Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (10)

Десета глава

Тара едва забелязваше откъде минават по време на пътуването до Лас Вегас. Дори безбройните трепкащи светлини, които се появиха насреща им, щом колата изкачи последното възвишение от краткия маршрут, не успяха да я накарат да затаи дъх, както обикновено. Тази вечер приказният град на удоволствията — скъпоценен камък в средата на пустинята, окъпан от неонови светлини — не можеше да се сравнява с опияняващата привлекателност на мъжа до нея.

Деймън беше този, който й спираше дъха. Облечен беше в кафяв костюм с жилетка, тип уестърн, копринената му риза, разтворена на врата, имаше цвета на златистите точици в очите. Среброто в къдравата му гъста коса точно над яката изкушаваше Тара да зарови пръсти в нея.

Деймън също остана доволен от външния ми вид, помисли тя, припомняйки си изражението му, когато се бе появила. Помежду им бяха припламнали искри от изгаряща чувственост, докато той жадно плъзгаше поглед по бялата й блуза с дълбоко деколте, украсено с дантела, и дългата пола на цветя, с широк проблясващ колан.

Припомняйки си неговата възбуда, докато погледът му проследяваше линията на острото й деколте, тя изпита чувство на триумф.

Тара се бе погрижила старателно за вида си, беше поставила дискретни сенки върху клепачите си, усилвайки черния цвят на очите, който изпъкна с поразяваща яснота. Съвсем мъничко руж подчертаваше високите й скули и златистия блясък на кожата й. Докато се взираше в отражението си в огледалото, очертавайки устните си с тъмнорозово червило, тя се закле, че след тази вечер Деймън ще разбере, без да му остане и сянка от съмнение, че е единственият мъж, който може да я дари с щастие.

Докато с бавни, отмерени движения решеше гъстата си коса с цвят на абанос, тя бе очарована от плана за прелъстяване, който съставяше в момента. Би направила всичко възможно да предотврати разбиването на брака им — нещо, което не бе опитвала никога преди. Досега не бе използвала женски хитрини, ала през последната година силата й бе болезнено и брутално отнета. Показвайки на Деймън чувствата си и желанието, което изпитваше към него, може би щеше да успее да го убеди, че Франк не означаваше — и не бе означавал — нищо за нея.

— Много си се умълчала. Добре ли си?

Почувства за миг как въпросът на Деймън я раздразни, възнегодувайки от факта, че загрижеността му за състоянието й, изглежда, не се простираше отвъд тревогата за нейното здраве. Тя не бе инвалид — беше жена в цветущо здраве, бликаща от енергия, и скоро щеше да му го докаже.

Бяха спрели на светофар и това й даде възможност, от която Тара побърза да се възползва. Наполовина извръщайки се към него, тя разтегли ъгълчетата на устата си в лека усмивка и лениво се протегна, извивайки се предизвикателно върху меката тапицерия.

— Да — въздъхна тя. — Чувствам се превъзходно!

— Бас държа, че е така!

Бъркаше ли или наистина Деймън бе произнесъл обезпокоително двусмислените думи? Докато той влизаше с колата в паркинга на хотел-казино „Тропикана“, тя го погледна бързо, ала спокойното му изражение не й подсказа нищо. Механичното поемане на ръката й, за да я поведе през покритото с килим фоайе, докато пиколото откарваше колата им, увеличи раздразнението й.

Шумотевицата и луксът в казиното накараха Тара да се отдръпне плахо от множеството тела, които се движела из залата ту с лудешка припряност, ту като в забавен кадър. Знаеше, че някои от тези хора са пропътували стотици, дори хиляди мили, за да се насладят на развлеченията, които Лас Вегас предлага, и макар да осъзнаваше, че всичко е една вълшебна примамка, бе изпълнена с боязън. Приятно й бе да прекара една вечер навън, но от опит знаеше, че бързо се пресища от блясъка и празното веселие.

От разстояние Лас Вегас бе поразително красив град и макар атмосферата му да бе чужда на свенливата природа на Тара, тя усети как околната възбуда я завладява.

Настаниха ги съвсем близо до сцената, която заемаше целия далечен край на ресторанта и описваше огромен полукръг. Въпреки това масата им бе удобно отделена от останалите. Тара бе смаяна, че им дадоха очевидно едно от най-добрите места, и то без предварителна заявка, но всичко й стана ясно, щом забеляза как Деймън дискретно пъхна банкнота в ръката на келнера.

Облеченият във фрак мъж се поклони, лицето му запази безстрастното си изражение. Едва сдържайки се да не прихне след отдалечаващия се сервитьор, Тара се извърна с развеселен поглед към кавалера си.

