Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (17)

Глава XVII

— Добър вечер. Казвам се Бил и тази вечер ще съм вашият сервитьор.

Люк бавно вдигна очи от менюто с вината. Изгледа ентусиазирания млад мъж пред себе си със смразяващ поглед и каза:

— Казвам се Люк Джилкрайст и ако още веднъж ви чуя да се представяте по този начин в някой от ресторантите „Джилкрайст“, ще трябва да си търсите нова работа. Обслужващият персонал в „Джилкрайст“ не си позволява да фамилиарничи с шефовете си.

Сервитьорът отстъпи крачка назад и стана огненочервен от срам.

— Съжалявам, сър! Искам да кажа, съжалявам, господин Джилкрайст. Нямах предвид… тоест… Аз съм тук отскоро, но в другите заведения, където съм работил, ние…

— Няма значение. Подайте ни менюто и сте свободен.

— Да, сър — отговори Бил и с трепереща ръка подаде менюто на Кати.

Тя му се усмихна топло и му благодари.

— Благодаря ви, госпожице. Ще се върна след няколко минути, за да ви препоръчам нашите специалитети — каза сервитьорът и нервно погледна към Люк.

Кати избухна веднага щом той се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Няма защо да изкарваш яда си на горкото момче! То просто се опитваше да си върши работата. Не можа ли да усетиш колко е нервно? Трябва да си по-толерантен.

Люк намръщено изгледа отдалечаващия се сервитьор.

— Мразя, когато хората от персонала се представят, сякаш току-що са станали най-добрите ми приятели.

— Опитай се да не го приемаш лично — сухо промърмори тя. — Сигурна съм, че той не те има за свой пръв приятел. Особено в настоящия момент.

Люк въздъхна. Нещата не се развиваха добре. Огледа се наоколо с професионално безпристрастие. „Пасифик Рим“ бе най-луксозното заведение на веригата „Джилкрайст“. Това бе типичен за Сиатъл ресторант, който предлагаше разнообразни деликатеси, морска храна и месни ордьоври в дискретна и изискана обстановка. В менюто се срещаха блюда от азиатската и италианската кухни, които главният готвач смесваше по неповторим и понякога ексцентричен начин с типичните за Запада ястия.

Освен това ресторантът бе страшно доходен. Имаше постоянни клиенти, а голяма част от приходите идваха от взаимноизгодните контакти, която управата на „Пасифик Рим“ бе създала с шефовете на повечето солидни хотели от централната градска част. Така за ресторанта бе осигурен несекващ поток от командировани бизнесмени и участници в многолюдни конгреси.

Люк се канеше да обсъди успеха на „Пасифик Рим“ с Кати, когато към тях се приближи забързан помощник-сервитьор, за да напълни чашите им с вода. Сервитьорът, който се грижеше за виното, застана зад младия си колега. Той бе изненадан и рязко се дръпна настрани, при което разля водата по бялата покривка.

Люк презрително измърмори нещо и избърса капчиците вода от ръкава на сакото си. Помощник-сервитьорът беше съкрушен.

— Извинете, сър — тактично реши да се намеси по-възрастният му колега, — ще ви донеса салфетка.

— Няма нужда. — Люк с досада му каза името на виното, което искаше да им бъде поднесено с основното ястие.

Сервитьорите се отдалечиха възможно най-бързо.

— Нали ти обещах, че обслужването ще е безупречно — усмихна се Кати.

— Обслужване ли? Не са ни оставили на мира за повече от три минути — отговори Люк.

Той вече съзнаваше, че решението му да доведе Кати в ресторант от веригата „Джилкрайст“ е неправилно. Но след като бе измислил това оправдание, за да намери повод да бъде с Кати извън дома й, се чувстваше задължен да издържи на изпитанието. А му се искаше да си тръгне. Единственото му желание бе да е остане насаме с Кати. Трябваше да говори с нея. Трябваше да й зададе въпросите, които не му даваха спокойствие, но не беше сигурен, че иска да чуе нейните отговори. Тези противоречиви желания засилваха още повече раздразнителното му настроение.

