Джейн Ан Кренц
Съдбовно завръщане (1)

Глава I

Люк Джилкрайст не беше копеле, не и в прекия смисъл на думата. Но въпреки законния си произход той влезе в тази роля преди 36 години, в деня на раждането си, и оттогава добре я изпълняваше.

„Джилкрайстови винаги са си падали по драматичните изпълнения — помисли си Кати Уейд, преди да излезе от колата. — Човек лесно би ги взел на подбив, ако не знае, че са отмъстителни и опасни.“

Решително взе куфарчето с документи и тръгна към входа на старата, разрушена от времето къща. Там, лениво подпрян на стената, я чакаше Люк Джилкрайст — така, както ястребът дебне мишката да излезе от дупката. Не беше сам — голямо черно куче от съмнителна порода седеше в краката му. В зъбите си то стискаше метална купичка за храна.

Кати никога не беше срещала Люк, но от години живееше сред Джилкрайстови и добре познаваше същността им. Би разпознала всеки от фамилията, където и да е. „Кланът Джилкрайст прилича на сборище от високи, елегантни вещици и магьосници“ — беше ги оприличила тя пред брат си и своята секретарка. Сравнението й хрумна не само поради отличителните за семейството черти — гарвановочерни коси, аристократични черти на лицата и характерните наситенозелени очи. То по-скоро бе породено от скритото усещане за жестокост и мрачност, което витаеше около тях. Под повърхността си тези хора криеха странни и потискащи чувства.

Определила бе Джилкрайстови като максималисти по рождение. Те бяха или леденостудени, или убийствено разгорещени. Спокойните, умерени чувства за тях бяха съвсем непознати. Те кипяха. Те потъваха в дълбоки размишления. Винаги правеха това, което са си наумили. Способни бяха с години да таят омразата си към някого. Бяха умни, изключително интелигентни хора. За Люк, като за всички останали Джилкрайстови, се носеше същата слава; и той като тях не се интересувал от обикновените неща в живота. За тях всичко бе страст или разочарование, победа или поражение. Кати не можеше да си представи, че някой от тях би могъл да бъде весел или радостен. Джилкрайстови сякаш изпитваха някакво подобие на щастие единствено когато говореха за пари или за отмъщение.

През последните години Кати често бе размишлявала за странностите на фамилията и не можеше да си обясни защо никога не изпитват положителни емоции. Понякога го обясняваше с амбициозната им природа, друг път — с някаква мистична генетична обремененост. Имаше случаи, когато мислеше, че всичките проблеми на фамилията идват от дългите години матриархат и подчинение на управляващата семейството с желязна ръка Джъстийн Джилкрайст.

Това, в което можеше да бъде сигурна, бе, че Джъстийн Джилкрайст се отнася добре с нея и че много дължи на тази жена. Въпреки това с нетърпение копнееше да се отскубне от задълженията си към Джилкрайстови. Такава възможност най-сетне се беше появила и можеше да се осъществи съвсем скоро. Но за да стане това, първо трябваше да убеди отритнатия магьосник на клана да се завърне в лоното на семейството си. Люк Джилкрайст бе билетът на Кати към свободата й, но той не знаеше това.

Тя внимателно го изучаваше, докато приближаваше къщата. Изведнъж усети, че се чувства неудобно. „Не би трябвало да се притеснявам“ — помисли си нервно. Бе свикнала да се оправя с Джилкрайстови. Номерът беше да не се вземат толкова сериозно, колкото те се отнасят към самите себе си. Но поради някаква непонятна причина този Джилкрайст й въздействаше. Може би защото отчаяно се нуждаеше от него. Собственото й бъдеще вече бе преплетено с неговото.

Като типичен представител на семейството си Люк излъчваше хищническа грациозност. Кати бе добре запозната със семейните легенди, свързани с името му. Знаеше, че е на 36 години — с 8 повече от нейните. В гъстата му черна коса вече проблясваха тънки сребърни нишки. Зеленият лед в очите му сякаш бе замръзнал там още при раждането му.

