймън се колебаеше да й отговори.

— Когато те закарахме в болницата, ти не беше в състояние да слушаш никакви обяснения, а после вече стана излишно. Опасността бе преминала и връщането към злополуката би могло само да те разстрои. И докторът се съгласи, че колкото по-малко обясняваме, толкова по-добре. Никой от нас не искаше да те тревожи.

— Истината нямаше да ми навреди.

Деймън внимателно заразглежда лицето й.

— Нямах такова впечатление. — Успокояващият му глас бе тих, но тя усети в него скрито напрежение и това я изпълни с неудобство.

— Несправедлив си.

Той се наведе напред и хвана с две ръце главата й. Тя потръпна под съсредоточения му поглед, смекчен от съжалението. Устните му докоснаха червенината, избила по бузите й; допирът беше като от крилца на пеперуда и все пак достатъчен, за да усети Деймън как пулсът й блажено се ускори.

— Че кога съм бил справедлив?

Присмехулният му глас я ядоса. Първо съжаление, горчиво помисли тя, а сега и подигравка. Е, добре, ще му покаже, че пет пари не дава за него. Нека си запази вината и угризенията заради злополуката за себе си — тя изобщо не се нуждаеше от тях.

Тара изви глава, тялото й отбранително настръхна. Видя как мускулите на ръката му се втвърдяват секунди преди той да се отдръпне от нея. Топлината, която излъчваше, бе заменена от празнота и тя едва се сдържа да не протегне ръце към него. Преди да може да промени решението си, промърмори:

— Недей да мислиш, че злополуката ще промени нещата, Деймън. Веднъж вече се оставих да ме използваш, ала това няма да се повтори. Може да съм слаба все още, но няма да позволя да превърнеш безпомощността ми в свое преимущество. Скоро ще се оправя и когато това стане, аз…

— Ще поискаш свободата си — измърмори той, гласът му бе дрезгав. — Да не мислиш, че не знам?

— Нима, Деймън? Наистина ли те интересува какво искам аз?

Иронична усмивка изви устните му, докато се изправяше на крака, мускулестото му тяло излъчваше жизненост и сила, на които тя завидя.

— За разлика от теб, аз не съм се специализирал да анализирам мотивите си, скъпа. Просто тази ситуация започна и на мен да не ми харесва. Щом си по-добре, ще поговорим за бъдещето. Ще те изслушам, ако това ти помага да се чувстваш по-добре.

Припомняйки си този разговор, Тара, без да иска, бе сграбчила ръба на шезлонга. Силен порив на вятъра разроши косата й и я разпиля по лицето. Макар температурата да бе над трийсетте, потрепера и се протегна за хавлиения халат в пастелнооранжево, преди да прекоси терасата и да се облегне на парапета.

Потърка буза в гънките на халата, обгърнал раменете й, мекотата му й подейства успокояващо. Замислените й очи се загледаха в далечината към езерото. Двамата с Деймън все още не бяха обсъждали раздялата си, макар тя вече да се чувстваше напълно възстановена. През последните няколко седмици бе пропъждала всякакви мисли за евентуална раздяла, радвайки се вместо това на вниманието, което й оказваше той.

Не го разпитваше защо се държи различно. Яростните му избухвания се бяха превърнали в минало. Новият Деймън беше нежен, на моменти почти се разтапяше. Посвещаваше й много време и с неизменно търпение понасяше раздразнението й, че се възстановява бавно. Бързо и без да се оплаква, изпълняваше желанията й. Всичките желания, с изключение на едно, помисли тя. Скръствайки ръце, бавно прокара длани по горната част на ръцете си и затвори очи, щом си представи докосването на Деймън, ласките на Деймън…

— Защо не си си сложила слънчевите очила? Да не искаш пак да си докараш главоболие?

Ядосаният му глас, идващ зад гърба й, прекъсна чувствените й фантазии, оставяйки я с усещането, сякаш прегрятата й плът бе обляна със студена вода. Да, изкрещя тя вътрешно, отговаряйки на въпроса му. Бих направила всичко, само и само да избегна разговора, за който ти спомена. Всичко, което би те възпряло да си тръгнеш и да ме оставиш полужива!

— Добре ли си?

Сигурно се бе олюляла, защото ръцете му се протегнаха да я задържат. Щом я обърна с лице към себе си, тя сведе глава, защото се боеше, че мислите й са отразени в очите. Потрепери отново и след глуха ругатня той я поведе през плъзгащата се стъклена врата към мекото канапе в кремав цвят, намиращо се срещу прозореца.

