Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Family Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 69гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2011)
Корекция
varnam(2014)
Форматиране
in82qh(2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Съдбовно завръщане

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Димка Господинова

ISBN: 954-439-350-1

История

  1. —Добавяне

Глава V

Кати докосна стената на басейна, обърна се плавно под водата и се отблъсна. Плуваше бързо и така се освобождаваше от натрупаната през деня умора.

Люк се бе върнал тази сутрин, изглеждаше мрачен и потънал в тягостни мисли. Влезе направо в новия си кабинет, в съседство с този на Кати, и незабавно почна да дава нареждания. Кати и Лиз нямаха време да отидат на обяд, защото трябваше да се справят с огромен куп задачи, които той им беше стоварил.

Надвечер все още имаше малко работа, която трябваше да бъде свършена, но не бе нужно Кати да остава в кабинета си. Можеше да се справи и в домашна обстановка. От покоите на Джъстийн бе пристигнала кралска заповед: госпожа Джилкрайст даваше официална вечеря за членовете на семейството в дома си. Трябваше да присъства целият клан Джилкрайстови и Кати.

Тя никак не обичаше тези „семейни“ вечери. Нямаше как да бъде заобиколен фактът, че определено не принадлежи към семейството. И твърде често й се налагаше да играе ролята на миротворец сред прекалено темпераментните Джилкрайстови.

Кати се отдаваше изцяло на ласкавата прегръдка на водата и се радваше на чувството на свобода, което я обземаше. Облицованата с огледала зала, в която беше басейнът, бе долепена до задната стена на имението на Джъстийн. Преди господарката на дома да заповяда да се построи покрития със сини плочки басейн, това бе парник. Много от екзотичните топлолюбиви растения все още стояха наредени покрай стените и цъфтяха буйно в благоприятната за тях влажна среда.

Джъстийн плуваше всяка сутрин точно в седем часа — това бе ритуал за нея. Басейнът оставаше безлюден през останалата част на деня, а в пет следобед идваше Кати. „Това е едно от преимуществата да се работи за Джъстийн Джилкрайст“ — помисли си тя. Не можеше да си представи какво щеше да прави, ако я лишаха от следобедното плуване.

В дните, когато напрежението й идваше твърде много, Кати яростно пореше водата по два часа. В такива моменти плуваше до пълно физическо изнемогване, енергично разбиваше водата до бяла пяна и правеше дължина след дължина. Когато излезеше от басейна, краката и трепереха от умора.

Днес обаче не бе такъв ден. Просто се наслаждаваше на приятното чувство, което й доставяше допирът с водата. Изведнъж истината я озари, ярка като светкавица, и я изпълни с дълбоко удовлетворение — бремето по спасяването на корпорацията „Джилкрайст“ най-сетне бе свалено от плещите й. Цялата отговорност бе прехвърлена на Копелето. Тя можеше да си позволи да си почине, въпреки че през следващите шест месеца щеше да бъде робиня на новия си господар.

Стигна края на басейна, хвана се с две ръце за стената и се оттласна нагоре, за да седне на ръба, пръскайки вода около себе. Но щом видя кой стои пред нея, щеше да падне обратно във водата от изненада.

Морийн Джилкрайст, внушителната снаха на Джъстийн, се беше надвесила над Кати. Зад гърба й стояха съпругът й Хейдън, чичо на Люк, и двете им деца Идън и Дарън.

— Ето къде си била, скъпа — усмихна се Морийн. — Ние току-що идваме. Търсихме те и госпожа Игърсън предположи, че може да си тук, в басейна.

Лелята на Люк не беше Джилкрайст по рождение, но със сигурност се вместваше в стандартите на клана по отношение външността и маниерите си. Мъжете от семейството явно предпочитаха високи тъмнокоси жени с едро телосложение. Морийн притежаваше и традиционния за тях вкус към черния цвят.

Мрачната вечерна рокля, която бе облякла, се превръщаше в драматично послание благодарение на тежката огърлица от кристал и оникс на шията й. Наскоро боядисаната й черна коса бе подстригана късо — модерно и изискано.

— Здравейте — каза Кати и учтиво се усмихна на братовчедите на Люк, Идън и Дарън. — Радвам се, че ви виждам.

— Нямахме избор — обади се Хейдън мрачно.

Той бе типичен Джилкрайст, висок и аристократичен, въпреки че наближаваше шестдесетте. Напоследък бе напълнял малко, но това само придаваше на фигурата му по-голяма солидност. Пълнотата изобщо не можеше да намали впечатлението, оставено от брилянтно зелените му очи и патрицианските черти.

Хейдън не отговаряше на личната представа на Кати за преуспял човек на изкуството. Но, от друга страна, за един Джилкрайст по природа бе невъзможно да прилича на бохем. Вроденото им чувство за драматичност забраняваше такива прости житейски неща като размъкнати панталони, зацапани с боя, и рошави бради. С добре скроения си черен костюм Хейдън приличаше по-скоро на председател на управителния съвет на преуспяваща корпорация. Или на елегантен вампир от доброто старо време.

— Майка ми призова цялото семейство, сигурен съм, че вече знаеш — продължи Хейдън.

Само една почти недоловима нотка във внимателно подбрания му тон издаваше дългогодишното неодобрение и огорчение, които той изпитваше към Джъстийн. Това, че тя никога не го оцени като художник, открай време не му даваше мира. Целият успех, на който се радваше сред артистичното братство, не успя да компенсира този факт.