Кати не беше ниска, но винаги се чувстваше комплексирана от високите представители на фамилията. „Този е най-високият от тях, без малко цели два“ — прецени го тя. Ако застанеше до него, би изглеждала дребна, а много мразеше да се чувства така.

Докато изкачваше стълбите към входната врата, неволно забеляза поразителната прилика между Люк и голямото черно куче, което се мотаеше в краката му. И двамата бяха силни, с добре развити мускули и студени очи. За себе си дори реши, че по-скоро би предпочела да срещне кучето в някоя тъмна алея, отколкото мрачния му стопанин. Животното изглеждаше малко по-дружелюбно от него.

Кати внимателно се вгледа в злите очи на кучето, докато изкачваше последните стъпала. После вдигна поглед нагоре към мъжа. Тръпки я побиваха от тази среща. „Как да не се разтрепериш от тази мрачна къща с този още по-мрачен субект пред нея“ — помисли си. А Джилкрайстови бяха царе на мрачната атмосфера около себе си.

Вятърът откъм морето яростно я блъскаше в гърба и вещаеше буря. Вълните с грохот се разбиваха в самотните скали. Всеки момент дъждът, който валеше над океана, щеше да се изсипе и тук.

Пътуването от Драгън Бей на брега на Уошингтън, северно от Сиатъл, до това уединено място в Орегон бе дълго и изморително. Въпреки това Кати изпита желание да се върне в колата си и да тръгне обратно. Не се плашеше от това, че ще трябва да шофира през цялата нощ, ако можеше това неприятно задължение да свърши толкова бързо.

— Вие сте Люк Джилкрайст, предполагам — започна с решителен тон.

Отдавна се беше научила да бъде категорична при общуването си с членовете на фамилията. Тя бяха способни да блъснат на пътя някой нещастен смъртен, без дори да чуят глухия звук на удара.

— Аз съм Джилкрайст. А коя, по дяволите, сте вие? — попита Люк.

— Казвам се Кати Уейд и съм личната секретарка на баба ви — отвърна тя и стисна по-силно дръжката на куфарчето си.

Опита се да не обръща внимание на това, че плътният му глас я кара да настръхва. „Какво ми става?“ — зачуди се за миг. Обикновено Джилкрайстови нямаха този ефект върху нея.

— Госпожица Уейд, значи. Очаквах да се появите рано или късно — бавно каза Люк.

— От седмици се опитвам да вляза във връзка с вас, господин Джилкрайст. Оставих поне десетина съобщения на телефонния ви секретар. Освен това изпратих четири препоръчани писма и две телеграми. Знам, че сте ги получил, защото ми показаха разписките, подписани от вас.

— И какво от това? — Люк подпря широкия си гръб на рамката на вратата и я изгледа с вампирския поглед, запазена марка „Джилкрайст“.

Трябваше да му се признае, че изглежда по-добре от всички други в семейството. Изумрудените му очи бяха много по-смущаващи, отколкото на останалите. Кати се стъписа пред зелената клада на омагьосващия му поглед. Непознато усещане започна да се формира в душата й.

Тя отчаяно се опита да фокусира вниманието си върху нещо друго, за да избегне магията на този поглед, и се загледа в дрехите му.

Той носеше свободен черен пуловер, черен панталон и черни боти. Дрехите подчертаваха вродената елегантност на слабата му фигура. Всички Джилкрайстови имаха предпочитание към този цвят, който най-добре отразяваше сложните им личности. Те до един обожаваха черното.

И всички имаха красиви бели зъби.

— Защо не благоволихте да отговорите на съобщенията ми, господин Джилкрайст? — настоя Кати. Тя придържаше с ръка развените си от вятъра червени кичури, докато сърдито гледаше към него.

— Никога не отговарям на хора, които идват от името на Джъстийн Джилкрайст или са свързани с корпорацията „Джилкрайст“ — каза той и погледът му внимателно я проследи. От върха на червенокосата й глава, до жълтите обувки с много високи токове. — В това няма нищо лично…

Кати пламна от яд при това нахално оглеждане. Усети нещо почти чувствено в погледа на Люк, от което й стана още по-неприятно. Но веднага си каза, че е плод на въображението й. Джилкрайстови никога не биха й обърнали внимание. Тя не беше техният тип.

