Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (3)

Глава III

Прозорецът във всекидневната на Джъстийн Джилкрайст заемаше цялата стена. Кати стоеше до него и гледаше как мъглата се стели над океана. Сивите облаци идваха все по-близо, пълзяха бавно, но сигурно, и поглъщаха всичко. След няколко минути брегът на плажа щеше да се скрие напълно от погледа й. Тогава величественото старо имение на Джъстийн щеше да остане самотно в сивата пустош.

Обикновено Кати се наслаждаваше на драмата на падащата мъгла, но днес това я дразнеше. Безмилостното настъпление на сивата безтегловност я караше да мисли за нещастията, които заплашваха да разрушат компанията „Джилкрайст“.

— Ти направи необходимото, Кати — проговори Джъстийн. — Беше много мило от твоя страна, но крайният изход бе предварително известен. Очевидно е, че моят внук е също толкова горделив и злопаметен, какъвто беше баща му.

Кати се обърна, за да погледне царствената среброкоса дама, спокойно отпусната в люлеещото се кресло. И на осемдесет и две години Джъстийн Джилкрайст все още бе типична представителка на семейството си. Зелените й очи бяха млади и проницателни, а лицето й бе запазило патрицианското си благородство, въпреки неприятностите. Беше облякла черна копринена блуза и черна пола, които стояха отлично на запазената й слаба фигура. Елегантен наниз от перли грациозно очертаваше линията на деколтето й.

Напоследък Джъстийн страдаше от доста болести. Те не бяха сериозни, но през последните две години я лишиха от енергията, с която бе изградила компанията „Джилкрайст“ и я бе ръководила цели шест десетилетия.

— Съжалявам, Джъстийн. Не смятам, че проведох разговора с Люк по най-подходящия начин. Опасявам се, че си изтървах нервите.

— Не се самообвинявай — усмихна се Джъстийн изморено. — Мила моя, ти си толкова откровена и пряма, също като дядо си Ричард. Той винаги казваше това, което мисли. С него човек винаги бе наясно как точно стоят нещата. Той много ми липсва през последните години, откакто почина. Дължа му повече, отколкото някога ще мога да платя.

Кати с тъга се сети за своя шумен, забавен и вечно усмихнат дядо. Ричард Кинел бе постигнал всичко в живота си абсолютно сам. Без добро образование, пари и семейство, той дошъл на Запад, за да търси щастието си. Двамата с жена си отворили малко ресторантче за риба и пържени картофи на плажа край Сиатъл и бързо се замогнали. Семейство Кинел било достатъчно състоятелно, за да помогне на младата вдовица Джъстийн Джилкрайст. Останала без помощ, тя се грижела за двамата си невръстни сина и за западащото кафене, единственото наследство от мъжа й Ричард. Кинел помогнал на Джъстийн да се съвземе финансово и след първата година на денонощен труд младата вдовица най-сетне успяла да избегне заплахата от банкрут, дори заделила настрани малко пари. Приятелството между двете семейства се задълбочило през годините, въпреки че между двете им ресторантски вериги имало негласно съперничество.

Джъстийн не скрила задоволството си, когато синът й Торнтън поискал ръката на Дебора, майката на Кати. Бъдещата свекърва дори започнала да говори за евентуално сливане на двете компании. Ричард Кинел, който наскоро загубил жена си, бил съгласен.

Сватбата и предстоящото сливане на компаниите „Джилкрайст“ и „Кинел“ били голямата новина в бизнес средите на Сиатъл. Вестниците се пълнели със сведения за двете събития, а списъкът на поканените за сватбата гости бил повече от внушителен.

Джъстийн умряла от срам, когато Торнтън Джилкрайст не се явил на собствената си сватба. Пътищата на двете семейства се разделили след позорния инцидент. Компаниите им продължавали да процъфтяват, но разговорите за обединяването им секнали.

Ричард Кинел почина от сърдечен удар преди шестнадесет години. Тогава веригата му от заведения за бързо хранене „Уест Коуст“ имаше много силни позиции на международния пазар. За съжаление наследникът на Ричард — таткото на Кати — нямаше типичния за Кинел нюх, който да му помогне да се справи с голямата компания. Под ръководството на Крофърд Уейд контролът над веригата „Кинел“ бе отслабен и накрая, след неуспешни опити за спасяването й, бе обявен банкрут.

— Сигурно трябваше да съм по-дипломатична с внука ти, Джъстийн — каза Кати и отново се загледа през прозореца. — Но той наистина успя да ме раздразни.

— Мога да си представя.

Кати за пореден път обмисли подхода, с който се бе обърнала към Люк, като търсеше къде планът й се е провалил. Вярно е, че изгуби контрол над себе си и му наприказва неприятни неща, но и той напълно си го заслужаваше.

