Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (6)

Шеста глава

Тара се изкъпа и като стъпи върху хладния, покрит с мозайка под, набързо се подсуши с хавлията и се наведе да попие с нея водата по пода. Стига толкова, помисли тя и метна подгизналата хавлия в коша за пране. Педантичната й природа не й позволяваше да създава излишна работа на домашната прислужница, но точно сега не би могла да стори повече.

Като си помисли за симпатичната жена, която идваше да чисти по два часа всяка сутрин, Тара се намръщи. Наемането на мисис Мърфи бе едно от многото неща, за които бе влизала в спор с Деймън през последните два месеца. Протестите й, както обикновено, бяха пренебрегнати и мисис Мърфи се появи, въоръжена с препарат за почистване и парцал за праха. Не че й се свидеха парите, които мисис Мърфи изкарваше. Къщата, в която живееха с Деймън и Кени, бе прекалено голяма, за да се справя сама, като се има предвид работният й график, но я безпокоеше принципът.

Закопчавайки виненочервените си панталони, тя се пресегна раздразнено за кремавата копринена блуза, която еластично прилепваше над заоблените й гърди и оставяше гола гладката кожа на раменете. Докато сплиташе набързо косата си, за да я прибере в кок на тила, тя изучаваше отражението си в огледалото на модерната бяла тоалетка, прикрепена към боядисаната в розово стена на спалнята й.

Едва можеше да разпознае елегантната жена, която гледаше към нея. Износените джинси и избелелите горнища бяха изчезнали. На тяхно място в гардероба имаше повече дрехи, отколкото бе мечтала да притежава. Когато поведе спор с Деймън заради подновяването на гардероба й, той просто взе нещата в свои ръце. Даде мерките й на елегантен, моден салон в Лас Вегас и преди да разбере какво става, бе заобиколена от зашеметяващ брой кутии.

Когато на другата сутрин не се бе появила в офиса в новите си дрехи, Деймън не бе казал нищо. Продължил бе разговора си с Джеймс, счетоводителя, прехвърлен от Сан Франциско, за да внесе ред в счетоводните книги.

Тара беснееше, че Деймън постепенно поема в свои ръце летателния бизнес и се чувстваше като излишен предмет, оставен да събира прах на полицата. Онази вечер тя сърдито бе завела Кени на кино, преди Деймън да се е прибрал у дома.

Едва на следващата сутрин откри, че старите й дрехи липсват, а на тяхно място стояха новите, купени от него.

— Нямаш право! — бе избухнала тя, втурвайки се в апартамента, който той заемаше на най-долния етаж в къщата. — Какво си направил с дрехите ми?

— Тази сутрин заминаха с колата, която прибира отпадъците — отвърна той спокойно, извръщайки се към огледалото, за да нагласи вратовръзката си. Готвеше се да вземе самолет за Сан Франциско и дори не си направи труда да я погледне, докато отиваше да заключи куфара.

— По дяволите, Деймън! — кресна тя и стисна юмруци от двете страни на бедрата си, за да не започне да налага широкия му гръб. — Тези неща бяха мои. Само защото ти позволих да ме принудиш да живея с теб не означава, че имаш право да изхвърляш дрехите ми без мое съгласие. Тук съм единствено заради Кени, не забравяй това!

— Ще продължим спора за правата, като се върна — отговори той разсеяно и нагло прецени с поглед треперещото й тяло. — Освен ако предпочиташ да отменя полета си.

Похотливият намек в гласа му бе повече от ясен. Макар в онзи момент да се мразеше, тя веднага си бе тръгнала и въпреки че Деймън се бе върнал от командировката си преди около две седмици, разговорът още не се бе състоял. Едва се бе прибрал вкъщи, когато му позвъниха отново. Побесня, че трябва да се върне в града, но Тара бе почувствала страхливо временно облекчение.

С въздишка грабна обемистата си чанта и се отправи към асансьора, пренебрегвайки стълбите. Асансьорът се спусна плавно надолу и кисела усмивка изкриви устните й. Колко бързо човек свиква с лукса, помисли си тя.

