Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (8)

Осма глава

Тишината помежду им беше мъчителна. Тара усети как от напрежението сякаш я полазват мравки и с приглушена въздишка опря чело в хладното стъкло на прозореца.

— Когато си наблизо, сякаш не се познавам. — Деймън заговори точно зад нея, ръцете му се протегнаха към настръхналите й рамене. — Понякога си мисля, че с удоволствие бих те убил!

— Не ме интересува как се чувстваш в момента. Безпокоя се единствено за Кени.

— Не е нужно да ми го казваш — промърмори той и пръстите му се стегнаха. — И тъй, какво всъщност стана? Защо плачеше?

С глас, в който прозираше горчивината на самообвинението, Тара му предаде разговора, без да се щади.

— Разбра ли сега? — тросна му се тя, обръщайки сърдити очи към него. — Кени просто те защитаваше!

Видя как очите му потъмняха ужасно, мразейки се за моментното удовлетворение, което изпита. Не можеше да понесе мисълта за това, в което бе започнала да се превръща, и отчаяно се обърна към него, улавяйки го за ризата.

— Деймън, пусни ме да си вървя — заради доброто на всички ни. Ти вече си отмъсти. Не ми е останала почти никаква гордост — не е ли това достатъчна отплата за миналото?

— Ти не си с всичкия си, ако мислиш, че всичко ще свърши дотук, Тара.

— Моля те, така не може да продължава — настояваше тя, леките сенки под очите й правеха лицето й да изглежда почти по детински уязвимо за мъжа, който напрегнато я изучаваше. — Не сме замесени само ние. Кени…

— Ще му се извиня — пресече я той, улови с ръка брадичката й и повдигна главата й, изпивайки с поглед чертите й. — Ще се сдобрим, обещавам.

— Той те обича, а ти се нахвърляш върху му — избъбри тя, устните й потреперваха. — Не му даде никаква възможност да се защити срещу обвиненията ти, постъпи дори по-лошо, отколкото с мен. Да не мислиш, че едно голо извинение ще намали болката, която изпитва? Съжалявам за всичко, което се случи, и за неспособността ми да ти се доверявам, не е ли достатъчно?

— Ти наистина се усъмни в мен, но има и друго, не се опитвай да опростяваш миналото, Тара. Действително нараних Кен и съжалявам, но това е поправимо. Той е по-толерантен от теб и къде-къде по-лоялен.

Тара усети, че не би могла да понесе повече подигравки. Последните два месеца бяха кошмарни, Деймън не пропускаше възможност да покаже презрението си, прикривано от тънкия воал на учтивостта. Е, стига толкова, помисли тя, в очите й проблесна решителност. Крайно време беше да започне да се отбранява. Ако тя не се защити, няма кой да го стори вместо нея. Издърпвайки рязко глава, тя се освободи от ръцете, обхванали лицето й, и те се спуснаха надолу, спирайки се върху голите й рамене. Желанието й да се откопчи не бе зачетено. Деймън нямаше да й позволи да оставя помежду им разстояние и тя го знаеше. От снощи той бе наясно за ефекта, който близостта му имаше върху нея, и не възнамеряваше да й отстъпва дори това нищожно преимущество.

— Понякога си мисля, че ти доставя удоволствие да ме нараняваш, Деймън.

Думите й се доближаваха до шепот, но съдържаха яростна съпротива. Пръстите му се впиха в раменете й и той я привлече към себе си, тъй че тя можеше да почувства ускорените удари на сърцето му.

— Не е вярно.

— Или може би си решил, че аз не съм достатъчно голямо предизвикателство. Да не би да идва ред на Кени? Той те обожава, имитира маниерите ти, начина, по който вървиш — тъй че няма да ти е трудно. Чудя се на какво още си го научил, Деймън? — присмя му се тя, извила презрително устни. — Научил ли се е на недоверчивост, нетърпимост? Научил ли се е да подражава ревностно на мъжкото его, търсещо отмъщение за въображаема обида? Ако е тъй, май трудно ще го придумаш. В края на краищата майстор го е учил, нали така?

