Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (7)

Седма глава

Тара носеше подходяща за фигурата й плътно прилепнала жълта рокля от жарсе. С кръглото деколте, едва загатващо линията на гърдите, и късите ръкави, набрани по модата на раменете, тя се чувстваше едновременно прохладно и елегантно. Щом и последният гост си тръгна, тя най-после се отпусна.

Партито имаше страхотен успех. Разтривайки слепоочията си, които още пулсираха от кънтящия рок, макар касетата отдавна да бе извадена от уредбата, тя огледа обезсърчено хаоса наоколо.

— Остави всичко, както си е. Утре мисис Мърфи ще се погрижи.

Тара настръхна и обърна лице към Деймън едва след като успокои чертите си. Бе прекарала цялата вечер в борба срещу чувственото му привличане, докато той помагаше да забавляват гостите на Кени, и бе усещала как съпротивата й отслабва с всеки изминат час. Отнасяха се един към друг с хладна любезност, сякаш онези моменти от следобеда изобщо не ги бе имало, но Тара не можеше да се заблуди. Под любезното изражение на Деймън прозираше напрегнатост, стаена присмехулност обтягаше мускулите под подчертаващата тялото му трикотажна риза, която той носеше с такъв отнемащ дъха ефект.

— Не мога да го направя, Деймън. Мисис Мърфи и без това има достатъчно работа.

— Обадих й се следобед — отвърна той, острият му тон подчертаваше загубата на търпение. — Ще доведе някой да й помогне.

— Май парите много помагат на чистотата, а, Деймън?

Очите му заискриха. Тя здраво стисна устни, за да не изпусне друг сарказъм.

— Лягай си, Тара.

Не се нуждаеше от повторно подканяне. С цялото достойнство, което успя да събере, тръгна към стълбите, понеже не искаше да губи време в чакане на асансьора. След като почти тичешком изкачи двата етажа и остана без дъх, се почуди дали наистина ударите на сърцето й се дължат само на умората от подобно натоварване.

Двойната врата на апартамента й бе широко отворена и щом се озова на площадката, спря за миг нерешително. Тъй като вратата водеше към стаи на различни нива — всекидневна и спалня, втората разположена отдясно в обширното пространство — тя никога не се затваряше. Тази вечер обаче Тара искаше да се изолира напълно и да изчезне в собствения си свят, където безпокойството й преставаше да съществува.

Опитвайки се да се отърве от насъбраната енергия, болезнено напираща да получи освобождение, започна да крачи напред-назад, стъпките й не издаваха никакъв звук върху дебелия пухкав килим. Ръцете й бяха кръстосани, а дланите й обгръщаха лактите. Та това е абсурдно, помисли тя, спирайки пред огромното огледално стъкло на прозореца, който представляваше далечната стена, опитвайки се да проникне през тъмнината на вечерта. Бе толкова напрегната, че й идеше да закрещи.

Ето къде е коренът на проблема, каза си тя и извивайки решително устни, тръгна към банята. Трябваше да предприеме нещо, за да се успокои, а една парна баня щеше да свърши добра работа.

По-късно, докато лежеше върху облицованата с плочки пейка, с тяло, окъпано от влага, тя въздъхна. Очите й бяха затворени, а върху устните й се изписа блажена усмивка, докато бликащата топла пара я обвиваше в приятна, отпускаща мъгла. Макар да знаеше, че облекчението от емоционалния стрес е само временно, в момента се нуждаеше тъкмо от това.

Парата разнасяше сковаността във врата и раменете й. Размърда се доволно, голото й тяло проблясваше върху белите плочки, докато търсеше по-удобно положение.

Обръщайки се, тя въздъхна, клепачите й бяха натежали, тялото й бе сънливо.

Тара усети, че се потапя в мъгла от чувствени възприятия. Силни гъвкави ръце масажираха врата и раменете й, движейки се по гърба и кръста й със сигурни, галещи пръсти, заспускаха се надолу по бедрата, към прасците и тя усещаше как блажено се отпуска. Натискът бе ту силен и твърд, ту нежен — като докосване от перце, и й носеше чувствена наслада. Потъна още по-дълбоко в сънливата омая, тялото й се отпусна още повече, когато бе изтърколено по гръб.

Този път нямаше натиск от галещи пръсти, само една хлъзгава мекота като от масло, с което масажираха влажната й плът. Сънят бе толкова жив, дори би могла да помирише слабото сладко ухание, докато се разтваряше в мекотата на гърдите, стомаха, бедрата. Беше някаква вълшебна субстанция, способна да проникне през порите до самото й сърце, оставяйки след себе си пощипваща топлина, разпростираща се към всички нервни окончания.

