Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (4)

Глава IV

Напрегната тишина увисна в стаята, след като Кати затвори вратата след себе си. Люк бе изпълнен с някакво странно чувство на задоволство. Не беше лесно да излезеш победител в битка с ангел-хранители. Добродетелта винаги се считаше за решаващо преимущество.

Усмихна се тържествуващо, докато внимателно се вслушваше в звука от отдалечаващите се стъпки на младата жена. Беше я хванал. През следващите шест месеца тя щеше да е изцяло на негово разположение. Тази мисъл го изпълни с опиянение, макар че не беше сигурен какво точно иска да прави с нея.

— Ти я разстрои — обади се Джъстийн след кратка пауза.

— Така ли?

— Да. Обикновено е много спокойна. Владее се отлично. И освен това винаги е усмихната и лъчезарна. — Пресегна се да вземе чая си и леко се намръщи. — Винаги съм се чудила как успява да бъде такава. Някак си не ми изглежда естествено. Както и да е, за мен е удоволствие, че постоянно е край мен.

— Затова ли я държиш при себе си? Защото те забавлява, така ли?

— Напротив! — Не реагира на обидата Джъстийн. — Според мен тя е човекът, който се забавлява с всички Джилкрайстови. Разбира се, когато не е напълно изтормозена от нас. На времето имаше нужда от някаква работа, аз й я осигурих. Беше взаимноизгодно споразумение. Не знам как щях да се справям без нея, особено през последните две години.

— Разбрах, че е внучка на Ричард Кинел — подхвърли Люк и отново се върна при прозорците.

— Да, внучка е на Ричард. Приликата между тях е поразителна. Тя има неговата огненочервена коса и неговите наситеносини очи. На нейната възраст майка й изглеждаше по абсолютно същия начин.

— Джъстийн… — намръщи се Люк.

— Никога няма да забравя този ден. Стояхме в църквата и постепенно осъзнавахме, че баща ти няма да се появи. Повечето булки биха припаднали от срам и унижение. Но Дебора Кинел бе твърде храбра, за да реагира така. Тя и баща й настояха всички гости да отидат на приема. Ричард твърдеше, че щом е платил за проклетата храна, все някой трябва да я изяде.

— Джъстийн, нека си кажем някои неща направо. Ако искаш нашето съдружие да има някакъв шанс, то трябва да установим някои правила за общуване. На първо място — няма да говорим за миналото. Двамата с теб сме противници в тази стара война и ако не държиш да я възобновим, аз ти предлагам повече да не споменаваш нищо по въпроса.

— Сигурна съм, че си прав. Предложението ти е логично и обосновано — стисна устни Джъстийн. — Но не ме обвинявай за това, че се опитвам да те накарам да разбереш някои неща. Тази стара вражда има две лица. В края на краищата ние трябваше да се оправяме със семейство Кинел през онзи ден, когато баща ти ни заряза в църквата.

— А ти пък беше тази, която прекрати преговорите по сливането на компаниите „Кинел“ и „Джилкрайст“ веднага след сватбата. Беше направила сделка, а после се отметна от думата си.

При тези негови думи Джъстийн се скова.

— Трябваше да го направя. Без сватбата между двете семейства не можеше да се създаде истинска връзка, а само бизнес отношения. Кой можеше да е сигурен какво щеше да се случи с обединената компания, ако дъщерята на Ричард се омъжи повторно? Тя го направи, както ти е известно. Можех ли да рискувам и да хвърля всичко, за което съм се борила, в ръцете на външни хора? Това поне можеш да разбереш, надявам се.

— Разбирам го — отвърна Люк.

И наистина беше така. Ако беше на мястото на Джъстийн, той също би отменил сливането на компаниите. Тази мисъл му подейства отрезвяващо. Но не желаеше да й изразява съчувствието си. Намеренията му бяха други.

— Баща ти провали всичко, когато избяга с твоята майка — отсече Джъстийн и гласът й стана по-силен, защото усети малката победа, която бе удържала.

— Като оставим настрани факта, че ако не беше го направил, сега нямаше да съм тук — усмихна се надменно Люк, — за другото си права. Сигурно ти е известно, че имам по-различно мнение конкретно по този въпрос. Разбира се, всяко нещо има две страни. Но в моя случай изобщо не стои въпросът коя страна да избера. Спри да си губиш времето в пропаганди и агитации, защото никога няма да стана един от вас.

Джъстийн скри усмивката си.

— Кати често ми изтъква, че Джилкрайстови сме склонни да виждаме нещата твърде опростено — или само в черни, или само в бели краски. Тя е на мнение, че имаме проблеми с възприемането на сивите полутонове от живота.

— Аз нямам такъв проблем.

— Защото дори не ги забелязваш — поклати глава Джъстийн. — Знам го, защото и аз бях същата почти през целия си живот. Но Кати ги вижда.