— Готин номер — изсмя се тя, ясните й очи го загледаха дяволито, щом схвана ироничното потрепване на веждите му.

— Не бъди непочтителна, дете. Радвай се, че не си там горе — той посочи към галерията, — сплескана като някоя съблазнителна сардина.

— Значи съм съблазнителна?

Особеното въодушевление, което изпитваше да кокетничи с Деймън, подтиквайки го да обърне внимание на прелестите й, изведнъж се смени със срамежливост. Облягайки се назад, очите му зашариха по разголените й рамене и се плъзнаха надолу, след като за момент се бяха задържали върху пулсиращата артерия на гърлото й.

— Слюнките ми потекоха — промърмори той, очите му уловиха нейните с позната интимност. Устата му се изви лукаво, щом тя нервно се пресегна за чашата с вода. Тара погледна към прозрачната течност, наслаждавайки се на хладината й върху топлата си длан, стараейки се да се съсредоточи върху подрънкващите о стените бучки лед.

Един дълъг пръст се пресегна и съвсем лекичко погали кокалчетата на ръката й, карайки я да потрепери.

— Мислех, че ти се пие вода, скъпа!

В този момент келнерът се върна да вземе поръчката и Тара изпита истинско облекчение. Деймън бе майстор в нападките и тя се съмняваше, че ще успее да го надприказва в словесната битка, която бе повела. Трябваше обаче да признае, че се наслаждава на битката. Тя я караше да се чувства изцяло завладяна от присъствието на човека, седнал така интимно до нея, самата тя се усещаше повече жена от всякога. Чувстваше се привлекателна, осъзна тя, дори красива. Щом той плъзнеше поглед по нея, тя се чувстваше като пеперуда, пърхаща върху дланта му, изпълнена с увереност, че той никога няма да я смачка с непредпазливи пръсти.

Сякаш за да докаже съмненията й, Деймън внимателно я изслушваше и накрая тя заговори съвсем уверено. Бавно, с усмивки и случайни леки докосвания той й даваше възможност да възприеме и откликне на тази нова, вълнуваща интимност. Когато намалиха осветлението заради започващата шоупрограма, Тара преливаше от щастие и с безгрижно увлечение посръбваше от шампанското, което Деймън бе поръчал с вечерята. Чувстваше се опиянена, но не от виното, а от близостта на мъжа до нея.

Докато гледаха спектакъла на „Фоли Бержер“, той премести стола си до нейния, топлото му бедро се притискаше до нейното, ръката му бе обвила раменете й, а пръстите му игриво галеха кожата й. По време на всяко действие от тази великолепна, колоритна продукция Тара седеше очарована, без да е наясно дали омаята се дължи на умението на танцьорите, на фантастичните костюми или на възмутителните коментари, които Деймън шепнеше в ухото й.

— Деймън, не може ли да останем още малко? — Светлините отново бяха запалени и обръщайки се с въпроса си към него, тя не съзнаваше колко съблазнителна изглежда, докато очите й го умоляваха да удължи вълшебната вечер.

Нехаейки за хората наоколо, той я целуна.

— Знаеш ли, че си едно прекрасно бебче, скъпа?

— Аз… аз не съм бебче — запротестира тя и затаи дъх, щом устните му захапаха мекото на ухото й. — Просто ми е приятно и не ми се тръгва.

— Вашето желание за мен е заповед, принцесо. Къде искате да отидем?

— Какво ще кажеш да се качим на горния етаж да погледнем магазините?

— Съвсем по женски — подкачи я той, като пъхна ръка под нейната и се насочи към асансьора. — Мъжът се старае всячески да осигури една романтична вечер и всичко, за което се сеща дамата му, са най-близките магазини.

— Не е честно! Просто искам да хвърля едно око.

— Не знаеш ли, че повечето от бутиците вече са затворени?

— Така ли? — Разочарованието в укоризнения поглед, който отправи към него, бе тъй очевидно, че Деймън избухна в искрен смях. Вратата на асансьора се затвори и те се издигнаха бързо нагоре. С увереност, която не знаеше, че притежава, Тара добре се възползва от възможността. Целуването в асансьор наистина си го бива, помисли тя и лицето й пламна, щом вратата се отвори, излагайки ги на очарованите погледи на една възрастна двойка, която чакаше отпред.

Следващия час тя се забавляваше на воля. Първо минаха през централния вътрешен двор с интересно оформление, чиито растения в големи саксии го оприличаваха на стария Ню Орлиънс. Докато се разхождаха, ги съпровождаха меките тонове на романтични балади, изпълнявани от малък оркестър зад една дървена решетка, увита с бръшлян. Привлечена от апетитните миризми, които се разнасяха от миниатюрната сладкарничка в ъгъла, Тара задърпа Деймън вътре и след малко излезе, стиснала в ръка пакетче дъвчащи бонбони.