Внезапно съзнанието й опита да се пребори с обгърналата я пара. Излизайки неохотно от вцепенението, обвило мозъка й, тя чу как някой простенва. Звукът я разтревожи почти толкова, колкото и натискът, който продължаваше да усеща.

Гласът бе нейният собствен, но ето че чу и един приглушен вик. Челюстта й се отпусна, устните й напълно се разтвориха в очакване.

— Деймън? — Името му бе само шепот, свързващ разстоянието между фантазия и реалност.

— Шт! Не говори, не мисли, просто чувствай! — промърмори той и устните му се плъзнаха по дългата й шия.

— Да. О, да! — простена тя. В момента бе неспособна да разпитва. Нуждаеше се от него. Това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Кажи ми, че ме желаеш!

Сега можеше да го види ясно. Парата вече не просъскваше от отворите в стената, но въздухът все още ги обгръщаше в топлината си.

— Аз… аз искам… — Ако произнесеше желанието, това щеше да означава, че се предава, нещо, което се бе зарекла да не прави. Нейната защита бе да го накара да мисли, че не го желае повече; това бе единственият начин, по който можеше да прикрие своята уязвимост. В агония заради тази нерешителност, тя затвори очи, извръщайки глава от пронизващия му поглед.

Усети, че той се отдръпва от нея. Стисна здраво устни, за да сдържи вика на безсилие, надигащ се в гърлото й.

— Кажи ми! — Зад чувствения шепот се криеше едва сдържан гняв. Знаеше, че ще го види изписан на лицето му, но не можеше да устои да не се обърне към него, не можеше да устои да не погледне мъжа, когото обичаше повече от самия живот.

Това, което видя, я накара да затаи дъх. Той коленичи над нея, тялото му проблясваше като някое златно божество. От потръпващия му торс се излъчваше енергия, плътта му бе единствената надежда, която тя имаше, за да се разкъсат изкованите около нея вериги. Той се опитваше да разруши единственото, което й бе останало — нейната гордост. Виждаше го в очите му. Той се канеше да използва тялото си, за да спечели преимущество в битката, и тя изведнъж отказа да понесе това, отказа да го понесе.

— Деймън, не така!

Чувството, пробляснало в очите му с цвят на шери, си бе отишло, преди тя да осъзнае мощта му. На негово място се появи друго, по-силно чувство и тя отвърна на сатанинското обещание, пулсът й стана неконтролируем.

— Как тогава, скъпа? — измърмори той, очите му проследяваха движението на ръцете, докато галеше кожата й.

— О, боже — изохка тя, желанието й не се нуждаеше от друго насърчение. — Люби ме, люби ме!

— За това има друга дума, Тара!

Болезненият вик заради преднамерената му жестокост бе задушен от устните му, ала под настойчивия напор на тялото му това изгуби значение. Можеше само да приеме каквото той желаеше да й даде и в тези последни разумни мигове се молеше той никога да не разбере колко подвластна му е всъщност.

Отново и отново отдаваше себе си, гордостта си, същността на своето „аз“. Той обаче не преставаше да настоява за още, обладавайки я с отчаяние, което отговаряше на нейното.

— О, небеса! — простена той, устата му се движеше по затворените й клепачи. — Хубаво е. Колко е хубаво!

Тара бе онемяла. Потънала беше в мъглата на задушаващото нищо. Опита се да устои, вкопчена в него, с немощен протест, ала напразно. За първи път от толкова време бе освободена от напрежението, което й беше постоянен спътник, и сега си казваше думата.

Той я вдигна на ръце, обхващайки я през врата. Тя с въздишка отпусна буза върху пухкавите косми на гръдта му, бързите удари на сърцето му й действаха успокоително. Той я положи на леглото и тя го чу да говори. Отчаяно искаше да слуша, но думите се изгубиха, щом се унесе, последното й усещане бе това за загуба, когато неговите ръце я освободиха.

* * *

— Ей, Тара, къде си?

— Тук, Кени, на терасата.

Тара се извърна да поздрави брат си, надявайки се, че усмивката, която му отправи, изглежда безгрижна. Май беше успяла, защото той й се ухили в отговор, преди да се облегне до нея на парапета от ковано желязо.

— Защо не слезе за закуска? Щях да дойда да те взема, но Деймън каза да те оставя да поспиш. Страхотен омлет приготви!