— Хората, които работят със светлосенките на сивото, биват погълнати от собствената си нерешителност и сантименталност.

— Боже мой — въздъхна Джъстийн, — сигурно ще е много интересно да се наблюдава как вие с Кати ще работите съвместно.

— С нея ще се разбираме чудесно, стига само тя да не забравя, че аз съм шефът. А ние с теб се разбираме повече да не ровим в миналото, става ли?

— Добре — остави Джъстийн чашата с чай. — Прекалено съм ти благодарна, че въпреки всичко склони да се върнеш при нас, за да рискувам да влизам в спор с теб. Но все пак не мога да се сдържа и да не отбележа колко ирония има във факта, че именно внучката на Ричард Кинел стори невъзможното, за да те накара да промениш намеренията си.

— Значи, според теб аз съм тук заради Кати? — попита Люк с присвити очи.

— Защо, греша ли?

По-скоро щеше да пукне, отколкото да признае нещо пред старата вещица. Истината беше, че той самият не е наясно с мотивите, които го доведоха в Драгън Бей.

— Дойдох тук, защото ресторантът „Пасифик Рим“ е твърде апетитен залък. Аз съм бизнесмен и не мога с лека ръка да отмина такава съблазнителна възможност.

Това поне бе отчасти вярно. Люк със сигурност възнамеряваше да сложи ръка на ресторанта, когато приключеше работата си тук.

— Кати Уейд също е апетитен залък — кротко отбеляза Джъстийн. — Трябва да знаеш, че през последните няколко години тя водеше доста затворен, почти монашески живот.

— Сигурен съм в това. Много се връзва с крилцата и ореола, които вече забелязах — усмихна се той мрачно.

— Прави го заради брат си — продължи Джъстийн хладно. — Повечето мъже се отдръпваха от нея, когато разбираха, че към зестрата й има и един тийнейджър. За млада жена на нейната възраст социалният й живот е изключително ограничен.

Люк гледаше мъглата.

— И моят социален живот е твърде замрял напоследък. Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш, Джъстийн?

— След няколко месеца брат й ще завърши гимназия и ще отиде в колеж. Кати ще е самостоятелна за пръв път в живота си. Има право да се втурне към всичко, което е изпуснала през последните години. Надявам се да направи точно така.

Люк се поколеба.

— Спомена за някакви идеи, които искала да осъществи.

— Да. Иска да започне свой собствен бизнес. Мечтата й е твърде наивна, признавам, но я окуражавам да опита свободата, от която бе лишена, откакто починаха родителите й.

— И да се впусне в цял куп страстни любовни афери? — попита Люк и повдигна насмешливо вежди.

Джъстийн сведе глава.

— Доста грубо се изрази. Да, може би една-две интересни връзки ще са полезни за нея. Много бих искала Кати да изпита истинска страст през живота си. Тя е привлекателна млада жена, това е очевидно. Опасявам се, че е много по-уязвима от други на нейната възраст, защото е неопитна. Твърде дълго е отлагала тези неща. Не искам да бъде наранена.

— Не се опитваш да ме предупреждаваш, нали? — погледна я право в очите той.

— Напротив. — Старата дама придоби непроницаемо изражение. — Преди година се появи един мъж, Нейт Атууд. Излизаше с Кати, но после я заряза заради Идън. И се ожени за внучката ми.

— Това не беше ли името на човека, с когото Идън се разведе преди половин година?

— Така е — сви устни Джъстийн в знак на върховно неодобрение. — Опасявам се, че той се възползва от Кати, за да се добере до семейството ни. Истинската му цел беше Идън. Той искаше да се ожени за някоя от рода Джилкрайст. Предполагам, че по този начин се е надявал един ден да може да контролира предприятията ни. Проблемът с него вече е решен, но не искам Кати отново да страда.

— Ще го запомня. А сега, ако ми позволиш, ще се кача в офиса и ще уведомя всички кой е новият шеф на „Джилкрайст“.

Джъстийн внезапно се изправи.

— Люк… Не съм съвсем убедена в мотивите ти да дойдеш тук. Но искам да знаеш, че съм ти благодарна.

— По-добре изчакай да видиш какви резултати ще има от работата ми, преди да решиш дали си ми благодарна, или не.

Тя внимателно го изгледа.

— Мисля, че ти си този, който не е сигурен дали методите му ще успеят. Между другото трябва да живееш някъде. Мислил ли си по въпроса?

— Ако се каниш да ми предлагаш гостоприемството си в някоя от стаите тук, забрави го. Ще си намеря нещо сам.

— Надолу към скалите има няколко къщички, не е далеч от тук. Кати и брат й живеят в една от тях. Сигурна съм, че можеш да наемеш някоя, ако ти харесва.