— Както разбирам, тази вечер ще приветстваме блудния син, завърнал се в лоното на семейството — добави Хейдън. — Той най-сетне благоволи да поеме задачата по спасяването на задниците ни, нали така?

— Поне на теория е така — каза Кати и почна да се бърше с хавлията.

Както винаги, присъствието на много Джилкрайстови около нея я караше да се чувства неудобно. Те я бяха заградили в кръг — високи, мрачни, с вид на хищници.

Дарън — чернокос, зеленоок и изтънчен като всички останали членове на клана — се отпусна с неподправена елегантност в едно кресло край басейна. Носеше графитеносиво модерно сако и тъмносин панталон, които подчертаваха аристократичния му външен вид.

Напоследък Дарън управляваше ресторанта „Джилкрайст“ в Лейк Юниън, най-новото разширение на корпорацията. Известното елитно заведение процъфтяваше под умелото му ръководство. Дарън показваше нюх към работата и знаеше, че се справя добре. Беше му криво, че Джъстийн не призна очевидния му талант и го лиши от привилегията да стане неин наследник начело на империята. Бе едва на двайсет и седем години, но очите му вече бяха докоснати от изражението на горчивина и дори на отчаяние.

Той се усмихна на Кати с унила чаровност, наблюдавайки я как бърше водата от краката си. Погледът му обхвана яркосиния й бански и се спря там, където еластичната тъкан бе високо изрязана над стройните бедра. Тя побърза да загърне хавлията около кръста си. В очите на Дарън нямаше нищо повече от обичайния мъжки интерес, но се чувстваше неудобно под проницателния му поглед.

— Как си, Кати? Какво е усещането, когато си подчинена на Копелето? — запита той с подозрително нехайство.

Сама не знаеше защо внезапно реши да защитава Люк. Може би просто защото по природа винаги бе на страната на атакувания.

— Твърде прилично, в интерес на истината. Вече усещам промяна в организацията. По мое мнение компанията „Джилкрайст“ е в добри ръце.

— Добре ще е, ако наистина е така — промърмори Идън. — Заложено е огромно състояние.

Тя бе с три години по-възрастна от брат си, но разликата бе почти незабележима. Точно както при Джъстийн, Идън имаше черти, които ясно подчертаваха синята й кръв. В комбинация с високата и елегантна фигура те й гарантираха външен вид, който щеше да остане неподвластен на времето до деня на смъртта й. Носеше черна копринена рокля, плътно прилепнала по тялото, и сребърно колие на врата си. Гарвановочерната й коса се спускаше до раменете като на вампир, взет от класически филм на ужасите. Приликата се засилваше от кървавочервеното червило на устните и извитите й лакирани нокти.

Внучката бе наследила част от таланта на баба си Джъстийн, поне по отношение на усета към числата. Тя работеше като главен счетоводител на компанията и се занимаваше с всички сметки, разходи и плащания в „Джилкрайст“.

Кати си спомни насмешливата диагноза на Лиз и повторно огледа изящната фигура на Идън. Не страдаше от анорексия, това бе очевидно, но несъмнено бе отслабнала твърде много напоследък. Откакто се беше развела преди половин година, в очите й се беше появило някакво необичайно изражение на преследвано животно.

„Поредното поколение неудовлетворени Джилкрайстови“ — помисли си Кати. Мрачната им емоционалност определено се предаваше по наследство.

Но това генетично обяснение не важеше за Морийн. Кати знаеше колко усилия положи тя, за да бъде идеалната снаха, и все пак в края на краищата талантът на съпруга й бе сметнат за оскърбителна екстравагантност, а децата й бяха безцеремонно пренебрегнати от Джъстийн.

— Изглежда баба все още отказва да разгледа възможността да продадем част от дяловете на компанията — обади се Идън разтревожено.

— Не желае дори да чуе за това — каза Кати, като свали плувната си шапка и разтръска коса.

— На стари години се превърна в глупачка — констатира Морийн. — Най-малкото, което трябва да направим, е час по-скоро да се освободим от двата губещи ресторанта. Не можем да си позволим нови загуби, каквито понесохме тази година. Ти обясни ли й това?

— Да, предложих й да си помисли дали да не ги продадем — отговори Кати с равен глас.

— Но не успя да я убедиш — недоволно измърмори Морийн. — Мислиш ли, че Копелето ще има по-голям успех от теб?

— Дори не съм сигурна, че ще се опита — каза Кати. — Нямам представа какви са плановете на Люк. За момента ми е известно, че събира информация и запознава хората с факта, че на кормилото има нов човек. Той е тук едва от два дни, както знаете.

— За това време би трябвало да усети, че само три от петте ресторанта „Джилкрайст“ носят печалба — с цинична усмивката се обади Дарън. — И че „Джилкрайст Гумей“ бързо потъва в блатото.

Кати го погледна и се запита дали знае, че Люк ще отмъкне „Пасифик Рим“ като хонорар, ако спаси компанията от фалит. „По всяка вероятност все още не му е известно“ — прецени по изражението на лицето му. Е, тя би била последният човек, който ще го уведоми за тази новина. Джъстийн да се справя сама. Или пък самият Люк. Той поне със сигурност не се свенеше да изразява същинските си намерения.

— Извинете ме, но трябва да се преоблека за вечеря — промърмори Кати. — Ще останете да нощувате тук, нали правилно съм разбрала?

Хейдън кимна.

— Бяха ни разпределени обичайните стаи на горния етаж. — Той присви очи. — Не съм сигурен, че ми харесва идеята Люк да влиза в семейството и в бизнеса ни по този начин. Това е риск. Той е неизвестна величина.