— Няма да повярваш, ако ти кажа как живее той. Седи сам-самичък в онази ужасна стара къща и по цял ден се занимава само с правене на пари. При това без дори да изпитва задоволство от този факт. Къщата има нужда от пребоядисване, мебелировката е стара и износена. Доколкото забелязах, единственият му приятел е едно голямо, злобно куче.

— Боже мой! — възкликна Джъстийн и за първи път изглеждаше искрено разтревожена. — Надявам се да не се е превърнал в някакъв ексцентричен отшелник. Забеляза ли дали ноктите и косата му са поддържани?

— Не се притеснявай — усмихна се Кати леко. — Не се е занемарил чак толкова, поне според мен. Има нужда от леко подстригване, но иначе си изглежда съвсем прилично за един Джилкрайст.

„Боже, кого се опитвам да заблудя?“ — помисли си при това. Той напълно я беше пленил. Споменът за магнетичните му очи и прикритата грациозност я накараха за пореден път да изпита тръпките на чувствена наслада, които я обливаха на топли вълни. Все още й беше трудно да осъзнае колко силно е впечатлена от Люк.

Въобще не можеше да обясни собственото си отношение към него. Дори в най-смелите си мечти не бе допускала, че ще бъде привлечена от такъв мъж. Както не можеше да предположи, че и тя го привлича.

Когато Люк се ожени, всички от фамилията Джилкрайст, които живееха в Уошингтън, разнасяха най-различни слухове за хубавата му жена. Веднъж Кати бе видяла снимка на двамата в едно търговско списание. Люк и Ариел бяха родени един за друг — мрачният, замислен магьосник и неговата екзотично красива вълшебница.

— Значи той изобщо не държи на наследството, така ли? — Джъстийн облегна глава на ръба на креслото си. — Трябва да призная, че таях малка надежда да го съблазня да дойде при нас с обещанието, че наново ще го впиша в завещанието си. И че ще му дам пълен контрол над предприятията „Джилкрайст“.

Кати леко се изкашля.

— Всъщност, аз не му предложих компанията наготово, Джъстийн. Ще бъда напълно откровена с теб. Не му казах и за намерението ти отново да го включиш в завещанието си.

Джъстийн повдигна вежди в недоумение.

— Но, скъпа моя, според мен точно това би трябвало да бъде същинската цел на персоналната ти визита при него. Той категорично отказваше да има нещо общо с мен. Затова, когато ми каза, че е склонил да се срещне с теб, аз реших, че сме постигнали половин победа. Така щеше да изслуша моето предложение, изречено от теб в качеството ти на посредник между двама ни.

— Е, той и с мен не гореше от желание да се срещне — призна Кати. — Накарах те да вярваш, че е искал този разговор. Бях силно обезпокоена, че не отговаря на обажданията ми. Затова се качих в колата и реших да отида в Орегон, за да се срещна с него очи в очи.

Настъпи напрегната пауза.

— Разбирам — най-сетне промълви старата дама. — И как го откри? Разполагахме само с телефонния му номер и номера на някаква пощенска кутия. Частен детектив ли нае?

— Не. Отидох в града, намерих въпросната пощенска кутия и почнах да разпитвам. Не беше много трудно да го открия.

Кати бе запозната в детайли с типичния външен вид на всички Джилкрайстови и подробно описа Люк на собственика на близката бензиностанция. Той бе много любезен и веднага я насочи към човека, когото тя толкова настоятелно търсеше. „Висок? С черна коса? Прилича на ония гангстери от старите филми за Дивия запад, нали? Да, разбира се, че го познавам. Понякога идва да се упражнява в гимнастическия салон. Тренира бойни изкуства или нещо подобно. И кара чудничък черен Ягуар.“

Джъстийн кимна в знак на одобрение.

— Ти си изобретателна, както винаги, мила. Защо тогава, ако смея да попитам, не му каза за моето предложение, след като си хвърлила толкова усилия, за да го намериш?

— По дяволите, Джъстийн, просто не можех да го сторя. — Кати импулсивно сви ръката си в юмрук. — Люк не заслужава да получи наготово всичко, което ти си изработила и спечелила с такъв огромен труд! Той не трябва да се върне при теб просто защото ти му поднасяш компанията „Джилкрайст“ на сребърен поднос, а от чувство за семеен дълг.

— Така ли му представи нещата?

— Да! — решително вирна брадичка Кати. — Ясно и категорично.

Джъстийн въздъхна.

— Сега вече ми е ясно защо не е подскочил от радост, когато е чул офертата ми.

— Той не е глупав. Сигурно се е досетил, че ако склони да се върне, ще ни принуди да приемем неговите условия. Но не исках да се унижавам пред него. Не исках и да си мисли, че ти би могла да го умоляваш, да му хленчиш и да пълзиш в краката му. Май оплесках всичко. Съжалявам, Джъстийн!

— Не се самобичувай. Дори да му беше казала, че ще го впиша отново в завещанието, той вероятно пак щеше да отхвърли предложението ми. Може би дори мисълта аз да… пълзя в краката му, както ти се изрази, пак нямаше да го накара да приеме.