— Ти, малка… — Думите му постепенно заглъхнаха, натискът на ръцете му се промени, щом усети топлината на плътта й. — Говориш тъй, сякаш ме мразиш, а би трябвало да е обратното — промърмори, пръстите му чувствено се движеха по ямката на шията й. — Чудя се дали не съм си въобразил снощната ти реакция, докато се любехме.

Тя рязко пое дъх. Не бе разчитала, че любенето им ще доведе до чудодейна промяна в отношенията, ала подигравката му все пак й причини болка. Нима всеки спомен, споделен с този усмихващ се дявол, щеше да бъде очернян? Нищо ли нямаше да й се спести в бъдеще? — горчиво се запита тя. Изведнъж почувства, че се е уморила да се старае да му отвори очите за истината. Какъв смисъл имаше дори да се преструват, че биха могли да живеят заедно, когато всяко желание за помирение от нейна страна се сблъскваше с бариерата от непримирима гордост, която той издигаше около себе си?

— Няма значение — въздъхна тя, затваряйки за малко очи. — Иди да поговориш с брат ми. Може и да постигнеш нещо с двуличните си приказки.

— По дяволите, Тара, ние…

Измъквайки се от прегръдката му, тя се обърна към него, гласът й беше неестествено висок, очите й — студени.

— За бога, върви си и ме остави на мира!

Той я изгледа почти злобно и я накара да потрепери, преди рязко да се извърти на пети и да напусне стаята. Изведнъж тя си припомни как бе в миналото, когато Деймън беше способен да я стопли с поглед. Тези дни със сигурност си бяха отишли. Дори и да успееха да стигнат до някакво споразумение, за да изживеят заедно живота си, знаеше, че то няма да е достатъчно. Той нямаше никога да й се довери отново, а тя не би могла да се задоволи с друго, освен с пълно себеотдаване от негова страна.

С Деймън бяха като лодки, подхвърляни от бурята по разгневено езеро. Думите, които си отправяха, бяха като камъни, захвърляни от нехайни ръце и образуващи малки водовъртежи, които ту ги приближаваха, ту ги отдалечаваха един от друг. Неговата гордост не му позволяваше да разтвори сърцето си за истината, а нейната болка превръщаше думите й от обяснение в оръжие на гнева. Гласът на Кени стигна до нея от долната площадка и сложи край на отвлечените й разсъждения.

Затръшването на входната врата извести излизането им. Обладана от ужасното чувство, че увисва в пространството, Тара прекоси стаята и сграбчи чантата си, преди да застане до прозореца. Успя да мерне кестенявите къдрици на брат си, открояващи се на стъклото до мястото на шофьора в колата на Деймън.

Щеше ли да умилостиви Кени с един ден, прекаран на лодката му? Вероятно, реши тя. Внезапно се почувства както когато беше дете и наблюдаваше как родителите й заминават нанякъде с колата, след като бяха уговорили жена да я наглежда. Тогава не разбираше нуждата им да бъдат сами. Беше се чувствала предадена, пречка за тяхното щастие.

Влажните й ръце стискаха здраво чантата. Поглеждайки към това доказателство за детинската й реакция, Тара изпита погнуса. Поемайки си дълбоко дъх, тя се насили да отслаби хватката на пръстите. Устните й се извиха в презрителна усмивка. Насъбраните й отрицателни емоции след двойното спречкване с брат й и Деймън я бяха направили уязвима за самообвиненията, които си отправяше.

