Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (3)

Трета глава

Задавените ридания не намалиха яростната атака на Тара. Неспособна да разсъждава нормално, тя заудря Деймън, изпитвайки наслада, когато го чу да стене от болка. Понечвайки да се възползва повторно от преимуществото си, тя усети как я повдигат рязко и я полагат на леглото.

Внезапно в нея не остана друго, освен раздиращата болка, която се бе мъчила да скрие с действията си, и тя се втренчи безмълвно в порицаващото лице на мъжа, коленичил до нея. Проблясващото съжаление, което видя да се отразява в тези студени очи, бе най-големият удар, който бе получавала досега, и тя извърна глава със слаб стон, юмрукът и се вдигна към устата, опитвайки се да заглуши терзанието.

— Достатъчно добре ли си да те оставя?

Кимна мълчаливо, не се доверяваше на гласа си. Щом той излезе, Тара изтегли нагоре колене и се сви в стегната топка от страдание. Обвивайки с ръце тялото си, тя потрепера. Студено й беше, ала това бе студ на духа; температурата в стаята беше около двайсет и шест градуса. Има и още нещо, което забравих да спомена, помисли тя кисело — липсата на климатична инсталация в един пустинен климат, където температурата се покачва главоломно през летните месеци. „Достатъчно каза, глупачко такава“ — скара й се едно гласче. Да, помисли си тя. Май беше казала повече от необходимото.

Чудеше се дали Деймън е толкова отвратен от нея, колкото самата тя от себе си. Сълзите й изсъхнаха върху бузите, докато лежеше апатично, радвайки се, че държането й го бе накарало да я остави. „Наистина ли се радваш, Тара?“ — отново онова вътрешно гласче се обади нейде в съзнанието й, опитвайки се да я накара да признае отдавна потиснатото желание. Със стон тя се изтърколи по корем, стискайки здраво покривката, докато заравяше лице в нейната мекота.

Прекалено погълната от собственото си страдание, тя не чу тихите стъпки, когато Деймън отново влезе в стаята; разбра, че е вътре едва когато постави една табла до нея. Настръхвайки, с разширени очи, тя се обърна по посока на звука. Носът й бавно улови смесените аромати на кафе и — виж ти — пилешка супа. Пилешка супа! Вторачвайки се глупаво във вдигащата пара купичка върху надрасканата повърхност на нощната й масичка, трябваше да стисне устни, за да не избухне в истеричен смях.

— Седни.

Все още под влияние на шока, Тара изпълни краткото нареждане на Деймън. Просто бе твърде уморена да спори и щом свърши със супата, която стопли вкочанените й вътрешности, тя въздъхна, полагайки глава върху изправените възглавници, със затворени очи. Не искаше кафето. Всичко, което искаше сега, бе да поспи и макар че опита да се съпротивлява, усети как тялото й автоматично се намества в мекотата на тясното й легло.

Щом Деймън се изправи на крака, замъгленият й мозък просто прие, че той си тръгва. Лампата бе угасена и след като светлината изчезна, тя почувства как клепачите й натежават. Толкова бяха тежки, че тя помисли, че вече никога няма да може да ги отвори. Затуй когато усети как едни уверени пръсти започнаха да разкопчават блузата й, не реагира. Беше се концентрирала изцяло да преодолее заливащата я отмала, която заплашваше напълно да я завладее.

Промърмори недоволно, когато я повдигнаха да седне, но не беше сигурна дали се противопоставяше на движението или на отстраняването на дрехите й. Ръцете й едва го отблъскваха, но щом усети топлия въздух върху голите си гърди, движенията й станаха по-силни. Шумът при смъкването на металния цип на джинсите й бе слаб, но се оказа последният стимул, който напълно извади съзнанието й от вцепенението.

— Недей — промълви тя, пръстите й отчаяно стиснаха ластика на бикините.

— Да не мислиш, че съм съвсем безчувствен?

В оскъдните му думи имаше толкова много горчивина, че Тара престана да се бори, опитвайки се да пробие тъмнината, която покриваше лицето му като воал.

— Да, безчувствен си, по дяволите!

Джинсите бяха издърпани от краката й почти грубо.

— Да не си мислиш, че смятам да започна с отмъщението, за което говорех по-рано? — процеди той, завивайки я със злобно движение. — Ще трябва да те разочаровам, мила. Не съм звярът, за който ме мислиш. В момента си безпомощна като дете, а аз още не съм си изгубил чувството за почтеност!