А и те определено не бяха нейният.

В този момент кучето, което на височина стигаше почти до бедрата на стопанина си, почна да вие. „Главата му прилича на змийска“ — помисли си Кати. Зъбите на песа се сключиха още по-здраво около ръба на купичката, а от устата му потече слюнка.

Все пак успя да овладее нервността си и с изправени рамене се обърна към Люк:

— Вижте, господин Джилкрайст, нали няма да имате нищо против да влезем вътре в къщата? Започва да вали.

Тя смело изкачи всички стъпала, защото знаеше, че ако чака учтива покана, сигурно би останала вън на дъжда по време на целия разговор. В отделни случаи Джилкрайстови бяха напълно способни да излъчват убийствен чар, но го правеха само тогава, когато им изнасяше. Кати предположи, че Люк Джилкрайст вече е преценил, че не си струва да хаби чара си заради нея.

Стопанинът и кучето му се поколебаха, когато Кати мина покрай тях. Люк сви небрежно рамене и влезе след нея в коридора.

— Добре. Вече сте тук и не приличате на човек, който би си тръгнал, без да се опита да постигне онова, за което е дошъл. — Люк погледна песа си. — Изчезвай, Зийк! Дамата е твърдо решена да влезе вътре.

Зийк внимателно изгледа Кати. За последен път нададе жален вой, при което разкри огромните си кучешки зъби. После неохотно се обърна и тръгна по коридора. Скри се зад ъгъла му и влезе в това, което би трябвало да бъде всекидневната.

— Защо непрекъснато носи купичката в зъбите си? — попита Кати с известно неудобство.

— Зийк никъде не мърда без нея.

— Разбирам. Каква порода е?

— Да пукна, ако знам. Преди две години се появи в двора ми и реши да остане. Той отговаря на всички изисквания, които предявявам към съквартирантите си. Не вдига шум, няма нужда да го забавлявам и не ми бърника из нещата.

— Добре. Ще се опитам да не се впечатлявам от изключителното гостоприемство, което вие двамата ми оказвате тук.

Тя припряно влезе в стаята, сложи коженото си куфарче на стария под, покрит с линолеум, и свали слънчевожълтото си сако. За тази среща бе облякла права зелена пола, бледолимонена копринена блуза и това сако. Не знаеше какви щяха да са най-подходящите дрехи за предстоящия сблъсък с тайнствения внук на Джъстийн, но познаваше Джилкрайстови достатъчно добре, за да обуе най-високите си обувки.

— Предупреждавам ви, че си губите времето — каза Люк.

— Нека аз преценя дали това е така — отвърна Кати и демонстративно му подаде жълтото си сако.

Люк изгледа ярката дреха с очевидно неодобрение и не направи никакъв опит да я вземе от ръцете й.

— Няма нужда да го слагам на закачалка. Без друго скоро ще си тръгнете, така че можете да го хвърлите на някой стол.

Тя стисна зъби и го преметна през ръка. После вдигна куфарчето си от пода и последва нелюбезния домакин по коридора. Люк Джилкрайст май щеше да излезе още по-непоносим, отколкото го описваха. Но какво можеше да се очаква от човек, който не си беше направил труда да се свърже с роднините си цели трийсет и шест години?

Баща му, Торнтън Джилкрайст, бе пренебрегнал родителската воля на Джъстийн, за да се ожени за майката на Люк, Клио. Затова всички наричаха Люк „Копелето“. А и той очевидно се стремеше да оправдае прякора си.

Докато Люк вървеше пред нея по коридора, Кати успя да го разгледа подробно. Първоначалното й впечатление за много високия му ръст постепенно се разсея. В крайна сметка той бе около метър и осемдесет. „Не е толкова страшно“ — успокои се Кати. Брат й Матю, който бе седемнадесетгодишен, вече бе също толкова.