— Стомахът ти сигурно е от желязо!

Самодоволната й усмивка бе единственият отговор, докато вървяха към асансьора. Поглеждайки скришом към елегантния си златен часовник, тя отбеляза късния час със съжаление. Беше уморена, ала не желаеше тази прекрасна вечер да свършва. Искаше й се да улови в шепа часовете. С тази мисъл в главата спря и се обърна към него със съвършено невинно изражение, което контрастираше на дяволития блясък в искрящите й черни очи.

— Сигурен ли си, че не искаш дъвчащ бонбон, Деймън? Знам, че човек трудно ги смила, като поостарее, но вярвам, че един няма да ти навреди.

Опита се да прикрие разочарованието си, когато той отказа да реагира на закачката. Деймън спокойно прие предлагания бонбон между палеца и показалеца и толкова сладко й се усмихна, че я обезоръжи напълно.

Тъкмо се извръщаше, когато почувства как другата му ръка улови врата й и устата й се разтвори от изненада. Без да се бави, Деймън пъхна бонбона в устата й и бързо се наведе, за да използва преимуществото си. Зъбите му леко захапаха сочната й долна устна, докато той бавно изсмукваше сладостта от разтварящия се бонбон.

Това не продължи повече от няколко секунди, ала ефектът върху равновесието й бе опустошителен. Сега върху неговото лице имаше самодоволно изражение, щом най-сетне вдигна глава, а тя остана с омекнали колене.

— Знаеш ли, донякъде си права.

— К-какво?

— Бонбонът! — Деймън погледна към празното пликче, смачкано в юмрука й. Виждайки объркването в очите й, той се ухили. — Един бонбон не може да навреди, но със сигурност те кара да усещаш глад за още!

Съпроводена от лекия му смях, тя влезе в дамската тоалетна. Срещайки отражението си в огледалото, докато миеше лепкавите си пръсти, се усмихна, щом забеляза зачервените си от възбудата бузи.

За първи път осъзнаваше, че в подобни игри винаги Деймън ще е печелившият и изведнъж разбра, че не би искала да е другояче. Онова, което той не осъзнаваше, бе, че като му позволяваше да печели малките битки, тя се надяваше да се съхрани и да излезе победителка в последната схватка. Че такава ще има, не се съмняваше. Помежду им остана още много неизказано, още много натрупана горчилка и несигурност изкривяваха техните взаимоотношения. Искаше да има бъдеще с Деймън, изчистено от минали грешки, и единствено доверието един към друг можеше да се превърне в свързващия мост.

Подсушавайки ръце в книжната кърпа, Тара се обърна към вратата, несъзнателно изправяйки рамене в усилието си да се приготви за сблъсъка с Деймън. Когато излезе, той не се виждаше никъде. Бавно прекоси пространството до парапета насреща и се облегна, наблюдавайки забавените движения на тълпата под нея. Със зазоряването приливът на енергия, който Тара усещаше по-рано, изчезваше и тя вдигна ръка да заглуши една прозявка.

Почти заспиваше права, когато почувства как нечии ръце закачливо се притискат върху притворените й клепачи. Дори не реагира на устните, които, изглежда, жадуваха за гладката кожа между врата и рамото й. Тара не желаеше друго, освен здравите му ръце да я прегърнат, докато полагаше глава върху силната му гръд. Заглушавайки поредната прозявка, тя тихичко се засмя.

— Махни проклетите си ръце от нея!

С лек шокиран вик Тара се дръпна от ръцете, които я държаха, вперила невярващ поглед в тържествуващото лице на Франк Сайкс. Устата й пресъхна от страх, щом погледна покрай него към побеснелия мъж, стоящ на около метър от тях, с вид на разярен бик, готов за атака.

— Деймън, аз…

— Всичко е наред, скъпа — провлечено произнесе Франк, отмествайки бавно ръце. — Малори знае какви са отношенията ни.

Тара бе слушала хората да говорят, че им е причерняло от гняв, но никога досега не бе изпадала в подобно състояние. За миг пред очите й се спусна пелена, през която едва различаваше Франк. Изведнъж проумя как съвсем нормални хора могат да бъдат обладани от желанието да извършат нещо фатално. Трепереше от усилието да се въздържи и измърмори отговора си през стиснати зъби:

— Между нас никога не е имало нещо, което си струва да бъде споменато. Знаеш това не по-зле от мен!