Потрепервайки неудържимо от презрението в думите му, Тара придърпа завивките към себе си. Очите й вече бяха привикнали с тъмнината. Виждаше блясъка в очите му и подигравателната извивка на устата му, докато се взираше в нея.

— К-къде отиваш?

Не можеше да повярва, че бе задала този въпрос. Единствено стягането на тялото му, когато спря при вратата, й даде доказателството, от което се нуждаеше, и една гореща вълна от неудобство почти я парализира.

— Има ли значение?

С болезнено чувство за поражение Тара осъзна, че имаше значение, и то огромно. Не искаше да остава сама в тъмнината. Тя искаше… искаше…

— Не ме оставяй, Деймън — прошепна тя.

— За какво точно ме молиш, Тара?

Видя как той обръща към нея глава, но не да се приближи. Изведнъж тя осъзна съдържанието на това, което бе предложила.

— Аз, аз нямах предвид… Аз съм…

— Да не си посмяла пак да ми кажеш, че съжаляваш — рязко изрече той, напускайки бързо стаята, сякаш се опитваше да избяга от някакъв демон.

Борейки се с желанието да му извика да се върне, Тара отново притвори очи. Танцуващият образ на Деймън пробягваше под клепачите й, надсмиващ й се със своята яснота. Сънят, който само преди минути бе изглеждал толкова близък, й се изплъзна. Неспособна да отклони нарастващото страдание, тя се обърна с лице към стената и почувства как в гърлото й отново се надигат ридания; притисна уста към възглавницата, за да заглуши звука.

— Мръдни малко!

Тара замръзна, неспособна да се подчини на рязката команда. Почувства как неговото тяло се плъзна между чаршафите и се притисна към гърба й. Не бих могла да обвинявам Деймън, помисли си тя. Беше си докарала това заради детинската си молба и сега трябваше да изстрада последствията.

Да изстрада? — помисли Тара по-късно. Ако това бе страдание, с радост би умряла от него. Силните му ръце я залюляха в топлината на прегръдката си, а крайниците им се преплетоха. Ръцете на Деймън разпуснаха косата й, разпръсквайки я по възглавницата с нежни пръсти. С въздишка ръката на Тара се обви невинно около голотата на бедрата му, докато тя се обръщаше към него; задавеният му стон се изгуби в мъглата на дрямката.

* * *

Сънят й беше прекрасен. Тара би искала никога да не се събужда. Едни топли устни я целуваха; нежни ръце разливаха по тялото й възхитителен огън. Това са неговите ръце, унесено помисли тя, а нейните собствени се свиха в юмруци от двете страни на главата й, докато се протягаше доволно.

— Деймън! — Името му бе само едно пърхащо дихание, достигнало топлите му устни.

— Мммм?

Очите на Тара рязко се разтвориха при звука от лек смях точно над главата й, но също толкова бързо се затвориха. Деймън седеше до нея, безочлив като немирен бог, в очите му с цвят на шери^[1] танцуваха жълти точици, докато я съзерцаваше. Поемайки си дълбоко дъх, Тара се гмурна встрани, мъчейки се да издърпа завивките изпод притисналата ги тежест на тялото му.

Той вече се смееше неудържимо, беше се преместил услужливо и се облегна на таблата на кревата, единият му крак бе небрежно свит, докато наблюдаваше неистовите й усилия да скрие голотата си.

— Нищо смешно не виждам — тросна се тя, успяла най-сетне в усилията си да се увие в одеялото.

Не осъзнаваше факта, че прикривайки се донейде, само бе увеличила своята нестабилност. Ефирни нишки от черна коса се спускаха на вълни върху раменете й и надолу по гърба, а помежду им проблясваше примамливо гладка кожа с цвят на карамел. Усещайки напрежение в слепоочията си, Тара се изправи на колене, давайки възможност на косата си да падне под талията.

— Завий се, за бога!

— Толкова ли си срамежлива? — присмя й се той, погледът му собственически изучаваше раздразненото й лице. — Ако паметта не ме лъже, всичко това вече си го виждала.

— Но не желая да го виждам сега!

— Така ли? — прошепна той; очите й бяха неволно привлечени от широките му гърди и с бързината на живак се преместиха върху мускулестите му ръце.

Един поглед бе достатъчен да я направи безсилна да откъсне очи от тялото му и почти пряко воля взорът й продължи движението си надолу. Съзерцаваше сребристите косъмчета върху шоколадовата му гръд с учестен дъх.

— Харесва ли ти гледката, любима?