Колкото и да й бе неприятно да го признае, преместването не бе толкова ужасно, както бе очаквала. Преди никога не бе разпитвала Кени защо не води приятелите си вкъщи, мислейки, че той предпочита да е навън. Сега обаче той и съучениците му прекарваха вечери в приземния етаж, който Деймън бе превърнал в място за развлечение, оборудвайки го със стереоуредба и маса за билярд.

Докато изкарваше колата от гаража, за да отиде до центъра на Болдър Сити, Тара въздъхна и унило отпусна рамене. Макар Кени да изглеждаше по-щастлив, отколкото бе след смъртта на баща им, не би могла да каже същото за себе си. Чувстваше, че губи нещо много по-съществено за щастието си, отколкото материалното благоденствие — своята независимост. Вече не можеше да контролира собствения си живот и не харесваше чувството за безпомощност, което този факт пораждаше у нея.

Отмина завоя, който водеше до стария й дом, и погледна в огледалото за обратно виждане. Беше се чувствала толкова дискомфортно в предишния си живот. Защо тогава изпитваше такова чувство на съжаление и ужасна несигурност, щом погледнеше напред към бъдещето?

Вече се чудеше какво ли щеше да е това бъдеще, ако не се беше върнал Деймън. Май не беше способна да се оправя с живота, както си бе мислила. Нима съдбата й винаги щеше да е да се доверява на неподходящи хора, както в случая с Франк?

Може би не трябваше да обвинява Франк за намесата му в живота й, но тя го обвиняваше горчиво. Когато най-сетне се бе изправила лице в лице с него, той бе имал нахалството да я укорява, отказвайки да приеме решението й да живее с Деймън. Бе избрал време, когато знаеше, че Деймън няма да е в офиса, и бе влязъл крадешком, което я ядоса.

Все още си спомняше как болезнено бе потреперила, докато той я приближаваше бавно, желанието бе замъглило чертите му. Едва ли би могла да разпознае в него добродушния, постоянно усмихнат мъж, когото бе смятала, че познава. Вместо това той я бе оставил да види истинското му лице на човек, способен на действия, които я караха да настръхва.

Завивайки по застлания с чакъл път, който водеше към паркинга до пистата, Тара откри, че се взира глупаво в побелелите кокалчета на ръцете си върху волана. Автоматично изключи двигателя, докато в съзнанието й с ужасяваща яснота се открояваше картината на тази неприятна среща. Чудеше се какво ли би могло да се случи, ако Деймън не се бе върнал неочаквано, и изводите, които въображението й си представи, не й се понравиха.

Поклащайки глава, заключи колата и тръгна към хангара. Макар да бе още доста рано, температурата се бе повишила непоносимо. Вратите на хангара вече бяха широко отворени и вътре кипеше работа. Сега нямаше самолети, които да се нуждаят от ремонт. Едно от първите неща, които направи Деймън, бе да се освободи от услугите на Франк и вместо него нае двама отлични авиомеханици.

Изпитваше вина за това. Дори след като Франк бе признал истината за съучастничеството си в плана за разрушаване брака на Тара и Деймън, една малка част от нея съчувстваше на мотивите му. Ревността бе злобно, разрушаващо характера чувство, което тя бе имала поводи да опознае. Нали и тя ревнуваше, че Деймън е толкова грижовен към собствения й брат, невъзнаградената й любов я караше да губи чувството за мярка. В съзнанието си виждаше лицето на Франк такова, каквото бе, когато Деймън ги бе прекъснал онази вечер. Там бе отразена омраза и отмъстително обещание проблясваше в студените му сини очи. Беше я изпълнило някакво предчувствие, от което още не можеше да се отърси.

Нямаше защо да стърчи повече тук, особено когато я чакаше толкова много работа в офиса. Извъртя се на пети така рязко, че двамата механици се спогледаха учудено. Днес трябваше да приключи рано и губенето на време в злокобни видения нямаше да й донесе нищо. Тази вечер Кени организираше парти и тя бе обещала да му помогне с приготвянето на храната. Представи си деликатесите, отрупали бюфета, и се усмихна. Вълнуваше се заради партито толкова, колкото и самият Кени.