Странно, никога не бе подозирала какъв чудесен актьор е Франк. Ако не знаеше как стоят нещата в действителност, дори тя щеше да помисли, че болката, която изкриви лицето му, е истинска. Не можеше да вини Деймън, че бе повярвал. С неговата пясъчноруса коса, леко разрошена от нервните движения на ръцете, и големите сини очи, разширени от наранена невинност, Франк бе съвършена картина на наскърбен мъж. За миг тези очи срещнаха нейните и тя потръпна отвратено. Деймън не можеше да види студенината в тях, нито отмъстителния блясък, прикрит бързо от сведените клепачи.

— Тара, ти не искаш да кажеш това — промърмори Франк и вдигна помирително ръка към нея, отпускайки я, щом тя рязко се отдръпна. — Знам, че се съгласих да почакам малко, преди да подадеш молба за развод, но, скъпа, усещам, че ще се побъркам. Не мога да понеса мисълта, че живееш с него, че споделяш леглото му. Нищо не заслужава подобно мъчение — дори парите. Изкарвам достатъчно от работата си тук и сигурно скоро ще ме повишат. Обещавам ти, че никога няма да си лишена от нещата, за които копнееш — дрехи, бижута. Дай ми възможност да ти го докажа, скъпа!

— Деймън, той лъже! — Тя се задъха, очите й гледаха обезумяло, докато търсеше лицето на Деймън.

Очите на Деймън я пронизваха, лицето му бе безизразна маска, която скриваше мислите му. После погледът му се премести към Франк и Тара заглуши ридание с опакото на ръката си. Деймън го гледаше свирепо, лицето му бе почервеняло, побледнелите му устни се разтвориха и оголиха зъбите му.

Всичко стана светкавично бързо — Тара едва видя кога Деймън се бе приближил и вече примигваше към проснатото на пода тяло на Франк. Жестът й към поваления мъж бе несъзнателен, но от напрегнатия начин, по който Деймън сграбчи ръката й и я повлече към асансьора разбра, че се е провалила напълно.

Пътуването до вкъщи бе същински кошмар. Когато пристигнаха и Деймън й нареди кратко да се прибере, тя с радост му се подчини. Така и не разбра как успя да се справи със стълбите. Превърнала се бе в кълбо от противоречиви емоции — гняв, болка, страх. Над всичко бе безсилието.

Това безсилие нарасна неимоверно през последвалия половин час, докато крачеше напред-назад из апартамента си. Беше се трупало през последните няколко седмици, когато всяко усилие от нейна страна да установи нормални взаимоотношения бе бързо осуетявано от Деймън.

Страхуваше се да насилва нещата, решителността й бе отслабена от нежеланието да предизвика неизбежния край. Припомняйки си колко добре се бяха разбирали през изминалата вечер, Тара усети горчив вкус в устата си, гърдите й се свиха от болезнено съжаление. Колко често се бе чувствала по този начин, откакто за първи път бе срещнала Деймън, помисли тя и затвори очи, притискайки слепоочията си, за да успокои пулсирането им.

Къде е той в момента? Прииска й се да изкрещи въпроса. Допирайки чело о хладното стъкло на прозореца, сви юмруци, потрепервайки от безсилна ярост заради обхваналото я чувство за несправедливост. Беше уверена, че той ще дойде при нея, за да я засипе с подозренията си. Присъствието му щеше да е добре дошло, осъзна тя. Всичко бе за предпочитане пред усилията й да охлади емоциите си, обикаляйки из стаите като звяр в клетка.

Пурпурни ивици нашариха небето, но тя бе сляпа за красотата на зазоряването. Мръщейки се към часовника, Тара забеляза, че от връщането им вкъщи бе изминал повече от час. Деймън не идваше! Мили боже, нима бе готов да повярва на лъжите на Франк, без да й даде възможност да се защити?

Настръхна и усети как я пронизва хлад, щом един заядлив глас дълбоко в съзнанието й зададе своя въпрос. А не е ли това едно справедливо възмездие? Божичко, нима това е агонията, която е преживял Деймън, когато тя бе предпочела да повярва на думите на Франк вместо на собствения си съпруг, решавайки, че е виновен, без да му даде възможност да обясни?

Да. Всички думи, които биха могли да изгладят техните отношения, бяха останали неизречени. Замалко не се препъна в нетърпението си да отиде при Деймън. Когато стигна стълбите, сърцето й биеше до пръсване. Влажната й длан се плъзна по перилата, но преди да може да забави крачка, усети как токчето на сандала й попада върху влачещите се гънки на полата й. С глух вик тя политна напред, изтъркулвайки се в купчина върху площадката.

— Какво по… — Ругатнята увисна във въздуха, щом Деймън коленичи до нея. — Тара, добре ли си?