Люк обмисли предложението, като същевременно усещаше, че го оплитат все по-здраво в невидима паяжина. Наистина имаше нужда от жилище, докато оправи нещата в компанията. И освен това искаше да е близо до Кати.

— Съгласен съм.

После напусна апартамента, без да обръща внимание на нацупената икономка, и се отправи към офиса на втория етаж в южното крило. За миг спря пред вратата, преди да влезе. Жената в приемната вдигна поглед от книгата, която четеше. Той прочете името й на табелката: Лиз Бартлет.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, като го изгледа зад огромните рамки на очилата си.

— Търся Кати Уейд — каза Люк.

Очите на Лиз се разшириха зад стъклата на очилата й и тя бързо стана.

— Да, сър. Вие сигурно сте господин Джилкрайст. Ще я уведомя, че сте тук. При нея е господин Станфийлд. — Тя посегна към телефона.

— Няма нужда — спря я той, — сам ще я уведомя за пристигането си.

— Но, господин Джилкрайст…

— Не се тревожете, тя вече работи за мен. — И влезе в кабинета, без да почука.

Кати и някакъв мъж стояха при прозореца и очевидно бяха погълнати от важен разговор. Когато вратата рязко се отвори, двамата някак подозрително бързо се отдалечиха един от друг. Кати се извъртя и сърдито изгледа Люк. Мъжът леко присви очи, после се усмихна кратко и протегна ръка.

— Вие сигурно сте Люк Джилкрайст. Добре дошъл в компанията „Джилкрайст“. Аз сам Фрейзър Станфийлд, вашият изпълнителен директор.

Люк се ръкува хладно с него. Изненада се, че се пита дали този мъж не е от онези, които чакат на опашка да се освободи Кати от отговорностите към брат си, за да опитат късмета си при нея.

— Станфийлд? Точно вие сте човекът, с когото искам да разговарям днес следобед. Ще разкрия нов офис тук, в имението.

— Старият офис на Джъстийн е в съседната стая — обади се Кати, без да я питат.

Люк кимна, без да сваля поглед от Станфийлд.

— В два часа ви очаквам с доклад за състоянието на ресторантите и отделен отчет за нещата в „Джилкрайст Гумей“.

— Да, сър — отвърна Фрейзър с леко помръкнала усмивка.

— Редовно ще проверявам и как вървят нещата в главния офис. Като начало ще ходя там няколко пъти седмично. Искам и там да ми приготвите кабинет.

— Разбира се, веднага ще го уредя.

— Добре — Люк се обърна към Кати. — Утре се връщам в Орегон, за да взема някои неща, които ще са ми необходими. Вечерта ще съм в Сиатъл и ще преспя там. Искам да се видя с обслужващия персонал на всички ресторанти и на „Джилкрайст Гумей“ по време на обяда, вечерята и закуската на другата сутрин. Нека Лиз ми запази стая в някой хотел. Погрижи се за това, моля те.

Кати бързо кимна с глава. Беше се успокоила.

— Разбира се.

Люк тръгна към вратата, но внезапно спря.

— Между другото, ще ми трябва някой, който да се грижи за кучето ми, докато отсъствам. Помислих си, че може би ще поемеш този ангажимент.

В очите на Кати блесна тревога.

— Кучето ти? Да остане с мен? Не мисля, че то ме харесва.

— Напротив, сигурен съм, че двамата чудесно ще се разбирате. — Кимна на Фрейзър и излезе от кабинета.

 

 

На другата сутрин Кати стоеше в кухнята и наблюдаваше брат си Мат как закусва. Той поглъщаше големи количества прясно изцеден сок от портокали и домашно приготвена юфка, за която Кати много се беше постарала. Тя се усмихна, когато си помисли, че Мат напоследък яде като невидял. Приготвяше огромни порции ядене, а той неизменно изяждаше всичко. Но си струваше — момчето се превръщаше в хубав млад мъж. Утринните слънчеви лъчи блестяха в червеникавата му коса и Кати за пореден път забеляза колко широки са станали раменете му.

„Малкото ми братче порасна“ — осъзна внезапно. Щеше да се чувства много странно догодина, когато той нямаше да се мотае из къщата.

— Как така този Джилкрайст ще ни остави кучето си? — попита Мат и намаза с конфитюр третата си препечена филийка от домашния хляб, приготвен от Кати миналата вечер.

— Ами така. Днес тръгва на обиколка из ресторантите, ще ходи и в „Джилкрайст Гумей“. Иска да се запознае с ръководството и персонала. Очевидно осъзнава, че не може да вземе своето чудовище със себе си, затова ще го остави при нас.

— А ти очакваш аз да го храня и да се грижа за разходките му, така ли?

— Именно. Споразумяхме ли се?

— Ще си ми длъжница — каза Мат, докато дъвчеше филийката си.