Чу подрънкването на чаши от барчето в ъгъла, но не обърна внимание. Мислеше за болезненото си откритие: без Деймън животът й щеше да загуби смисъл. Да признае силната любов, която изпитваше към него, бе все едно да приеме поражението. Без значение колко упорито държеше на своята гордост и независимост, знаеше без капчица съмнение, че накрая губещата ще е тя. Независимостта, която търсеше, се намираше единствено в неговите обятия, а гордостта й щеше да се обезсмисли, щом той не е при нея да я види.

Когато Деймън се върна с чаша бренди и я накара да го изпие, тя вече трепереше толкова силно, че пое питието от ръката му с благодарност. Макар да направи гримаса заради вкуса, тя го изпи почти на екс, усещайки как разлялата се в стомаха й топлина отпуска напрегнатите й мускули.

— Ей, по-полека — смъмри я той и намръщено пое от нея празната чаша. — Не си свикнала да пиеш така, още повече неразреден алкохол. Разстроило ли те е нещо? Изглеждаш тъй, сякаш си видяла дух.

Видях, замалко да извика тя. Собственият си дух! Вместо това се насили да извие в усмивка схванатите си устни и продължи да стои със сведена глава, опитвайки се да прикрие мъглата, в която се опасяваше, че са потънали очите й.

Измънка някаква безсмислица, че уж прекалено дълго е стояла на слънце, и с облекчение видя, че Деймън като че ли е склонен да приеме обяснението й. Той приседна до нея и постави ръка на гърба на канапето. Тя изпита непреодолимо желание да се разтопи в прегръдката му и да го моли да й даде единственото лекарство, което би могло напълно да я излекува.

— Мисля, че знам какъв е проблемът ти, Тара.

Ако не беше успокояващият ефект на алкохола, поет почти на празен стомах, сигурно би избъбрила някоя глупост в отговор на внезапната му реплика. Дали не се е издала? Дали пък Деймън не е разбрал, че червенината, изгаряща кожата й, се дължи на едва сдържаното желание, което изпитваше в момента?

Макар че избягваше да го гледа, концентрирайки се върху празната чаша, която не преставаше да върти в треперещите си ръце, болезнено усещаше близостта му. С крайчеца на окото си виждаше как жилавите му бедра опъват джинсите. Плъзгайки се по възглавницата, върху която се бе облегнала, тя повдигна крака, докато пръстите й се озоваха на сантиметри от изкусителната му топлина. Навлажнявайки изсъхналите си устни, тя се занамества върху меките възглавници, уж търсеше по-удобно място. В мига, когато пръстите й докоснаха бедрото му, сърцето й заби толкова силно, че се уплаши да не би да спре. Не смееше да помръдне повече, страхувайки се, че следващото движение може да я издаде.

— Виждам, че съм бъркал.

Гласът му бе сух и равен, но в него се усещаха дрезгави нотки, които я накараха да изпита луд копнеж. Повдигна ръце над главата, за да демонстрира незаинтересованост, насили се да се прозее и не направи опит да прикрие голотата си, когато халатът й се разтвори и изложи пред погледа му облеченото в бански костюм тяло.

— За какво? — наложи си да попита, държейки очите си затворени. Намествайки се, бавно повдигна крак и ходилото й докосна бедрото му.

Този път не можеше да сбърка дрезгавите нотки в гласа му:

— Мислех, че нервността ти се дължи на дългия престой вкъщи, но, изглежда, разминавам се с истината, а, скъпа?

— Май слънчасалият си ти.

За да се защити, прибягна към насмешката, ала миг по-късно, когато, без да каже дума, той взе чашата й и се изправи, тя вече се мразеше. Прииска й се да закрещи от безсилие, напрежението тъй стегна стомаха й, че мускулите я заболяха. Защо бе такава страхливка? Та тя му беше жена! Имаше същото право да изпитва към него физическо желание, както и той. Защо тогава не посмя да изрече на глас копнежа си?

Знаеше отговора, разбира се, че го знаеше. В началото се бе въздържала да прояви чувствеността си докрай, защото се усещаше несигурна в отношенията си с Деймън, а освен това се и срамуваше. Макар да му бе отдала тялото си, никога не бе имало случай напълно да се освободи от задръжките си. Сега, поглеждайки назад, тя вече знаеше, че Деймън е осъзнавал непълното й отдаване много повече от самата нея. Навремето тя бе прекалено объркана от непознатите физически усещания, за да разбере, че нещо липсва, но той е знаел — не може да не е знаел.