Ридаейки, тя заудря с юмрук по дървения под:

— Той лъжеше… той лъжеше…

— Престани! По дяволите, ще се нараниш — измърмори Деймън и стисна ръката й, за да я спре.

— Ти не ми вярваш — изкрещя тя, съпротивлявайки се на усилията му да я привлече в обятията си. — Би повярвал на всеки друг, само не и на мен, дори на някой като Франк, когото презираш. Е, добре, аз пък се уморих да се боря със сенки. Не ме интересува повече, чуваш ли? Просто не ме интересува!

Лицето му не изразяваше никакви чувства, когато най-сетне успя да я прегърне. Изправяйки се на крака, той я понесе към стаята си и спря до леглото, за да я погледне.

Тара извърна лице към гърдите му. Не искаше да види намокрените й от сълзи бузи или да разбере колко нещастна се чувстваше в момента. Прегръдката му не й донесе успокоение, в очите му нямаше и капчица разбиране. Франк бе успял с отмъщението си, помисли тя, свита на кълбо върху леглото, където я остави Деймън.

Деймън бе излязъл бързо, сякаш не можеше да понася допира на тялото й до своето, и тя отчаяно се вкопчи във възглавницата му. Единствено нейните думи биха могли да опровергаят инсинуациите на Франк, ала от опит знаеше, че що се отнася до Деймън, думата й никога не бе достатъчна.

— Ето, вземи това.

Тара се сви от грубия тон, с който бе изречена командата, и извърна глава, за да погледне с празни очи капсулите, лежащи върху дланта му. Разпозна лекарството, което лекарят й бе предписал след злополуката. Припомняйки си благословения сън, който щяха да й донесат, тя не си направи труд да протестира. Преглъщайки задавено, най-сетне усети как те се плъзнаха надолу по свитото й гърло и изпи остатъка от водата, която Деймън държеше до устните й.

Апатично наблюдаваше как той отива към гардероба, отказвайки да нададе вика, който се надигна в гърлото й, щом видя какво взе да прави. Той набързо сгъна една риза и чифт джинси и ги постави в кожения куфар до леглото. После взе още една риза — от синьо-зелен фланелен плат. Преметна я върху ръката си и тръгна към телефона.

— Джеймс? Деймън е. Искам да приготвите и заредите хеликоптера колкото може по-бързо. Ще бъда на пистата след около час. Добре, благодаря.

Всичките й страхове се превръщаха в реалност и Тара затвори очи. Няма да плаче повече, закле се тя мълчаливо. Сълзите носеха облекчение, което не можеше да си позволи. Искаше да скрие болката в себе си, докато той си отиде, защото знаеше, че ако даде воля на чувствата си, ще го умолява да остане. Няма да го умолява, реши тя, ала не можа да се въздържи да не опита за последен път да стигне до него, разкъсвайки ужасяващата тишина помежду им.

— Къде отиваш? — Прошепнатият й въпрос прозвуча още по-немощно заради ефекта от лекарството.

— Заспивай, Тара.

Ако неговият глас издаваше нещо, тя може би щеше да се пребори с мъглата, сковаваща мозъка й. Но думите му бяха равни, лишени от емоция, не изразяваха никакво съжаление заради тяхната раздяла. Затваряйки още по-плътно очи, за да намали болката, Тара осъзна факта, че за Деймън тя се бе превърнала в минало. Ако изобщо я бе обичал, все още съществуваше вероятност да стигне до него, ала всичко, което ги е свързвало, бе физическото му желание. Предната вечер тя си бе въобразила, че в очите му отново припламва огън, щом я погледне, но явно бе видяла само каквото й се е искало.

С чувство на безнадеждност осъзна, че той бе успял в намеренията си. Вече се бе освободил от нея, духът й бе прогонен. Образът й повече нямаше да обитава бъдещето му, защото сега той беше този, който я отстраняваше от живота си. Гордостта му бе търсила възмездие, разчистване на старите сметки и сега вече можеше да я напусне без сянка от съжаление заради разбитата илюзия, каквато се бе оказал техният брак.

Прииска й се да потъне във вечен сън, за да не се събуди в свят без него. За миг се пребори с ефекта от лекарството, за да види само още веднъж, да запечата образа му в тези последни минути заедно.

— Недей! — Викът й проехтя в стаята, докато гледаше към него. Бе свалил ризата си и очите й с ужас се впиха в гърдите му, щом понечи да свали кожената връв от врата си. Ръцете му замръзнаха и проблясващият амулет се залюля, щом той вдигна стреснати очи към нея. Простенвайки като ранено животно, тя яростно поклати глава, преди да потъне в забравата на съня, за да не види как той отстранява и последната брънка, която ги съединяваше — свързващия амулет.