Усмивката й се смени от болезнено изохкване, щом сгорещеният метал на дръжката на вратата опари кожата й. Тя я натисна и се вмъкна през тесния отвор по-припряно от необходимото, повдигайки глава при кикотенето, с което бе посрещнато влизането й.

— Къде е пожарът? — провлечено произнесе Джеймс, надничайки към нея през очилата. Харесваше Джеймс — оплешивял възпълничък мъж, прехвърлил петдесетте, чиято спокойна натура трудно можеше да бъде предизвикана. Той й напомняше за първия й класен ръководител в гимназията. Наричаха го господин Надничащ, спомни си тя и усмивката й се разшири още повече, щом срещна развеселения му поглед.

— Навън — отвърна тя на шеговития му въпрос. — Сигурно вече е около четиридесет.

— Пада ти се, като закъсняваш!

Бърчейки нос, тя отвори кантонерката и прегледа съдържанието й с опитно око.

— Колко полета има за днес, Джеймс?

Той отговори и тя се извърна към него изненадана.

— Шегуваш се!

Гърдите му се разтърсиха от боботещ смях, а очите му заблестяха, докато наблюдаваше изумлението й. Отвърна, поклащайки глава:

— Ами! Уредихме тази сделка с казината и от сутринта телефонът се разсипва да звъни.

— Н-но Деймън няма да се върне до понеделник — заекна тя. — Мислех, че иска лично да води тези преговори.

— Нима не познаваш достатъчно Деймън, за да знаеш, че не е от тия, дето оставят нещата в чужди ръце?

— Да — изрече тя. — Но дори и Деймън не би могъл да бъде на две места едновременно.

— Не знаеш ли, че се е върнал?

— От Сан Франциско? Не, аз… аз не съм го виждала тази сутрин.

— Но снощи сигурно… — Гласът на Джеймс неуверено секна. — Аз… разбирам — измърмори той, отбягвайки очите й и припряно запрелиства документите върху бюрото си.

Тара пламна, осъзнавайки едва сега какъв бе смисълът на нехайните й думи. Обърна се към кантонерката и пое дълбоко въздух, за да се успокои. С радост би извила врата на Деймън. Беше нехаен, не се съобразяваше. Искаше бракът им поне да изглежда нормален и когато служител на съпруга й я информираше за неговото връщане, това бе прекалено. Точно сега най-малко се нуждаеше от клюки и догадки по адрес на Деймън и себе си. Отношенията им бяха достатъчно обтегнати, че да има нужда от странични свидетели, които могат да влошат нещата.

Тя се насили да се засмее.

— Аз спя като заклана — избъбри, извади няколко папки от кантонерката и тръгна към бюрото си. — Все пак би могъл да ме пораздруса или нещо от този род!

Без да чака да разбере дали етюдът й е успял, тя сведе глава над документите, разпилени пред нея, съсредоточеният й вид изключваше продължение на разговора. Чу как Джеймс изсумтя и после в ограниченото пространство на облицованата в тъмно стая се възцари тишина.

Бръмченето на климатичната инсталация я дразнеше, макар прохладата, която излъчваше, да бе добре дошла. Още едно свидетелство за експедитивността на Деймън, помисли си с негодувание. За два месеца той бе успял да удвои графика на полетите, а сега, с тази влязла в сила сделка с казината за панорамни полети, успехът на бизнеса им бе осигурен. Всичко, до което той се докоснеше, сякаш се превръщаше в злато, преуспяваше с лекота благодарение на своята жизненост и чар.

Думата „несполука“ би могла да се отнесе само към личните му взаимоотношения и дори това не бе вярно, призна тя честно. Служителите му много го ценяха. Джеймс бе добър пример за това. Не би могла да пренебрегне и промяната, която неговото влияние бе предизвикало у брат й. Намусеното кисело момче бе изчезнало и на негово място се бе появил младеж, уверен в себе си.