Тя рязко извърна очи, но не достатъчно бързо, за да избегне многозначителната му усмивка. Не би могла да го погледне повторно. Не бе възнамерявала да го разглежда така интимно, ала сега бе прекалено късно да се прави, че не е забелязала отклика на тялото му.

— Недей да местиш поглед — промърмори той и се наведе напред, обхващайки с длан топлата й буза. — Приятно ми е да усещам очите ти върху тялото си.

Принудена да го погледне в очите, потъмнели страстно като кехлибар, тя се оказа впримчена в разтопените им дълбини. Изминаха дълги мигове, през които бе безсилна да спре движението на ръката му, докато се спускаше надолу, за да разтвори стиснатите й около одеялото пръсти. С леко прошумоляване то се смъкна от талията, откривайки треперещото й тяло. Бавно, с удоволствие ръцете му заскитаха по кадифената й плът и тя почти усещаше, също както някога, огнения му печат за собственост.

Учестеният му дъх се сля с нейния, докато той гъвкаво се изправи на колене, прегръщайки талията й, и телата им се сляха. Слабата й съпротива, докато отблъскваше с ръце раменете му, изцяло престана, когато дланите му се плъзнаха настойчиво по тялото й; тя шокирана осъзна жаждата му, докато я притискаше към себе си.

— О, господи! — простена той, устата му описваше изгаряща пътека от наслада върху шията й. — Почти бях забравил какво е да те държа в прегръдките си. Нека те любя, скъпа. Нека те любя…

Потръпващият на устните й отговор така и не бе произнесен; върху външната врата се разнесе яростно чукане, което я накара рязко да се отдръпне от обятията му.

— Тара, вътре ли си? Добре ли си?

— Кой е, по дяволите?

Тара като обезумяла скочи от леглото и се спусна към дрешника, посягайки за дългия си хавлиен пеньоар. С треперещи пръсти опипа ръкавите и плъзна вътре ръце, пристягайки колана. Слава богу, че ги прекъснаха, помисли тя, макар да се свиваше при мисълта за тълкуването, което присъствието на Деймън в този ранен час щеше да предизвика.

— Това е Франк. — Тя преглътна, потрепервайки от яростта върху лицето на Деймън. — Сигурно се е разтревожил, че ме няма за закуска, както се бяхме уговорили. Деймън — измърмори тя, прибирайки с влажни пръсти разбърканата си коса, — не искам той да те види тук.

— Да не очакваш да се крия?

Отказвайки да се моли, тя обърна гневни очи към него.

— Ти как мислиш? — тросна му се, устата й се присви саркастично, докато бързешком излизаше от стаята.

— Тара, какво се е случило?

Макар че Тара се опитваше да го възпре, Франк просто я избута и влезе в къщата. Навлажнявайки изсъхналите си устни, тя успя да ги изкриви в подобие на усмивка, надявайки се той да не забележи нервните движения на очите й по посока на затворената врата на спалнята.

— Всичко е наред, Франк — въздъхна, поставяйки успокояващо длан върху ръкава му. — Много мило, че си загрижен, но те уверявам, че съм добре.

— Защо тогава колата ти е още пред офиса? Чий е този кадилак, паркиран отвън, по дяволите?

Преди още да успее да произнесе лъжата, насилвайки се да я прекара през устните си, тя бе изпреварена от ахването на Франк.

— Колата е моя, Сайкс — обади се провлачено един глас и Тара затвори очи, ръката й безпомощно увисна.

— Малори!

Шокираният шепот на Франк бе последван от мощно изсвистяване, причинено от поемане на въздух. Очите му се бяха вторачили през рамото й, лицето му пребледня. Внезапно погледът му се премести върху нея и Тара бе поразена от обвинението, което видя там. Трябваше да знам, че не бих могла да се доверя на Деймън, помисли тя. Луда беше да очаква снизхождение от мъж, търсещ отмъщение, мъж, свикнал да взима каквото си пожелае, без изобщо да го е грижа за хората, изпречили се на пътя му.

— Франк май изглежда изненадан, че ме вижда тук. Чудя се защо?

При жестоката подигравка на Деймън, предназначена да изтегли кръвта от лицето на мъжа до нея, чиято единствена вина бе, че я обича, Тара се извъртя рязко към него, гледайки го с нарастващ гняв. Ядът й премина в безпокойство, собственото й изражение отразяваше това на Франк.