* * *

Тара сънуваше, че лежи върху туфите на своя планински връх със затворени очи заради блясъка на залязващото огнено кълбо в небето. Ръцете й бяха протегнати нагоре като при молитва. В съня можеше да се види как изглежда отстрани — сама в своето орлово гнездо, освобождавайки се от всички чувства, докато се сливаше с природата. Наподобяваше молитвеното дърво, гигантската юка, която мормоните бяха нарекли дървото на Исус заради протегнатите й нагоре клони. В този момент те бяха неделими, тъй като и тя се молеше да стане част от своя каньон, докато намери покоя, за който копнееше.

Не можеше да предотврати връщането към действителността, но щом отвори очи, от устните й се изплъзна изненадан вик и тя се надигна рязко. Това не беше сън. Беше тук, високо на платото, където бе идвала винаги когато искаше да уталожи мъката си и където само вятърът бе слушал тъжните й вопли.

Въздишката на вятъра отново понесе надалеч името, което толкова често бе произнасяла, издигайки сподавения й шепот към издължените сенки, смекчаващи контурите на изшилените върхове, къпейки ги като кралски особи в пурпурно и кървавочервено. В миг той се озова до нея, навеждайки се с протегната ръка.

Щом срещна очите му, бе обладана от чувство за безпомощност и несправедливост и в стремежа си да избегне докосването му, скочи на крака. Той бе взел любовта й и я бе отхвърлил, бе взел гордостта й и я бе стъпкал, а сега нахлуваше в най-съкровената й същност. Бе поливала тази земя със сълзите си и бе слушала как риданията й отекват в каньона. Сега споменът за него щеше да е навсякъде и тя нямаше къде да се скрие.

Залязващото слънце очертаваше над главата му златен ореол, както стоеше пред нея, и тя със сподавено възклицание извърна глава. Отправяйки решителен поглед напред, забеляза как цветовете на залеза багрят небето и тялото й се скова от напрежение, щом осъзна, че няма къде да избяга. Сигурно бе спала дълго, без да разбере кога бе пренесена в това последно убежище. Разбра, че вече е прекалено късно за обратен полет и запристъпва напред с колебливи стъпки.

— Защо ме доведе тук? — попита тя унило.

Чу стъпките му по скалата, докато я приближаваше.

— Помниш ли деня, когато прелетяхме над тази част от каньона?

Тара кимна, опитвайки се да пренебрегне топлината, идваща от него, и лекия му дъх, който опари врата й.

— Ти ми каза, че идваш тук, когато имаш проблеми, и че това е единственото място, където намираш покой. Спомняш ли си?

— Да, но бих искала да не съм ти го казвала — отговори тя троснато, доближавайки се до ръба на скалата в стремежа си да избегне неговата близост.

— Тара, дръпни се оттам!

Усети напрежение в гласа му и грубата му команда отприщи страховете й, задържани в тъмните дебри на нейното съзнание. Подчинявайки се, тя се учуди на собствената си инертност. Тялото й без колебание изкачи малкото възвишение, като действаше независимо от съзнанието.

Гласът й прозвуча равно, докато го успокояваше:

— Не се бой, Деймън, не възнамерявам да скачам.

Ръцете му я сграбчиха и яростно я разтърсиха, преди да я притисне в благословеното убежище на тялото си.

— По дяволите, не си прави шеги с мен! — Със здраво стиснати челюсти той я повлече след себе си, отказвайки да забави крачка. Тя се запрепъва по неравната земя, ала той не обърна внимание на протестите й и най-сетне спряха до следите от старо огнище. Тара едва сдържаше яростта си и търсеше начин да излее насъбралите се чувства. Когато той я обърна с лице към себе си, гръдта му се оказа естествена мишена и тя лудо го заудря. — Малка дива котка — измърмори той и като улови и двете й ръце, я принуди да седне на земята. — Няма ли да престанеш да се бориш с мен?

— Не! Само това ми е останало — извика тя и стана още по-агресивна, докато не почувства тежестта на тялото му върху своето. — Махай се от мен. Не те ли е страх, че може да се заразиш?

С отчаяно ридание извърна глава, опитвайки се да скрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Стегната здраво в прегръдката му, притисната от тежестта му върху каменистата земя, тя потрепера от чувствата, които я пронизаха от допира на неговото тяло.

Не би могла да понесе повече това мъчение. Близостта му проникваше през бариерите, които бе издигнала срещу болката, и почти го мразеше, задето отново я накара да изпитва чувства.

С крак все още върху бедрата й, той поохлаби прегръдката си, улови бузата й и я обърна към себе си.

— Тара, недей! — промърмори той, наведе глава и устните му едва докоснаха челото й. — Кажи нещо, скъпа.