— Знам — изправи се Кати. — Нека поговорим за бъдещето. Опитахме всичко възможно, за да накараме Люк да осъзнае своите отговорности към семейството. Уви, провалихме се. Следователно трябва да помислим за други варианти, Фрейзър почва да става нетърпелив.

— Ако това е заобиколният начин, по който ми предаваш мнението на Станфийлд да започнем разпродажба на компанията „Джилкрайст“ — спести си усилията, Кати. — В гласа на Джъстийн внезапно прозвучаха познатите метални нотки.

— Компанията е изправена пред катастрофа. Това ни е добре известно. Само един Джилкрайст може да поеме управлението и да ръководи предприятията така, както ти искаш. Джъстийн, ти сама призна, че вече нямаш нито сили, нито желание да си начело на „Джилкрайст“.

— Уморена съм, Кати.

— Зная — Кати се вгледа в очите на старата дама, които понякога бяха толкова безжалостни, и внезапно изпита прилив на съчувствие.

— Твърде дълго се задържах на кормилото, нали? Отдавна трябваше да започна да търся бъдещия си заместник, но все отлагах този момент. Дълбоко в себе си все таях надеждата, че Торнтън ще се върне.

— Разбирам, Джъстийн.

— След гибелта му очаквах, че Люк ще потърси семейството си. Само ние му останахме. Човек би помислил, че той с радост ще дойде при нас. Ала напразно съм се заблуждавала с мисълта, че накрая нещата някак си ще се оправят. Уви, те не се оправиха.

Кати потисна неволната си въздишка. В гласа на Джъстийн се прокрадваха познатите стари нотки на мелодраматичност. Но за момента те изглеждаха подходящи. Знаеше по-добре от всеки друг, че Джъстийн винаги се бе надявала в крайна сметка Торнтън и семейството му да заживеят отново с Джилкрайстови в Сиатъл.

— Джъстийн, нещата наистина не изглеждат розови, но все още можем да спасим поне най-ценните предприятия. В противен случай рискуваме да изгубим всичко, както стана с веригата ресторанти „Кинел“, когато баща ми банкрутира.

— Съжалявам, че не си от рода Джилкрайстови — промълви сякаш на себе си Джъстийн. — Тогава спокойно бих могла да предам компанията в твоите ръце.

Кати се изненада.

— Благодаря ти, Джъстийн, това много ме ласкае. Но дори да бях член на семейството, пак нямаше да приема управлението на „Джилкрайст“. И двете сме наясно, че аз нямам необходимите умения, за да ръководя толкова голяма корпорация. Този вид управление не ми допада особено. Нямаше да се справя дори и да имах необходимото желание, а аз го нямам.

— О, щеше да успееш! Мисля, че си в състояние да свършиш всичко, което си наумиш, Кати. Но разбирам как се чувстваш. Ти имаш свои мечти и си в правото си да преследваш осъществяването им.

— Искам да имам собствен бизнес — каза Кати внимателно. — Нещо, което изцяло да ми принадлежи… което да управлявам съвсем сама. Искам да го създам и да гледам как успешно се развива и расте.

„И не искам да бъда отговорна пред никакви Джилкрайстови. До края на живота си не искам да чуя за тях, което със сигурност няма да стане, ако се съглася да поема контрола над компанията «Джилкрайст» в ръцете си“ — добави наум.

За миг Джъстийн изглеждаше заинтригувана, но после отново надяна маската си на непроницаемост. Кати поклати глава. Този разговор за евентуалното й назначение начело на компанията бе излишен — това бе известно и на двете. Джъстийн никога нямаше да предаде „Джилкрайст“ в ръцете на човек, който не е член на семейството.

— Значи, стигаме до най-лошия вариант — да назнача Дарън за изпълнителен директор. Но той просто не е готов за подобна отговорност. — Джъстийн стисна устни. — Междувременно, докато съм жива, няма да допусна да се разпродава това, което съм започнала от нулата и съм изградила с две голи ръце.

— Добре. Защо тогава не обявим продажба на акции и не излезем на борсата? Така бихме могли да съберем малко средства. Ако наемем добри мениджъри и се свържем с най-мощните консултантски фирми… Просто като временно разрешение на проблема.

Нещо припламна в погледа на Джъстийн.

— Не! Това е моята компания. Няма да я дам на някакви си платени консултанти, без всякакво усещане за история и традиции. Това е семеен бизнес и ще остане такъв до края!

Кати безпомощно гледаше шефката си.

— Разбирам чувствата ти, но времената се менят. Вече не можеш да управляваш предприятията си като семеен бизнес, защото никой член на фамилията не е достатъчно подготвен да заеме твоето място.

— Дарън никога няма да е достатъчно подготвен за мястото ми, на колкото и години да стане — отсече Джъстийн рязко.

— Не си много справедлива, Джъстийн. Трябва да признаеш, че той отлично ръководи новия ресторант, който ти му повери в Лейк Юниън.