Макар и трудно, успя да не реагира при споменаването на името на Деймън. Неговата така наречена загриженост не попадна в целта, що се отнасяше до нея, тъй като нуждата й от допълнителна почивка се дължеше изцяло на него. Тази мисъл я накара да се изчерви. Избягвайки очите на Кени, вдигна лице към лъчите на късната утрин, надявайки се малкият й брат да не разбере, че за трескавата й руменина има съвсем друга причина.

— Тази сутрин не бях гладна. Болеше ме главата.

— О, дявол го взел! Това няма да ни обърка плановете за днес, нали?

Тара се намръщи и се обърна към Кени озадачено.

— Планове? Какви планове?

— Деймън ще ни води в Огнената долина — отвърна той и очите му заискриха.

— О, добре. — Тя въздъхна, опитвайки се да демонстрира съжаление. — Аз няма да ви трябвам. Мисля, че ще ви е много по-забавно без мен. Прекалено съм уморена за подобна екскурзия. Спомням си последния път, когато те заведох там. — Тя се засмя. — Струваше ми се, че ще умра от слънчев удар, докато ме влачеше към Кладенеца на Мишока.

— Ами да — ухили се той и поклати глава при спомена. — Оня стар индиански родоотстъпник си го биваше.

— Не се сещам за друг велик мъж от историята, от когото да се възхищавам повече — сбърчи нос Тара.

Разбираше защо едно момче е запленено от съмнителния герой от племето Паинте. Ако трябваше да бъде справедлива, навремето и тя бе увлечена колкото Кени. В началото на 1800-те години Мишока извършвал разбойнически нападения и тормозел местните заселници, както и хората от собственото си племе, и всеки ден се връщал, за да се скрие в лабиринта от проломи с червени стени, сега част от парка. Едно от многото му подобни скривалища, известно като Кладенеца на Мишока, наистина бе вдлъбнатина в скалата, която задържаше водата, попаднала там по време на дъждовни бури.

Дотам имаше повече от миля пешком, припомни си тя. Убежището беше добре скрито сред лабиринта от скалисти образувания на дъното на каньона Петроглиф.

Стигнали бяха до Кладенеца на Мишока вир-вода и изпоцапани, но щом се озоваха там, Тара разбра, че си е струвало да бият пътя. Това място предизвикваше особено усещане за вечност, човек се чувстваше запокитен назад в пространството във време, когато оцеляването е било най-важно. Изпита неостаряващата самота на един напълно враждебен за човека свят. И все пак гладките скали от червен огън са били частично побеждавани, за което свидетелстваха древните рисунки по стените.

Не, помисли тя. „Побеждавани“ не бе точната дума. Облягайки се на парапета със скръстени ръце, беше вперила поглед в далечината, към сиво-сините води на сътвореното от човешка ръка езеро Мийд. Човекът приспособяваше, това бе ключът към оцеляването на вида. Това бе вършил и Мишока, преди най-сетне да го проследят и убият. Когато бил отритнат от своите, той избягал сред една одухотворена земя на остри зъбери от червен и бял пясъчник в средата на пустинята — и за известно време я направил свое притежание.

Макар и по особен начин, Тара се оприличаваше на Мишока. Чудеше се дали болката на отхвърления го е измъчвала, както измъчваше нея. Обичал ли бе някога и дали е дал на друго човешко същество правото да определя щастието му? Накрая той се е нуждаел само от себе си и от място, където да се крие и Тара се чудеше дали някога няма да сподели съдбата му.

— Тара, какво ти е?

— К-какво? — Очите й бяха замъглени, върху блясъка им бе легнала обезпокоителна сянка, когато се извърна към брат си.

— Питам те за кой ли път, а ти все не чуваш!

— Съжалявам, Кени — избъбри тя и се усмихна, опитвайки се да се отърси от депресията си. — Бях много далеч.

— Аз… О, остави!

Тара последва бързо отдалечаващата се фигура през плъзгащата се стъклена врата и улови ръката му, за да го накара да спре.

— Кени, казах, че съжалявам. Не исках да се почувстваш пренебрегнат. Просто в момента не ми се приказва много. Не се сърди, моля те.

Той гледаше в краката си и тътреше върха на маратонката си по дебелия пух на розовия килим.

— Не че съм ядосан, просто… — Той вдигна към нея очи. — Понякога ми се иска да е, както беше, преди татко да умре. Тогава ти не беше винаги толкова заета.

Тара докосна нежно ръката му с пръсти.

— Не можем да се върнем назад, Кен. Всичко, което можем да сторим, е да се възползваме максимално от всеки нов ден. Напоследък съм станала егоистка, забравих за важни моменти в нашите взаимоотношения, като споделянето, времето, прекарано заедно!

