Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (2)

Глава II

Люк се облегна на перилата на верандата и остана загледан в колата на Кати, докато тя се скри от погледа му. После тихо изруга, обърна се и бавно се прибра в къщата. Зийк, който бе проявил достатъчно разум да не хукне след стопанина си навън в дъжда, го чакаше в дъното на коридора. Изгледа го изпитателно, после отново се зае с купичката си.

— Предполагам, че изчерпихме въпроса с дамата, която ни тормозеше с проклетите си съобщения по телефонния секретар — каза Люк на кучето. — Сега вече мога да потвърдя с абсолютна сигурност, че госпожица Уейд е истински ужас.

Първите съобщения, оставени на телефонния секретар, бяха привлекли вниманието му, защото топлият женствен глас звучеше жизнерадостно и очарователно. Дори ги бе прослушал няколко пъти, преди да ги изтрие. Понякога нощите в този ветрилник край морето бяха ужасно дълги. И нежният женски глас бе добре дошъл.

Но след дванадесетото съобщение чарът напълно се беше изпарил. Вместо него в гласа се усещаше някаква особена решителност, която сама по себе си също бе доста интересна. „Дамата очевидно е от онзи тип хора, които вършат работата си докрай. Тя няма да се предаде лесно. Или ще постигне това, което си е наумила, или ще загуби, но след като изчерпи всичките си сили. Жена с толкова силен дух обикновено причинява неприятности.“ Люк бе сигурен в това, но все пак с неохота трябваше да признае, че подобно качество е достойно за уважение.

Писмата и телеграмите на Кати също го бяха очаровали. Първите бяха изпълнени с ентусиазъм и жизненост. Те излъчваха такъв безграничен оптимизъм, че го караха да се чувства остарял циник. Тя използва всичко възможно, за да го убеди да се върне в Драгън Бей. Единственото нещо, което не направи, бе да се разхленчи, и Люк бе впечатлен от това. Не понасяше лигавщините.

Последните й писма се бяха превърнали в ожесточени малки лекции по проблемите на семейната чест и отговорност. Финалната телеграма звучеше като тържествен повик за свикване под бойните знамена:

„Помислете за бъдещите поколения. Не се страхувайте да приемете предизвикателството. Ще успеете.“

Когато я получи, Люк бе убеден, че следващата крачка, която Кати ще предприеме, е лично да го посети в убежището му. Той откри, че чака тази визита с нетърпение. Искаше да се убеди дали представата му за притежателката на гласа ще съвпадне с истинската Кати.

„Сега любопитството ми е вече задоволено“ — помисли си недоволно, докато смъкваше мокрия пуловер от гърба си. Кати Уейд бе точно такава, каквато си я беше представял. Приличаше на кръстоносец с пламенен поглед, нагърбил се с безкрайно неблагодарна задача.

„Тя е млада, на не повече от двайсет и седем или най-много… и осем — намръщи се Люк, — твърде млада и неопитна, за да поеме отговорността по спасяването на компанията «Джилкрайст» на раменете си.“

На всичко отгоре бе червенокоса.

Не се беше досетил за това от писмата и телеграмите й, но някак си не бе изненадан. Червените коси никога не го бяха привличали. И все пак бе готов да признае, че цветът на изгрева много й отиваше. Хареса му начинът, по който косата й обрамчваше деликатните черти на лицето й и подчертаваше тъмносиния цвят на нейните очи.

Тъжно си припомни и други детайли, които бе забелязал благодарение на мократа копринена блуза и тясната пола. Кати имаше красиво тяло с хубави форми. Здраво, силно, жизнено. Женствено. Излъчваше някаква едва доловима, почти наивна чувственост, която според Люк бе много обезпокоителна. Много повече от обезпокоителна. Имаше усещането, че през нощта няма да може да заспи унесен в мисли по Кати Уейд. А тя дори не беше неговият тип.

През последните три години наистина бе прекарал твърде много самотни нощи тук. Странно, но до този момент не си бе давал сметка за това.

Прокара пръсти през мократа си коса. После измъкна от гардероба черна памучна риза и я нахлузи.