Мили боже, дали пък Деймън не бе прав по отношение на нея? Наистина ли бе повярвала на лъжите на Франк или просто ги бе приела, за да се освободи от емоционалното напрежение, с което не бе узряла да се справи? Действително Франк най-съзнателно се бе старал да разруши брака им, ала това не обясняваше защо тя никога не се попита за мотивите му. Навярно подсъзнателно тя бе използвала Франк, за да избяга от една зависимост, толкова силна, че я бе уплашила. Сигурно затова тя отказваше да говори с Деймън по телефона и връщаше писмата му, без дори да ги отвори. Не бе искала да знае истината, не бе желала да се озове впримчена в капана на една нужда, която едва разбираше.

Тара по-скоро усети, отколкото чу завръщането на Деймън. Нямаше нужда тялото му да закрие светлината от прозореца, за да разбере, че е застанал пред нея; нервните й окончания вече бяха уловили неопределимото му излъчване. Миглите й бавно се повдигнаха и очите й се взряха в мрачните бръчки, прорязали лицето му. Изучаваше мълчаливо тези следи, търсейки истината, която едва сега бе започнала да проумява.

— Изпий това — каза той и протегна към нея ръка.

Тя се вторачи глупаво в брендито и автоматично се пресегна. Дотолкова бе погълната от мислите си, че не бе забелязала кога Деймън отново е напълнил чашата й. Напуши я истеричен смях, ала от стегнатото й гърло не излезе звук. Погледна боязливо към него и затаи дъх, докато унесено гледаше как той допива питието си. Бе извил назад глава, докато преглъщаше, адамовата му ябълка леко подскачаше и тя установи, че не може да откъсне очи от него. Бързият поглед, който й отправи през спуснати клепачи, я свари неподготвена. Като жалка страхливка тя объркано сведе очи към ръцете си.

Изпитвайки потребност да направи нещо, набързо преполови брендито, като се давеше и преглъщаше с труд, докато топлината му изгаряше гърлото й. С глуха ругатня Деймън взе чашата й и седна до нея. Издърпа я, без да се интересува от нейните възражения, и ръката му замасажира гърба й, докато тя се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво има? — Въпросът му бе груб. — Трябва ли да си пияна, за да признаеш истината?

Макар със сърдито съскане да отрече, че алкохолът й влияе, тя вече чувстваше как по цялото й тяло се разлива приятна отмала.

— Истината смърди, Деймън. — Ясно произнесените й думи бяха заглушени от близостта до ризата му. С неясен шепот тя сведе още по-ниско глава и устните й докоснаха копринената материя. — Още ли не си разбрал?

Усети как топлият й дъх го накара да потрепери.

— Откажем ли да приемем истината, опитвайки се да я нагодим към себе си, тя се обръща срещу нас. Ако си бяхме направили труда да потърсим и отговорите, вместо само до задаваме въпроси, резултатът щеше да е къде-къде по-добър.

— Какъв отговор искаш от мен, Деймън? — предизвикателно измърмори тя, губейки контрол над възприятията си. Близостта на тялото му, тръпчивата миризма на неговия одеколон, примесена с острия мъжки аромат на плътта му я омайваше.

— Престани, Тара. Не знаеш какво вършиш!

Думите му преминаха в стон, щом ръцете й запърхаха върху гърдите му. Доволна от ефекта на ласката си, тя усети как се отделя от себе си и изпада в блаженство, без да е загубила и частица от контрола си.

— Нима? — възкликна тя и върху сочните й устни потрепна усмивка, щом забеляза, че дишането му се учести.

За нейно изумление, Деймън настръхна и грубо я отблъсна от себе си, държейки я неумолимо за раменете. Един дълъг миг очите му се взираха в нейните, разширени от объркване, и тя усети как се свива, попарена от гнева, който видя да се отразява в техните дълбини.

— Какво се опитваш да постигнеш? — озъби се той, пръстите му още по-силно се впиха в плътта й. — Искаш да си разменим ролите ли?

— Аз… аз не разбирам за какво говориш.

Той мрачно се взря в лицето й, в ъгълчето на стиснатите му устни заигра мускул.

— Много добре знаеш за какво говоря, Тара, не се прави на невинна. Откакто се възстанови от злополуката, тялото ти се нуждае от друг вид освобождаване. Не съм глупак — забелязах малките ти послания, — но не възнамерявам да се превърна в заместител на Сайкс. Нито сега, нито когато и да било.

Обвинението му експлодира в мозъка й и я остави безчувствена.