Но широките рамене на Люк, цялата му яка и добре сложена фигура бяха много по-различни от крехката младежка физика на Матю. Това бе разликата между зрелия мъж и хлапето, и тази разлика се наричаше сила. Ако Люк бе млад воин, би изглеждал отлично със стегнатото си тяло и плоския корем. Но очите му бяха като на древен заклинател. Кати потръпна без видима причина.

Входната врата на къщата вече се блъскаше от разразилата се с пълна сила тихоокеанска буря. Дъждът бе спуснал оловната си пелена покрай прозорците, докато стигнаха до мизерно обзаведената всекидневна. Зийк се беше проснал на пода близо до камината. Купичката стоеше до главата му. Когато Кати влезе в стаята, той лениво отвори едното си око, после се обърна на другата страна и заспа.

— Седнете — каза Люк и набързо събра разпилените в креслото броеве на списание „Уолстрийт джърнъл“. Хвърли ги върху масичката за кафе, покрита с последните издания на „Форчън“, „Берънс“ и други финансови вестници.

— Благодаря.

Тя приседна внимателно на края на креслото, защото не искаше да вдига облаците прах, които очевидно се бяха събрали в бродираните възглавнички. Тайно огледа стаята, докато отваряше куфарчето си. Трудно можеше да се повярва, че Люк Джилкрайст печели огромни суми със същата лекота, с която повечето хора ги губеха. Нищо в стаята не подсказваше, че стопанинът й има много пари. Той със сигурност не ги харчеше, за да придаде приличен вид на дома си.

Кати бе смаяна, но се опита да прикрие този факт. Всеки член на фамилията Джилкрайст имаше вроден усет към красивите неща в живота. Единствено черният „Ягуар“, който бе зърнала на алеята пред входната врата, издаваше вкус към лукса.

Къщата бе кацнала на ръба на самотна скала и от прозорците й се разкриваше величествената, красива гледка на дивото орегонско крайбрежие. Но това сякаш бе единственото й достойнство. Личеше, че Люк не е дал нито цент за поддръжка на старата сграда.

Мебелите сигурно бяха купени при някоя вехтошарска разпродажба. Тапицерията бе избеляла и на места прокъсана. Платът бе най-малко трийсетгодишен и цветята по него почти не си личаха. Под разхлабените метални крачета на мръсната маса за кафе имаше невероятно захабен и лекьосан килим, който също не си знаеше годините.

— След като сте дошла чак дотук, кажете си приказката и после можете да си вървите — разположи се удобно Люк в издъненото кресло до това на гостенката си.

Кати стисна устни. Той я караше да се чувства нервна, но нямаше да му позволи да я изплаши. Дори на Джъстийн бе отказана тази привилегия.

— Предполагам, че ви е добре известна целта на моето посещение, господин Джилкрайст — започна тя.

— Наричайте ме Люк. Аз със сигурност няма да си губя времето за официалности и ще ви наричам Кати. Двамата със Зийк си падаме по непринудените неща — усмихна се той подигравателно.

Кати повдигна вежди и с разбиране огледа мизерната всекидневна.

— Да, виждам, че не обръщате внимание на формалностите.

— За разлика от баба ми — съгласи се той.

— Как бихте могли да знаете какво е отношението на Джъстийн Джилкрайст към подобни неща? — сухо попита тя. — Та вие дори не я познавате!

— Срещнах я веднъж. Когато се появи на погребението… Това ми беше достатъчно. Нямам желание да я опознавам отблизо.

Кати потръпна. Последното, което би искала, бе думите й да събудят болезнените стари спомени в паметта на Люк. Тя знаеше за самолетната катастрофа, при която преди три години загинаха родителите и красивата му жена Ариел. Отивали при Люк в Лос Анжелис, за да присъстват на откриването на най-новия ресторант от веригата им в Калифорния.