— Ти ме накара да го сторя, но аз все още не съм убедена, че съм постъпила правилно — промърмори старата жена.

— Така ще може да се учи. Дарън има голямо желание да поеме част от бизнеса — настоя Кати с нежен глас.

— Да, той е достатъчно амбициозен, това не го отричам, но компания с мащабите на „Джилкрайст“ изобщо не му е по силите. — Тя горчиво стисна устни. — Това не ме изненадва, защото баща му също няма никакъв нюх за бизнес. Сигурно и аз имам вина, защото оставих Хейдън да се залъгва с ония смешни уроци по рисуване, когато беше малък.

Джъстийн никога не се примири с факта, че вторият й син Хейдън се отдаде на изкуството, вместо да се потопи в семейния бизнес. Тя изобщо не уважаваше творчеството му и не си правеше труда да крие този факт.

През последните няколко години Джъстийн изпита нови разочарования, този път от децата на Хейдън. Тя осъзна, че никое от тях — нито Идън, нито Дарън — няма нейния талант, точно като баща им. Недоверието й в двамата внуци бе постоянен повод за семейните пререкания вечер около масата.

— Джъстийн, просто няма кой да заеме мястото ти — произнесе изтощено Кати.

— Люк прекрасно може да се справи с управлението на „Джилкрайст“.

— Да, но той не иска да се занимава с това — бавно напомни Кати на старата дама. — Така че отново се връщаме на старото положение. Никой друг от семейството не може да се справи с проблема.

— Ще видим — усмихна се Джъстийн мрачно. — Трябва добре да обмисля нещата, преди да предприема каквито и да е радикални мерки. Трябва да има някакво разрешение.

Кати се изправи.

— Има няколко възможни разрешения, но никое от тях не включва оня твой нахален и упорит като муле внук. Ще бъда в кабинета си. Обади ми се, когато отново пожелаеш да разговаряме за бъдещето.

Прозорците в дневната бяха забулени в мъглата, която напълно бе погълнала имението. Кати излезе от личните покои на Джъстийн и мина през главния коридор на огромната къща.

Неудовлетворението й се разсея, докато изкачваше по две стъпала наведнъж към втория етаж. На върха на площадката зави към южното крило.

Главното седалище на обединените предприятия „Джилкрайст“ се намираше в централната част на Сиатъл, на един час път с кола оттук. Но през последните десет години Джъстийн управляваше империята си от този замък на брега на залива Драгън Бей. Доскоро тя често слизаше до града, така че управленческият й екип постоянно бе в тесен контакт с нея. Тези посещения, както и непрекъснатите съобщения по факсове, компютри и телефони, позволяваха на Джъстийн да усеща пулса на своето кралство.

Но когато започна да се откъсва от всекидневното управление на компанията, разстоянието между залива и Сиатъл сякаш се увеличи. Кати бе направила всичко, което бе по силите й, за да прикрие постепенното отдръпване на Джъстийн от ръководството. Но нещата се влошаваха с всеки изминал ден. Все по-трудно се намираха оправдания за нежеланието на шефката да стъпва в главния си офис. Налагаше се да пише от нейно име писма и заповеди, използвайки печат с подписа на Джъстийн. Фрейзър Станфийлд й помагаше да прикрива истинското положение, но нещата в компанията бяха стигнали до критичната точка.

Когато Кати влезе в офиса си, секретарката й Лиз Бартлет я погледна над очилата и остави книгата, която четеше. Кати прочете заглавието й: „Въведение в краткосрочната когнитивна терапия“.

Преди две години, точно ден след като Лиз навърши четиридесет, съпругът й я напусна. По настояване на Кати тя започна да посещава вечерните курсове в местния колеж, за да се запознае с нови хора и да запълни пустотата в душата си с някакви интересни занимания. За изненада на всички, включително и на Кати, Лиз излезе страхотно съвестна студентка. Записа всевъзможни курсове, дори „Флорален дизайн“ и „Поправка на отоплителни и охладителни системи“, и гореше от желание да приложи на практика новите си познания. Кати преглътна стоически факта, че цели три месеца Лиз експериментираше с всевъзможни цветни аранжировки в офиса й. Но положението стана неудържимо, когато се развали старата печка и Лиз настоя да се заеме безплатно с поправката й. Докато квалифициран електротехник оправи всички бъркотии, които бе направила по инсталациите, всички обитатели на голямата къща се отопляваха с камини. За щастие след този провал секретарката реши, че свободните изкуства са по-подходящи за интелекта й и се записа в курса по творческо писане.

Психологията бе последната й страст. Лиз бе понаучила от курса точно толкова, колкото да е досадна и опасна със знанията си.

— Здравей, Кати. Как е нейно височество днес? — попита тя.

— Държи на своето.

Лиз тъжно поклати глава.

— Според мен тази жена в най-скоро време ще изпадне в състояние на пълна клинична депресия. Ти какво мислиш?