— Ти ме нарече Кен!

Във все още отнесения поглед на Тара нещо проблесна.

— Да, така е.

— Време беше, сестричке. Боях се, че ще си остана бебето Кени до края на дните си.

— Отсега нататък ще се старая да не забравям, ала трябва да ми прощаваш, ако от време на време бъркам. Все още ми е трудно да свикна с мисълта, че вече не си малко момче.

За нейна изненада, Кен се изчерви и кафявите лунички, пръснати по носа му, се откроиха още повече.

— Не мога да те виня, че забравяш — избъбри той. — Май не съм много справедлив към теб?

— Не ставай глупав. Изпита същото напрежение като мен през последните месеци.

— Не, Тара. Деймън беше прав.

— Деймън?

— Ами да — призна той. — Преди няколко вечери ми се накара.

— Деймън го е направил? Но защо?

— Ти беше ужасно мълчалива на вечеря. Исках да поговорим за партито, но не ми даде възможност и аз се предадох. Мислех си, че ще говорим по-късно, но щом свършихме, ти изчезна, както винаги.

— Кени, ти можеше да дойдеш в стаята ми. Знаеш го.

Той потръпна и се намръщи при произнасянето на името му, но щом видя разкаянието й, се усмихна.

— Няма нищо. Никой не е съвършен. Сигурно затова и аз тогава не те последвах по стълбите. Забравих, че вече не съм малко дете и се разбеснях.

— И какво стана после?

— Нали ти казах! — Той се усмихна леко. Отпусна се върху шезлонга и постави ръце на тила си, върху лицето му се изписа широка усмивка, докато си припомняше случилото се. — Деймън хубавичко ме „насоли“.

— Нямал е право!

Тара скръсти ръце, дланите й затъркаха кожата на голите й ръце. Тази сутрин бе толкова разстроена, че бе облякла първия й попаднал костюм — панталони от рипсено кадифе в пастелнокафяво и плетено прилепнало златистожълто горнище. Откри, че й се иска да бе избрала нещо по-плътно. Беше й студено, ужасно студено.

— Не говори така, Тара — повиши тон Кен и рязко се изправи в шезлонга.

Тя стреснато се взря в него.

— Какво толкова съм казала?

— За Деймън — отвърна момчето ядосано. — Той има право, защото се интересува от мен. Никога не ме отблъсква, нито се държи с мен като с дете, както правеше оня глупак Франк. Ти можеше да си говориш с оная лепка, когато татко умря, но аз си нямах никого. Намерих адреса на Деймън в един от татковите документи и му писах. Сигурно го е било грижа за мен, щом се върна, и това му дава право да ми казва какво да правя.

Лицето на Тара побеля при внезапната атака.

Заслужаваше всичките му обвинения, но това не намаляваше силната й болка. Сега виждаше, че нейното нещастие и самовглъбеност бяха наранили брат й много повече, отколкото бе осъзнавала, и се терзаеше от мисълта какво го бе накарала да преживее.

Черупката й от мълчание се бе разпростряла върху едно объркано момче без изградена защита срещу капризите в поведението на възрастните. Криейки чувствата си, тя бе направила невъзможно той да споделя своите. За едно тринайсетгодишно момче, задушаващо се от мъка след загубата на бащата, когото бе обожавало, Кен трябва да се е чувствал тъй, сякаш никой на този свят не се интересува повече за него.

— О, боже! — промълви тя, падайки на колене до него. — Съжалявам, много съжалявам.

— Не плачи. Тара. Моля те, не плачи. Знам, че си работила много само заради мен. Деймън ми каза. Затова изглеждаше толкова студена, защото си се тревожела за всичко. Не може да се каже, че ти помагах особено.

Една гальовна ръка започна несръчно да я потупва по рамото. Усещаше колко е притеснен Кени, но не бе в състояние да възпре стичащите се по стиснатите й юмруци сълзи. Толкова бе уморена да изглежда силна. След като месеци наред бе потискала емоциите си, сега те се отприщиха като порой и тя ослепя за всичко, освен нуждата да се отърве от агонията, загнездена в разтърсваното от ридания тяло.

Усети като в мъгла, че я повдигат и се озова с лице, заровено в нечии силни гърди. С приглушен стон се вкопчи в сигурността, която те й даваха. Нуждаеше се от силната прегръдка, от ръката, която отстраняваше овлажнелите меки кичури от бузите й. Не би могла да остане сама и не желаеше.

— Какво става тук, по дяволите? Кен, защо крещиш на сестра си? Чува се чак долу.