За разлика от Кени, който притежаваше невероятната способност да приема хората, които обича, и да прощава недостатъците им, както правеше и нейната майка, тя самата никога не бе имала много илюзии. Сега го осъзнаваше. Може би затова между нея и баща й винаги бе имало невъзможно за преодоляване разстояние. Беше като дядо си, не се задоволяваше само с външния ефект. Дори още като дете тя бе пренебрегвала добродушната жизнерадостна сила, излъчвана от баща й, прониквайки до неговата същност — същност на човек със слабости, които, благодарение на нея, той бе принуден да осъзнае.

Майка й го бе обичала въпреки тези недостатъци, намирайки в себе си сили и воля да направлява непостоянния характер на мъжа си. Макар че и Тара би сторила същото, никога не й бе дадена подобна възможност. Бе твърде млада, за да се преструва и прикрива мислите си, както бе правила майка й, щом поведението на баща й станеше прекалено скандално. Докато порасне достатъчно, за да приеме подобна игра, вече бе твърде късно. Кенет Бърнс с безпогрешен инстинкт бе налучкал точно какво мисли детето му за него. Когато жена му вече я нямаше да го успокоява, той се обърна към сина си, изтласквайки с безмилостно равнодушие дъщеря си в периферията на своя живот.

Тара се вторачи в чантата в ръцете си и я преметна през рамо. Имаше нужда да избяга от мислите си и от задушаващата атмосфера между тези стени. Почти тичешком се отправи към асансьора и въздъхна облекчено, щом вратата му се затвори с приплъзване.

Щеше да отиде до летището. Макар да бе събота — един от най-натоварените им с полети дни, нямаше значение. Присъствието на други хора щеше да е добре дошло, макар от опит да знаеше, че постоянният прилив и отлив на клиенти щеше сериозно да й попречи да се съсредоточи върху купчината документи на нейното бюро. Беше планирала да се залови с недовършената работа в понеделник, след като е прекарала два напълно заслужени почивни дни, ала сега вече изпитваше радост от новите контакти, които извънредният труд щеше да й донесе.

Бе използвала работата като бягство от личните си проблеми, ала установи, че това има и други преимущества. С течение на времето все повече се увличаше по „кухнята“ на летателния бизнес. С увеличаването на знанията й се увеличаваше и нейната увереност в собствените сили. Откриваше в себе си нюх към счетоводната работа — анализираше цифрите и не се задоволяваше, докато не открие най-евтиния и ефикасен начин да оползотвори средствата. Джеймс я уверяваше, че преди той да напусне, тя вече ще знае всичките му тайни и дори ще го е задминала. Съмняваше се в това. По свой начин Джеймс беше гений и тъкмо затова Деймън го бе наел. Деймън бе свикнал да има само най-хубавото. Ако някой се окажеше недостатъчно подготвен да удовлетвори изискванията му, той бързо му вижда сметката, помисли тя.

Сякаш само мисълта за Деймън бе достатъчна да предизвика някоя беда и ето че асансьорът се заклати. Остро изскърцване я накара да притисне ръка към стената за опора, ала движението й не бе достатъчно бързо, за да избегне бедата. Последва рязко раздрусване и краката й отхвърчаха във въздуха. За части от секундата почувства, че е увиснала в пространството. Чу изпукването, когато главата й се удари в парапета, аналитичната част от мозъка й бе някак изненадана, че не последва болка.

Не знаеше колко дълго е лежала, сгърчена на пода на асансьора. Тази сутрин бе забравила да си сложи часовника и нямаше как да се ориентира във времето. Не че имаше кой знае какво значение. Тя се усмихна, откривайки, че мислите й странно я забавляват. Осветлението в асансьора бе примигнало няколко пъти, препи да я потопи в пълна тъмнина. Трябваше да е кукумявка или прилеп, за да вижда.