— Просто смятам, че напоследък е малко уморена. Някой да ме е търсил?

— Чакай да видя. — Лиз взе купчината със съобщения и почна да рови из тях. — Госпожица Анорексия Невроза телефонира. Иска да те чуе „колкото може по-скоро“.

Кати изпъшка.

— Идън не страда от анорексия. Отслабна доста, защото е травмирана от развода си, това е всичко.

— Тя ще си има сериозни проблеми с храненето, помни ми думите — каза Лиз и прочете следващата бележка. — Морийн се обади преди петнайсет минути. И тя иска да се свърже с теб незабавно. В гласа й, както обикновено, се усещаха нотки на потискана враждебност.

— Тя има основание да бъде враждебна — обясни Кати търпеливо. — Джъстийн няма да предаде управлението на „Джилкрайст“ на нито едно от двете й деца. Всяка нормална майка би реагирала по този начин.

— Няма такова нещо като „нормален Джилкрайст“.

— Тук си права — призна Кати. — Има ли още нещо?

— Да. Обади ми се и Великия художник.

— Хейдън е човек на изкуството, Лиз. Настоятелно те моля да престанеш да го наричаш Великия художник. Напоследък той направи някои неща, които наистина са много добри.

— Защото чрез тях изразява вината и ядът, които изпитва към своята майка — откликна Лиз жизнерадостно. — Ако не влагаше тези чувства в стъклените си скулптурки, той щеше да откачи. Много бих искала цялото семейство да отиде за съвет при психиатър, включително Дарън. Той е хитър като дявол, но усещам нервността му, породена от факта, че няма възможност да разкрие пред баба си истинските си възможности.

Кати се усмихна въпреки лошото си настроение.

— Глупости! Джилкрайстови не стават нервни, а злобни. И забрави за психиатъра. Жив ще го изядат. На нас ни трябва някой заклинател, който да разваля магии.

— Сигурно. Между другото, господин Станфийлд дойде да остави седмичния доклад. Той е в кабинета ти. Мисля, че е станал доста нетърпелив.

— Иска да му дам пълен отчет за вчерашната си мисия. Най-добре ще е да му призная, че провалих всичко.

— А какво да правя с тези съобщения? — размята Лиз бележките из въздуха.

— Ще се занимая и с тях, след като се освободя.

— Джилкрайстови стават враждебни, ако на обажданията им не се отвърне на минутата — предупреди Лиз.

— Ще умиротворя народа, щом се освободя — каза Кати, отвори вътрешната врата към кабинета си и влезе.

Фрейзър Станфийлд бе приседнал на ръба на бюрото й и четеше сутрешните вестници. Чаша кафе стоеше до него на блестящата дървена повърхност. Той вдигна поглед, но като видя пламналите й бузи и стиснатите устни, се усмихна мрачно.

— Значи пътуването на юг при блудния син не се е увенчало с особен успех.

Фрейзър наближаваше четирийсетте, беше симпатичен и дружелюбен. Обличаше се с изключителен вкус и всяка дреха подчертаваше стройната му атлетична фигура. Светлокестенявата му коса винаги бе леко разрошена, сякаш току-що се прибира от разходка край морския бряг. Очите му гледаха топло и внимателно, а зъбите се белееха под грижливо поддържани мустаци. С едно от онези кожени пилотски якета би заприличал на жива реклама за авиационно училище.

— Да. Провалих се. — Кати взе каната с кафе и си наля една чашка. После мина зад бюрото и седна в креслото си. — За протокола да се отбележи: Люк Джилкрайст е хладнокръвен, безсърдечен, невъзмутим, арогантен плъх. Той е мръсна утайка. Змия! По-лошо от змия. Той е жестоко, безчувствено, упорито и невъзможно копеле.

— Значи не се разтопи от щастие, когато ти му падна на колене и го помоли да се върне в лоното на семейството, с обещанието, че Джъстийн ще го впише наново в завещанието си и че завинаги ще поеме цялостния контрол над „Джилкрайст“, така ли? Колко интересно! Сигурно е сляп.

— Всъщност, аз не поставих нещата точно по този начин…

— Така си и помислих — ухили се Фрейзър. — Хващам се на бас, че си му изнесла лекция за семейните задължения и отговорности! Кати, кога най-сетне ще се научиш, че мухите се ловят с мед, а не с оцет?

— Знаеш, че Джилкрайстови няма да кацнат дори и на мед. Виж, ако беше кръв… но на мен не ми се правеше ритуално жертвоприношение със самата себе си.

— Така е — съгласи се Фрейзър, като остави вестника и се отдалечи от бюрото. Пъхна ръце в джобовете си и застана до прозорците. — Но ти имаш нужда от него.

— Ние имаме нужда от него — облегна се Кати назад и мрачно се загледа в множеството папки, натрупани пред нея.