Въпросите бяха елементарни. Искаше да пита Кати дали търси отмъщение за семейство Джилкрайст и освен това… искаше да я попита дали ще остане с него и след срока от шест месеца. „Но как се задава такъв въпрос? — чудеше се Люк. — Как да я попитам не изпитва ли ненавист и към мен, не крои ли планове и срещу мен, както към цялата ми фамилия? Толкова много въпроси…“

Огледа Кати с мрачно задоволство. Тази вечер тя бе избрала цветовете на небето преди зазоряване. Носеше яркожълта рокля, която обвиваше тялото й като ефирен воал. Безплътната тъкан се спускаше по нежните й рамене и деликатно загатваше хубавите й бедра. Роклята бе достатъчно прозрачна, за да бъде Люк доволен от това, което вижда.

От друга страна обаче, гледката го влудяваше. Не можеше да разбере какво е облякла Кати под роклята си, макар че още когато я видя да излиза от хотелската си стая, се опита да отгатне. Вече бе почти сигурен, че носеше жълто копринено бельо. Сексуалният глад го изгаряше отвътре. „Не е възможно да ми се усмихва толкова сладко и в същото време тайно да прави опити да съсипе Джилкрайстови — мислеше той — или пък е възможно?“

— Няма начин да направиш анонимна проверка в някой от собствените си ресторанти — каза Кати непринудено. — Предупредих те за това. Те знаеха кой си в секундата, когато прекрачи прага на ресторанта, въпреки резервацията под чуждо име.

— Отказвам се от анонимните проверки — измърмори Люк. — Искам само да ме оставят да вечерям на спокойствие.

— В такъв случай решението ти да дойдем в ресторант на Джилкрайст е абсолютна грешка — усмихна се Кати и махна ръка за поздрав към някого, който си пробиваше път към тях край масите, пълни с клиенти. — Ето, идва новият мениджър. Ще иска да знае доволен ли си от това, което са ти предложили до момента. Дръж се добре с него, Люк. Името му е Джордж Маккой и е свестен човек. Късметлия си, че такива като него работят за теб.

— Тази вечер можеш да забравиш, че си личната ми асистентка. Помня името на човека и знам с какво се занимава тук — отговори Люк и остави вилицата си.

Към масата се приближи висок слаб мъж с оредяваща коса и спря до Кати и Люк.

— Здравейте, Маккой — поздрави го Люк.

— Сър, радвам се, че сте дошъл при нас — отговори мениджърът и се усмихна на Кати. — Добър вечер, госпожице Уейд. Чудесно е, че ви виждам. Просто исках да се отбия при вас, за да се убедя, че всичко е както трябва.

— Отлично е, Джордж — със сияйна усмивка му каза Кати. — Както винаги. Нали така, господин Джилкрайст?

— Бих искал обслужващият персонал да ни отделя по-малко внимание — отвърна Люк.

Маккой веднага се разтревожи.

— Разбира се. Ще говоря с тях незабавно. Не се съобразих с това, но нали знаете какво е, когато шефовете са на посещение.

Кати предупреди Люк с поглед и после отново се усмихна окуражаващо на Маккой.

— Господин Джилкрайст и аз току-що забелязахме, че в менюто сте включили някои нови, интересни безмесни ордьоври. Той е на мнение, че идеята е страхотна, защото Северозападът е станал нещо като пристан за вегетарианците — каза тя и погледна към Люк. — Права ли съм, господин Джилкрайст?

Люк барабанеше с пръсти по покривката и я наблюдаваше през полупритворените си очи.

— От вашите уста в божиите уши, госпожице Уейд. Щом сте ме чула да казвам всичко това, значи наистина е било така.

Маккой се изчерви от задоволство, че е зарадвал шефа си. Бузите на Кати също пламтяха, от което на Люк му стана забавно. „Ангелите не умеят да лъжат дори когато лъжите им са съвсем благородни!“

— Новият готвач и аз решихме да експериментираме с тези ордьоври — гордо заяви Маккой. — Досега те се радват на голям успех сред клиентите ни. Учудващо е колко голяма част от постоянните ни посетители спряха да ядат месо. Разбира се, скоро няма да се откажем от традиционните блюда. Туристите и командированите ще продължават да настояват да получат пържолите и котлетите си.

— Така е. — Кати все още беше с порозовели бузи. — Новият главен готвач е Бенедикт Далтън, нали?

— Да. Той е невероятен! В кухнята е направо страхотен. Щастливи сме, че работи при нас — отговори Маккой и се обърна към Люк: — Ще се оправя с обслужващия персонал. Съжалявам, че са ви досадили. Те са добър екип, просто понякога прекалено ревностно вършат работата си.

— Добре — кимна Люк и позволи на мениджъра да се отдалечи.