Макар Деймън да прекарваше много малко време с тях, дните, когато бе вкъщи, изцяло биваха посветени на Кени. Тара приготвяше храната и сядаха на масата като семейство. Но едва доловимото напрежение между двамата присъстваше неизменно, присмивайки се на усилията й да се чувства нормално. Избягваше да остава насаме с него, като си намираше излишни занимания, и често усещаше язвителния му поглед, когато очите му следяха движенията й.

Леко бодване по врата я предупреди за присъствието му, преди още да бе проговорил.

— Здравей, скъпа — измърмори той и я приближи с безшумна грация, докато закри настръхналото й тяло от погледа на Джеймс.

— Не знаех, че си се прибрал, докато Джеймс не те издаде — промърмори тя, без да извръща глава към него. Страхуваше се да срещне очите му, топлината от тялото му върху гърба й проникваше в съзнанието й. — Трябваше да ме събудиш.

Задържа дъха си, докато той се надвеси над нея, дъхът му опари ухото й и я накара да потръпне.

— Признавам, че бях изкушен — прошепна той, подигравателната му уста игриво пощипваше нежната кожа на врата й. — Много време мина, а аз не съм свикнал на монашески живот.

— Бас ловя, че не си — избъбри тя, стискайки молива толкова силно, че имаше опасност да го счупи. Ръката му легна върху нейните и тя изпусна молива от изтръпналите си пръсти. Дишаше учестено, с напрегнато гърло заради усилието да намери отговор на интимните движения на устата му. — Няма ли да престанеш! — изсъска, опитвайки се да избегне пробягващите му устни незабелязано, понеже знаеше, че Джеймс е зад тях.

Сякаш уморил се да я възбужда, той се изправи, плъзна ръка надолу по нейната и я улови за китката.

— Ела! — заповяда той и я издърпа.

Тя видя широката усмивка върху лицето му, когато той се обърна към Джеймс, и й се прииска да изтрие с юмрук самодоволното му изражение. Ако не беше Джеймс, щеше… Престани да се преструваш, помисли си. Ако не беше Джеймс, отдавна да се е разтопила в обятията на Деймън. Трудно би могла да му окаже някаква съпротива. Дори съзнанието, че основният му мотив е отмъщението, не бе достатъчно да охлади чувствената й реакция, когато той се намираше в една стая с нея.

— Къде отиваме?

— Ще се чупим! — Той се засмя и тя смаяно се взря в очите му, излъчващи почти момчешко нетърпение. — Уморих се да работя! — призна той, докато вървеше с нея към вратата. — Ще си дам няколко дни почивка, ти също!

Ухиленото лице на Джеймс бе последното нещо, което тя видя, докато нетърпящ възражение, Деймън я извеждаше от офиса. Е, поне властното поведение на съпруга й бе послужило да успокои всякакви подозрения, които Джеймс би могъл да таи в себе си.

Почти бяха стигнали до колата, когато Тара се дръпна назад с неистово упорство, изписано на лицето й.

— Нямам време да се размотавам, Деймън. Кени има парти тази вечер и аз трябва да…

— Знам — прекъсна я той спокойно, ръката му я побутна към отворената врата на колата. Нямаше друг избор, освен да потъне в мекотата на велурената тапицерия, но в очите й блестеше непокорство, докато той заобикаляше автомобила, за да се настани до нея.

— Откъде знаеш за партито? — тросна се тя, закопчавайки с треперещи ръце колана. — Нали все те няма.

За момент пръстите му се поколебаха върху ключа за запалването, погледът на присвитите му очи я прикова към седалката.

— Снощи говорих с Кени. Съобщи ми го още на вратата.

— Искаш да кажеш, че си му се обадил, че си вкъщи? Изненадана съм.

Не й се нравеше изкривената линия, която имитираше усмивка, не й се нравеше и нехайно увисналата му ръка на гърба на седалката. Ръката му бе само на няколко сантиметра от голотата на рамото й и тя нервно се размърда, но предпазният колан я ограничаваше.

— Това те дразни, а?

— Не знам за какво говориш!

