Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (2)

Втора глава

Като облегна гръб върху меката кожа на въртящия се стол, Тара унило се загледа в сметките пред себе си. Как, за бога, баща й бе избегнал банкрута, чудеше се тя. Според тези документи дори голямата сума, която тя му бе дала преди смъртта му, се бе оказала незначителна да покрие дълговете му. Жертването на гордостта й бе отишло напразно и съзнанието за това отново извика на повърхността цялата стара горчивина. Заради Кени тя бе позволила на баща си да я убеди в необходимостта да изтегли и последния цент от парите, които Деймън бе оставил в банковата им сметка, пари, който тя се бе клела да не докосва никога.

Невъзможно бе малкият им бизнес да покрие дългове от комар в такива размери. Проряза я острието на страха и сърцето й учести ритъма си. Той добре беше прикривал пристрастеността си към комара и въпреки това Тара се обвиняваше. Ако не беше толкова погълната от бизнеса, би могла да успее да обуздае неговата невъздържаност. Мили боже, помисли си тя. Дали няма да се окаже, че целият къртовски труд от последната година е бил на вятъра? Според документите баща й беше заемал пари дори от банката, залагайки къщата и бизнеса като гаранция. Нямаше измъкване от тази каша, доколкото тя виждаше. Банкрутът беше неизбежен и все пак трябваше на всяка цена да бъде избегнат, каза си. Щеше да се бори докрай за наследството на Кени, дори това да я убие.

Затваряйки счетоводната книга, Тара се облегна назад в стола, като притвори очи заради яркото флуоресцентно осветление от тавана. Не би могла да свърши нищо повече тази вечер. Макар духът й да го искаше, тя вече усещаше физическото изтощение. Преди няколко часа, по време на вечерята, не обърна внимание на смъмрянето на Франк, че се отнася безжалостно към здравето си, но ето че сега си плащаше за това. Макар че беше прекалено изтощена да яде и се насилваше да дъвче и гълта, все пак нещо я бе теглило да се върне към работата си.

Звукът от отваряне на външната врата я накара стреснато да се изправи. „Сега вече загазих“, помисли си тя. С въздишка се приготви за поредната лекция. Вината си беше нейна в крайна сметка. След вечерята бе накарала Франк да си мисли, че се връща вкъщи. Не го беше излъгала, просто се бе въздържала да спомене за намеренията си.

Поемайки дълбоко дъх, тя се изправи на крака, като се насили да се усмихне, докато отиваше да отвори вратата, отделяща офиса от салона.

Тара замръзна на място:

— Деймън!

Сподавеният й вик беше истинска молба, докато гледаше изумено към мъжа, облегнал се небрежно на рамката на вратата. Залитайки напред, тя почувства как гладките й нокти се впиват в дървеното гише, докато се навеждаше над него. Беше близо до припадък, вторачила се невярващо през стаята.

Жълто-кафявите очи на Деймън Малори забелязаха бледнината й и той се намръщи.

— Защо е този театър, любима? Нали ме очакваше?

При звука на подигравателния му глас Тара впи в него замаян поглед. Мили боже, изобщо не се е променил, помисли си тя, докато очите й жадно го поглъщаха. Триъгълникът на мускулестите му гърди, прибран в стегната талия, и мощните му бедра се подчертаваха от сиво-бежовите памучни панталони и копринената риза в ръждив цвят. Тара си спомняше прекалено добре колко бе гладка златистата плът под дрехите му и потрепера при докосването на спомена до тялото й.

Срещайки очите му, в които затанцуваха златисти точици, тя се изчерви. Той сведе клепачи, очите му бързо и преценяващо обходиха тялото й. Раздразнена от ефекта, който очите му имаха върху нея, Тара настръхна, вдигайки гордо брадичка.

— Ти си последният човек, когото съм очаквала или желала да видя!

Очите на Деймън с мъка се откъснаха от деликатните й форми, в погледа му се бе разгорял пламък, който се скри зад изумително черните мигли.

— През последните месеци ми даде ясно да го разбера. — Гласът му беше груб, мощното му тяло тръгна напред с бързи стъпки на пантера. — Но сигурно си знаела, че няма да те оставя просто така, че ще се върна.