— Ясно ми е. — Кати седна на стола си. — Те трябва да се появят всеки момент. Люк каза, че ще мине да остави звяра си на път към града. Дано донесе някоя здрава верига, за да го връзваме вън на двора.

— Ти наистина ли смяташ, че този човек може да спаси компанията ви?

Кати направи гримаса на недоволство.

— Мисля, че ако някой изобщо е способен да го направи, това е той.

— Ти май не го харесваш. — Мат си наля допълнително сок в чашата.

— Трудно ще ми е да го понасям. Както и всички останали Джилкрайстови впрочем — отбеляза Кати сухо.

— Спокойно! Той сигурно ще прекарва доста време в Сиатъл.

— Разчитам много на това — промърмори Кати.

На външната врата на къщата се почука точно в момента, когато тя сипваше в чинията си юфка.

— Аз ще отворя — каза Мат.

Той се изправи и отиде до входната врата на малката къщичка. Кати чу приглушените гласове и шума от кучешките лапи по стария дървен под. След няколко секунди Люк и Зийк се появиха при кухненската врата. Люк носеше под ръка голям пакет с кучешка храна. Зийк идваше с купичката, стиснал я здраво със зъби.

Кати с недоволство забеляза, че кучето е без каишка и никъде не се вижда предполагаемата здрава верига. Гледаше как то се излегна в средата на кухнята и пусна купичката до себе си, като се надвеси над нея, за да я пази от евентуално посегателство.

Люк остави пакета с храната до Зийк. Пак беше с черен пуловер и черни джинси. Явно си падаше по черния цвят. Но трябваше да признае, че много му отива. Тъмното подчертаваше неговата мъжка сила и атлетичност.

Люк улови погледа й и леко присви устни в усмивка. Зелените му очи лукаво проблеснаха на утринната светлина. Кати посегна към портокаловия си сок с треперещи пръсти. Обеща си, че този път няма да допусне Люк да й въздейства.

— Добро утро — каза той и многозначително погледна към кафеварката. — Нали мога да си налея една чаша? Чака ме дълъг път.

— Обслужвай се — отвърна Кати, като не си даде труд да стане и сама да му налее кафе.

— Благодаря — промърмори Люк и почна да рови из шкафовете за чаша. — Виждам, че си много любезна домакиня.

Тя се усмихна с подчертана любезност.

— Поне съм малко по-гостоприемна, отколкото ти, когато ме посрещна в Орегон.

— От какво се оплакваш? — попита Люк и си наля кафе. — Нали се прибра цяла и невредима в крайна сметка.

— И трябва да съм благодарна за това, така ли?

— Естествено.

— Извинете — обади се Мат, като се наведе да погали Зийк. Очите му шареха от сестра му към Люк и обратно. — Кати казва, че съм избран да храня кучето ви. По колко яде то на ден?

— Значи ти е прехвърлила задължението си, така ли? Чудех се как ще се измъкнеш от тази история. — Люк отпи от кафето си. — Пълни купичката му два пъти дневно. А ако почне да дъвче и тапицерията, можеш да му даваш още малко за допълнително. Пускай го да тича по брега сутрин и вечер, през останалото време той сам ще се грижи за себе си.

— Ясно — кимна Мат.

— Много съм ти задължен. — Люк се облегна на барплота и внимателно изгледа момчето.

— Няма проблеми. — Мат погали Зийк за последен път и се изправи. — Аз да тръгвам, че ще закъснея за училище. Ще се видим по-късно.

— Довиждане — обади се Кати. — Желая ти успех на теста по математика.

— Благодаря. — Мат взе учебниците си. — О, щях да забравя. Нали ще ми дадеш колата си довечера? Ще отидем с момчетата на едно шоу в града.

Кати замръзна на стола си. Напоследък Мат непрекъснато й взимаше колата и закъсняваше все повече. Беше й много трудно да го контролира. Непрекъснато си напомняше, че е умно и добро момче, а Драгън Бей е малък град, но не можеше да спре да се притеснява.

— Последния път, когато беше навън с приятелчетата си, се прибра чак в два сутринта, Мат.

— Нали ти казах, мотахме се в апартамента на Джеф.

— Да, но се оказа, че родителите на Джеф въобще не са давали разрешение на сина си да прави купон в дома им, докато ги няма — настоя Кати, давайки си сметка, че Люк внимателно слуша целия разговор.

— Стига си се притеснявала, Кати — изгледа недоволно сестра си Мат. — В това тъпо градче не може да се случи никаква неприятност. И освен това, вече съм почти на осемнайсет. Не съм хлапе, не го забравяй!

Кати се стегна още повече. Тези малки словесни пререкания почваха да стават все по-неприятни. Много искаше Люк да не е свидетел на тазсутрешния спор. Нещата и без друго бяха достатъчно сложни.

— Мат, можеш да вземеш колата ми, но ще се прибереш до десет вечерта. Утре си на училище.