Създадената от Торнтън Джилкрайст и сина му ресторантска верига на Златния бряг бе по-печеливша дори от компанията в Сиатъл, ръководена от бабата на Люк, Джъстийн. Между двете корпорации никога не се създаде пряка конкуренция, може би защото действаха в различни градове. Но негласното съперничество бе известно на всички. Торнтън Джилкрайст искаше да докаже на майка си, че не се нуждае от помощта и връзките й, за да създаде свой собствен успешен бизнес. Той успя да направи това, а Люк продължи начинанието му.

В месеците след погребението Люк продаде всички ресторанти, притежавани от него и баща му. Носеше се мълва, че е натрупал огромно състояние, въпреки че даде всичко на половин цена, защото пазарът бе преситен. Люк умееше да прави пари от всичко, с което се захванеше. През последните години използваше забележителното си умение да печели, като даваше консултации на различни компании, произвеждащи храни и напитки. Помагаше да се откриват нови ресторанти, да се разширяват вериги за бързо хранене, да се сливат компании. От това, което Кати бе подразбрала, Люк извършваше сделката, вземаше значителни комисиони и се заемаше със следващата компания. Очевидно напълно бе изгубил личния си интерес към ресторантския бизнес, който от три поколения бе в кръвта на семейството му.

Тя си пое дълбоко дъх и се насили гласът й да звучи помирително. Не беше лесно, защото Люк вече бе успял да я раздразни.

— Би трябвало да сте се досетил, че баба ви желае да сложи край на старата семейна вражда, съществуваща между нея и вас през всичките тези години.

— Няма никаква вражда. — Гласът му прозвуча безизразен.

— Как можете да твърдите такова нещо?

Той сви рамене.

— Това, което вие бихте определила като близки взаимоотношения, не съществува между нас, но няма и вражда. Тя предполага активни, непрекъснати действия в ущърб на другата страна. На мен не ми пука нито за баба ми, нито за другите от семейството, поради което няма да си губя времето да враждувам, с когото и да е от тях.

Кати отново потръпна. Изведнъж осъзна, че при тези обстоятелства кланът Джилкрайст би трябвало да благодари на щастливата си звезда. Защото, ако Копелето вземеше решение да воюва с тях, те щяха да изпаднат в много по-лошо положение от това, което вече бяха предизвикали.

— Люк, аз съм тук, за да ви помоля да забравите за миналото. Семейството ви има нужда от вас — каза тя с кротък глас.

В очите на Люк за миг блесна студено и мрачно изражение на болка. После изчезна, потъна обратно в тъмната бездна, откъдето се бе появило.

— Семейството ми е мъртво.

Кати погледна в другия край на стаята към спящия Зийк.

— Разбирам загубата ви. Моите родители също загинаха. Корабът им потъна, когато бях на деветнайсет. Оттогава брат ми е цялото ми семейство.

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Съжалявам — каза Люк най-сетне и част от студенината в гласа му се стопи. — И как, по дяволите, започнахте да работите при баба ми?

— Беше много мило от нейна страна да ми предложи почтена работа в момент, когато отчаяно се нуждаех от нея.

— Така ли? И колко точно бе голямо отчаянието ви? — изгледа я той с любопитство.

— Когато родителите ми загинаха, ние с брат ми останахме почти без пари. Имахме заделена само малка сума, за да може той да продължи образованието си в колежа. Тогава разбрахме, че през последните две години преди смъртта си, татко непрекъснато е бил на ръба на банкрута. След катастрофата бяхме напълно разорени.

— И останахте без пукнат грош, така ли?

— Да, независимо от всичките ни старания да спасим нещичко. Мат бе само на осем години и аз трябваше да си намеря работа по възможно най-бързия начин, за да го задържа при себе си… По това време бях второкурсничка в колежа и още не бях научила кой знае какво.

— Ах, баба ми ви е предложила да станете нейна лична секретарка само защото е добра и чистосърдечна, така ли? Малко ми е трудно да повярвам в тази история. Джъстийн Джилкрайст никога не се е славила с благотворителност.

— Казвам ви истината — повтори Кати с решителен тон. — А аз й се отблагодарих, като през всичките тези години се стараех да съм най-добрата лична секретарка. Сега нека се върнем на по-актуалните въпроси, ако не възразявате.