Маккой незабавно се запъти към кухнята.

— Люк, честно трябва да ти кажа, че напоследък настроението ти е отвратително и става все по-лошо. Какво не е наред? — попита Кати.

— Няма нищо.

— Сигурен ли си? Може би се тревожиш как ще се оправя без Фрейзър. Това ли те притеснява?

— Повярвай ми, все някак ще минем и без Станфийлд. — Той отвори менюто. — А Маккой по-добре да не позволява на готвача си да се увлича с вегетарианските измислици. Повечето клиенти още предпочитат месото.

— Той не се увлича — успокои го Кати. — Джилкрайстови винаги са давали на главните готвачи и мениджърите си свобода при избора на менюто.

— Всички знаем, че не бива да се отпускат юздите на готвачите. Те са темпераментни примадони. Трябва да се контролират, иначе ще ни наводнят с налудничавите си идеи.

Кати сграбчи салфетката си и я допря до устата си, за да сподави смеха, който напираше отвътре.

— Кое е толкова забавно? — вдигна очи Люк от менюто.

— Това, че един Джилкрайст се оплаква от темпераментната натура на други хора — отговори Кати. Успя да овладее смеха, остана само леко подсмихване, скрито зад салфетката. — Присмял се хърбел на щърбел.

— Радвам се, че ти е весело.

— Когато човек си има работа с Джилкрайстови, трябва да се радва на веселите неща при всеки удобен случай. Между другото, къде отива Фрейзър?

— Защо? — втренчено я погледна той.

— Защото ми е приятел и работих с него през последните шест месеца. Стори ми се странно, че си тръгва без предупреждение. Ето защо.

— Нямам представа. На мен ми каза, че след като нещата в компанията вече са под контрол, той е решил да приеме предложението за работа в друга компания, която отдавна го искала.

„За разлика от Кати — отбеляза си наум — аз мога да лъжа, без да се изчервявам.“

— Сигурен ли си, че той си тръгна поради тази причина?

— Нима според теб има друга? — попита Люк спокойно.

— Вероятно няма. Просто се сещам, че той непрекъснато ме питаше за плановете ти. Настояваше да го информирам за всички твои намерения.

— Сигурен съм, че е настоявал. — Той затвори менюто и сключи пръстите на ръцете си върху бялата покривка. — За вътрешна информация ли те подпитваше?

Кати се смръщи и веждите й образуваха малка бръчка.

— Не бих се изразила точно по този начин. В края на краищата той самият бе вътрешен човек.

— Не — поклати глава Люк, — не беше. Той беше служител, нищо повече. Ти какво му каза? Спомена ли за разследването, с което съм се захванал?

Всъщност отговорът му бе известен. Очевидно Кати не бе казала на Станфийлд нищо за компютърното разследване. Иначе той щеше да се опита да прикрие следите си или поне щеше да напусне, преди да бъде разкрит.

— Ти ме предупреди да мълча за тези неща — спокойно отвърна Кати — и аз си мълчах. Но ако искаш да чуеш мнението ми, мисля, че си склонен към излишна секретност.

— Кати, смятам, че е време да си поприказваме за… — решително започна Люк, но преди да завърши изречението, забеляза позната двойка да се приближава към тях и недоволно възкликна: — По дяволите!

— Какво има? — Тя проследи погледа му. — Това са Морийн и Хейдън. Сигурно идват да вечерят.

— Права си — промърмори Люк, — идването ни в този ресторант беше грешка.

Морийн и Хейдън, облечени в обичайните черни дрехи, минаха царствено през ресторанта и се запътиха право към Люк и Кати. Взеха два допълнителни стола и седнаха.

— Казаха ни, че тази вечер ще сте тук — без предисловие обясни присъствието им Хейдън.

— Нима? — повдигна вежди Люк. — Кой ви го каза?

— Секретарката ти в офиса на корпорацията.

— Значи за последен път я карам да ми прави резервации за ресторант. Може би за последен път изобщо я карам да прави нещо за мен — каза Люк.

— Моля те — тихо го прекъсна Кати.

— Секретарките ми трябва да умеят да държат езика си зад зъбите.

Тя го изгледа с отчаяние и се обърна към Хейдън:

— Има ли нещо, за което искате да говорите с Люк?

— В интерес на истината, наистина трябва да си поприказваме.

— Толкова ли е спешно? — нетърпеливо попита той.