— О, не бих казала точно това — усмихна се Кати. — Той има много общи черти с повечето от вас. Мисля, че имаме причини да се надяваме, че компанията „Джилкрайст“ ще оцелее под неговото ръководство. Каквото и да говорите за Люк, той си разбира от работата, когато става въпрос за ресторантския бизнес.

— Това, което настоявам да науча — добави Идън студено, — е защо Копелето най-сетне реши да се присъедини към нас?

— Може би просто е решил, че е дошло време да изследва корените си — отвърна Кати с ведър глас.

— Как не — измърмори Дарън скептично. — Този тип нахълтва внезапно в живота ни след толкова години, защото е развил болезнена любов към семейните връзки. Ако вярваш на това, мога да ти разкажа още някоя басня.

— Ясно, че присъствието му тук е заради предложението на Джъстийн да застане начело на компанията „Джилкрайст“ — тържествено промълви Морийн. — Но за мен е тайна защо тази жена отказва да види очевидното. В семейството има достатъчно способни хора, от които можеше да избере своя заместник. По дяволите, та ние бяхме лоялни с нея през всичките тези години!

Идън изкриви ярко начервената си уста.

— Тя се опита да съблазни Люк да поеме „Джилкрайст“, още когато жена му и родителите му загинаха преди три години. През цялото време е знаел, че само да се появи на входната врата, и тя ще му поднесе всичко на тепсия. Но защо е решил да направи това точно сега, когато компанията „Джилкрайст“ е в най-лошото положение от самото си създаване?

— Добър въпрос — обади се Дарън. — Защо наистина? Ако е бил достатъчно умен, щеше да се върне при нас отдавна, още докато нещата бяха розови.

Сборището от магьосници се обърна към Кати и я изгледа обвинително с изумрудените си очи, сякаш очакваше тя да измисли подходящото обяснение. Тя се усмихна мило и тръгна към изхода.

— Както вече казах, трябва да се преоблека.

— Отмъщение — промълви Хейдън със зловещ глас.

— Моля? — попита Кати, като се изкашля с недоумение.

— Затова е тук — кимна Хейдън, сякаш убеждавайки самия себе си. Той се взираше в спокойната повърхност на басейна, сякаш черпеше от там истинността на предсказанията си. — Брат ми Торнтън никога не прости на Джъстийн, че не одобри избора му на съпруга. Торнтън е предал омразата си на Люк. И сега пред Копелето се открива прекрасна възможност да отмъсти за родителите си. Той е тук, за да срине компанията „Джилкрайст“ до основи.

Кати си помисли, че в това семейство винаги подбират най-неподходящите думи.

— „Джилкрайст“ загиваше и без него — каза тя припряно.

— Но вероятно все пак щеше да оцелее — бавно произнесе Морийн и спря поглед върху съпруга си. — Е, може и да сме загубили един-два ресторанта. Ще се наложи също така да забавим някои от непосредствените планове за разширяване на компанията, ще реорганизираме нещата в „Джилкрайст Гумей“, но така или иначе всичко щеше да се оправи. Накрая Джъстийн щеше да се убеди, че имаме право. Тя не е глупачка, за да не го види.

— Права си — подкрепи майка си Идън и я изгледа замислено. — Люк знае, че сме навлезли в дълбоки води, но освен това му е известно, че сме доста добри плувци. Ако е искал да ни убеди, че вече сме потънали, точно за това е дошъл — да ни го каже като вътрешен човек.

— Отмъщение е точната дума — намеси се и Дарън. — Това е единственото логично обяснение. Мамка му. Джъстийн лично му натиква в ръцете въжето, с което ще обеси цялото ни семейство.

Кати се изуми от бързината, с която целият клан за броени секунди достигна до еднакво мнение.

— Чакайте малко. Сигурна съм, че Джъстийн е наясно с нещата, които върши. Тя никога не би го поканила тук, ако имаше и най-малкото съмнение, че той умишлено ще се опита да причини вреда на компанията, камо ли да я разруши. Знаете какво означава „Джилкрайст“ за нея.

— Освен това знаем, че отчаяно иска някой да я замести — каза Хейдън. — Желанието да стори това сигурно я е заслепило за истинското състояние на нещата.

— Не смятам, че това е причината — настоя Кати твърдо.

— Не се засягай, Кати, но проблемът ти е, че винаги виждаш нещата само от хубавата им страна — намеси се Идън. — Понякога си изключително наивна.

— Е, ти поне знаеш, че съм такава — промълви Кати, а в гласа й се прокрадваха нотки на раздразнение.

Идън премигна, очевидно изненадана от резкия отговор на Кати, която винаги беше самото спокойствие. После присви очи.

— За бога, да не се каниш да ми напомняш за Нейт Атууд? Кога най-сетне ще проумееш, че ти направих услуга, като се омъжих за него? Бъди благодарна, че не беше ти на моето място.

— Благодарна съм — отвърна Кати. Но това не означаваше, че й беше простила или забравила собственото си унижение. От това, че е имала погрешна представа за същността на Нейт, не й ставаше по-леко. Чувството, че е била използвана, засилваше обидата й.

— Да забравим това — спокойно каза Дарън. — Скоро всички ще разберем какво е намислил Люк. — Той се усмихна на Кати. — Ще се видим в покоите на Джъстийн в седем, нали?

Кати кимна и се измъкна през вратата. Винаги с голямо облекчение се спасяваше, от цялото сборище Джилкрайстови.