— Ти — прошепна тя, цялото й тяло трепереше. — Ти си глупак! Ти никога няма да можеш да бъдеш…

— Никога няма да бъда Сайкс… никога няма да означавам за теб това, което означава той — грубо я прекъсна Деймън и гърдите му се издуха, докато си поемаше дълбоко дъх. — Да не мислиш, че не знам? Ти беше права, Тара — призна той, върху лицето му се изписа болката, която неговата увереност му причиняваше. — Не те изпусках от очи и непрекъснато те държах близо до мен, за да отмъстя и на Сайкс, освен всичко останало, но не е нужно да се опитваш да ме прелъстяваш, за да ме умилостивиш. И аз искам да те оставя на мира. След злополуката най-сетне проумях истината. Твоята единствена вина е, че обичаш друг мъж и след начина, по който се отнесох с теб, имаш пълно право на това. Уморих се — промърмори той, поклащайки глава. — Не искам да ти причинявам повече болка.

— Как си представяш, че ще се опитвам да прелъстя един мъж, щом обичам друг? — изуми се тя. — През цялото време отказваш да повярваш на любовта ми към теб, по-лесно ти е да ме мразиш за нещо, което не съм сторила. Разбираш ли какво ти говоря, самомнителен, твърдоглав… Аз нямаше да искам да се любя с теб, ако обичах Франк Сайкс, също както не съм те мамила и преди година. По дяволите. Деймън! — изсъска тя и ръцете й се свиха в юмруци. — Кога най-сетне ще проумееш, че аз не съм Шейла? Не изпитвам никакво удоволствие да изправя двама мъже един срещу друг, не ми е в характера. Всичко, което съм искала, си ти, бог да ми е на помощ!

Тара сведе глава и стисна силно очи, за да спре сълзите, които напираха изпод клепачите й. Чу как Деймън със свистене си поема дъх, но не събра сили да го погледне. Опитът й да стигне до него отново се бе провалил, както и всичките й усилия през последните няколко седмици. Деймън я беше подвел да изпитва фалшиво чувство за сигурност заради новото му отношение — мило, загрижено, почти като на… близък човек. Глупачката бе тя, осъзна Тара. Трябваше да знае, че промяната в него е повърхностна и че предишният Деймън — отмъстителен, подозрителен, непреклонен — все още се спотайва в него.

— Тара, ако това, което казваш, е истина, дали не бихме могли да опитаме отново?

Той протегна ръка и я постави на бузата й, повдигайки главата й, докато очите им се срещнаха. Очевидно той прочете отговора в беззащитното й изражение, защото грубостта му се стопи като по чудо. Макар гласът му да бе по-нежен от когато и да било, тя се усещаше прекалено изхабена емоционално, за да му повярва. С неуверен жест се опита да издърпа брадичката си.

— Пусни ме да си вървя, Деймън!

— Ако знаех, че двамата с теб имаме шанс след целия ад, на който те подложих, не бих те питал за нищо на света.

Думите му бавно стигнаха до съзнанието й и тя усети как по цялото й тяло се разлива божествена топлина. Боейки се да се надява, тя се взря в него, навлажнявайки устните си.

Наблюдавайки неволното й движение, в очите му проблесна мек пламък. Беше хипнотизирана от златния им блясък, едва осъзнаваше къде се намира.

— О, Деймън!

— О, Тара! — подкачи я той й гърдите му, върху които лежеше в момента, се разтърсиха от ликуващ смях. Прегръдката му стана по-силна, ръката му загали гърба й и тя потрепера в отговор. Учестените удари на сърцето й забиха в ритъма на неговото сърце и се ускориха още повече, щом устните му докоснаха ухото й.

— Ей, има ли някой вкъщи?

Неохотно и с рязко движение Тара се освободи от обятията на Деймън. Приглаждайки косата си с трепереща ръка, стана и като се загърна плътно в халата, се отправи към стълбите. Кени изкачваше по две стъпала наведнъж, лицето му грееше от възбуда.

— Да няма пожар?

Гласът й трепереше въпреки усилията й. Поемайки дълбоко дъх, тя се покашля и се насили да се усмихне. За нейно облекчение, брат й не забеляза нищо необичайно в поведението й и ухилено отговори на нейния въпрос.

— Познай! — избъбри той, с очи, искрящи от нетърпение. — Току-що бащата на Джони каза, че ще ни вземе на друга екскурзия, понеже предишната се провали. Какво ще кажеш? Пускаш ли ме да ида с тях?