— Защо да си мисля подобно нещо? — прошепна тя, преглъщайки в опита си да отпусне възела от напрежение, заседнал в гърлото и. — За какво говориш?

— Не се прави на невинна, Тара — измърмори той, в погледа му се четеше погнуса. — И престани да се криеш зад проклетото гише! Ела насам, искам да те виждам.

Това не е онзи Деймън, когото помня, помисли си тя, потискайки импулса си да се хвърли назад и да заключи вратата под носа му. Високото чувствено тяло бе същото, както и златистата кожа, опъната по едрите кости на лицето му и оправдаваща присъствието на тънките черни вежди, които бяха в такъв поразителен контраст с гъстата сребриста коса, която украсяваше главата му.

Ала със сигурност онзи Деймън, когото тя помнеше, не бе притежавал този рязък, дразнещ ухото глас. Нито пък по лицето му имаше тези дълбоки бръчки, който сега се спускаха от носа към устата. Онзи Деймън никога не я беше плашил, никога не я беше гледал със студенина, която караше стомаха й да се свива напрегнато. Но този човек го правеше. О, господи, този човек го правеше.

С проклятие на устните той се протегна през гишето и сграбчи ръката й с бързина, която я накара да ахне. Безполезно беше да се съпротивлява на силата на тази хватка и Тара се озова при него, преди още да осъзнае, че се е движила, макар очите й да бяха непокорни.

— Пусни ме! — ядно изрече тя, опитвайки се да откопчи ръката си. — Не може да се появяваш тук просто така и да очакваш, че всичко ще е постарому. Казал ли си на жена си за своите намерения?

Очите му жадно поглъщаха съвършенството на изрязаните й като върху скъпоценен камък черти.

— Ти си моята жена!

Леденият му отговор я вбеси и тя поклати глава:

— За глупачка ли ме мислиш? Ти си имаш жена, наистина, но това не съм аз!

Наблюдаваше очаровано как една бавна усмивка смекчи твърдостта на устните му, прекалено замаяна да протестира, когато усети да я притегля към стегнатото си тяло. Озадачена, тя видя как очите му се движат към мястото, където гърдите й се бяха притиснали към неговите, знаейки, че той усеща ударите на сърцето й.

— Глупакът бях аз, любима — мълвеше той, очите му странно блестяха. — Мислех си, че ти си различна, че желаеш мъжа, а не просто парите му. Когато се ожених за Шейла, научих всичко за това как могат да те използват, но като малоумен позволих на тези твои черни очи да ме превърнат в слепец за онова, което си мислех, че вече съм научил.

— Май двамата с Шейла пак сте се разлюбили — тросна му се Тара, блъскайки гърдите му със стиснати юмруци. — Какво има, Деймън? Да не те е изритала?

— Защо, по дяволите, ще се интересувам какво е намислила бившата ми жена? — озъби се той, впивайки пръсти в нежната й плът. — Двамата с нея приключихме в деня, когато тя замина за Мексико с тогавашния й любовник. По онова време аз все още бях борещ се за място под слънцето бизнесмен, а нейният приятел й обещаваше всичко, което аз не можех да й осигуря.

— О, да — присмя се тя, втренчила поглед в една точка през рамото му, с настръхнало тяло. — Прочутият мексикански развод, него изобщо го няма!

— Разбира се, че имаше развод — отвърна той и думите му я накараха да извърти към него очи, зениците й се разшириха от шока.

— Но аз мислех…

— Опитах се да се свържа с теб, но баща ти ми каза, че не желаеш да говориш с мен.

— Ако наистина си искал да говориш с мен, щеше сам да дойдеш. — Защо се бе върнал да я измъчва? Топлината на тялото му върна болезнените спомени, докато той я държеше в прегръдките си, а със спомените дойде и заслепяващото негодувание. Той не се беше върнал, защото е бил с нея, наслаждавайки се на нейните прегръдки, на нейните устни. Тара си припомни агонията на собствените си празни нощи с нарастваща ярост. Шейла беше излъгала и двамата с Деймън. Беше довела развода докрай, а по-късно сигурно се бе опитала да задържи Деймън, отричайки това.