Ето каква е била всъщност! — изкикоти се тя. Кукумявкоприлеп, тя беше кукумявкоприлеп. Кикотът й се усили и накрая премина в истински смях. Толкова силно се смееше, че по бузите й потекоха сълзи. Искаше й се оня, който крещи, да е престанал. Не желаеше нечие чуждо нещастие да й пречи да се забавлява в тази комична ситуация. Представи си, че е затворена в тъмна кабинка, малко по-голяма от килер. Е, това не можеше да бъде! Нейният килер беше четири пъти по-голям от тази кутийка! Поредно изкикотване, този път по-високо от предишните. Няма ли тази жена да престане да ридае най-сетне, чудеше се тя. Ама наистина, някои хора хич не ги е еня за другите. Ето това е проблемът днес.

Добре, щом е тъй, тя пък ще опита да поспи. Така ще се изолира от шума. Нещастното създание, наистина изглеждаше много разстроено. Гласът й се извисяваше все повече. Но може би ако тя просто затвори очи, ако се унесе… Да, помисли, усмихвайки се доволно. Плачът беше престанал. Сега вече можеше да се отдаде на тази възхитителна отмала. Искаше й се да потъне в дрямка. Знаеше как трябва да се е чувствал Рип Ван Уинкъл^[1], преди да заспи за сто години.

Някъде наблизо усети светлина, движение. Звукът бе като от отваряне на врата, но клепачите й бяха прекалено натежали, за да може да ги повдигне. Ослепителният блясък проникна дори през тези бариери и тя потръпна, щом снопът светлина прониза очите й. Извърна глава и облекчено въздъхна, когато лицето й се оказа заровено в нещо, което смекчи светлината. Тя притисна още по-силно глава към удобната възглавница. Единственото й оплакване бе, че под бузата й нещо се движи.

Чу някакъв тътнещ звук, неспособна да определи посоката, от която идва. Може би идва от възглавницата, помисли тя и отново я напуши смях. Говореща възглавница, движеща се възглавница, ама че история! Онази жена отново заплака. Няма ли да престане, за бога?

Какво правят всички тези хора тук? Около нея беше такъв невъобразим шум, истинска какофония! Защо не я оставят на мира? И откъде се взеха в асансьора? Не виждат ли, че мястото е прекалено малко за толкова народ!

— Не ме докосвайте! — Не можеше да повярва, че това е нейният глас. Нечии ръце я дърпаха, мушкаха, ръчкаха, а на нея това хич не й харесваше.

— Всичко е наред, мила — успокои я нечий глас. — Ти си в болницата. Много лошо си си ударила главата, но ще се оправиш. Сега ще те откараме в рентгеновия кабинет, а после ще си почиваш. Потърпи още мъничко.

— Деймън… Деймън…

Нима този жалък гласец е нейният, учуди се тя. Странно, чувала е този глас и преди. Само че къде?

— Съпругът ви е отвън в чакалнята. — Монотонният глас едва стигаше до съзнанието й. Съпруг? Какъв съпруг? Опита се отчаяно да си припомни, но всичко, за което се сети, бе някаква мека тъкан до бузата си. Това ли бе всичко? Не, имаше и някакъв дълбок, тътнеш звук. Концентрира се още и най-сетне разпозна звука — беше гласът на Деймън. Деймън, точно така. Нейният съпруг Деймън. По устните й плъзна слаба усмивка, щом представата оживя в съзнанието й. Сребриста коса и очи с цвят на златисто шери.

— Деймън — прошепна тя. — Деймън.

— Тук съм, скъпа. Ще се оправиш. Спи сега.

— Не ме оставяй — замоли го тя и впи пръсти в ръката, здраво стиснала нейната. — За бога, не ме оставяй.

— Вече никога няма да те оставя. — Щом обещанието се отрони от устните му, тя извърна глава по посока на звука и бавно отвори очи. Нима този грохнал, измъчен човек е Деймън, нейният Деймън? Дълбоки линии бяха набраздили лицето му. Изучавайки го внимателно, тя се намръщи. В него имаше нещо различно, нещо й се изплъзваше. Очите му, осъзна тя. Върху ясния му поглед с цвят на кехлибар бяха легнали тъмни сенки.