Докато вървеше към къщата си, Кати си спомни забележката на Хейдън, че Люк се е върнал, за да срине компанията „Джилкрайст“ до основи. „Може би трябва да облека спасителна жилетка за вечерята?“ — усмихна се в себе си.

 

 

Кати чу звънеца на входната врата тъкмо когато се опитваше да вдигне ципа на тюркоазната си рокля. Намръщи се на отражението си в огледалото, защото предполагаше кой може да е посетителят.

— Аз ще отворя! — извика Мат от кухнята, където си подготвяше уроците, разположил учебниците по масата.

— Благодаря. — Тя разреса сръчно косата си, повдигна кичурите над едното ухо и си сложи малък, златен клипс. След секунда чу познатия плътен глас в дневната.

— Здрасти, Мат — поздрави Люк непринудено. — Нали ще кажеш на сестра си, че съм дошъл да я взема за вечерята? Прецених, че не ми се иска да влизам сам в онази стая, пълна с акули.

— Не те обвинявам — засмя се Мат. — Кати казва, че когато Джилкрайстови се събират, се изнервя до крайност.

— Така ли?

— Обаче ги нарича сборище от вещици и магьосници, а не акули.

— Мат! — извика Кати от спалнята. — Млъквай!

— Шефът ти е тук, Кати — отвърна й Мат. — Казва, че е дошъл да те води на вечеря.

Кати тихо изстена, като видя в огледалото как бузите й пламнаха. „Хлапашка му работа, да вземе тази официална бизнес вечеря за романтична среща.“ Обу си обувки с изключително високи токове и с нежелание излезе от стаята.

Не беше изненадана от вида на Люк. Той бе опасно елегантен, облечен в черен смокинг, черен панталон и снежнобяла риза. Гарвановочерната му коса блестеше, лъскава от светлината, а зелените му очи гледаха хладно и съзерцателно. Кимна одобрително на вида й.

— Много добре — измърмори, докато й помагаше да си облече палтото. — Не забравяй да си вземеш и ореола с крилцата. Сигурно ще ти потрябват тази вечер, ако трябва набързо да се спасяваш от вещерското сборище.

— От години съм свикнала да се оправям с Джилкрайстови. За това не трябват ореол и крила. Нужни са само камшик и юзди.

— Успокой се. И не казвай, че не съм те предупредил — усмихна се Люк и смигна на Мат съучастнически. — Не се тревожи за сестра си. Когато вечерята свърши, ще я върна обратно тук.

— Няма проблеми! — ухили се Мат. — Не стой до късно, Кати. Утре си на работа.

— Не се бой. Няма да остана повече от абсолютно необходимото. — Кати направи гримаса. — Съжалявам, че не мога да се извиня с вечерен час. Щеше да е съвсем прилично обяснение за желаното прибиране.

— Хубаво е да излизаш с жена, която гори от нетърпение да прекара предстоящата вечер интересно и приятно — сухо отбеляза Люк. — Хайде, да тръгваме. — Хвана я подръка и я изведе навън.

— Нямаше нужда да идваш да ме вземаш — обади се тя, когато й отваряше предната врата на черния си ягуар. — Обичам да вървя пеш. Тук си го позволяваме.

— Не ме притеснява безопасността ти. Мисля за собствената си изгода. Както вече споменах пред Мат, аз съм човекът, който тази вечер се нуждае от придружител.

Тя го погледна с любопитство как пали двигателя.

— Не мога да повярвам, че се страхуваш от роднините си.

— Аз не се боя от тях. Просто не горя от желание да прекарам цялата вечер, заобиколен от вещици и магьосници.

Кати се почувства ужасно засрамена.

— Мат не трябваше да ти споменава за това. Аз… преувеличих. Това бе само глупава шега. Със сигурност не съм искала преднамерено да обидя…

— Остави това. Вече ти казах веднъж, че не те бива да лъжеш, Кати. Искам честно да ми кажеш мнението си по един въпрос: според теб кой от сборището Джилкрайстови има полза да краде от собствените си предприятия?

Кати го изгледа с нямо удивление. После се намръщи.

— Все още ли си на това мнение?

— Повече от всякога. — Ягуарът зави към светлините на голямото имение. — Нещо става в компанията.

— Невъзможно е, Люк. Никой от фамилията не би сторил подобно нещо.

— Инстинктивно усещам, че саботажът е дело на вътрешен човек. Ако и през следващия месец не можеш да откриеш кой е виновникът, ще направя пълно разследване на делата на компанията.

— Боже мой! — възкликна Кати, наблюдавайки профила му. — И как ще се справиш с тази работа, без да вдигаш шум?

— Ще наема външен компютърен следовател. Познавам такъв специалист, с това си вади хляба. Сам щях да проведа разследването, ако имах време, но съм прекалено зает да гася огъня, обхванал от всички страни компанията. Не мога да се заровя в компютъра, за да хвана виновника.

— Да, но аз не вярвам, че това е човек от семейството или от ръководството дори. Надявам се да запазиш недоверието към своите роднини — каза тя напрегнато. — Ако другите Джилкрайстови усетят, че ги подозираш в такава измяна, ще бъдат много уязвени и… ще се ядосат.

— И какво от това?

Кати повдигна очи към небето в израз на отчаяние.

— От теб се очаква да застанеш начело на вещерското сборище… исках да кажа, на клана. Трябва да се сработиш с останалите членове на семейството. Докажи им, че не си техен враг, Люк. Това е твоето семейство.

— Прекалената ти сантименталност няма да те доведе до добро, Кати.