От нея се очакваше да резюмира всичките тези доклади и съобщения и да ги предаде на Джъстийн. „Кому ли е нужно всичко това?“ — запита се раздразнено. Джъстийн напоследък дори не ги разлистваше.

— Но той няма да се върне при семейството си, така че трябва да намерим друго разрешение.

— Няма друго разрешение — тихо й напомни Фрейзър, — докато ти не накараш Джъстийн да размисли. Трябва да започне да продава активите на компанията. Първо трябва да се отървем от „Джилкрайст Гумей“, който съвсем западна.

— Известно ми е. Ще видя какво мога да направя.

— Защо просто не се откажем от всичко и не подадем оставките си? — Фрейзър разтри врата си и жестът му изразяваше неговото отчаяние.

— Аз не мога. Поне засега.

— И двамата ще станем излишни на Джилкрайстови, знаеш го. Ти така или иначе смяташ да напускаш. Не можеш да задържаш до безкрай личните си планове за в бъдеще.

Кати се вгледа в красивия му профил и се усмихна. Фрейзър работеше за компанията „Джилкрайст“ от пет години, но едва напоследък се сближиха. След като Джъстийн го назначи за оперативен мениджър, двамата с Кати имаха близки професионални контакти. Тя започна да го приема като добър приятел. Джъстийн също разчиташе на Фрейзър, за да му повери нещата в главната квартира на компанията.

Интелигентен и амбициозен, той също мислеше за собственото си бъдеще, както и Кати. В „Джилкрайст“ Фрейзър имаше много отговорности, но му липсваше правото да взема решения и той го съзнаваше. Ако нещата останеха същите, неминуемо щеше да напусне.

— Зная, Фрейзър. Но все още не съм готова да изоставя Джъстийн, защото тя има нужда от мен.

— И защото чувстваш, че си й длъжница.

— Аз наистина й дължа много.

— Кати, чувството ти за лоялност е достойно за уважение, но не е реалистично.

Телефонът звънна преди Кати да отговори.

— Кати, нейно височество настоява да те види незабавно — информира я Лиз.

— Току-що бях при нея.

— Знам, но нещо се е случило. — Лиз изчака малко, за да имат думите й по-голям ефект. — Май че Люк Джилкрайст се е появил неочаквано.

— Моля?! — Кати разля кафето си, когато рязко стана от креслото. — Сигурна ли си?

— Преди минута ми го каза икономката. Естествено, в нейната уста това прозвуча, сякаш се е появил един от четиримата конника на наближаващия Апокалипсис, но нали я знаеш госпожа Игърсън каква е.

— Не мога да повярвам. Той е тук! — Кати скочи. — Фрейзър, спасени сме! Упоритият му кучи син все пак се е навил да дойде. Всичко ще се оправи.

— Смяташ ли? — изгледа я Фрейзър.

— Разбира се, нали чу Лиз! Люк Джилкрайст е в имението. Има само една причина, за да се върне у дома си — да поеме отговорностите и задълженията си. Слизам долу. Ще ти дам пълен отчет, когато се върна. Знаех си, че ще се появи. Просто бях убедена.

— Какво искаш да кажеш? Нали уж беше мръсна утайка? — Фрейзър изкриви лицето си в кисела гримаса. — По-долен от змия. Безсърдечен и жесток.

— Е, поне е възприемчив — Кати вече беше до вратата, рязко я отвори и изхвърча навън в приемната. — Събирай съобщенията за мен, Лиз. Ще се върна след малко.

— Разбрано — изгледа я Лиз с удивление. — Наистина ли се надяваш, че Копелето ще оправи нещата, щом е решил да се върне?

— Всичко ще се нареди — каза Кати, без да се обръща. — И най-добре да спрем да го наричаме Копелето.

— Доста трудно ще ми е. Аз си падам по традициите — подвикна след нея секретарката.

Кати на бегом премина южното крило и се втурна надолу по стълбите. Задъхано почука на вратата на личния апартамент на Джъстийн.

Отвори й госпожа Игърсън. Тя бе жена с мрачно изражение на лицето и с груба фигура, на неопределена възраст. Работеше за Джъстийн от двайсет години като икономка, което напълно й подхождаше. Целият й вид внушаваше зловещ респект. Само поради тази причина Кати не се решаваше да се обръща към жената с небрежното Игър.

— Време беше да се появите — промърмори икономката. — Копелето е при нея. Това не ми се нрави… ама никак не ми се нрави. Знам, че госпожа Джилкрайст настоява той да дойде тук, но чувствам, че ще ни донесе само неприятности.

— Грешно сте разбрала ситуацията, госпожо Игърсън. Ние сме тези, които имаме неприятности, а Копелето… искам да кажа — господин Джилкрайст — ще ни помогне да се отървем от тях. Между другото, след като той ще ни е шеф, вероятно е крайно време да спрем да го наричаме Копелето.

— Не съм убедена. Ако искате да знаете моето мнение, той прилича на първокласен кучи син.