— Деймън? — Гласът й прозвуча уплашено, суровото му лице я обърка. Чудеше се какво ли се е случило, за да изглежда така — сякаш е бил в ада и се е върнал, но продължава да го носи в себе си. Пръстите й конвулсивно се свиха, повдигна ръка и погали бузата му.

Нежното докосване сякаш отприщи страданието му.

Той направи гримаса, в изражението му имаше толкова болка, че тя ахна и очите й тревожно заблестяха.

— Какво има? Какво се е случило?

Той поклати глава, очите му жадно поглъщаха лицето й. Приличаше на обладан от някакъв дух с този впит в нея поглед, сякаш се боеше да отмести очи.

— О, господи! За малко да те загубя. — Тя трябваше да се напрегне, за да го чуе — беше свел глава на гърдите й и думите му звучаха приглушено. — Тара, Тара!

Деймън изплашен? Деймън плаче? Вдигна ръце да прегърне отпуснатите му рамене, ръката й ласкаво загали косата му.

— Всичко е наред — измърмори тя нежно, с тон, който би използвала, за да успокои уплашено от тъмното дете.

Едва произнасяше думите. Усети, че се унася и още по-силно прегърна раменете му. Не искаше да го пусне, искаше да запази прекрасното усещане за близост. Заля я вълна от отмала и почувства, че разхлабва прегръдката си.

— О, господи, Тара! Нараних ли те, скъпа?

Едва при тези думи тя осъзна, че стене и се опита да сподави слабите звуци, излизащи от гърлото й. Топлите му ръце бяха върху лицето й, нежните пръсти прибираха встрани разпилените й кичури коса.

— Уморена съм, много уморена.

— Почивай си тогава — прошепна той. — Ще бъда тук, когато се събудиш.

* * *

През цялата дълга нощ Деймън остана верен на обещанието си. Тара се будеше често, с внезапни излизания от унеса, и неизменно чуваше до себе си успокоителния му глас или усещаше хладната му ръка върху влажното си чело. Понякога имаше и още някои — някаква жена, ала Тара нямаше сили да отвори очи, за да разбере коя е.

По някое време в ранните утринни часове Тара излезе от дрямката при звука на някакъв остър, настойчив глас. Отвори за миг очи, но усилието й причини непозната по сила болка в главата. Бързият поглед й бе достатъчен да съзре Деймън, още по-уморен и посърнал под струящата светлина на зазоряването; видя и една едра жена в престилка на сестра, която стоеше наежено до него.

— Господин Малори, трябва да си починете — чу тя възмутеното мърморене на сестрата. — Тук сте почти цял ден и цяла нощ. Тя ще се оправи. Защо не се приберете вкъщи да поспите малко?

Съдейки от вида на Деймън, Тара знаеше, че думите на сестрата са разумни. Но също тъй знаеше, че Деймън рядко върши онова, което е разумно. Щом решеше да направи нещо, той вървеше напред, без да се интересува от възможните последствия за себе си. Тара си представи как той поклаща глава и разбра, че е права, когато чу сестрата да казва:

— Господин Малори, моля ви…

— Няма да я оставя!

Макар и тих, гласът му бе толкова непреклонен, че Тара едва не подскочи. Макар тонът му да не бе груб, в него имаше такова горчиво самообвинение, че на Тара й се прииска да не го е чула. Очевидно сестрата знаеше кога да отстъпи, защото Тара я чу да въздиша уморено.

— Добре, но не знам какво ще каже докторът, като разбере. Против всички разпоредби е.

— По дяволите разпоредбите! — грубо произнесе той. — Оставам при жена си!

— Добре, господин Малори. Ясно ми е кога си хабя думите. Ще ви донеса кафе и сандвич. Щом сте решили да бодърствате, поне да не е на празен стомах.

— Не съм гладен.

Раздразнението в гласа на Деймън бе такова, че някой с по-слаб характер би се свил начаса, ала очевидно моята сестра е по-различна, унесено помисли Тара, потискайки една усмивка.