— По-добре да сгреша, като се поддам на сантименталност, отколкото да се превърна в безчувствен, студенокръвен и груб тип.

— Такова ли е мнението ти за мен?

Кати се поколеба. После кротко каза:

— Мисля, че се правиш на такъв. След онова, което се е случило преди три години, си решил, че така ще е по-безопасно за теб. Люк, знам какво си преживял, разбирам какво е усещането, повярвай ми!

— Наистина ли?

— Не ми се подигравай. Мислиш ли, че не ми е известно колко голямо е изкушението да се скриеш навътре в черупката си, без да се интересуваш от нищо? Аз не можах да го сторя, защото трябваше да се грижа за Мат. А ти имаш семейство, което сега разчита на помощта ти. Време е да излезеш от черупката си и да действаш като мъж със семейни задължения. Ти си Джилкрайст, Люк, и останалите Джилкрайстови са зависими от теб.

Изражението на лицето му бе ледено и ехидно.

— Защо ми е да поемам отговорност за вещерско сборище?

— Защото ти си един от тях.

— Не, не съм един от тях. Аз съм копелето на семейството, нали не си забравила?

— Ти не ми даваш възможност да го забравя — каза Кати напрегнато.

Люк замлъкна за миг.

— Дали Джъстийн ще каже на останалите, че имам намерение да взема „Пасифик Рим“ като хонорар за спасяването им?

— Нямам представа.

 

 

Джъстийн беше им го казала. Враждебността, с която бяха посрещнати при влизането в гостната, бе повече от осезаема.

Хейдън и Морийн подхванаха въпроса директно, още докато госпожа Игърсън сервираше шерито.

— Наистина си хладнокръвно копеле, Люк — изръмжа Хейдън. — Чудя се какво ли би казал баща ти, ако можеше да те види.

— Баща ми никога не би приел да се върне обратно при вас, камо ли да работи за вас — отвърна Люк. — Това е известно както на мен, така и на теб.

— Но ти нямаш право да вземаш най-печелившия ни ресторант! — извика Морийн вбесено. — Това е семеен бизнес.

— И Кати все това ми повтаря.

Люк взе чашата си и отиде до прозореца. Остана там, изолиран и уединен, докато кланът продължи да го атакува. Джъстийн изглеждаше учудващо силна и царствена във вечерната си черно-сребриста рокля. Внимателно наблюдаваше как членовете на семейството й се надпреварват да изразяват негодуванието си към Люк.

— Не е честно! — яростно твърдеше Идън. — Това е несправедливо. На първо място, ти не заслужаваш да бъдеш приет отново сред нас. И със сигурност нямаш право да идваш в ролята на платен консултант.

— Ако не ви харесва, наемете си някой друг специалист, на когото ще давате пари — отпи Люк от чашата си и отново впери поглед в сенките отвън.

— Правиш го, за да отмъстиш за онова, което са преживели родителите ти преди трийсет и седем години, нали? — свъси вежди Дарън. — Защо просто не си го признаеш?

Търпението на Кати се изчерпа.

— За бога, спрете! Прекратете всички тези обвинения! — намеси се тя решително. — Люк се съгласи да помогне за спасяването на компанията „Джилкрайст“. Нека му дадем шанс да го стори.

Всички са обърнаха към нея, а очите им опасно проблясваха.

— От това, което ни каза баба — почна Идън, — разбрахме, че той е тук само защото ти си го убедила да се върне. Ти ли беше тази, която му предложи вместо хонорар да вземе ресторанта „Пасифик Рим“?

Кати здраво стисна столчето на чашата с шери.

— Не, не бях аз — съумя да запази гласа си спокоен. — Никой не му го е предлагал. Той просто ни уведоми, че ще го вземе вместо хонорар. Това е част от сделката, която Люк сключи с Джъстийн.

Морийн се намръщи.

— А каква е твоята роля в цялата история, Кати? Трябва да отбележа, че напоследък ти определено си много вътре в нещата. Мислех, че задълженията ти се свеждат до това да си лична секретарка на Джъстийн. А не да се държиш като член на семейството.

Люк се обади със студен глас от прозореца, прозвучал като меч, който разряза мърморенето и ръмженето на останалите.

— Достатъчно, Морийн! Това важи и за всички останали. Показахте си ноктите.

— Какви ги приказваш? — намръщи се Хейдън.

— Предупреждавам ви да оставите Кати на мира. Тя не ви е изкупителна жертва. Кати вече не работи за Джъстийн. Сега е моя лична секретарка. Това означава, че нейните проблеми вече са моя отговорност и тя ще се отчита единствено пред мен и пред никой друг. Ясен ли съм?

Всички, включително и самата Кати, го гледаха шокирани. От години никой не си беше направил труда да я защити. Обикновено тя беше тази, която се притичваше на помощ и спасяваше другите.

— Но тя винаги е работила за баба ни — най-сетне отрони Дарън. — Още откакто постъпи в компанията, от първия си работен ден.

— Да, но сега вече работи за мен — настоя Люк с опасно кротък глас. — Това също е част от сделката, която сключихме с Джъстийн.

Стаята потъна в мълчание. Кати усети острите погледи, с които я пронизаха Идън и майка й. Сигурна беше, че двете жени правят много интересни умозаключения в момента.

— Надявам се, вече сте готови да вечеряме — каза Джъстийн. Тя стана от креслото си с видимо чувство на триумф и се облегна на ръката на Хейдън. — Хайде да отиваме в трапезарията!

Всички я последваха.