Тара почти изпитваше съжаление в сърцето си към другата жена. Деймън бе избрал да остане с нея и Тара почти усещаше триумфа, които сигурно е изпитвала. И все пак това трябва да е бил триумф, примесен със страх — страх от деня, когато той ще открие истината. Сигурно е познавала Деймън, знаела е колко силна е гордостта му. Никога не би одобрил една лъжа, дори да е произнесена в момент на отчаяние. И подозираше, че никога не би я простил.

Е, добре, тя също може да е така категорична. Беше използвана и после захвърлена заради другата жена. Няма да разреши на Деймън да й причинява повече болка. Няма!

— Остави ме на мира! — настоя тя, малките й ръце се мъчеха да я отделят от мощната му гръд. — Не желая да ме докосваш.

— Малка лъжкиня — мълвеше той, прокарвайки изучаващо ръка надолу по гърба й от гръбнака до бедрото. Притискайки я още по-силно към яките си бедра, той се засмя, докато наблюдаваше как очите й се разширяват при чувствената атака на тялото му.

Когато той наведе глава, устните му загалиха ухото й и приглушеният му смях я накара да потрепери.

— Това винаги ти е действало — изпъшка той.

— Престани! — Произнесеното със слаб глас настояване изобщо не възпря ласките му и щом в тялото й започнаха да се изкачват възхитителни вълни от желание, тя изгуби надежда, че ще успее да се освободи от прегръдката му.

— Не искаш да престана — промърмори той.

— Аз имам годеник! — Мили боже! Наистина ли бе изговорила лъжата или само си бе представила как произнася отбранителните думи?

Той изведнъж замръзна и тя знаеше отговора на мълчаливия си въпрос, когато почувства увеличеното напрежение в тялото му. Внезапно косата, навита върху главата й, беше сграбчена, главата й рязко се наклони назад, докато очите му буквално изгаряха лицето й.

— Имаш какво?

— Г-годеник — повтори тя, заеквайки от неприкритата ярост, изписана на лицето му. — Франк и аз сме… н-ние…

— Мътните ви взели!

— Нямаш право — започна тя, но тутакси бе възпряна от приглушеното му обвинение.

— Малко бавно схващаш, скъпа — присмя й се той. — Адвокатите ми се бориха месеци наред да докажат, че разводът ми с Шейла е законен. Сега ясно ли ти е? Още ли ще си говорим за права?

— Значи нашата женитба, тя е?…

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не знаеш, че си ми законна съпруга? — Дрезгавият му смях прозвуча грозно в тишината на стаята. — Или, изглежда, просто си се надявала, че жалкото планче на тримка ви може и да успее. О, не, любов моя — изръмжа той, арогантно обхващайки с длан бузата й. — Това изобщо не е начинът, който аз бих предпочел. Трябва ли да те наричам моя любов? Не! Не мисля, че тази дума може отново да се произнася помежду ни. Ти ми показа колко много ме „обичаш“, когато реши в крайна сметка, че желаеш Сайкс. Едно ще ти кажа, мила. Изигра си ролята на изчервяващата се девственица почти безпогрешно. Толкова добре, че бях напълно заблуден, докато не осъзнах истината. В резултат малко бавно се усетих, но нима наистина си си мислила, че аз няма да се върна, за да се уверя, че ти и твоят любовник ще се провалите?

— О, боже! — простена тя, клатейки яростно глава, докато болката върху скалпа й, причинена от здраво стиснатите му пръсти, я накара да спре. — Аз не знам…

— Не знаеше, че ще се върна? — попита той и един мускул заигра върху челюстта му. — Двамата със Сайкс подценихте противника си. Да не си си мислила, че в нетърпението си да се отърва от малката уличница, каквато си, и аз ще започна да лъжа и ще ви оставя да ме прегазите? Сигурно си си представяла златно бъдеще с твоето приятелче, подсилено от издръжката след развода или от една солидна сумичка по споразумение?

Тара се вторачи в него, онемяла от ужас. Той беснееше като лунатик, яростните думи излизаха от устата му припряно и несвързано. Намекваше, че Франк има някакво отношение към тяхното скъсване, но тя нямаше да слуша лъжите му. Опитваше се да я обърка, да я накара да се усъмни в приятеля, чиято безкористна подкрепа бе съхранила здравия й разум през последните няколко месеца. Франк не би се опитал хладнокръвно да разруши нейния брак, не би го направил!