— Кога тръгват?

— Утре сутринта. Искат да спя у тях, за да можем да тръгнем по-рано.

Тара несъзнателно извърна глава към Деймън. Той се бе опънал лениво върху дивана, нейното колебание очевидно го забавляваше. Тя го загледа нерешително, преди да се обърне нервно към брат си.

— Ами… Мисля, че…

Гласът на Деймън, идваш зад нея, я накара да трепне.

— Къде смятат да лагеруват Милърови?

С възбуден жест Кени отвърна:

— Ще ходят в Тоябе Нешънъл Форист. Бащата на Джони каза, че ще ни пусне да изкачим Чарлстън Пийк.

— Звучи твърде добре, за да го пропуснеш — съгласи се Деймън и многозначително погледна Тара.

Щом забеляза палавите пламъчета, танцуващи в очите му, по бузите й бавно изпълзя червенина. Ще бъдем сами, казваха й тези очи, съвсем сами. Сякаш да потвърди мълчаливото послание, Деймън бавно прокара пръст от вътрешната страна на ръката й, една лукава усмивка изви ъгълчетата на устата му. Тара успя да запази спокойствие и бързо се извърна към брат си, но не и преди да смушка с лакът Деймън в ребрата.

— Деймън е прав, такава екскурзия не е за изпускане — смотолеви тя, без да обръща внимание на задавения смях на Деймън.

Погледът на Кени се местеше от единия към другия, челото му се сбърчи намръщено.

— Наистина ли, Тара? — Усмивката му беше несигурна. — Ако предпочиташ да остана с теб вкъщи, аз…

— Отпусни сърцето си, Кен — провлечено произнесе Деймън, прегърна Тара през раменете и я привлече към себе си. Тя настръхна от допира му, предупреждавайки го с поглед да й спести неудобството. Палавият закачлив блясък в златистите му очи, когато той погледна надолу към нея, я накара да остане безмълвна, очаквайки със затаен дъх да чуе какво още ще каже. — Не ми се случва да оставам често насаме със сестра ти. Макар че те обичам като син, има моменти, когато ми пречиш да се изявя.

Тара ахна и го погледна кръвнишки през рамо.

— Ясно! Оставям ви сами, влюбени гълъбчета. Отивам да си приготвя багажа.

— Влюбени гълъбчета! — Тара едва не се задави, докато произнасяше думите, поглеждайки с възмущение ту единия, ту другия.

— Тръгвам! Да не изпусна момента! — С последна закачлива усмивка и помахване за довиждане Кени изтрополи надолу по стълбите.

Готова за битка, Тара се извърна с лице към мъжа си.

— Това е най-презряното и непочтено…

Преди да успее да даде отдушник на гнева си, Деймън вече бе стигнал до средата на стълбите.

— Ще помогна на Кен да си приготви багажа и ще го закарам до Милърови. Връщам се веднага.

Тара размаха към него юмрук:

— Страхливец!

Той се спря, усмивка се появи върху устните му.

— Облечи се, ще те заведа в Лас Вегас да вечеряме. Там сигурно ще ти оправят настроението.

— Няма нужда да се грижиш за настроението ми, господин Малори. — Изрече лъжата, без да й мигне окото.

— Имам предвид по-важни неща от това — измърмори той и очите му се плъзнаха надолу по тялото й, после се вдигнаха нагоре, докато срещнаха трескавия й поглед. — Напоследък нещо пренебрегваме. Тази вечер е много подходяща да оправим пропуска.

— Не знам дали ми се говори пак с теб — измърмори тя и сърцето й заби с диво задоволство.

— Да съм казал нещо за говорене, скъпа? — Смехът му бе тътнещ, идващ дълбоко от гръдния кош, и я възпря да му отговори рязко; вместо това се загледа в къдравите косъмчета, изскочили изпод яката на ризата му.

Друг пристъп на смях, този път още по-чувствен от предишния, привлече вниманието й към устата му. Очертанията й бяха омекнали като по чудо, също и очите му, които срещнаха подобен израз в нейните.

— Не се безпокой, Тара — прошепна той, игривият пламък в очите му бе наполовина засенчен от клепачите. — Обещавам, че ще… говорим по-късно.

Тара не разбра колко време бе стояла неподвижно, с втренчен поглед, след като той я бе оставил сама. Взираше се в площадката, в парапета, на който Деймън се бе облягал преди малко. Заслушана в тишината, обви ръце около треперещото си тяло, сякаш да се защити, и устните й бавно се извиха в усмивка… усмивка на очакване.