— Да. Дарън се отби при мен вчера. Каза ми, че си му помогнал да се справи с крайно неприятна ситуация.

— Той сам се измъкна от нея — безразлично сви рамене Люк.

— Под твое ръководство — намеси се Морийн. Огледа Кати изпитателно и после спря погледа си върху него. — Освен това разбрахме от дъщеря ни, че си имал дълъг разговор с бившия й съпруг.

— Разговорът ни бе кратък и нямам желание тази вечер да се връщам към тази тема — отсече Люк.

Морийн не трепна.

— Оказал си й огромна услуга, Люк. Знаех, че онзи ужасен мъж отново я тормози. Опасявах се, че няма да си отиде тихо и кротко след онова, което му причиниха адвокатите на Джъстийн. Идън спомена, че той искал пари от нея.

— Изнудване — със задгробен тон произнесе Хейдън. — Чисто изнудване.

Люк погледна Кати, после намръщено се обърна към Хейдън:

— Идън ли ти каза?

— Да — тъжно поклати глава чичо му. — Цялата работа излезе наяве, когато Морийн се скара с Идън затова, че продължава да се среща с Нейт Атууд. От облекчение, че този товар се смъкна от плещите й, дъщеря ни не издържа. Разплака се и призна всичко.

— Горкото ми храбро дете е носило тайната в себе си през всичките тези месеци — потръпна Морийн. — Иде ми да се разплача само като си помисля какво е преживяла. Нарастващият й страх, чувството на обреченост, тревогите й сигурно са били непоносими.

— Това не се отрази добре и върху сметките на двата ресторанта — сухо отбеляза Люк.

Кати се намръщи.

— Но тя беше отчаяна. Знаеш това — каза му с укор.

— Нямала е избор — въздъхна Морийн. — Направила го е, защото си е мислила, че по този начин ме спасява. Ако бе дошла при мен в самото начало, щях да й помогна някак си.

— Ами? — скептично я изгледа Люк. — Как щеше да го направиш?

— Първо, двамата с Хейдън щяхме да я убедим, че онези статии за осъждането ми са написани крайно тенденциозно.

— Морийн стана жертва на един безпринципен галерист, който се възползва от доверчивостта й. — Хейдън потупа по ръката жена си.

— Тогава живеех в Ню Йорк — обясни Морийн. — Бях млада и наивна, нищо не разбирах от бизнес. Хейдън ми помогна да се измъкна от онази отвратителна каша.

— Тъкмо се бяхме запознали — продължи Хейдън, — бях отишъл в Ню Йорк, за да открия художника в себе си, а вместо това открих Морийн. Бяхме лудо влюбени. Бях убеден, че тя няма вина за продажбата на фалшиви предмети на изкуството. Цялата работа бе нагласена от оня тип.

В очите на Морийн заблестяха сълзи.

— Хейдън ми повярва, но за съжаление бе единствен. С кариерата ми бе свършено. Той ми предложи да замина с него на Запад. Останалото е история.

— Естествено, не можехме да обясним това на Джъстийн — колебливо каза Хейдън. — Тя никога нямаше да ни разбере. Вече бе бясна от това, че не проявявам никакъв нюх към бизнеса, че ми липсва нейната проницателност. Джъстийн мразеше опитите ми да направя кариера като художник, да пробия в артистичния свят.

— А фактът, че Хейдън е избрал за съпруга криминално проявена жена, щеше да налее допълнително масло в огъня — мрачно допълни Морийн.

— Знаете каква е Джъстийн — продължи съпругът й и поклати със съжаление царствената си глава. — По-късно, когато Торнтън избяга с Клио, разбрах, че миналото на Морийн трябва да бъде завинаги погребано. Видях какво причини Джъстийн на Клио. Не можех да допусна да се отнесе със съпругата ми по същия начин. Надявах се, че тази история е отдавна забравена — намръщено каза той — и се чудя откъде Атууд е изровил ония стари вестникарски изрезки.

— Вероятно е прегледал вестниците от тогава — обади се Люк. — Атууд никак не е глупав. Знае цената на информацията и се опитва да оцелее, като я използва. Аз също го правя. Бил е достатъчно запознат със семейните ни истории и е знаел откъде да почне издирванията си.

— Почнал е да търси някакви стари скандални материали, които да може да употреби срещу нас — заключи Хейдън.