— Не съм виновен. Тара…

— Един мъж не бива да се опитва да стоварва вината за собствените си недостатъци върху жена, Кен. — Гласът на Деймън бе укорителен и Тара се размърда в обятията му. Погледна го в лицето и видя осъдителното му изражение, насочено към брат й. — Чух твоя глас. Какво каза, че я разстрои така?

— Е, добре, може малко да съм повишил тон, но ти не разбираш. Аз…

— Изчезвай оттук! — рязко каза Деймън и ръцете му още по-здраво и непреклонно обгърнаха раменете на Тара, когато тя се опита да протестира. — Иди си в стаята. После ще се разправяме.

— Деймън, моля те! Кени не…

— Всичко е наред, сестричке. — Гласът на Кен прозвуча нехайно, но тя усети колко наранен бе вътрешно. Разбираше какво трябва да изпитва и от това не й стана никак приятно. Не искаше да печели преимущество пред Деймън за сметка на Кени. Не желаеше брат й да открие като нея, че героят му е с глинени крака.

— Деймън, нека Кен ти обясни. Той само се опитваше да…

— Достатъчно дълго го защитаваше. — Деймън побесня, че оспорват заповедите му, гледайки на защитата на Тара просто като на вмешателство. Не вижда ли какви поразии върши, помисли тя. Кени стоеше настръхнал, бледото му лице бе обърнато към Деймън.

Внезапно самообладанието на Кени се прекърши и той обърна обвиняващи очи към тях, осланяйки се на обидата в детинския си опит да защити гордостта си.

— Мислех, че си се върнал, защото аз те помолих. Ама че съм бил тъп! Ти просто трябва да ме понасяш, тя е единствената, за която те е грижа.

Последните му думи преминаха в шепот и Тара потрепера от изражението в очите на брат си. Изглеждаше странно възрастен и притежаваше способност за отмъщение като възрастен. Със задавен вик тя се отскубна от възпиращата прегръдка на Деймън и умоляващо вдигна ръка към Кени, препъвайки се през стаята.

Той си бе отишъл, втурвайки се неудържимо надолу по стълбите в опита да избяга от собствената си болка. Хапейки устни, тя стоеше като закована, скръстила ръце около треперещото си тяло, сякаш да се защити. Последният му изтерзан вик отекваше отново и отново в съзнанието й.

— Мразя ви и двамата. Мразя ви и двамата.

Обгърнаха я силни ръце и я притеглиха назад.

— Той не искаше да каже това, Тара — измърмори Деймън. — Ще ида да поговоря с него.

— Направи достатъчно…

Притвори очи и тялото й победено се отпусна. Дали някога ще забрави израза в очите му, чудеше се тя. Кени приличаше на животно, нахвърлило се злобно срещу тях, за да им нанесе болезнени рани. Беше виновна наравно с Деймън. В края на краищата нали тя му бе дала повода.

— Какво искаш да кажеш? Сега е разстроен, но ще се оправи. Може би бях твърде строг с него, ала като те видях да плачеш, помислих…

— Какво помисли, Деймън? До какви заключения стигна този път богатото ти въображение?

— Щом искаш да знаеш, помислих си, че ме е видял да излизам от стаята ти тази сутрин.

— Какво общо има това? — извика тя, поклатя глава и бавно сви юмруци. — Аз съм твоя жена, за бога. Фактът, че имаме отделни стаи, навярно за него е по-объркващ, отколкото подозренията, че спим заедно. Той дори ме попита за това скоро след като се преместихме.

— И какво точно му каза?

— Обясних му, че когато двама души се наранят взаимно и се разделят, невинаги е лесно да се започне отново. Че… че се нуждаем от време, за да свикнем.

— Доста си поорязала истината — каза той горчиво.

— Предполагам, че аз съм виновна за всичко. Ти си направо прекрасен с тези твои проповеди, че не бива да прехвърляш вината си върху жена!

— Не исках да кажа това и ти го знаеш. Боже! — продължи той грубо, прокарвайки ръка през косата си. — Така си ме оплела, че вече не знам идвам ли или си отивам!

— След номера, който ми изигра снощи, мислех, че в голяма степен си се отървал от това безсилие.

Той рязко изправи глава и сведе клепачи, но не и преди тя да съзре яростта, която проблесна в очите му.

— Номер? — попита той тихо. — Къде е „номерът“, когато любиш жена си?

— Така ли го наричаш? Трябва да ми е много къса паметта — промърмори тя, отправяйки се към прозореца, за да скрие изчервяването си от проницателния му поглед. — Снощи ми каза, че за това имало друга дума.