Внезапно изпита силен копнеж по баща си. Той щеше да я защити от обвинението на Деймън, щеше да я подкрепи. Обхвана я студена ярост заради детинските й мисли. В живота й бе имало двама мъже, на които тя бе опитала да се опре, и двамата я бяха разочаровали. Защо все искаше да живее като в приказка? Сама си бе достатъчна, винаги е била и винаги ще бъде.

Е, добре! Деймън казваше истината за развода си, но не желаеше да й обясни каквото и да било, да се отнесе с нея като с равна. Сега се бе върнал при нея, демонстрирайки справедливо възмущение, чрез което се опитваше да смекчи собствената си вина. Само че тя не възнамеряваше да се чувства виновна. Това беше начинът, по който баща й беше оправдавал недостатъците си; беше отхвърлял от раменете си своята отговорност за ситуации, създадени от него, и стоварваше товара върху нейните плещи.

Макар навремето Тара да не беше знаела за комара, сега знаеше, че дори последните му думи към нея са били просто подобен начин да се освободи.

— Прости ми, Тара — беше умолявал той с трескави очи, впити в нейните.

— Няма за какво да ти прощавам — запротестира тя, ръцете й го задържаха, когато започна яростно да се извива върху чаршафите на болничното легло. Мислеше, че той има предвид загубените години, любовта, която никога не й бе дал. Колко бе грешила само!

— Кени — задъхваше се той, спазми разтърсваха изнемощялото му тяло. — За Кени… за моя син!

— Да, татко — успокояваше го тя, със сърце, смекчено от съжалението.

— Обещай ми, че ще направиш всичко… ще се погрижиш… той да получи наследството си.

— Обещавам.

Горчив смях я върна разтърсващо обратно в настоящето, карайки я да настръхне в ръцете на Деймън. Това, което видя във втренчения му поглед, накара гръбнака й да се стегне от гордост. Прекрасният блясък на тъмните й очи помръкна, докато наблюдаваше безжалостното му изражение. Не би могла да очаква разбиране от този мъж, както навремето не можеше да го очаква от своя баща. Деймън беше един студен, изискващ непознат. Мъжът, когото си мислеше, че познава, беше плод на въображението й и проклета да е, ако му разреши отново да влезе под кожата й.

— По дяволите — промърмори той, разпаленият му собственически поглед изгаряше лицето й. — Не се дърпай така от мен. Ако се опитваш да ме убедиш, че ти е неприятно да си в обятията ми, не си прави труда. Не ти вярвам.

С бавна арогантност той поохлаби малко прегръдката си, ръката му се плъзна по бедрото й.

Тара се възползва от възможността да се изхлузи бързо от ръцете му. Ужасното туптене в главата й намери израз в горчивината в очите й. Отдръпвайки се на възможно най-голямо разстояние, доколкото тясното помещение позволяваше, тя непокорно поклати глава.

— Единствената болка, която споделяме двамата с теб, е желанието за отмъщение — извика тя, враждебността отново изкриви чертите й. Шокът от злобните му обвинения почти я бе накарал да забрави собствената си обида, но сега опустошителната омраза, която бе подхранвала мълчаливо от месеци насам, се върна с разрушителна сила.

— Отмъщението е хубава дума, любима — присмя се той, устните му се разтеглиха в изкривена усмивка. С безцеремонност, на която тя завидя, той прекоси стаята и лениво се отпусна в едно кресло. — Признавам, че е уместна, но не я използвай повече. Може да се разсърдя и не мисля, че ще ти хареса начинът на моето отмъщение, ако продължаваш да ме предизвикваш!

Тя храбро посрещна искрящото предупреждение в очите му, отказвайки да се извърне. С раздразнение, което май още повече го развесели, Тара се отпусна върху тапицираната пейка, която заемаше по-голямата част от стената отсреща. Не беше много удобна, но тъй като единственият друг стол в стаята се намираше близо до него, тя не смяташе да се оплаква.

Сядането й беше грешка. Почти моментално страхотното изтощение, което бе усетила по-рано, се върна и тя трябваше да издържи на една внезапна вълна от замайване. Облягайки глава върху твърдата стена, тя затвори очи, преглъщайки бързо, като се опитваше да спре надигащия се порив за повръщане, който покри челото й с капчици пот.