— И е изровил моята история — напрегнато каза Морийн. — Явно е научил доста неща за нас по време на брака си с Идън. Знаеше каква е Джъстийн. Правилно се е сетил, че тя лесно може да бъде раздразнена.

Сервитьорът застана до масата. Изглеждаше страшно нервен.

— Бих искал само да попитам господин и госпожа Джилкрайст какво желаят да поръчат.

Морийн вдигна поглед към него.

— С удоволствие. Съпругът ми и аз ще останем на тази маса. Донесете ми мартини, ако обичате.

— А за мен един коктейл „Манхатън“ — дружелюбно каза Хейдън.

Люк изпсува наум, защото пропадна шансът му да говори с Кати. Погледна към нея и видя смеха в очите й. Властните маниери на клана Джилкрайстови за пореден път я забавляваха.

Успокои се поне с това, че щом според нея те са толкова смешни, сигурно не може да ги мрази. Или пък можеше?

Хейдън се намести удобно и лицето му придоби замислено изражение.

— Морийн и аз решихме, че е дошло време да си кажем някои неща в очите, Люк. След всичко, което направи за Дарън и Идън, вече ни е ясно, че ти не желаеш да отмъщаваш на цялото семейство. Независимо от това аз настоявам да разбера какви са плановете ти за компанията.

— Той вече ви обясни какво се кани да прави за компанията — бързо се намеси Кати. — Отново ще я изправи на крака.

Хейдън се намръщи.

— Това е така. Но аз искам да знам все още ли възнамерява да вземе ресторанта „Пасифик Рим“ вместо хонорар.

— Разбира се. Защо не? — попита Люк и огледа интериора на ресторанта. — Според мен това е дяволски добра инвестиция, макар че сигурно ще разкарам главния готвач.

Морийн се готвеше да произнесе някаква страстна обвинителна реч, Хейдън придоби погребален вид.

Кати леко почука с ножа по ръба на чинията си и умоляващо погледна Люк.

— Мисля, че най-добре ще е да избягваме темата тази вечер. Плановете на Люк още не са окончателни.

— Така ли? — въпросително вдигна вежди Люк.

— Да — твърдо отговори тя. — Според мен всички трябва да изчакаме да измине шестмесечният срок, преди да взимате прибързани решения.

— Добре — Морийн проницателно изгледа Кати и кимна в знак на съгласие, — може би най-добре ще е да изчакаме.

Хейдън не беше готов да се откаже от разговора, но погледът на жена му беше категоричен. Той въздъхна тежко и се обърна към Люк:

— Знаеш ли, аз не бих те обвинил, ако сринеш до основи цялата проклета компания. Е, все пак се надявам да не си го направил. Тя е наследството на децата ми и аз имам интерес тя да просперира. Но бих те разбрал.

Кати направи гримаса.

— Само един Джилкрайст би го разбрал — заключи кисело.

Хейдън сви рамене.

— Сигурно си права. Истината е, че това, което Джъстийн стори преди трийсет и седем години, е осъдително…

— … и съвсем естествено е семейството на Люк никога да не й прости. — Кати поклати глава. — Типично за вас!

— Достатъчно, Кати! — предупреди я Люк. Нямаше никакво желание да слуша разсъжденията й върху Джилкрайстови.

— Знаете ли — продължи тя, без да обърне внимание на забележката му, — винаги съм се чудила за едно. След като тази вечер сме почнали да бистрим клюките за доброто старо време, може би сега е моментът да ви попитам.

— За какво? — поинтересува се Морийн.

— Разбирам защо Торнтън Джилкрайст е избягал с Клио. Бил е лудо влюбен, а Джилкрайстови си падат по драматичните изпълнения. Но защо според вас той въобще не изпрати на моята майка поне една бележчица, за да й обясни намерението си? Така тя нямаше да преживее унижението да го чака изоставена пред олтара…

Люк я изгледа изумен и видя, че Хейдън и Морийн също са безкрайно изненадани. Никой не знаеше какво да й отговори. За пръв път в живота си Люк почувства как част от безрезервната лоялност, която питаеше към родителите си, изчезва. Кати беше права. Баща му можеше поне да предупреди горката Дебора Кинел, че ще я изостави.

— Не знам защо не се е свързал с майка ти — обади се най-сетне Морийн. — Сигурно това въобще не му е дошло наум. Мислел е само за сватбата си с Клио и как да я защити от гнева на Джъстийн. Всичко друго се е изпарило от съзнанието му.