„Не е красавица в истинския смисъл на думата — мислеше си той, докато слизаше от спалнята към кабинета си. — Или поне не такава изключителна красавица, каквато бе Ариел.“

Но Кати излъчваше толкова женствена жизненост, че някак си не забеляза липсата на класическо съвършенство в чертите й. Тя бе много по-различна от Ариел. А ако Люк някога се оженеше отново, определено щеше да търси жена като първата си съпруга. Ариел бе тайнствена, екзотична и вълшебна красавица с дълга гарвановочерна коса и бледа сребриста кожа. Дори сега, три години след смъртта си, тя понякога се промъкваше в сънищата му и се опитваше да го съблазни.

От първия миг, в който зърна Ариел, Люк бе убеден, че това е най-подходящата жена в живота му. Взаимното им привличане бе внезапно и пламенно. Преди да загине, те живяха заедно само година и половина — любеха се и се караха в един водовъртеж на всепоглъщаща страст, изпълнена с ярост и зной. Люк бе изумен, когато откри, че освен чувството на любов, сласт и притежание, което изпитва към Ариел, страда още и от мъчителна ревност. Това бе непознато за него, защото винаги бе имал за пример брака на родителите си. Торнтън и Клио бяха свързани за цял живот и всеки от тях го съзнаваше. Взаимно двамата си имаха пълно доверие и Люк бе възприел тази толкова интимна връзка между съпрузите като нещо естествено. Очакваше същото и в собствения си брак. Но Ариел явно изпитваше удоволствие да го дразни понякога. Сякаш страстната му ревност я възбуждаше. Той не допускаше мисълта, че по време на краткия им брак тя му е изневерявала. Ала тя не криеше, че възхищението, което буди у другите мъже й е приятно.

Понякога Люк се замисляше какво ли щеше да стане с брака им след пет, десет или двайсет години. Само Ариел имаше властта да възбужда толкова силни чувства в него. И само тя можеше да го въвлича в такъв вихър от желание и страст. Спомените за нощите, прекарани с нея, все още го преследваха.

„Да, все някога ще се оженя повторно — каза си, — но никога за жена като Кати.“ Знаеше какво точно търси у бъдещата си съпруга. Имаше нужда от жена като Ариел, жена, чиито тъмни страсти да съвпадат с неговите. Проблемът бе в това, че вероятността да срещне друга Ариел бе нищожна.

Влезе в кабинета си и се отпусна в креслото до бюрото. После дълго гледа празния екран на компютъра, преди да го включи. Веднъж започнал да мисли на какви изисквания трябва да отговаря бъдещата му съпруга, вече не можеше да спре.

— Кати Уейд е виновна за всичко — процеди мрачно през зъби. — Нейното идване в тази къща по някакъв начин предизвика старите мъчителни размисли. Мамка му…

Очертаваше се дълга безсънна нощ.

Зийк влезе в кабинета с неизменната купичка между зъбите, пусна я на пода до креслото и се просна в краката на господаря си. Люк протегна ръка и разсеяно го погали зад ушите. Зийк примря от удоволствие.

Когато за първи път се появи, Зийк бе кльощав и отчаян. Беше очевидно, че кучето е изоставено, бито, полумъртво от глад. Последното нещо, което искаше, бе да го докосва човешка ръка. Но освен това беше и гладен. Много, много гладен.

Люк оцени и уважи куража, необходим на Зийк, за да се реши да влезе в чуждата къща. Кучето не просеше храна, но бе явно, че е изтощено до краен предел. То просто стоеше треперещо под дъжда и стоически чакаше да разбере какво предизвикателство му е подготвила съдбата този път.

Люк намери из шкафовете стара метална купичка, напълни я с чили от консерва и я изнесе на двора. Съдържанието й бе изпразнено за броени секунди и той се върна да я напълни за втори път. Така постепенно бе установено едно твърдо „разписание“ — през деня Зийк изчезваше нанякъде, а вечер неизменно се връщаше за купичката с чили.