— Господи, изглеждаш ужасно.

Не го чу кога се беше изправил, приближил и надвесил над нея. Походката му все още бе така безшумна, както тази на хищниците, скитащи се из дълбоките клисури на долината. Знаеше, че тревогата, която си въобрази, че усеща да се прокрадва в гласа му, е рожба на собствените й копнежи, но малко я интересуваше. Внезапно мъчителните емоции, който преживя през последния половин час, взеха надмощие. С плътно затворени очи тя изви глава, почти наслаждавайки се на болезненото напрежение в слепоочията си.

— О, Деймън! Защо трябваше да се връщаш?

За малко да се изсмее на глупостта в лекомислените си думи. Не е ли очевидно защо? — помисли тя. Беше се върнал да изравни резултата и да събере плодовете на отмъщението си с лихвите.

Проницателен бизнесмен, какъвто бе Деймън, а и като шеф на организация, която притежаваше туристически обекти навсякъде по Съединените щати, той нямаше навика да отстъпва завоеванията си. Безсмислено беше да се опитва да оспорва ситуацията, използвайки като извинение невинността си, и Тара внезапно осъзна, че няма желание за това.

Нека Деймън мисли каквото си ще. Беше й все едно. Всичко, което искаше, бе да се освободи веднъж завинаги от мъжкото превъзходство, да има свободата сама да избира живота си. Вече не бе влюбената до уши жена отпреди една година и що се отнася до нея, чувстваше се къде-къде по-добре.

— Хайде да се махаме оттук — настоя Деймън, изправяйки я почти грубо на крака. Нямаше сили да спори и се люшна към него, свивайки се неволно пред суровата жизненост, която той излъчваше.

— Къде отиваме?

— Вкъщи — процеди той, изключи осветлението и я поведе по стълбите. Деймън издърпа ключа от нервните й пръсти и заключи вратата зад тях. Следеше движенията му през мъглата на болката. Вкъщи, помисли си тя. Какъв сладък звук, изтърколваше се от устата с притаена нежност, носейки в себе си представата за сигурност и топлина. Колко различно звучеше, произнесен от Деймън! Изобщо не носеше успокоение, тя знаеше, че за нея означава падение и безчестие, беше подигравка с онова, което двамата бяха преживели преди.

Не си спомняше много за пътуването през Болдър Сити. По-голямата част от главната улица тънеше в мрак, плътната сянка на дърветата придаваше пасторална мекота на пронизващия блясък на уличното осветление. В луксозния кадилак „Севил“ на Деймън беше настъпила потискаща тишина, докато той преодоляваше последователните завои, които ги отведоха в покрайнините на града.

Апатията, която беше обездвижила Тара, отведнъж изчезна, когато Деймън изключи мотора пред запуснатата къща, където живееха двамата с Кени, и тя не можа да не я види през неговите очи. Когато майка й беше жива, къщата изглеждаше много по-различно, припомни си тя. Малкият двор бе спретнат, оградата от боядисани в бяло дъски с триъгълни върхове — изправена. Самата къща, макар и скромна по размери, се бе издигала гордо сред съседните, по-внушителни от нея. Хвърляйки бърз поглед на Деймън и забелязвайки мрачното неодобрение, изписано на лицето му, тя побърза да се извърне.

— Не се е променила — промърмори той сухо.

Парализирана от притеснение, тя бавно излезе от колата през вратата, която той държеше отворена, кокалчетата на ръката му бяха побелели от силата, с която стискаше дръжката. Хапейки устни, тръгна пред него, минавайки през увисналата на една страна порта, забелязвайки, докато вървеше, зеещите дупки в оградата на местата, където дъските бяха прогнили.

Докато стигнат до верандата, Тара трепереше от смесица от страх и неудобство — страх при мисълта какво могат да й донесат следващите няколко часа и неудобство, че Деймън ще види печалните резултати от немарата, откакто си бе отишъл. Трепереше толкова силно, че напразно се опитваше да напъха ключа в отвора, докато той не й го взе с изразителен епитет.