Хейдън внимателно стисна ръката на Морийн.

— Това беше наистина много неприятно, но мога да обясня защо се получи така. Торнтън се е опасявал, че Джъстийн ще се опита да го раздели от Клио, ако е имала представа за намеренията му. А ако Дебора Кинел е знаела какво унижение й предстои да изживее, естествено е да каже всичко на баща си…

— … който би отишъл директно при Джъстийн да разбере какво става — заключи Морийн. — Не можеш да си представиш колко властна бе Джъстийн през онези дни! Само да кихнеше и цялото семейство почваше да трепери. Торнтън е бил прав да се опасява от това, което би могла да причини на Клио.

Кати я погледна.

— И какво би могла да й причини Джъстийн?

— Кой знае? — намеси се Хейдън. — Може би щеше да се опита да й даде пари, за да остави сина й на мира. Или щеше да я заплаши по някакъв начин. Дори може би щеше да я убеждава, че ще съсипе живота на Торнтън, ако се омъжи за него.

Морийн кимна.

— За Торнтън най-важното бе да предпази Клио.

— А Дебора Кинел е била на второ място в списъка му от приоритетните задачи — промърмори Кати. — Било е просто още едно убийство по пътя на Джилкрайстови.

Люк побледня от гняв.

— Какво означава това?

— Нищо — усмихна се Кати мрачно. — Какво ще си поръчваме? Аз лично ще опитам някой от новите вегетариански ордьоври на главния готвач.

„Попътно убийство!“ Люк гледаше менюто, но не виждаше нищо. Никога в живота си не бе имал по-малко желание да се храни. „Попътно убийство! Така ли изглежда Дебора Кинел в очите на дъщеря си? Като невинна жертва на Джилкрайстовите страсти? Като тревичка, прегазена от бойната колесница на Джилкрайстови?“ Принуден бе да признае, че Кати има достатъчно причини да им отмъсти.

— И аз ще опитам проклетия вегетариански ордьовър — промърмори той. Последното, от което се нуждаеше сега, бе в чинията му да има нещо, имащо дори и далечна прилика с мъртво месо.

— Странни номера ни играе съдбата, Кати — философски отбеляза Хейдън. — Помисли си само какво би станало, ако преди трийсет и седем години Джъстийн бе сляла двете компании, независимо от провалената сватба. Днес вие с Мат също щяхте да притежавате част от компанията „Джилкрайст“.

— Направо невероятно — съгласи се Кати с безизразен тон.

Хейдън приключи темата с елегантно движение на ръката си.

— Но след като Торнтън избяга с Клио, Джъстийн никога нямаше да направи такова нещо. Сливането на веригите „Кинел“ и „Джилкрайст“ бе планирано като следствие от обединяването на двете семейства чрез този брак, такова бе намерението на майка ми. Тя по-скоро би умряла, отколкото да допусне част от компанията да попадне в чужди ръце.

Люк за пореден път почувства как сърцето му се свива. Станфийлд беше прав. За всеки би било ясно, че семейството на Кати е страшно ощетено. Въпросът бе дали тя самата вижда нещата по този начин.

Несигурността, която изпитваше тази вечер относно истинските чувства на Кати, отново го подлуди.

— Както и да е, това са минали работи — каза Кати със странна усмивка. Тя се облегна на стола и замислено огледа пълния ресторант. — Знаете ли за какво си мисля? Трябва да се промени интериора на някои от ресторантите в най-скоро време. Този, например, изглежда много уютен и приятен, но започва да изглежда малко демоде.

— Ресторантският интериор остарява, както и всичко останало — съгласи се Люк разсеяно. Той бе погълнат от неспокойните си мисли и нямаше желание да обсъжда темата за дизайна и обзавеждането на заведенията.

Кати се усмихна ведро и каза:

— Имам предложение в тази връзка.

— Слушаме те.

— Мисля, че трябва да се обзаведат наново централните зали на всичките пет ресторанта, като се възползваме от услугите на някой известен художник — трябва да се изложат там някои от работите на Хейдън. А Морийн би могла да следи за дизайна, така че произведенията му да са показани в най-благоприятна за тях светлина.

Морийн остана без дъх. Очите й блеснаха от задоволство.

— Кати, сериозно ли говориш? — попита тя трескаво.