Шест седмици след като се появи за пръв път, се разрази страхотно мразовита буря. Когато вечерта Люк отвори входната врата на къщата, откри зъзнещия Зийк сврян до прага, стиснал купичката в уста. Люк остави вратата отворена и се прибра вътре. Зийк влезе в коридора, като внимателно оглеждаше обстановката, и след като се разходи из дневната, легна край огнището. Оттогава си стоеше там.

— Ние двамата много си приличаме, Зийк. Нямаме нужда самоуверени червенокоси дами да ни изнасят лекции за отговорностите към семейството.

Зийк повдигна глава и погледна стопанина си.

— Добре де, аз нямам нужда от нейните лекции — поправи се Люк. — Ти можеш да избираш.

Зийк изръмжа в знак на съгласие и отново склони глава.

Споменът за Кати Уейд разсейваше Люк и затова той го изблъска от съзнанието си, като се съсредоточи върху документите, по които работеше от сутринта. Опита се да се концентрира върху последния си консултантски проект. С подобни рутинни неща се занимаваше от години. „Трябва да приключа работа до вечерта или най-късно до утре сутринта — помисли си, — а когато свърша с проучванията, ще предам доклада на клиента си. И ще прибавя поредния тлъст хонорар към съкровищата, които Кати Уейд ме обвини, че трупам.“

Загледа се в изпълнения с цифри екран. Обикновено се потапяше в ясния чист свят на компютърните данни с чувство на пълно задоволство. Безплътната информация, която сякаш усещаше с върховете на пръстите си, го караше изцяло да се откъсва от външния свят. На екрана нямаше болка, нито минало или бъдеще. Люк работеше винаги само в безкрайното настояще. Съпоставяше факти, проверяваше данни, вземаше решения. Последните три години бе прекарал времето, през което не спеше, изгубен в компютърната вселена. Беше се научил да използва информацията и да борави с нея така, както магьосникът използва думите, когато прави заклинание.

Но днес работата не му спореше. Не можеше да се отърве от чувството, че вместо над клавиатурата се е надвесил над купчина злато. Работата, която вършеше, носеше пари, така беше. Но какво от това? Правенето на пари бе нещо естествено за него. Както плуването или карането на колело. След като веднъж вече бе усвоил триковете, не можеше да ги забрави.

Майка му винаги твърдеше, че този талант е генетично заложен. Тя го наричаше „проклятието на Джилкрайстови“. Казваше, че баба му го е предала на баща му, а Люк го е наследил от него.

Никой не можеше да отрече, че бащата и синът бяха непобедима двойка в бизнеса. Двамата отритнати Джилкрайстови бяха построили ресторантска империя в Калифорния, която бе станала по-силна от североизточната компания „Джилкрайст“.

И изведнъж в един кошмарен момент преди три години целият свят на Люк бе разрушен. Реактивният самолет се разби на пистата край Лос Анжелис и изтръгна от живота му единствените хора, които ценеше и обичаше. Ариел и родителите му завинаги го напуснаха. След което той реши, че не си струва да притежава тази империя.

Но не успя да се освободи от навика си да печели пари. Дойде в това закътано местенце в Орегон, за да се откъсне от света и от всичко, което бе изгубил. Живееше сам в къщата, кацнала на края на скалистия морски бряг, работеше с компютъра си и правеше пари. За да не полудее запълваше дните си с работа.

Но нямаше с какво да запълни нощите.

Два часа по-късно вдигна глава от екрана и отиде в кухнята. Зийк стисна купичката си и тихичко тръгна след него, за да види как Люк обели няколко картофа, набоде ги с вилица и ги пъхна да се пекат във фурната.

За щастие Люк обичаше печени картофи, защото готварските му способности бяха крайно ограничени. Можеше да си стопли някоя консерва супа или замразени зеленчуци в микровълновата печка, да изпече картофи — и толкова. Не особено впечатляващо постижение за човек, чието семейство от три поколения се занимаваше с ресторантьорство.

Но, както веднъж бе обяснил баща му, никой Джилкрайст не готвеше, освен ако не е абсолютно наложително. Това също бе семейна традиция.