— Ще ядете, господин Малори, дори ако трябва да ви пъхам залъците в устата — измърмори тя.

Тара чу проскърцването на обувките й, докато прекосяваше стаята. Разбра, че вратата се отвори от течението, което нахлу от коридора, а също и от характерната приглушена глъчка на много хора, стараещи се да си вършат работата колкото може по-тихо.

— Знаете ли, истинска щастливка е — изневиделица се обади сестрата.

На Тара й бе необходимо време, за да осъзнае, че говорят за нея и когато разбра, й стана неприятно. Не й харесваше да я обсъждат, сякаш е невидима, както не обичаше и случайно подслушаните разговори. Деймън изсумтя пренебрежително, ала сестрата продължи, очевидно грубостта му не бе в състояние да я стресне:

— Да, щастливка е, господин Малори, и първа ще се съгласи с мен. Малко жени имат късмета да са толкова обичани. Не се безпокойте, тя ще спи и ще се събужда по този начин още няколко дни, а после ще можете да си я приберете вкъщи.

Докато говореше, Тара чу как в гласа й се промъква притеснение, че се държи тъй непрофесионално.

После тонът й отново стана делови.

— Отивам да ви донеса нещо за ядене!

Тара мислеше, че добре бе регулирала дишането си, докато гласът на Деймън не наруши тишината в стаята.

— Вече можеш да отвориш очи, скъпа. Тя излезе.

Тя бавно повдигна клепачи, възмутена от игривите нотки в гласа му.

— Как разбра, че не спя? — Беше шокирана от изтънелия си гласец и прочисти гърло, преди отново да заговори. — Тя дали се досети? Не искам да мисли, че съм неучтива.

— Не е толкова умна. Издаде те единствено потрепването на устните, когато тя заплаши, че ще ми пъха залъците в устата, дяволче такова. Но точно тогава ме гледаше тъй кръвнишки, че няма начин да е забелязала. Как се чувстваш?

— Наболява ме главата, но иначе съм много по-добре. Безпокоиш ме ти. Изглеждаш ужасно!

— Благодаря ти, скъпа. Иска ми се да можех да ти върна комплимента, но ти изглеждаш като прелестно девойче в това легло.

Напуши я смях и очите й го погледнаха дяволито.

— Май нямаш нужда от моите комплименти. Както виждам, очаровал си всички сестри, не знаят как да ти угодят.

— Не всички — отвърна той и крайчецът на устата му потръпна. — Само госпожа Конър.

— Сестрата, която току-що излезе?

При комичното кимване на Деймън Тара не можеше повече да сдържа смеха си. Щом веселите звуци се разляха из стаята, Деймън се протегна и прибра косата от очите й.

— Ако беше няколко години по-млада, сигурно щеше да се опита да те сваля. Завижда ми на късмета.

Гласът й секна, щом болката прониза главата й. Потрепери и захапа долната си устна, за да не извика. За неин ужас, Деймън отскочи назад, сякаш бе стреляла в него.

— Съжалявам, не биваше да те докосвам.

— Не ставай глупав, Деймън. Аз не…

Горчив смях прекъсна протеста й.

— Госпожа Конър е, която трябва да си прегледа главата, щом смята, че си имала късмет да се омъжиш за мен. Не е вярно, скъпа. Късметът ти те изостави в деня, когато ме срещна. Спомням си го, сякаш бе вчера. Имах среща с баща ти и на първото ми почукване никой не отговори. Тъкмо губех търпение, когато ти отвори вратата, поздрави ме и аз почувствах…

Думите му заглъхнаха. Тя се взря в обърнатия му към нея профил, очите й поглъщаха едрите очертания на лицето, орловия нос, квадратната челюст. На бузата му потрепваше мускул, сякаш той се стараеше да потисне някакво силно чувство. Прииска й се да изглади напрегнатите линии, набраздили челото му, но потисна импулса си. Деймън умееше да прикрива чувствата си и тя прецени, че надали ще й се удаде по-добра възможност да разбере какво е мислил за нея, преди намесата на Франк да отрови отношенията им.