— Разбира се. Обмислям тази идея от известно време. Може дори да се направят изложбите традиционни, като се откупят някои от творбите на художниците. Това ще предизвика страхотен бум. И ще издигне имиджа на ресторантите „Джилкрайст“.

В очите на Хейдън за секунда блесна искрица ентусиазъм, но бързо помръкна.

— Нищо няма да излезе! Джъстийн никога няма да се съгласи.

— Тя вече не управлява компанията — нежно му напомни Кати. — Люк е шефът. Сигурна съм, че той ще одобри идеята ми. Нали, Люк?

Той видя блясъка в очите й и се учуди как въобще е могъл да повярва, че би сътрудничила на Фрейзър Станфийлд. Ако мразеше Джилкрайстови, никога не би предложила нещо, което да помогне на Хейдън и Морийн.

„Ангел-хранителите не си прекарват времето в кроене на планове за отмъщение — внезапно прозря истината. — Те имат други приоритети — да правят живота по-добър.“ Почувства как настроението му се подобрява и напрежението, което го измъчваше през целия ден, се стопява. Съсредоточи вниманието си върху разговора, усещайки напрегнатите погледи на Морийн и Хейдън, отправени към него.

— Ами… — бавно започна той, но веднага спря, защото Кати го срита под масата. Вдигна очи и се усмихна на предупредителния й поглед. — Да, разбира се. Защо не? Ще сложим стъклените вази на Хейдън във всички зали.

— Благодаря ти, Люк! — тихо каза Морийн с облекчение.

Хейдън бе като зашеметен, но усмивката бавно се връщаше на лицето му.

— Нямах представа, че оценяваш изкуството ми, Люк.

— Интересът ми към него наистина е от скоро — призна той.

 

 

Люк взе Кати в прегръдките си веднага щом затвори вратата на хотелската стая.

— Вече мислех, че никога няма да остана сам с теб — прошепна той, преди да покрие устните й с целувките си.

Само Кати можеше да утоли жаждата, измъчвала го през целия ден. Тя обви ръце около него и се отпусна блажено в прегръдките му. Нежната коприна на роклята й бе ефирна и безплътна. „Сякаш е гола“ — помисли Люк, докосвайки я с нямо обожание. Но не беше точно така.

Той смъкна роклята с цвета на зората и я хвърли на пода. Очите на Кати бяха топли и мамещи, когато я понесе на ръце към леглото. Искаше му се да следва нейния ритъм, но желанието му вече бе непреодолимо. Когато я остави върху белите чаршафи, тя нежно въздъхна и посегна да го прегърне. Килимът се осея от разхвърляните им дрехи.

Миг по-късно Люк с трескави ръце разтвори бедрата й и легна между тях. С огромно усилие на волята си наложи да влезе бавно в нея. После, когато първоначалният изблик на страстта се поуталожи, започна да се движи плавно и ритмично, оставяйки й достатъчно време да го догони по серпентините на възторга. Не бързаше, а се наслаждаваше на усещането, че тя го желае толкова силно, както и той нея.

Тя се притисна още по-силно в него, топла, влажна и искаща, ноктите й възбуждащо се забиваха в раменете и гърба му. Когато малките й зъби влудяващо го захапаха по шията, изчезнаха всички въпроси, измъчвали го във водовъртежа на несигурността. Тялото му стремително се понесе към върха на насладата. Като през мъгла чу как Кати вика името му и потръпна. После потъна в бездната на чувствата така, както гмуркачите потъват към дъното. Шеметен вихър го разпиля на хиляди малки парченца, докато разтърсващият оргазъм не го съедини отново, дарявайки му силата на истинския мъж.

„Как съм могъл дори за миг да се съмнявам, че Кати обмисля отмъщение над мен?“ — мина през помътненото му съзнание.

 

 

— Добре, щом си сигурен, че настроението ти се е подобрило от вчера — бавно прошепна тя, — искам да те питам нещо.

— И какво е то?

— Какво е истинското ти мнение за терените, които агентът по недвижимо имущество ни показа вчера следобед? — Изговаряше напрегнато всяка дума.

Страхотната възможност „Песто Престо“ да обсеби по-голяма част от живота на Кати, отколкото той самият, отново поставяше на изпитание доброто му настроение.

— Всичките бяха боклук!

Кати грабна възглавницата и почна да го налага с нея. Люк се смя дълго, после усети как в тялото му отново се събужда желанието. Смехът постепенно се превърна в страст и той отново се изгуби в сладкия рай на женствената й топлина.