— Много добре знаеш, малка лъжкиньо — промълви той. Пръстът му разсеяно проследяваше линията на рамото и врата й. — Сърдиш се, защото не ти казах, че съм се върнал, но много добре знаеш какво би могло да се случи, ако бях дошъл в стаята ти.

Тя извърна глава и се загледа през стъклото.

— Просто ми омръзна да бъда третирана като парий, това е всичко. Не ми харесва да научавам, че си се върнал, от твоя счетоводител.

— Как по-точно искаш да се отнасям с теб?

— С уважението и зачитането, което се полага на твоята съпруга.

— Уважение? — промърмори той, ръката му се плъзна по врата й и го стисна с напрегнати пръсти. — Странно е, че точно ти молиш за това.

Тара потрепера и се опита да отмести ръката му, като извърна глава. Съжали за движението си, защото очите й се озоваха срещу неговите. Побърза да му отговори, за да не издаде чувствата си.

— Добре. — Думите едва се чуваха през стиснатите й зъби. — Значи не ме уважаваш. Ще го преживея някак си.

— По-полека, скъпа. — Очите му придобиха твърдостта, която тя ненавиждаше. — Да не се озовеш в небрано лозе.

— Само защото се осмелих да кажа на великия мъж, че не желая да бъда последната, която научава какво става.

— Ако беше буйна като Кени, нямаше да има за какво да се оплакваш — измърмори той.

Целият й едва сдържан гняв, който я бе обладал, се отразяваше в очите й и дори обяснението му не бе достатъчно да го намали.

— Ако се намирах в същата стая с Кени, ти сигурно щеше да използваш задния вход, за да ме избегнеш!

Предпазният й колан бе освободен с невероятна бързина. Ръката му смени хладния метал, а натискът върху врата й се увеличи, докато той я притегляше към гърдите си, които учестено се повдигаха.

— Наистина ли искаш да знаеш какво би се случило, ако получиш отношението, за което мърмориш?

Опита да се съпротивлява, но скоро се предаде отчаяно. Преместването на тялото й бе толкова ненадейно, че тя не успя да прибере ръката си, която бе лежала в скута й. Сега тя се бе озовала между тях и пръстите й лежаха върху бедрото на Деймън с обезпокоителна интимност. Тара можеше само да остане неподвижна, с глава, притисната в ямката на рамото, а през това време палецът му ритмично се придвижваше към корема й.

— Или това е истинският проблем, а, Тара?

Вътрешностите й настръхнаха от непоносима възбуда, през върховете на пръстите му в тялото й се разливаше топлина. Като се стараеше да контролира дишането си, тя разсеяно отвърна:

— За какво говориш?

— За цялото това справедливо възмущение — измърмори той, докато устните му нежно се движеха по слепоочието й. — Да не би да си разочарована, че не те събудих по този начин… или по този…

— Ти си луд! — отрече тя и ахна, щом ръката му се премести към гърдите й. — Недей, аз не искам ти да…

Протестът й бе прекъснат от гъргорещ кикот.

— Много си се усъвършенствала.

— Усъвършенствала?

— В лъжите — измърмори той и вдигна глава, за да се взре в разширените й зеници. — Всъщност вече си натрупала достатъчно опит в това отношение, нали така?

Само Тара си знаеше какво усилие й струваше да запази самообладание, но успя да не реагира на жестоката му подигравка. Усети как в нея се надигна задушаваща ярост — този път заради безпомощността й. Появи се желание за отмъщение, което я шокира със силата си. Научаваше — най-сетне научаваше малко от урока, който Деймън изглеждаше решен да й предаде. Искаше да я накара да изпита агонията, в която тя не по свое желание го бе потопила, и успехът му надминаваше дори и най-смелите му надежди. Но никога няма да го разбере, закле се тя. По някакъв начин щеше да обърне нещата в своя полза. Нямаше да се остави да я прегази просто така.

Беше като муха, уловена в мрежата на изкусен паяк — и той го знаеше. Можеше да види как осъзнаването на нейната безпомощност проблясва в очите му. Използваше физическото привличане, вибриращо помежду им, за да води битката, превръщайки ръцете и устните си в разрушителни бойни оръжия.