Минавайки през вратата, Тара се протегна за ключа на осветлението. Внезапно мизерната всекидневна бе огряна с ужасна яснота и тя примигна, виждайки за първи път от месеци истински интериора — обезцветените стени, износения, избелял килим. Дори ярките ръчно изработени покривки на канапето и стола не успяваха да скрият буците под тях.

С плътно стиснати устни направи знак на Деймън да я последва в кухнята. Вратата на спалнята бе затворена и това правеше къщата да изглежда още по-малка. При яростната ругатня на Деймън тя се извърна и очите й попаднаха на скъсания линолеум, на който той се бе препънал току-що. Бузите и се заляха от червенина, щом срещна саркастичния му поглед.

— Съжалявам — промърмори тя и запалвайки осветлението в кухнята, му направи знак да седне. — Опитах да го залепя, но не издържа дълго.

Челото му смръщено се надипли, щом столът изпука под неговата тежест, и той отправи враждебен поглед към нея, сякаш я обвиняваше за състоянието на разклатените маса и столове.

— Какво, по дяволите, направи с парите? Това място изглежда тъй, сякаш за него не е похарчен и цент, откакто бях тук за последен път. — Вдигайки очи, той забеляза потъмнелия таван. — Това петна от вода ли са? — попита тихо.

Тара не можеше да се излъже от спокойствието в гласа му. Деймън направо беснееше и яростта му не ставаше по-малка от това, че я потиска. Заемайки се да приготви кафе, тя се радваше, че може да се обърне с гръб, докато избъбряше едно предпазливо „да“. Сигурно си е представял, че тънат в разкош, помисли си тя горчиво.

— Зададох ти въпрос, Тара!

Сдържаната ярост измести здравия разум и тя рязко се извърна към него.

— Не виждаш ли? — кресна му, сочейки с ръка. — Поне е чисто, което не би могло да се каже за твоите помисли. Е, разбира се, жуленето не може да направи чудеса с олющения хоросан или очуканата мивка, но поне се опитах, о, господи, само колко се опитвах! Всеки цент от скапаните ти пари отиде в бизнеса. Всичко бих направила за наследството на брат си, дори да падна дотам да използвам мръсните ти пари. Ти обаче едва ли разбираш какво значи да обичаш някого повече от себе си!

— Тара, аз…

— Успя ли вече да ме разгледаш, Деймън? — извика тя, местейки ръка в бръснещ жест. — Забеляза ли елегантните кръпки върху джинсите ми, модерната кройка на тази избеляла блуза? Искаш ли да видиш още? Хайде, последвай ме!

Тара се втурна през вратата, сякаш по петите я гонеха изчадия адови; влезе в спалнята и разтвори вратите на дрешника.

Деймън щракна осветлението, изражението му бе лишено от всякаква емоция, докато съзерцаваше почти монашеската строгост на мебелировката. Очите му се свиха при вида на жалките опити, които Тара бе правила да освежи обстановката — красивата, плетена на ръка покривка върху хлътналия матрак, тапетите на цветя, започнали да се отлепват в ъглите, малкото раздърпано килимче във весели тонове, което покриваше издутината на пода, където дъските се бяха изкорубили.

— Как ти харесва, а, Деймън? — присмя се тя, обръщайки му повторно внимание на дрешника. — Четири блузи, три чифта джинси, две рокли, които сама съм си шила. Гардеробът ми не може да се нарече точно елегантен, но толкова успях да се справя при ограничения бюджет.

— Престани, Тара! — Приближавайки я с три бързи стъпки, той сграбчи повдигащите й се рамене. — Вече ми е ясно. Къде е Кени?

— На екскурзия! — кресна тя.

Изгубила всякакъв контрол, стиснатите юмруци на Тара удряха безсилно гърдите му, а по бузите й се стичаха сълзи от ярост.

— Успокой се, държиш се истерично — настоя той, разтърсвайки я, в опита си да я усмири.

За Тара това бе последната капка. Напрегнатостта от последните месеци, агонията от тревогата за бъдещето, което изглеждаше невъзможно, дългите часове работа дано задържи малкото, което притежаваха — всичко това достигна кулминацията си в неистов опит да се освободи от напрежението, което от толкова отдавна се насъбираше у нея.