Това далеч не беше най-приятната вечер на семейство Джилкрайст. „Всъщност — каза си Кати, — това определено е една от най-неприятните вечери, на която съм присъствала изобщо.“ Семейството непрекъснато атакуваше, отдръпваше се, прегрупираше се, предизвикваше — отново и отново. Люк седеше невъзмутим под обсадата и не отстъпваше нито педя назад. През повечето време изглеждаше отегчен. Настроението на Кати непрекъснато се влошаваше.

Най-сетне дойде краят на вечерята. Поднесоха им тънки резени сирене и лимонов мус. Независимо от потиснатостта си, Кати лекичко се усмихна, когато кланът се изнесе в дневната на съвещание. Краят вече се виждаше. Скоро щяха да поднесат кафето и тогава тя щеше да е свободна да си ходи.

Дарън й се усмихна с някакво подобие на съчувствие и дойде при нея, носейки пълна с кафе чаша с позлатен ръб.

— Приличаш на човек, който отчаяно се нуждае от глътка свеж въздух — каза той и кимна към френските прозорци. — Какво ще кажеш да излезем навън за малко?

— Добре — изправи се Кати.

Винаги се беше разбирала с Дарън и сега му бе благодарна, че прояви този приятелски жест към нея. Остави чашата си и го последва.

Люк разговаряше с Хейдън, но вдигна поглед, когато Кати и Дарън излязоха на терасата. Тя дори почувства как погледът му изгаря гърба й, докато се скри зад стъклената врата. Потръпна, но не беше само от хладния нощен въздух. Инстинктивно съзнаваше, че Люк е недоволен от постъпката й.

— Така… — Дарън направи жест, сякаш избърсва пот от челото си. — Падна бомба в семейството. Джъстийн наистина ги умее тия неща. Никога не съм допускал, че ще го подмами да се върне. Татко ми е разказвал, че когато чичо Торнтън избягал със секретарката си преди много години, баба заръчала никога вече да не се мярка пред очите й. Нито той, нито лекомислената му съпруга, нито децата им — докато била жива, не искала да ги види. Баща ми твърди, че чичо Торнтън отговорил в смисъл, че тези условия напълно го устройват.

Кати стисна парапета от тиково дърво.

— Джъстийн сигурно не е била на себе си от яд. Знам, че се е чувствала ужасно унизена.

— Майка ти прости ли някога на Джилкрайстови?

Тя се усмихна.

— Времето я излекува. Тя бе много щастлива с баща ми. Бракът им бе образцов. За съжаление, баща ми беше лош бизнесмен, за разлика от моя дядо.

— Точно както татко не е геният в работата, за която Джъстийн го е гласяла. Но, по дяволите, Джъстийн не бива да смята, че талантът за бизнес в семейството е пресъхнал, само защото баща ми не го е наследил. Понякога той се предава през поколение — разпалено каза Дарън и ръката му стисна парапета. — Всичко, за което бих я молил, е да ми даде този шанс.

— Известно ми е, Дарън, и съжалявам за това. Опитах се да я убедя, но тя е твърдо решена да предаде управлението на компанията в ръцете на Люк. Смята, че той е единственият, който може да се справи. Напоследък тази мисъл не й дава покой.

— Копеле! Влиза си през парадния вход и откъсва в движение най-зрелия плод от дървото. Не мога да го повярвам! Как можа Джъстийн да склони да му подари вместо хонорар най-печелившия ни ресторант?! Ние нямаме чак такава отчаяна нужда от услугите му.

— Джъстийн е на друго мнение.

— Мамка му! — изруга Дарън и внезапно обърна настойчив поглед към Кати. — Искам да говоря с теб.

— Нали в момента разговаряме?

— Имах предвид насаме. Трябва да обсъдим нещо много важно! Не мога да го направя в присъствието на онези там. Кога мога да те видя?

— По всяко време, предполагам. Утре в осем ще бъда в кабинета си.

Дарън бързо поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, там не е подходящо. Ще мина да те видя утре следобед у дома ти, става ли?

Кати се поколеба за момент, после кимна:

— Добре.

— Благодаря ти, Кати — каза той и се наведе да я целуне по бузата. — Ценя жеста ти. Ти винаги си била верен приятел на семейството ни.

Въпреки че не се чу никакъв звук зад гърба й, Кати усети познатото присъствие. Обърна се и видя Люк, облегнат на прозореца. Светлините от дневната очертаваха силуета му. Полумракът не й позволяваше да види изражението на лицето му.

— Искаш ли да си тръгваме? — попита я с безизразен глас.

— Да — съгласи се тя с облекчение. — Отивам да си взема палтото. Лека нощ, Дарън. Ще се видим утре.

— Благодаря — отвърна Дарън.

Люк го изгледа и последва Кати в дневната.

— Ще прибера Кати у дома й — заяви той на баба си.

— Разбира се — кимна старата дама. — За мен беше удоволствие, че тази вечер ти беше сред нас, скъпа моя. Поздрави Мат от мен.

— Непременно ще го направя. Лека нощ, Джъстийн. — Кати леко докосна с устни бузата на възрастната жена. После се сбогува с останалите и отиде да си вземе палтото от госпожа Игърсън.

— Не мога да те обвиня, че бързаш да се измъкнеш толкова рано — промърмори икономката. — Де да можех и аз да го направя. След като вие двамата си отидете, тук никак няма да е весело.

— Аз и сега не смятам, че обстановката е кой знае колко жизнерадостна — отбеляза Кати сухо. — Но пък един истински Джилкрайст би се объркал, ако попадне в жизнерадостна обстановка. Довиждане, госпожо Игърсън.