Задържайки дъха си, тя трябваше да стисне здраво устни, за да не позволи на болезнения вик да изскочи навън. Явно Деймън играе ролята на триумфално завърналия се съпруг с лекота, помисли тя язвително. Искаше да се увери, че на Франк няма да му останат никакви илюзии и тя можеше да си представи какво преживява нейният приятел. Ако той бе изпитвал и сянка съмнение, появяването на Деймън с положителност щеше да го лиши от всякакви надежди, че би могъл някога да я спечели. Деймън небрежно се беше облегнал на рамката на вратата, панталоните му скриваха дългите крака, ризата му бе нехайно разтворена на гърдите. Местейки поглед край него, Тара едва не изпъшка при вида на разхвърляното легло.

— Няма ли да ни поздравиш, Сайкс? — провлече той, лицето му се изкриви в подканящо злобна усмивка. — Далеч не всяка любовна история свършва щастливо, а аз мога да те уверя, че след прекараната нощ съм много щастлив!

— Франк, не е това, което си мислиш — прошепна тя, поставяйки трепереща ръка върху тази на мъжа до себе си, но той я отблъсна буйно.

Сякаш този бегъл контакт бе последната искра, от която се нуждаеше, за да възпламени реакцията му, Франк се обърна към нея с подигравателно лице, докато очите му се ровеха из предателски раздърпания й вид. Тара сви юмруци в очакване на окончателната присъда, която знаеше, че се задава. Неспособна да понесе саркастичния му поглед, тя извърна очи към Деймън, молейки го мълчаливо да сложи край на това унижение, да каже на Франк истината.

Внезапно я порази иронията на ситуацията и тя едва се сдържа да не се изсмее истерично. Стоеше тук и се чувстваше виновна, че е спала със собствения си съпруг. Деймън се бе оженил за нея, смятайки, че е свободен да го стори, и в случая бе оправдан. Но не беше ли и тя сега в почти същата ситуация? Също бе сметала, че е свободна, едва сега откриваше, че е вярно обратното. Колкото до Франк, той имаше пълно право да я мрази. Подобно откритие беше разтърсващо както за погрешно насочените му надежди, така и за гордостта му. Колко разтърсващо точно тя щеше да установи само след секунди, когато ръката и бе болезнено сграбчена и тя се олюля, обръщайки се е лице към него.

— Чакай малко! — изкрещя той и брадичката му войнствено се издаде напред. — Какво, по дяволите, става? Какво прави той тук?

— Ако още веднъж я хванеш така, приятел — изръмжа Деймън и безшумно прекоси стаята, за да обхване треперещите рамене на Тара, — ще те убия!

Върху лицето на Франк се изписа моментен страх, но той не отстъпи.

— Нямаш никакво право да ми казваш как да се държа с нея — беснееше той, изгаряйки с поглед и двамата. — Защо не се върнеш там, където ти е мястото… при твоята жена?

— Съветвам те да си затваряш устата, Сайкс, и да приемеш поражението като мъж.

Тара се отпусна обезсилена в прегръдките на Деймън, по бузите й бавно се стичаха сълзи, докато отбягваше очите на Франк. Чу следващите думи на Деймън през було от терзание.

— В случай че истината не е успяла да проникне в дебелата ти глава, ще ти го изясня. Аз се върнах при жена си!

* * *

Тара внимателно разгледа блестящата повърхност на синьо-белия „Скайхок ІІ“. Подобно на всички „Чесни“, които съставляваха самолетния им парк, и той имаше ниска конструкция на корпуса, а крилата му бяха разположени високо. Тара извършваше прегледа педантично. Движейки се бавно, тя погледна връзките в крилата, наведе се ниско да види дали обезопасяващите болтове са си на място. Накрая плъзна ръка по нитовете, за да се увери, че всичко е наред.

Насочвайки вниманието си към витлото, тя погледна за евентуални резки, понеже знаеше, че дори и незначителна драскотина би могла да предизвика напрежения, който да доведат до пропукване. Това вече се бе случило с един от самолетите, в момента повреден в хангара, и тя направо бе побесняла, когато Франк, при всичкия му опит, не си бе направил труда да извърши повторна проверка преди запалването на мотора. За негов късмет самолетът бе разбалансиран и излитането бе невъзможно. Моторът бе така разцентрован заради неговата немарливост, че останаха без самолет, неспособни в момента да платят огромната сума за ремонта му.

Уверена, че всичко е както трябва, Тара постави крак на стъпенката и се озова в самолета. Ръката й автоматично се протегна да включи мотора, привикналите й уши се напрегнаха за характерния шум при излитане, докато двигателят достигне необходимите за полет обороти.