— О, Кати, я стига. Всички са на училище утре, пък си правят купон.

— Моля те, нека не спорим повече — твърдо отсече тя. — Отдавна сме се разбрали, че когато си на училище, вечерният ти час е най-късно до десет. Имаш да пишеш домашни.

— Ще ги подготвя в занималнята.

Кати смутено погледна Люк и после отново се обърна към брат си:

— Ще говорим отново, когато се върнеш от училище.

— Стига, Кати, да не си ми майка. — Мат направи гримаса и тръгна към вратата. — Ще се видим по-късно. Чао!

— Я чакай малко — обади се Люк спокойно.

— Какво има? — поколеба се Мат.

— Ти работиш някъде през свободното си време, нали?

— Разбира се, всички го правим. Аз и още няколко приятелчета сме се хванали в новото заведение за бърза закуска на Бей стрийт.

— Знам го — кимна Люк. — Искаш ли да си запазиш работата?

— Разбира се — отговори момчето с нарастващо недоумение. — С тези пари си плащам бензина и разни дреболии, джобните…

— Тогава по-добре се прибери у дома преди десет. Схващаш ли?

— Моля? — изгледа го Мат, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Чу ме добре — отвърна Люк. — Съгласен съм със сестра ти. Когато си на училище, десет е даже малко късно за прибиране. По дяволите, ти дори не трябва да излизаш през седмицата.

— Ти си откачил! — каза Мат и почервеня от яд.

— Душевното ми здраве не ти влиза в работата. Проблемът ти е, че докато сестра ти работи за мен, аз имам основателен интерес тя да е спокойна и съсредоточена. Не искам да е разсеяна и от това да страда работата й. Това означава, че няма да допусна да се тревожи дали ще закъсняваш, или ще се прибираш навреме.

— За какъв се мислиш, по дяволите! — избухна Мат. — Ти не можеш да ме уволниш.

— Не се заблуждавай — усмихна се Люк. — Ще те изхвърлят навън в минутата, когато им кажа да го направят. Както и приятелчетата ти, между другото. Само ще си поприказвам малко със собственика. Убеден съм, че той веднага ще се съгласи с мен.

— От къде на къде ще върши това, което ти му наредиш? — предизвикателно запита Мат.

— Помогнах му с финансирането на този ресторант, както и на други два подобни. Да речем, че ми е много признателен. Ако държиш на работата си, прибери се тук преди десет.

— Не мога да повярвам — смаяно се обърна Мат към сестра си. — Нима ще допуснеш той да ни командва по този начин? В собствената ни къща?

Кати бе толкова шокирана от изненадващата намеса на Люк в спора, че почти бе онемяла.

— Ами…

— Изчезвай, Мат — небрежно се обади Люк. — Ще се видим, когато се върна. Още веднъж ти благодаря, че ще се грижиш за Зийк.

— Мамка му! — изпусна се Мат. Очевидно беше, че полага доста усилия да не избухне, защото си даваше сметка, че Люк е прекият началник на Кати.

— И се въздържай от подобни възклицания пред сестра си.

Момчето свирепо го изгледа за последен път и тръшна вратата на излизане от стаята.

Кати вътрешно кипеше от яд, но се сдържа, докато не чу как Мат блъсна силно и външната врата. После веднага скочи от стола си.

— Повече никога да не си посмял да се месиш така в разговорите с брат ми, ясно ли ти е? Ти нямаш нищо общо с нашите проблеми.

Люк я изгледа с непроницаем поглед.

— Не смятам, че разбираш много от седемнайсетгодишни момчета.

— Ами ти? — не се предаваше Кати.

— Е, малко повече от теб. Нали и аз съм бил такъв някога.

— Нима?

— Да. Това, което трябва да се помни при общуването с тези момчета е, че трябва да се редуват строгостта с поощрението. И винаги първо да се подхожда строго.

— В момента говорим за моя брат. Вече десет години го гледам сама и не ми трябват твоите съвети.

— Не се горещи толкова. Малкото ти братче постепенно се превръща в мъж. Процесът е доста сложен и болезнен, особено в момента.

— Известно ми е, че на тази възраст момчетата обичат да се изхвърлят и да демонстрират самостоятелност. Лиз ми даде една книга по тези въпроси и аз внимателно я прочетох.

— Понякога книгите само усложняват нещата. Седемнайсетгодишните имат нужда нещата да са прости и ясни. Примерно аз много улесних брат ти с изнудването си.

— Улеснил си го, така ли смяташ? — Кати едва не се задави от гняв. — И как точно смяташ, че си го улеснил?