— Джилкрайстови често създават такова впечатление за себе си, това би трябвало да ви е добре известно. — Кати влезе във фоайето с насърчителна усмивка. — Той сигурно е малко напрегнат. Цялата тази история е много емоционална за него, нали?

— Нищо няма да излезе от тая работа. Когато влезе при Джъстийн, не се хвърлиха в обятията си.

— А вие какво очаквахте? И за двамата моментът е бил неприятен.

Кати забърза по мраморния коридор. Вече се чувстваше великолепно — триумфираща, с приповдигнато настроение. Кризата бе овладяна. Скоро щеше да бъде свободна жена. Спокойно ще може да напусне, след като компанията „Джилкрайст“ остава в сигурни ръце. Нямаше търпение да каже добрата новина на брат си. Най-после свободна!

С широка усмивка Кати влезе в дневната на Джъстийн, просторна и светла от огромните прозорци. Беше готова да се отнесе дружелюбно към Копелето. В края на краищата той бе прозрял задълженията си и се бе върнал в дома си, за да ги изпълни. Бе победила и можеше да си позволи да бъде великодушна към противника си.

Но напрежението, което витаеше в стаята, сякаш я обля със студен душ. Изненадана, тя се спря на вратата и с един поглед обхвана цялата ситуация.

Джъстийн седеше на обичайния си люлеещ се стол. Външно изглеждаше царствено спокойна, както винаги, но очите й шареха нервно във всички посоки. Цялата бе напрегната, от което Кати моментално застана нащрек.

Люк бе застанал до прозорците, облечен в черния пуловер и черните джинси, а на краката си носеше познатите черни боти. Погледът му бе вперен в покрития с мъгла пейзаж. Кати усети, че той долови присъствието й, но не си даде труд да се обърне. Стоеше прав с някаква спокойна грациозност, но тя изпита подозрението, че това е по-скоро поза. Явно всеки момент бе готов да се хвърли в нападение.

— Скъпа Кати — каза Джъстийн, очевидно облекчена да види вярната си помощничка, — толкова се радвам, че си тук. Моят внук ми направи важно предложение.

Независимо от напрегнатата атмосфера, царяща в стаята, Кати реши да бъде дружелюбна. В края на краищата Люк бе тук — това бе най-важното. Насили се да се усмихне още по-широко и каза с цялата топлота, на която бе способна:

— Толкова съм щастлива, че взехте правилното решение, господин Джилкрайст. Сигурна съм, че няма да съжалявате за избора си.

Люк бавно се извърна и я погледна. Зелените му очи проблеснаха закачливо.

— Решението ми не е окончателно. Току-що обясних на Джъстийн, че ще поема ръководството на компанията и ще се заема със спасяването й при определени условия.

Кати усети как стомахът я присвива, но твърдо задържа усмивката на лицето си. Фините косъмчета на врата й настръхнаха.

— Какви са вашите условия?

Джъстийн помръдна в креслото си.

— Люк казва, че не иска да го вписвам наново в завещанието си. Нито иска завинаги да поеме контрола над „Джилкрайст“ в свои ръце. Той твърди, че ще ни извади от кашата, в която сме се забъркали, ако му платим хонорара, определен от него.

— Хонорар?! — изумено го изгледа Кати. — Пари? Искате да кажете, че ще се отнесете към членовете на собственото си семейство, сякаш са поредните ви клиенти?

— Не съвсем — спокойно отвърна Люк. — Хонорарът ми ще е много по-висок, отколкото вземам от обичайните си клиенти.

— Колко по-висок?

— Ако успея, искам да ми дадете ресторанта „Пасифик Рим“.

— Какво, за бога, приказвате? — Кати премигна от изненада.

— Чухте ме добре — сви рамене той.

— Искате „Пасифик Рим“ вместо хонорар, така ли? — Тя трудно осъзна думите му. Ужасено погледна Джъстийн. Имаше усещането, че нещо се е изплъзнало от вниманието й. Но Джъстийн само леко се усмихна.

— Опасявам се, че той има твърдото намерение да отстоява изискванията си докрай — кимна спокойно старата дама.

— Но това е нечувано! — обърна се Кати към Люк. — Това е най-печелившият ресторант от цялата ни верига! Перлата в короната на империята. Символът й! През миналата година той донесе повече пари, отколкото „Джилкрайст Грил“ и „Джилкрайст Белвю“, взети заедно.

— Запознат съм с този факт — каза Люк с ледена усмивка.

— Няма да ви го дадем — категорично изрече Кати.

— Достатъчно, Кати — вдигна ръка Джъстийн. — Вече се съгласих да платя на Люк цената, която той поиска от мен.

— Но, Джъстийн, ти не можеш просто ей така да му подариш целия ресторант. Не е честно.

— Имах намерение да му дам цялата верига — напомни й Джъстийн. — Включително и „Джилкрайст Гумей“.