— Какво почувства, Деймън?

— Толкова ли е важно? — Тонът му бе безразличен, ала не можеше да я заблуди. Знаеше, че отговорът й е от значение, разбра го от сведения надолу поглед, от начина, по който ръката му се сви в юмрук.

— Да — прошепна тя и постави нежно ръка върху неговата. — Много е важно.

— Добре. — Той въздъхна, взирайки се разсеяно в събраните им ръце. — Ти бе едно срамежливо, странно, полудиво създание. Не можех да откъсна очи от теб.

— Знам. — Тя се усмихна и стисна ръката му. — Накара ме да се чувствам много неловко.

— Нима? — Погледна я изненадано. — Това е нищо в сравнение с начина, по който ти ме накара да се чувствам. През цялото време, докато седях в кухнята, пиех кафе и разговарях с баща ти за бизнеса, непрекъснато усещах присъствието ти. Чак треперех, знаеш ли?

— Така ли? — промълви тя и разширените й очи доволно проблеснаха.

— М-да — кимна той, усмихвайки се едва-едва. Но щом мислите му се пренесоха в миналото, отново се намръщи. — Тогава късметът ти изневери, скъпа. От онзи момент реших да те имам — на всяка цена. Искаш ли да ти кажа истината, Тара? — Устните му се извиха в горчива усмивка, очите му сякаш й изпращаха изгарящи послания.

Поемайки си дълбоко дъх, тя кимна. Трябваше да знае защо Деймън се бе оженил за нея, макар от изражението му да се досещаше, че онова, което ще чуе, няма да й хареса.

— Е, добре тогава. Ще ти кажа — грубо започна той, в очите му лумнаха безмилостни пламъци, изпепеляващи всеки сантиметър от лицето й. Сякаш възнамеряваше да изпие с поглед чертите й една по една — от широко отворените изплашени очи, извърнати към него, до пребледнелите бузи и едва потрепващите устни. В един дълъг миг той изучаваше тази уста, колебаейки се. — Онова, което изпитвах към теб, бе чисто и просто страст — продължи той, подигравателна усмивка изви устните му, щом забеляза протестиращото й изражение. — Не се гордея с това, което ти сторих. Може би заслужавах да ме изоставиш заради Сайкс, знам ли? Първият ми брак ме бе озлобил и аз не те приемах сериозно, казвах ти нещата, които мислех, че би искала да чуеш. Мислех си, че и ти като всички жени играеш познатата игра, създавайки сама правилата. Брачната ни нощ, честно казано, за мен бе истински шок. Бях се убеждавал, че твоята невинност е лъжа, средство да ме накараш да се оженя за теб.

Не би могла да скрие шока, който я разтърси. Все пак запази спокойствие, а въпросът, който не преставаше да кънти в мозъка й, излезе като шепот, макар да го усещаше като вик, търсещ бързо освобождение:

— Тогава защо? Защо се ожени за мен, щом си се чувствал по този начин?

— Хиляди пъти съм си задавал този въпрос, Тара — промърмори той, поклащайки глава, и разтри напрегнатите мускули на врата си. Беше се вторачил в пода, гласът му бе пародия на обичайния му властен тон, когато заговори отново: — Едва вчера, докато те измъквах от асансьора, най-сетне осъзнах в какъв безжалостен негодник съм се превърнал. Не се ожених за теб, защото зачитах чувствата ти, а защото бях егоистична свиня с единствената мисъл да те притежавам — телом и духом. Щом разбрах, че си девствена, това само разпали желанието ми да те завладея така всецяло, че никога да не ми избягаш, не и докато аз не съм готов да те напусна.