— Постави се на неговото място. Нима той може да погледне приятелчетата си в очите и да им признае, че трябва да се прибере у дома преди десет, защото сестра му е наредила така? Те ще го помислят за абсолютен мухльо. Няма начин да не стане точно така. Много по-лесно е да им обясни, че ако не изпълни заповедите на копелето, което е шеф на сестра му, всички ще ги изритат на улицата като мръсни котета. Момчетата ще го уважат за храбростта му, ще видиш.

Кати отново се отпусна на стола си. Люк беше прав.

— Тия мъжки работи са доста трудни понякога.

— Така ти се струва, защото се опитваш да ги разрешиш по женски.

— Независимо от това ти нямаше право да се месиш. Изобщо не ти влиза в работата.

— Всичко, което става наоколо, е част от работата ми — каза Люк. — Ще е много лошо, ако това не ти допада. Ти си тази, която ме доведе в лоното на семейството, нали не си забравила?

— Как бих могла да предположа, че ще се държиш по този начин?

— Трябваше да се досетиш от всички слухове и клюки, че сигурно няма да се правя на господин Примерното момче. — Люк остави празната чаша и погледна часовника си.

— И все пак не трябваше да уреждаш нещата по този начин — стрелна го с поглед Кати.

— По кой начин?

— Прозвуча така, сякаш си способен да принудиш собственика на заведението да уволни момчетата, за да ти върне услугата, която си му оказал чрез финансовата си помощ.

Люк повдигна рамене, без да изглежда особено разтревожен.

— Аз наистина съм в състояние да го направя.

— Нима не разбираш? Ти даваш на брат ми много лош пример.

— Лош пример за какво? — В гласа му личеше изненада.

— За това каква не трябва да бъде професионалната етика и за методите на управление — рязко отвърна Кати, окончателно изгубила контрол над себе си. — Не искам Мат да мисли, че подобни методи за постигане на необходимото на всяка цена са приемливи или подходящи.

Люк си наля втора чаша кафе.

— Но вършат работа. Това е основно правило в света на бизнеса. Изненадан съм, че толкова време работиш за Джилкрайстови, без да си усвоила едно от най-важните неща.

— Известно ми е, че някои хора са способни да паднат толкова ниско и да се поддадат на такива „методи“ — разгорещи се тя, — но аз няма да допусна Мат да мисли, че е правилно да се работи по този начин.

— Мат имаше нужда от достоверно оправдание, за да каже на приятелчетата си, че до десет трябва да си е у дома. Това е. Винаги ли така извърташ нещата?

— Нищо не извъртам. Опитвам се да ти обясня някои много съществени положения.

— Хубаво — погледна той часовника си. — За съжаление трябва да тръгвам. Опасявам се, че ще трябва да оставим тази очарователна дискусия по въпросите на съвременната бизнес етика за някой друг път.

— Очевидно е, че на плещите ти не е лежала отговорността да възпитаваш тийнейджъри — въздъхна Кати. — Предполагам, че го стори за добро.

— Не бъди толкова сигурна. Правенето на добрини не е от първостепенните задачи в живота ми.

— Тогава защо се намеси? — настоя Кати.

— Защото имам изгода от това. Както вече обясних на брат ти, искам да мислиш само за работата си в офиса. Не бих желал да си хабиш нервите с някакви си семейни проблеми.

От раздразнение Кати несъзнателно почукваше с лъжицата по ръба на чинията си.

— От доста време се справям със служебните си задължения и с грижите за брат ми едновременно. Повече време губя да разрешавам проблемите на твоето семейство.

— Да, личи си. Явно не си си вършила работата както трябва, щом компанията „Джилкрайст“ съвсем се е забатачила.

Кати пламна от гняв.

— Вината за това не е моя, по дяволите! Дадох най-доброто, на което бях способна. В минутата, когато баба ти отпусна юздите, нещата тръгнаха назад. Освен това аз съм само личната й секретарка. Задължението ми е да координирам нещата, а не да управлявам компанията вместо нея.

— Добре де — каза Люк, без да изглежда много убеден.

Тя прехапа устни.

— Не искаш да кажеш, че нещата са по-зле, отколкото на мен ми е известно, или нарочно се правиш на тъпак?

— Казвам само, че имаме да решаваме доста сериозни проблеми. — Люк се наведе и погали Зийк. — Ще знам повече подробности, когато се върна от Сиатъл.

— Какво означава това? Какво изобщо става тук? — Кати изпусна лъжицата си от притеснение.

— Не всички загуби, които компанията е понесла в последно време, се дължат на икономическата рецесия и на липсата на здраво ръководство. Смятам, че двата най-губещи ресторанта и „Джилкрайст Гумей“ умишлено са поставени в състояние на банкрут.

Кати изглеждаше ужасена. Тя скочи от стола си.

— Смяташ, че някой вътрешен човек от компанията е отговорен за разхищения и злоупотреби?

— Нещо такова. За момента още не съм сигурен как точно стоят нещата.

— Мили боже! — изгледа го Кати невярващо. — Кой би могъл да стори подобно нещо?