Уредите върху контролното табло се задействаха и сега тя увеличаваше броя на оборотите, проверявайки върху таблото. Ослушвайки се за евентуални промени в стъпката на витлото, чу високо изфучаване и доволно въздъхна.

След минути Тара летеше над Болдър Дем^[2], гледайки надолу към внушителния строеж, за чието завършване бяха необходими години. Беше паметник на човешката изобретателност, извиващ се между надвесени скали, със змиевидна опашка от синьо-сива вода, която се изливаше в собствено езеро. Езерото Мийд, от чиято хладна водна повърхност лъхаше спокойствие, разпростираше се върху обгръщащата го утроба на пустинната земя, която се извисяваше с праисторическа суровост, впила величествени нокти в земните недра.

Макар често да минаваше по този маршрут с пътници, Тара не се уморяваше от променящата се красота на Големия каньон. Насочваше се към него винаги, когато напрежението й ставаше прекалено голямо и имаше нужда да прекара известно време насаме. Страховитите отвесни стени на каньона, криещи в себе си нямото свидетелство на една античност, която човешкият ум трудно възприемаше, често бяха успявали да донесат на Тара вътрешния мир, за който копнееше. Скалите и склоновете с безброй оттенъци, спускащи се към огромната бездна в един безкраен пейзаж, караха собствените й проблеми да изглеждат незначителни.

Ала днес липсваше обичайната магия. Изглежда, огромното разместване на пластовете, причинено от завръщането на Деймън в нейния живот, бе пряко силите й.

„Негова жена, виж ти!“ — помисли възмутено. След като Франк си бе тръгнал с безсилна ярост, изписана на пребледнялото му лице, тя най-сетне бе намерила куража да му се опълчи.

— Нямаш право да караш Франк да мисли, че отново сме се събрали — просъска тя, треперейки от яд, докато впиваше поглед в стесняващите се очи на Деймън. — Смятам да се разведа и с нищо не би могъл да промениш решението ми. Ако на другото не вярваш, на това можеш да повярваш!

— Защо трябва да ти вярвам, Тара? Е, да, не си използвала парите от нашата сметка, за да живееш в лукса, който си мислеше, че е съответната компенсация, задето ме ощастливи с твоята невинност, но това не намалява обидата от предателството.

— Нямам вина за нищо — ядно откликна тя, опитвайки се да прикрие болката в гласа си. — Не би могъл да докажеш обратното.

При вида на примитивната ярост, която заля обвиняващите му черти, кръвта в жилите й замръзна. Когато той тръгна към нея с грациозните движения на див звяр, усети как гърлото й се стяга и дишането й стана почти невъзможно. Преди още да я сграбчи за раменете, накланяйки я рязко напред, тя почувства, че сигурно ще припадне от напрежение.

— Боли — прошепна, очите й се бяха разширили и наподобяваха украшения от абанос върху атлазената бледност на лицето й.

— Когато аз приключа, той вече няма да те желае!

Сепвайки се от жестокостта му, Тара изправи тяло, доколкото й се удаваше. Ще продължи в неговия дух по отношение на Франк. И защо пък не? — реши тя ядно.

— Той ще повярва на онова, което аз му кажа. Добре му е известно какъв безсърдечен негодник си.

— Ти не познаваш значението на думата безсърдечен, поне засега.

Искаше да го нарани, да бръкне с пръсти в туптящото му сърце със същото хладнокръвие, каквото той й демонстрираше.

— Ако това е заплаха, забравяш, че скоро ще имам съпруг, който да ме защитава. Франк ще повярва на моите думи, не на твоите, и не би могъл да сториш нищо. Аз съм решила да се омъжа за него колкото може по-скоро — излъга тя, без да се плаши от стискащите я пръсти.

— Проклета да си! — промърмори той и така я разтърси, че помисли, че ще й счупи врата. — Забравила ли си деня, когато ми даде това? — изръмжа той въпроса, докато бъркаше в джоба си и извади оттам един предмет, който накара Тара ужасено да се сгърчи. — Ти го постави на врата ми в деня, когато дядо ти благослови нашия брак. Разказа ми легендата на твоето семейство, предавана от поколение на поколение, за това как този, който дава амулета, и онзи, които го носи, сливат завинаги душите си.