Люк хвана Кати подръка и я изведе навън в нощта. Не промълви нито дума, докато влизаха в ягуара. Мълчеше и когато потеглиха към къщите край скалистия морски бряг.

— Както предполагах, събитието бе наситено със забавление и интересни обрати — първа наруши мълчанието тя и облегна глава на седалката.

— Нещата се развиха според очакванията ми — отвърна Люк, но погледът му се рееше встрани. Той караше, вперил очи в нощта навън. Слабата светлина, която идваше от къщата му, се виждаше в далечината. — Ела у дома да пийнем по чашка преди лягане.

Кати почувства как в нея се надига вълна от неясни емоции и се притесни.

— Това заповед на шефа към подчинената му ли е, или ме каниш просто от учтивост?

— Знаеш, че съм добре възпитан. Разбира се, ако откажеш, ще ти заповядам да го направиш. Май имам нужда от компания, за да се освободя от натрупаното напрежение. Денят беше дълъг, а вечерта още по-дълга.

— Имаш си Зийк за компания.

— Понякога той е страхотен, но не си пада много по разговорите — усмихна се Люк и паркира колата пред входа.

— От това ли се нуждаеш тази вечер? От разговор?

Той изключи мотора, извади ключа от стартера и се обърна с лице към нея.

— Какво друго бих могъл да искам?

— Откъде бих могла да знам? — премигна Кати. — Ще вляза за една последна чашка, но няма да се бавя. Мат ме чака.

Зийк се беше проснал блажено върху килимчето пред прага на входната врата. Купата лежеше до него. Той помръдна с ухо и дори отвори едното си око, когато Люк запали лампата, но не си направи труд да стане.

— Страхотен пазач — отбеляза Кати.

— Зийк знае кога да е нащрек и кога да си лежи на спокойствие. Сега ще запаля камината, тук е доста хладно.

Пое палтото й и съблече черното си сако. Разхлаби възела на вратовръзката си и разкопча горните копчета на ризата, докато вървеше към камината.

— Конякът е в кухнята — подхвърли през рамо, коленичи и запали подпалките.

Кати разбра намека. В кухнята започна да отваря подред шкафовете и накрая откри бутилка с внушителен етикет на френски. Очевидно като всички Джилкрайстови и Люк не правеше изключение в тези неща — показваше добър вкус по отношение на марковите питиета. Тя наля коняка в две чаши и се върна в дневната.

Люк вече бе успял да запали огъня. Когато се обърна към нея, тя видя къдравите косъмчета, които се подаваха от разкопчаната му риза. Ръката й трепна, когато му подаде чашата.

— Благодаря — поемайки я, небрежно каза той.

— Добре. За какво искаше да разговаряме? — попита Кати и се отпусна грациозно на дивана. Плисираната пола на роклята падна на красиви гънки около краката й.

— По дяволите, все ми е едно. За каквото и да е. Избери си някоя тема. — Люк седна до нея, изпъна крака и скръсти ръце зад главата си.

Тя се изненада от внезапната напрегнатост, изписана на лицето му.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отговори той, загледан в пламъците. — Просто не съм свикнал с щастливата топлинка на семейните събирания.

Кати изпита прилив на съчувствие към него и за миг забрави нервността си. Сигурно не му беше лесно, въпреки че разиграваше ролята на студен и арогантен тип.

— На семейството ще му е необходимо известно време, докато свикне с теб, както и ти да се нагодиш към тях. Те все още ти нямат доверие.

Люк изкриви устата си в полуусмивка.

— Никой от Джилкрайстови не е бил доверчив.

— Но и ти не направи кой знае какви усилия, за да ги убедиш в същността на намеренията си — деликатно му напомни тя.

— Какъв смисъл имаше? На първо място, намеренията ми действително не са безкористни. Ти знаеш, че аз сериозно искам да взема „Пасифик Рим“ вместо хонорар.

Кати застана вдървено на ръба на дивана.

— Може би все пак ще промениш решението си.

— Боже, колко обичам оптимистите с широко отворени очи! Те са най-забавното нещо на тоя свят.

— Не ти ли омръзна да се правиш на копеле през цялото време?

— Ролята ми приляга както ръкавица.

— Виждам — съгласи се Кати. Кръстоса крака, но бързо се отказа и здраво притисна коленете си.

— Не бой се — обади се той. — Нямам намерение да се нахвърлям върху теб.

— Не съм го и помисляла.

— Хайде, кажи ми нещо.

— На каква тема? — Тя усети, че дланите й овлажняват. — За печалбите от последното тримесечие например?

— Разкажи ми какви са плановете ти за бъдещето. — Люк притвори очи и облегна глава на възглавницата. — Какво ще направиш, когато окончателно се изплъзнеш от ноктите ми?

Кати се поколеба.

— Казах ти вече, ще отворя ресторант „Песто Престо“ за кулинарни изненади от спагети.

Люк леко повдигна клепачи.

— Ако ще оставаш в ресторантьорския бизнес, защо ти е да напускаш компанията „Джилкрайст“? В нея ще натрупаш много повече пари. А със собствен бизнес можеш да загубиш всичко, до последния цент.

— Ще съм напълно откровена и ще ти призная, че ми е омръзнало през всичките тези години да изпълнявам заповеди, издавани от Джилкрайстови. Искам най-после да съм господар на самата себе си. — Тя гледаше как пламъците играят в камината и напълно потъна в мечтите си. — Искам да съм свободна. Да вземам сама всичките си решения. Искам сама да създавам бъдещето си.