— Защо? За да ме обвиниш пак, че лъжа? — Лицето й бе войнствено, докато търсеше неговото. Достатъчно съм наказана, реши тя. Това бе просто още един начин да й отмъсти, ала този път нямаше да успее.

Обвиненията, които искаше да му отправи, не идваха. Възпираха ги предизвикателните движения на ръката му, която ритмично докосваше слепоочията й. Измърмори протестиращо и отново се опита да избегне неговия допир, тъмните й очи пренебрежително блестяха.

— Не желая да говоря с теб и отказвам да слушам. Ти не удържа на думата си за последен път, Деймън.

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът му бе толкова внимателен, колкото и пръстите, които сега търсеха и напипваха пулса върху гърлото й.

През тялото й премина ток — колкото от дрезгаво произнесения въпрос, толкова и от допира му, и тя възнегодува, виждайки как линията на устата му доволно омекна.

— В болницата обеща, че няма вече да ме оставиш, а си отиваш. Аз… аз те видях да си прибираш багажа, тъй че не се опитвай да ме лъжеш.

— За твое сведение — приготвях топли дрехи за втория ни меден месец. В куфара ще намериш и твои неща.

— За какво говориш? — Едва произнесе стреснатия си въпрос, докато той навеждаше глава и устните му смениха ласките на ръката. — Деймън, престани! — Сякаш нищо не бе казала, неговите устни прокараха пламтяща пътека по бузата и се спряха в ъгълчето на устата. Вместо да стоят мирно, ръцете му нервно разкопчаваха блузата, с която я бе облякъл по-рано.

Отдръпвайки рязко глава, тя задъхано произнесе:

— Толкова ли си отчаян, та си готов дори да ме изнасилиш?

— Толкова съм отчаян, скъпа, че съм готов почти на всичко, за да те накарам да признаеш, че ме обичаш.

— Първо ще трябва да ме хвърлиш от скалата!

Деймън се засмя и сякаш размаха червена мантия пред разярен бик. Тя го зарита и впи нокти в него. Щом той се изви, за да се освободи от ризата си, дори го ухапа по рамото.

Чу го да се задъхва, но вместо да го възпре, атаката й имаше обратен ефект. Укроти я по-бързо, отколкото си представяше, че е възможно, и дишайки тежко, тя се озова под него. Ръката му хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си; потръпна, щом видя следата от ухапването върху рамото му.

— Не съм искала да те нараня — прошепна тя с разширени от ужас очи при вида на синината.

Повдигайки очи към неговите, Тара затаи дъх. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се, че в очите му открива повече, отколкото имаше там.

— Знам — измърмори той, повдигайки я, докато тя се сгуши в обятията му. — Аз също не искам да те нараня. О, господи! Толкова много те обичам… толкова много.

Не желаеше нищо повече, освен вкуса на устните му. Искаше да улови думите, които той току-що бе произнесъл, и да ги смеси със собствения си животворен дъх, за да не избягат никога. Ала когато той наведе глава към нея, вдигна ръка да го спре.

— За бога, Тара, смили се над мен! Не можем ли да забравим миналото и да започнем отначало? Знам, че имаш основание да не ми се доверяваш, но се кълна, че вече никога няма да те нараня.

— Искам да ти повярвам, Деймън, но как бих могла? Съвсем наскоро ти ми призна, че не изпитваш към мен друго, освен физическо влечение. Как да съм сигурна, че ти самият вярваш на думите си?

Със сподавено възклицание той се отдръпна от нея и дълго остана смълчан, взирайки се в потъмняващото небе с блуждаещи очи. Когато заговори, тя се напрегна и загърна блузата си, опитвайки се да се успокои.

— От нощта, когато ти за първи път заспа в обятията ми — прошепна той, — твоята магия започна да действа. Не бих признал дори пред себе си колко много държа на теб. Опитът с Шейла така ме бе попарил, че се страхувах да се доверя на чара ти. Когато се върнахме от медения месец, аз бях толкова пленен от теб, че всичко, което ме интересуваше, бе как да те запазя завинаги. Не ти казах за кашата с развода, защото… се боях.

— Боял си се? Как може истината да те плаши? — извика тя и захапа силно долната си устна, за да успокои треперенето й. — Нямах ли право да знам?

— По дяволите, тогава не разсъждавах трезво. Когато адвокатът ми се обади, разбрах, че съществува вероятност все още да съм свързан с Шейла по закон. По-късно научих, че след като Сайкс се свързал с нея, тя платила за унищожаване на доказателствата за развода ни в Мексико. Добирането до истината можеше да продължи с месеци. А аз не можех да понеса мисълта да живея далеч от теб и ти да си мислиш, че може и да не си моя жена. Не разбираш ли? — извика той и се обърна към нея с измъчен поглед. — Опитах се да се предпазя от страха да те загубя, като те държах в неведение.