Тара се изтръгна от ръцете на Деймън и бавно заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. Наблюдаваше го как повдига кожената връв над главата си и как полираният камък на древния свързваш обет ляга върху гладката му кожа. Очите й бяха затворени и Тара не разбра кога Деймън се бе приближил с тихи стъпки, докато сладкият му топъл дъх не опари лицето й.

Властни ръце обхванаха мокрото й лице и тя бе в плен не само на ласката му, но и на едно вечно наследство. Макар майка й да я бе научила на традиционните религиозни вярвания, които тя самата бе приела от мисионерите като дете, беше научила дъщеря си да уважава и почита и старите обичаи на народа й. Именно тези дълбоки вкоренени суеверия сега я накараха да се почувства тъй, сякаш невидими вериги я обездвижваха.

Макар нейните баба и дядо да бяха страдали, когато дъщеря им бе напуснала резервата, за да последва мъж от друг народ, те бяха простили на единственото си дете, щом тя се върна с тяхната внучка на ръце. Тара обичаше да слуша как е била положена в дядовите ръце и как баба й, мълчаливо срещайки очите на съпруга си, бе свалила амулета от неговия врат и го бе положила в ръцете на дъщеря си.

Все още виждаше сълзите в очите на майка си, докато тя й разказваше историята, говорейки на учудената Тара за радостта, която е изпитала, щом най-накрая могла да окачи свързващия камък на врата на своя любим. „Дотогава не бях истински омъжена за баща ти — бе прошепнала тя. — Един ден ти, моята дъщеря, ще получиш камъка обет, но трябва да помниш, че може да се даде само веднъж и през целия си живот трябва да го почиташ.“

Тара си припомни как след смъртта на майка й нейният баща, агонизираш от мъка, бе смъкнал от врата си амулета. „Какъв смисъл има това, щом моята Лина я няма?“ — бе изплакал той и с пияна стъпка се бе заклатушкал навън от къщи. Тара бе вдигнала камъка с треперещи пръсти и при следващото си отиване в резервата го бе върнала на баба си да го съхранява.

Тара бе върната грубо към действителността от силен порив на вятъра, които разлюля самолета, карайки я да се наругае гласно заради недопустимата небрежност. Летенето не беше време, през което да си позволява отвлечени размишления, особено пък когато е толкова близо до тези остри скали, спускащи се шеметно към древната лента на времето, каквато бе река Колорадо отдолу.

Беше контролирала движението на своята „Чесна“ автоматично, ала като изучи местонахождението си, стана й ясно закъде се е отправила. Беше се насочила към голямото плато, чиято спечена на върха земя беше съвсем подходяща за кацане. Съзерцаваше как проблясващите бързеи на виещата се река се изливат в по-широкия канал, който оформяше най-тесния вход към езерото, и знаеше, че щом заобиколи следващия завой, ще е в безопасност.

Когато колелата докоснаха земята и самолетът спря с леко раздрусване, тя се зачуди от къде на къде ще си мисли за безопасност. Щом се отдалечи от самолета, я връхлетя отчаяние, непознато й досега, и тя почувства с ужасяваща увереност, че вече никога няма да е в безопасност.

Приближавайки се толкова близо до ръба на платото, колкото смелостта й позволяваше, Тара седна на земята, сви колене и ги обхвана с ръце. Гледката пред нея бе дори по-впечатляваща, отколкото си я спомняше. Величествената тишина наоколо я обгръщаше като благословия. От дълбините на гърлото й се откъсна въздишка и се смеси с горещия пустинен вятър.

Както винаги, тя и сега намери успокоение в това вълшебно място, тихото й бдение бе възнаградено от залязващото слънце, което къпеше каньона в кървавочервени отблясъци. Прехласната, тя съзерцаваше как се открояват застиналите силуети на околните скали и подчертават грандиозността на силите, които бяха превърнали каньона в място на първично дива красота.

Така си представяше тя любовта, която някога бе отдала на Деймън, помисли изведнъж — с първично дива красота. В съзнанието й изникна образът на две голи тела, проблясващи под пречистващите води на Хавасу фолз^[3], докато последните лъчи на слънцето бяха възпламенявали жълто-кафявия камък, а пламъкът му се бе отразявал в златисти очи.

Този огън се бе съхранил в нея, превръщайки се в движеща сила, която я бе подтикнала да достигне до най-високите върхове на себеотрицанието. Благоуханните треви бяха станали меко легло, топлият пустинен вятър — ефирно одеяло, а прошумоляващите над главите им дървеса ги обгръщаха като в отдавна търсен рай, където единствено ритъмът на тяхната любов бе нарушавал покоя.