Тя потрепера при тези коравосърдечни думи, разбирайки едва сега причината за липсата на доверие от нейна страна. Неговата откровеност й помогна да разбере собствената си неспособност да му се доверява. Сигурно бе усетила, макар и да не искаше да повярва, че той не е в състояние да й даде любовта, за която копнееше. Била е използвана от този мъж, за да може той да задоволи изгарящата си нужда за притежание. За нейния живот и щастие той не се бе интересувал изобщо и осъзнавайки това, изведнъж тя побесня.

— Затова не си искал да говориш с мен за първия си брак — каза тя и горчиво се изсмя. — Не си искал да си правиш излишен труд, нали така? Щом не си изпитвал нищо към мен, не си смятал това за необходимо.

Той рязко вдигна глава, черните му вежди ядно се сбърчиха и отвлякоха вниманието й от мигновения пламък, проблеснал в погледа му.

— Тара, не е вярно. Аз…

— Не си прави труда да отричаш — прекъсна го тя с уморен глас. — Помолих те за истината. Не те виня, че ми я каза. — Болката в главата й бе нетърпима, но си наложи да продължи: — Има само още едно нещо за изясняване. Става въпрос за Франк.

— Не искам да чувам за него.

— Добре — рязко изрече тя, отвори очи и се опита да фокусира пламналото му лице, — ще ме слушаш, без значение дали искаш или не! Хич не ме интересува колко ми вярваш. Вече изгубих всякакво желание да доказвам невинността си.

— Тара, ти не разбираш. Аз знам, че ти…

— А, ето ви и вас, господин Малори. Не се забавих много, нали?

Намесата на сестрата скърши и последната съпротива на Тара срещу увеличаващото се страдание, каращо я да мисли, че главата й ще експлодира. Дишането й се учести, тялото й неконтролируемо се заизвива в агония, от гърлото й излезе глухо стенание. Щом Деймън уплашено изохка, тя с мъка отвори очи, умолявайки го да направи нещо — каквото и да е, само и само да облекчи стегналата я като в менгеме болка. Гледаше него, а не сестрата, защото част от страданието й бе душевно. Искаше да я успокояват с думи, вълшебни думи за любов. В един миг на ослепително откровение тя разбра, че иска, иска…

— Деймън! Деймън!

— За бога, направете нещо. Не виждате ли, че я боли?

— Това се очакваше, господин Малори. Докторът ви предупреди, че известно време болките ще се повтарят.

— Знам, знам — нетърпеливо измърмори той. — Но не очаквах, че толкова ще страда.

Гласовете им увеличиха бушуващата в главата й болка и тя усети как по бузите й бавно се затъркаляха сълзи. Размърда се безпомощно, търсеше място върху възглавницата, което да облекчи напрежението в слепоочията й.

— Вървете си, вървете си! — простена тя.

— Сега, мила, сега. Постой мирно за момент, скоро ще ти олекне.

Усети бодване от остра игла в ръката си. Макар да бе изпитвала винаги страх от инжекции, тази бе добре дошла. Тялото й напрегнато очакваше облекчението, което знаеше, че ще й донесе лекарството, и съзнанието й само отчасти регистрира успокоителните думи, които сестрата отправи към Деймън, преди да ги остави. Страхуваше се да се движи, страхуваше се да не стори нещо, което би могло да върне болката, утихваща постепенно.

Усети как здраво сграбчиха раменете й. Тя настръхна от докосването, съзнанието й все още бе залутано в лабиринта на страха.

— Върви си! — грубо го отблъсна тя, усещайки как я изпълва приятна отмала. — Моля те, остави ме на мира.

— Обещавам ти, Тара — измърмори Деймън, прибирайки косата от влажното й чело. — Нека се грижа за теб, докато се възстановиш. Това е всичко, за което те моля.

Докато потъваше бавно в глъбините на съня, с последните проблясъци на съзнанието си Тара се чудеше какво бе онова, което й обещаваше Деймън.