— Да, но тогава смяташе, че той ще поеме компанията, защото има задължения към семейството си — настоя Кати и с презрение посочи Люк. — А той ще работи само като платен консултант. Компанията „Джилкрайст“ за него не е нищо повече от обикновен клиент. Та той току-що го потвърди, за бога!

— Ще спася това, което все още може да бъде спасено — категорично отсече Джъстийн.

Кати бързо прекоси стаята и клекна до креслото на Джъстийн. Пое в дланите си елегантната ръка на старата жена и силно стисна дългите й пръсти. Трикаратовият диамант на пръстена на Джъстийн се впи болезнено в плътта й.

— Няма да ти позволя да хленчиш пред него, Джъстийн. Няма да ти позволя да се самоунижаваш по този начин. Той няма право да поставя такива безсрамни условия.

— Спести си благородното негодувание, Кати. — Люк се усмихваше застрашително. — Досега чу само първото ми условие. Има и второ.

Кати яростно го изгледа.

— И какво е то?

— Ще бъдеш личната ми секретарка. Искам да работиш за мен вместо за Джъстийн.

— И дума да не става! — Кати се отдръпна от изумление.

— Трябва ми някой, който да осигурява нормални и естествени контакти между компанията и семейството — сви рамене Люк. — Ти си идеална за тази цел.

— Ти пък откъде знаеш? — сърдито го репликира тя, също преминала на „ти“.

— Джъстийн ме увери, че си толкова вътре в проблемите на компанията, колкото и тя самата. Според нея притежаваш вродена интуиция да се разбираш с хората, и най-вече с Управителния съвет. Освен това практически си нещо като член на семейството. А на мен ми е необходим някой, запознат с всичките тези неща.

Кати залитна, защото усети как всичките й планове за бъдещето шеметно се провалят. „Бях толкова близко до изпълнението им! — помисли си горчиво. — Бях почти свободна.“ Преглътна и се опита да говори, без гласът й да трепери:

— Джъстийн, нима ще ме предадеш в неговите ръце просто така?

Джъстийн вдигна вежди.

— Настояването му не е лишено от основание, скъпа моя. Но изборът е изцяло твой. Аз няма да настоявам.

— Помисли върху предложението ми — намеси се Люк, а в погледа му светна израз на задоволство. — Не бързай да го отхвърляш. Сега искам да обсъдя някои детайли насаме с Джъстийн. Ще мина през кабинета ти след около час. Тогава ще можеш да ми съобщиш окончателното си решение.

Кати го изгледа с негодувание. Разбираше, че Джъстийн приема условията на Люк, защото се надява по този начин да го подмами да се върне в семейството. „Това наистина е добър ход“ — призна в себе си. Възможността бе нищожна, но все пак я имаше. Поне бе решил да дойде, което само по себе си бе огромна крачка напред.

Бързо обмисли ситуацията. „Ако приема условията на Люк, той ще спаси «Джилкрайст», а това ще е най-добрият начин да се отърва от целия им род. Дано да е по-скоро.“

— Няма нужда да чакате отговора ми — каза му хладно. — Ще остана в компанията.

— Прекрасно! — усмихна се Люк.

— За известно време обаче — спокойно добави Кати.

— За колко по-точно? — повдигна вежди Люк.

— Три месеца — отвърна тя напосоки.

Той обмисли думите й.

— Не съм убеден, че за толкова кратко време ще успея да поставя нещата в компанията под контрол. Опасявам се, че не мога да приема този срок. Искам да съм сигурен, че ще работиш за мен и компанията, докато имаме нужда от теб.

— Добре, нека бъдат четири месеца.

— Девет.

— Шест.

— Сделката е сключена! — моментално прие Люк.

Кати стисна зъби. „Ако се бях пазарила по-усърдно, щеше да се съгласи и на по-кратък период.“

— Добре отстоявате репутацията си, господин Джилкрайст.

— Наричай ме Люк, нали ще работим заедно. Кажи ми, Кати, винаги ли вземаш радикални решения, без да си ги обмислила достатъчно внимателно?

Кати усети как пламва.

— Това едва ли може да се определи като радикално решение. Беше си чисто изнудване. А сега, извинете ме, имам достатъчно работа.

Без да изчака отговора, тя се обърна и излезе от стаята с вдървена походка.

Госпожа Игърсън я чакаше в коридора. Изгледа я със съчувствие.

— Заслужава си прякора, нали?

— Абсолютно — промърмори Кати — Копеле.

Природният й оптимизъм обаче постепенно взе връх и Кати се ободри. „Шест месеца не са чак толкова дълъг срок“ — самоуспокояваше се тя. Положението не беше розово, но щеше да се справи. През това време можеше да търси подходящо място за ресторанта си и да продължи да измисля рецепти за менюто му.

Поне датата на освобождението й най-после бе фиксирана.

Гореше от нетърпение да отбележи деня в календара си и да започне да отброява дните, които й оставаха до окончателното избавление от всички Джилкрайстови.