Преди да може да промени решението си, тя плъзна пръстите си към отвора на ризата му. Дланта й легна върху меките валма, а другата леко замасажира мускулестото му бедро. Устоя на желанието да се усмихне, когато усети как той настръхва и при бързото му вдишване изпита мигновен триумф.

— Какво има, Деймън?

— Тара, предупреждавам те…

— Винаги използваш заплахи. — Дъхът от прошепнатите й думи погали кожата му; устните й бяха само на сантиметри от загорелия му врат. — Да не би да те е страх, че ако престанеш да ме мразиш, аз ще се добера до теб?

Ръката му улови брадичката й и с повдигнатото си насила лице тя видя ядната червенина, която бе избила около челюстта му.

— Ако това е, което се опитваш да направиш, скъпа, няма да стане. — Той я пусна с глухо проклятие и отново посегна да запали колата. — Аз съм имунизиран, в случай че не си разбрала. Веднъж вече се добра до мен — измърмори той едва чуто и даде на заден, излизайки от паркинга с изсвирване на гумите. — Преди да успееш да го сториш, вече ще си разбрала какво е ад!

Тара се изсмя подигравателно. Хвърляйки му кос лукав поглед, промърмори:

— Странно, имах впечатление, че се държиш на разстояние, защото егото ти изисква да имаш в обятията си изгаряща от желание жена. Никога не съм подозирала, че си страхливец.

Тара осъзна, че е преминала границата на разумното, веднага щом произнесе подигравката. Изправяйки се нервно, тя надзърна към него изпод миглите си и се сви, като видя яростно изкривената му уста. Забеляза тревожно колко бе пребледнял и заглуши тревожния си вик.

Защо не бе доволна, че го ядоса, почуди се тя. Но не! Като някаква глупачка не бе останала доволна от малкото преимущество, което бе спечелила над чувствата му. Защо й трябваше да се държи като малко дете, на което бяха предложили бонбон, а то бе поискало цялото пакетче. А сега интуитивно усещаше, че Деймън не възнамерява да я остави ненаказана.

Дотолкова бе погълната от мислите си, че не разбра кога бяха стигнали крайната си цел. Сепна се едва когато колата спря и Деймън натисна копчето, което задействаше отварянето на вратата на гаража.

Допълнителната тъмнина, щом Деймън вкара колата вътре, увеличи несигурността й и я накара припряно да заговори:

— Трябва да напазарувам за партито. Както знаеш, колата ми остана на летището, може ли да ползвам твоята?

Той се съгласи с кимване и се измъкна от колата, нареждайки й кратко да се премести на волана. Дори тези му няколко думи бяха изречени с усилие. Тя се подчини автоматично на заповедта и затаи дъх тревожно, когато почувства ръцете му около талията си. Докато сръчните му пръсти закопчаваха предпазния колан, той с подигравателно изражение наблюдаваше избилата я червенина.

— И бъди внимателна, скъпа — промърмори, в бавно изречените му думи презираше заплаха. — Може да се окаже извън възможностите ти.

Не бе изненадана от тихото затваряне на вратата, нито от характерната пестеливост в движенията му, когато той влизаше в къщата през входа на партера. Докато изкара колата на улицата, Тара вече трепереше.

Сега знаеше как трябва да се е чувствала Пандора^[1], когато бе отворила забранената кутия. Откакто Деймън се бе върнал, те бяха съумявали да поддържат неутралитет, но ако съдеше по изражението върху лицето му отпреди няколко минути, тя току-що бе сложила край на примирието.

Въобще не й доставяше удоволствие да знае, че му е нанесла сполучлив удар. Докато шофираше из тихите улици на Болдър Сити, сънлив в горещината на късното лято, потрепера, сякаш й бе студено. Не преставаше да се чуди каква ли разплата щеше да избере Деймън. Щеше ли да е от леко ранените? Като имаше предвид арсенала, който притежаваше той, много се страхуваше, че ще я унищожи напълно.