Люк я изгледа снизходително.

— Кати, трябва да ти съобщя една потресаваща новина. В реалния свят е пълно с хора, които забравят да си слагат ореолчето и крилцата на ангелче, когато тръгват на работа.

— Известно ми е. Не съм чак толкова наивна. Компанията „Джилкрайст“ е много голяма, но ако някой умишлено саботира делата на фирмата, вероятно аз познавам този човек. — При мисълта за това й стана неприятно. — Може да е някой… приятел.

— Вероятно — отдръпна се той от масата и остави чашата си. — Може да е дори член на семейството.

— Не може да бъде! — Кати отново седна. — Сигурно не го мислиш.

— Казах ти вече: още не знам достатъчно, за да определя кой стои зад всичко това. Но вероятността да е някой от фамилията е повече от голяма.

— Възмутително е дори да се допусне мисълта, че някой Джилкрайст умишлено би работил срещу собствената си фирма. Това е последното нещо, което те биха сторили. За бога, та аз съм много по-подходящ кандидат за нещата, в които ти ги обвиняваш.

Люк се усмихна кратко.

— Ти си последният човек, когото бих заподозрял.

По някаква причина Кати се почувства доволна от думите му. Усети, че се изчервява от задоволство.

— Явно трябва да съм ти благодарна, че отдаваш дължимото на дългогодишната ми лоялност към Джъстийн и нейната компания — каза тя със запъване.

— По дяволите дългогодишната ти лоялност! Ти нямаш лице на комарджия, Кати. По него може да се чете като по вестник. Всичките ти чувства се отразяват в изражението на очите ти. Ако беше замесена в нещо непочтено, веднага бих го разбрал.

Топлината, която Кати бе почувствала преди миг, се превърна в бучка лед.

— Според теб аз съм като някое глупаво хлапе, което не би могло да открадне дори бонбонче.

— Би могла да организираш кражбата — произнесе Люк замислено. — Достатъчно умна си, за да планираш нещата. Просто не мисля, че после би могла да излъжеш, ако почнат да те разпитват.

На Кати наистина почваше да й омръзва снизходителното му отношение към нея.

— Изобщо не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш.

Той не изглеждаше засегнат от констатацията й.

— Ще видим. За всеки случай не споменавай за малкия проблем на никого, докато не се върна. Дори на Джъстийн. Трябва да намеря отговор на някои въпроси, преди да почна да правя цялостни обобщени. Вече наистина трябва да вървя.

— Ами тръгвай тогава. Никой не те спира.

— Наистина те вбесих, нали?

— Не мога да го отрека.

— Така и предполагах — кимна Люк. — Извинявай. Не исках да те обидя, като ти казах, че си прозрачна в честността си. Нали сама ми каза, че мъжете не сме много сложни за разбиране. — Тръгна към вратата. — Зийк, оставаш тук, момчето ми. Те ще те хранят.

Зийк тихичко въздъхна и седна до купичката си в средата на кухнята. Рошавата му опашка тупаше тревожно, докато наблюдаваше как стопанинът му се кани да излиза.

Люк спря пред Кати. Хвана брадичката й с края на пръстите си и повдигна лицето й към своето.

— Може и да не го съзнаваш, Кати, но ние с теб току-що сключихме сделка.

— Сделка ли? — застина тя.

Пулсът й бясно препускаше. Всичко в нея се страхуваше, че ако мръдне, ще падне от върха на скалата и ще потъне в бездънното езеро на зелените му очи.

Той се ухили сатанински.

— Ще ти го обясня друг път. Междувременно — грижи се за кучето ми. — Внезапно се наведе и леко докосна с устни полуотворената й уста. После тръгна.

Кати дълго остана неподвижна. Пое си дълбоко въздух, за да приведе в ред обърканите си мисли и чувства. Когато най-сетне усети, че се е съвзела, се обърна и изгледа Зийк.

— Не искам да имам никакви неприятности с теб — заяви му категорично.

Зийк настойчиво гледаше пълната й с юфка чиния.

— Какво да те правя? Да те подкупвам ли искаш? — Стана и изсипа остатъка от закуската си в кучешката паничка. — Ето ти. Взе ми храната от устата. Да видиш колко съм грижовна. Аз съм просто наемник, който трябва да наглежда кучето на господаря.

Зийк погълна млякото и юфката за броени секунди. После се изтегна до празната купичка и моментално заспа.

Кати се поколеба дали да не се опита да го върже вън на двора, преди да отиде на работа. Зийк обаче не помръдваше и тя скоро се отказа от намерението си.

Почисти масата и напълни купичката на Зийк със суха храна. После се погледна в огледалото. Носеше зелена рокля с дълги ръкави, а дължината — няколко пръста под коляното — много й отиваше. Широкият колан подчертаваше тънкия й кръст. Прекара гребена през косата си за последен път, после метна кожената си чанта през рамо и излезе.