— По един или друг начин ти от дълго време си била зависима от някого, нали?

— Обичам брат си повече от всичко на света. А когато Джъстийн ми предложи да започна работа при нея — тогава бях едва на осемнайсет години — това ми се стори като божи дар. Не ме разбирай грешно, не се оплаквам. Но Мат вече е готов да поеме пътя си. След няколко месеца ще може да разполага с парите, оставени от родителите ни на негово име. Те ще му стигнат, за да плати образованието си в колежа. И Джъстийн най-сетне намери на кого да предаде управлението на скъпоценната си компания.

— И ти се надяваш да излетиш като птичка на воля, правилно ли съм разбрал?

— Ще мога да разперя криле и ще поема своя риск. Да, така е — усмихна се Кати.

Когато мислеше за бъдещето си, винаги се чувстваше по-добре. Отпи глътка от коняка и се наслади на топлината, разливаща се по тялото й.

— Знам какво точно искам да има в малкото ми ресторантче.

— Разкажи ми по-подробно.

Тя не вярваше на интереса му, но гореше от желание да сподели мечтата си с някого.

— Преди всичко, това ще е първокласно заведение. Ще е разположено на хубаво място, за да привлича подходяща клиентела, готова да опитва необичайни специалитети. Ще търся място някъде в Белвю, Едмънтс или в централната част на Сиатъл. Ще подготвя свои собствени рецепти за пресни сосове и полуфабрикати и ще имам най-богатото меню от спагети.

— Защо точно спагети?

— Те са идеалната храна за съвременния човек. Вкусни са и се приготвят бързо. Всичко, от което се нуждаят, е да ги свариш за няколко минути и да ги залееш с подходящ сос. „Песто Престо“ ще задоволи претенциите и на най-капризните клиента. Ще предлагам и цял куп допълнителни блюда. Ориенталски ястия на ечемична основа. Спагети от бяло брашно. Ароматизирани спагети. А всяка от специалните ми рецепти ще се предлага прясно приготвена по домовете. Може дори да правя порциите директно при доставянето им.

— И сама ли ще управляваш цялото заведение?

— Естествено, ще се наложи да си наема персонал.

— Разбира се. Но въпреки това няма да имаш никакво свободно време. Няма да можеш да водиш никакъв светски живот. Джъстийн ми каза, че и през последните години не си била във вихъра му. Тя е на мнение, че е крайно време да разпериш крилцата си и в тази област. — Люк дори не отвори очи да я погледне, когато каза това, но Кати усети, че дланите й отново овлажняват от вълнение. Какво ставаше с нея? Превръщаше се в нервна развалина. Бързо остави чашата с коняк на масичката.

— Предполагам, че наистина ще се впусна в активен и вълнуващ светски живот — призна тя, като внимателно подбираше думите си, — но само когато се появи подходящият мъж.

— Подходящият мъж ли? А имаш ли вече представа как трябва да изглежда този щастливец?

— Всеки има представа какъв би искал да е неговият спътник в живота.

— Опиши ми, ако обичаш, идеалния си спътник.

Кати го погледна, за да разбере дали не й се подиграва, но очите му все така бяха затворени. Тя забеляза колко гъсти и мастиленочерни са миглите му. Сенките от пламъците подчертаваха високите аристократични скули.

— Ами — започна колебливо, — мисля, че моят идеал за най-подходящ спътник в живота е мъж искрен, внимателен и любещ. Но най-важното е този някой да умее да готви.

— Да готви ли? — изненадано отвори очи Люк. — Значи си търсиш мъж, който може да готви?

— Определено. Непременно ще има случаи, когато той ще трябва да помага в кухнята на „Песто Престо“.

— По дяволите! — втренчи се той в нея с разтревожен вид. — Не ти ли се струва, че изискванията ти са твърде високи? Нищо не спомена за качествата на този идеален мъж в леглото. Да не би тази страна на нещата да не те интересува, щом като сладурът може да готви манджи в кухнята?

— Ти подхвана този разговор — изгледа го Кати. — А сега умишлено се опитваш да ме смутиш.

Люк се надвеси над нея и я накара да потъне по-дълбоко в меките възглавници. Полупритворените му очи излъчваха неприкрита сексуална заплаха.

— Знаеш ли за какво си мисля?

— За какво? — попита тя, останала без дъх.

— Сексът е много назад в списъка ти от изисквания.

Пулсът й беше бесен, а слабините й изгаряха от непозната топлина. Погледна дълбоко в очите му и застина като омагьосана. „Тези очи ме влудяват“ — помисли си изплашено.

— Така ли?

— Абсолютно съм убеден. Според мен, ако можеш да избираш между мъж, който може да готви, и мъж, който може да прави любов, би трябвало при всички случаи да спреш избора си на втория.

— Защо? Винаги мога да купя на идеалния си готвач книга с основните правила в секса. Всеки мъж, който има достатъчно мозък, за да е добър готвач, ще прояви достатъчно интелигентност да се научи на изкуството да прави любов.

— Ти си мислиш така. Аз пък ще ти каже нещо ново. Всеки идиот може да се научи да готви. Но да правиш любов със самоназначил се ангел-хранител — ето на това му казвам аз истински талант.

Той беше готов да я целуне. Кати захапа долната си устна, за да не издаде треперенето й.

— Не мисля, че трябва да правиш това, Люк.

Точно преди да затвори устата й с целувка, той й отговори:

— Когато имам нужда от съвет, ангеле мой, ще ти го поискам.