Думата „семейство“ накара Люк да стисне зъби. Затвори вратичката на фурната, наля си чаша каберне и се замисли дали доброволният ангел-хранител на Джилкрайстови може да готви. „Сигурно може. Такава комплексна личност като Кати не може да не се чувства отлично край кухненската печка.“ Усмихна се, като си спомни как тя прикри гърдите си с куфарчето, все едно беше боен щит. „Госпожица Уейд несъмнено е превъзходна лична секретарка — лоялна, предана и вярна докрай.“

Отпи от виното и спокойно се отдаде на размишление относно бъдещето на Кати в компанията. Със свои сили тя нямаше да спаси „Джилкрайст“ от разпадане, това бе ясно. Дори и Фрейзър Станфийлд, който и по дяволите да беше той, нямаше да може да й помогне.

Компанията на баба му бе чисто семеен бизнес в старомодното значение на тази дума. Ако никой друг Джилкрайст не бе достатъчно силен или умен, за да наследи Джъстийн, краят на империята се виждаше. Именно по тази причина хората от ръководството нервничеха. Те бяха наясно с факта, че ако Джъстийн окончателно загуби контрол над управлението на компанията, петте ресторанта в Сиатъл и „Джилкрайст Гумей“ щяха да бъдат продадени.

Продаването на имуществата бе единственото разумно действие, което ангел-хранителят и нейният приятел Станфийлд можеха да предприемат. Люк се замисли дали Кати съзнава това.

Разбира се, дори това да беше така, Джъстийн Джилкрайст неминуемо щеше да забрани продажбата. Той си спомни описанието, което баща му бе направил на баба му: яростна амазонка, която препуска срещу римляните или който и да е друг, дръзнал да застане на пътя й.

Джъстийн се беше борила дълго и упорито, за да изгради компанията „Джилкрайст“. И бе точно толкова упорита, колкото и синът й Торнтън. Никога не би склонила да предаде управлението на бизнеса в чужди ръце, което значеше, че пред Кати Уейд не се разкриват никакви благоприятни перспективи.

А това вещаеше неприятности за непримиримата госпожица Уейд, защото тя очевидно нямаше лесно да се предаде.

„Което обаче не ми влиза в работата — заключи Люк. — Ако Кати не вижда ясното предупреждение за наближаващата опасност, това си е чисто неин проблем. Жалко, че се чувства длъжница на Джъстийн. Една проницателна лична секретарка отдавна да е напуснала потъващия кораб.“ Но бе убеден, че Кати ще бъде на поста си до самия край. И неуморно ще се бори, без да се предава.

Върна се обратно в кабинета си. Чуваше се лекото бръмчене на компютъра и Люк се успокои от този звук. Заряза изчисленията, които правеше за клиента си, и извика на екрана един познат документ.

Не знаеше защо от няколко месеца набира данни за компанията „Джилкрайст“. Сигурно от любопитство или просто от скука. След като започна да получава съобщенията от Кати Уейд, взе да отделя повече внимание на информацията и старателно да я съхранява.

Седна и вдигна крака върху бюрото си. Почна да се люлее на стола, отпи още няколко глътки от виното и се вглъби в цифрите, които се изписваха на светещия екран. „Колко ли време ще е необходимо на ангелчето и на приятеля й Станфийлд да усетят, че загубите, които понасят два от ресторантите не се дължат на временния спад в икономиката на Северозапада?“ — запита се разсеяно. Ситуацията, която се очертаваше, бе стара и добре известна. Някой хитро и систематично крадеше пари от „Джилкрайст Грил“ и „Джилкрайст Белвю“.

При „Джилкрайст Гумей“ нещата също не вървяха добре, но там май не ставаше въпрос за отклоняване на средства. Просто имаше някакви проблеми. При това твърде много проблеми — такива, които можеха да погубят всеки бизнес. Ако „Джилкрайст Гумей“ продължаваше да затъва в блатото, както през последните шест месеца, Джъстийн щеше да извади голям късмет, ако успее да го продаде дори за нищожна част от действителната му цена.

Чифт ангелски крилца и ореолче няма да помогнат на Кати Уейд да спаси компанията „Джилкрайст“ — усмихна се иронично в себе си Люк.

Щеше да й е необходим дяволски голям късмет.