Припомняйки си с нов прилив на гняв агонията, преживяна в миналото, Тара поклати глава.

— О, Деймън — извика, — нима не си знаел, че аз щях да живея с теб, докато откриеш истината? Ти не повярва на любовта ми към теб и резултатът бе, че преживях една кошмарна година, мислейки… мислейки, че ти живееш с Шейла. Мислех си, че след като си я видял отново, си открил, че бракът ни е грешка. Тя ми каза, че се обичате.

— Единственото нещо, което обичаше в мен Шейла, бяха парите, спечелени от мен, след като се разделихме. Нейният любовник я разбра що за стока е, преди да му окачи примката на врата, и тя си мислеше, че ще успее да убеди съда, че не сме се развеждали, а после да поднови иска за развод, за да получи тлъста издръжка. Казах й да говори с адвоката си и да ми представи в писмен вид сумата, която очаква да получи, а аз ще я удвоя, ако признае развода.

— Тогава защо толкова искаше да ми отмъстиш?

— Без доверието, което трябваше да имам в теб, аз позволих обвиненията на Шейла да пуснат корени в съзнанието ми. Тя не пропускаше възможност да ме убеждава, че моята съпруга дели леглото с друг мъж, докато мен ме няма. Когато ти ме видя отново, лицето ти пребледня и очите ти потъмняха от отвращение. После ми каза, че искаш да се разведеш и да се омъжиш за Сайкс и аз…

— О, господи! — изпъшка тя и постави глава върху свитите си колене. — Исках да те нараня по същия начин, както ме бе наранил ти, Деймън. Мислех, че Франк ми е приятел, но помежду ни не е имало нищо друго — никога. Само ако ме беше взел със себе си… — прошепна тя тъжно и когато повдигна глава, по клепките й блестяха сълзи.

Деймън се пресегна да ги изтрие.

— Адвокатите ми ме посъветваха да не се връщам, докато не получим доказателства за развода, или ако издирването не успее, да изчакам, докато отново поискам развод. Боях се, че някои непочтени вестници могат да се нахвърлят върху теб и да те окалят с лъжите си. Дотогава никой не знаеше, че съм се оженил повторно и трябваше да съм сигурен, че ти и Кен ще останете настрана от тази история. Това беше единственият начин, по който можех да ти покажа колко много държа на теб.

— И въпреки всичко, което ми казваш сега, ти си мислил как да ме защитиш! О, скъпи! При тези обстоятелства не те обвинявам, че си ме намразил. Не знам как изобщо си събрал сили да се върнеш при мен, след като аз отказвах да говоря с теб и дори не четях писмата ти.

Дълго двамата не откъсваха очи един от друг. Когато той проговори, във вените й се разля блажена радост.

— Животът ми без теб бе бавна смърт.

Със сподавен вик тя се хвърли към него.

— Никога няма да има друг, освен теб! Обичам те, Деймън. От деня, когато окачих свързващия амулет на врата ти, аз вече бях твоя телом и духом.

— След кавгата вчера, когато ти най-сетне успя да налееш в дебелата ми глава, че искаш мен, а не Сайкс, аз реших да те доведа тук — най-подходящото място да поговорим. Възнамерявах да те моля да ми дадеш време, за да спечеля любовта ти, която мислех, че съм изгубил заради своята жестокост. Щом видях израза върху лицето ти, когато понечих да сваля амулета, най-сетне проумях, че макар и да не го заслужавам, сърцето ти все още ми принадлежи.

Лека усмивка изви устните на Тара, щом осъзна до каква степен Деймън я разбираше. Прегърна го силно и го задърпа надолу, докато и двамата легнаха на земята.

— Люби ме, Деймън — прошепна тя, очите й искряха нежно. — Люби ме!

Този път те забравиха всякакви задръжки. Бързо свалиха дрехите си, за да усетят успокояващата сигурност от допира на голите тела.

— Завинаги, Тара. — Деймън се надигна над нея, за да я обладае, страстта му бе примесена с тръпчива сладост.

— Завинаги — отвърна тя и се повдигна, за да посрещне устрема на тялото му.

Стоновете им се понесоха из въздуха, подхванати от вечните ветрове, заедно с телата се сливаха и душите им, докато двамата се превърнаха в едно цяло и станаха неделими. Докато изкачваха най-високия връх на насладата, символът на отмиращия ден потъна в небето, изпращайки им последните си лъчи, а свещеният свързващ камък заблестя в червено като любимия каньон на Тара.