Тръгна покрай скалите към имението на Джъстийн. Лекият океански бриз рошеше косата й. Гледаше спокойното утринно небе и за пореден път осъзна какъв късмет е имала преди време, когато старата жена й предложи работата, от която така отчаяно се нуждаеше. Тя не само й бе осигурила финансова независимост, но й бе позволила да се грижи за брат си в тихата и безопасна провинция, вместо в големия град.

Драгън Бей бе само на един час път с кола от Сиатъл, но все едно че беше на друга планета. Градчето бе достатъчно голямо и благоустроено и предлагаше всички необходими удобства на цивилизацията, а от друга страна, бе достатъчно малко, за да бъде нивото на престъпността почти нищожно. Имаше прилични училища, а жителите му с раждането си придобиваха чувството за безопасност. Това бе идеалното място за нея и Мат. „Още една причина, поради която съм задължена на Джъстийн“ — помисли си Кати.

Разстоянието от дома й до имението се изминаваше за десет минути. По пътя мина покрай къщата, която Люк се канеше да наеме, и си помисли, че когато си е у дома, той ще вижда кухнята й от прозореца на своята. Напомни си да спуска щорите рано всяка сутрин.

Замисли се над това, което Люк й бе казал. Вероятността някой, когото тя познава и на когото се доверява, умишлено да саботира компанията „Джилкрайст“, я караше да се чувства зле. Спомни си думите на Лиз за основните параноични личностни профили и се запита дали пък параноята не е проблемът на Люк. Нищо чудно, само един болен тип би търсил заподозрените сред членовете на семейството си.

„Само това ми липсва“ — каза си Кати и на лицето й се изписа недоволство. Фактът, че през следващите шест месеца ще я ръководи параноичен шеф далеч не я караше да очаква този момент с нетърпение.

Но най-тревожното бе, че я целуна магьосник.

 

 

Чу мотора на колата си в двора на къщата точно в десет без пет и с въздишка на облекчение изключи миксера. Мат си беше у дома. Почувства прилив на благодарност към Люк, независимо от тактиката, която беше използвал. Поне тази нощ нямаше да се тревожи за брат си.

Разбърка сместа от магданоз и макарони със зелени маслини, които току-що беше смляла на ситно. Сипа я в пластмасова купа, сложи я в хладилника и отиде до вратата на кухнята да изчака брат си. Сигурно щеше да е кисел заради поведението на Люк сутринта.

Зийк вече бе довлякъл купичката си в дневната и се беше проснал на пода. Лениво се вдигна на крака, когато вратата се отвори и Мат влезе в стаята.

— Прибрах се! — подвикна той, а гласът му звучеше изненадващо весело. — Как си, Зийк, какви ги вършиш, старо приятелче? — Наведе се и погали кучето. После погледна към Кати. — Най-добре да го изведа на кратка разходка.

— Идеята е доста добра — предпазливо отвърна тя. — Как прекара?

— Горе-долу. Не беше нещо особено. Хайде, Зийк, да тръгваме, момчето ми. — Мат отново отвори вратата. Зийк захапа купата си и се измъкна навън в прохладната нощ.

— Мат?

— Какво има?

— Оценявам факта, че се прибра навреме тази вечер.

— Ами аз май нямах голям избор — сви рамене момчето. — Твоят нов шеф е един истински кучи…

— Мат! — обади се Кати предупредително.

Той се ухили.

— Ама наистина е такъв. Мисля, че си права за едно. Ако някой може да спаси компанията „Джилкрайст“, това е единствено той. Хайде, ще се видим пак след малко.

Момчето и кучето изчезнаха в нощния мрак.

Кати се сети, докато се връщаше в кухнята, че в гласа на брат й прозираше истинско уважение, без следа от яд или обида. Това я успокои. Каза си, че сутрешният инцидент е просто пример за онези тайнствени взаимоотношения между мъжете, за които само бе чувала.

Отвори тетрадката, където записваше рецептите, и нахвърли последните си идеи. Новото й хрумване се очертаваше като истински триумф. Гъстият пикантен сос щеше да е много подходящ към блюдата със спагети. Ако утре комбинацията се харесаше на редовните дегустатори, рецептата със сигурност щеше да влезе в менюто на бъдещия й ресторант.

Плановете й за „Песто престо“ все още бяха мъгляви, но след шест месеца тя щеше да ги задвижи с пълна сила. Скоро ще е свободна, брат й ще учи в колеж, а със задълженията й към Джъстийн ще е приключено. Тогава вече нищо не можеше да спре Кати Уейд. Най-сетне ще е шеф на самата себе си, капитан на съдбата си, разполагаща свободно с нея.

„Свобода!“ Думата прозвуча като музика в ушите й.