— Не си хабете думите. Отговорът ми е отрицателен.

— Не мисля, че напълно осъзнавате сериозността на положението — хладно възрази тя.

— Напротив, всичко ми е ясно. Корпорацията „Джилкрайст“ в момента изпитва сериозни затруднения. През последните няколко години здравето на баба ми било доста разклатено. На колко стана тя? На осемдесет и една или на осемдесет и две?

— На осемдесет и две.

— Тя дълги години управлява царството си с желязна ръка, но напоследък почна да разхлабва хватката. Поне два от ресторантите й са в окаяно състояние. Луксозният „Джилкрайст Гумей“ не успя да се наложи и вероятно няма да оцелее. Хората във висшия ръководен състав на фирмата се тревожат, защото не виждат подходящ заместник за поста на баба ми. Според тях бъдещето на корпорацията „Джилкрайст“ е доста неясно и най-добрите вече се канят да напуснат потъващия кораб.

Кати преглътна с пресъхнало гърло. Всичко, което каза той, отговаряше на истината. Освен това беше поверителна информация.

— Много добре сте осведомен.

— С това си вадя хляба. За мен използването на информацията е естествено като дишането.

— Разбирам. В такъв случай, след като сте наясно с финансовото положение на корпорацията, няма нужда да влизаме в подробности. Бих искала само да отбележа, че „Джилкрайст“ не е просто едно от многото безименни предприятия. Това е семеен бизнес! Бизнесът на вашето семейство! Би трябвало да изпитвате някакво чувство на лоялност.

— Спестете ми тези неща, за бога — подсмихна се скептично Люк.

— Добре, възможно е да не питаете особена привързаност към Джъстийн. — Тя трескаво започна да търси нови аргументи. — Но все пак имате някакви задължения към другите членове на фамилията, без значение какви са били личните взаимоотношения между баща ви и баба ви.

— Нямам такива. — Той леко смръщи вежди. — Задължения, имам предвид. Нито отговорности пред когото и да било от Джилкрайстови.

— Господи, как може да сте толкова упорит за неща, които са се случили години преди да се родите? Та конфликтът е бил между баща ви и Джъстийн, не между вас и нея!

— Било е нещо повече от обикновен конфликт. Баба ми е лишила татко от наследство и е оскърбила майка ми пред всички. Джъстийн ми лепна етикета „копеле“ още преди да се родя и ясно показа, че няма да ме разглежда като евентуален наследник, нито дори като обикновен член на семейството. Което, между другото, напълно ме устройва. Не желая парите й и не ми трябва губещия й бизнес — отсече Люк с ясен глас.

— Това е очевидно. Но няма връзка с разговора ни в момента. — Кати се опита да не повишава тон.

— Баща ми също се отказа от парите й — продължи той, без да обръща никакво внимание на думите й. — Започнал е от нулата, след като Джъстийн го изхвърлила на улицата. Захванал се е с мениджмънта на малко ресторантче в Калифорния, изправено пред банкрут. Вдигнал го отново на крака и го купил от собственика. След това нищо вече не можеше да го спре. Когато умря, той и аз притежавахме седем от най-луксозните и печеливши ресторанти в цяла Калифорния.

— Люк, баба ви уважава това, което баща ви е постигнал със собствени сили. Тя оценява и вашите усилия в тази насока. Сега Джъстийн и другите членове на семейството имат нужда от вашите знания и умения. Убедена съм, че дълбоко в сърцето си вие имате желание да им помогнете. Тук се преплитат интересите на толкова много хора, които не са ви сторили нищо лошо. Как можете да им обърнете гръб в такъв момент?

— Така както баба ми е обърнала гръб на моите родители преди тридесет и седем години.

Кати затвори очи, за да се овладее, после погледна Люк право в лицето.

— Вие наистина сте достоен внук на баба си, няма никакво съмнение в това. Този ваш упорит и глупав инат явно се предава генетично, както цвета на очите ви. Боже господи, чудя се защо си губя времето, като се опитвам да ви вразумя!

— Защото Джъстийн Джилкрайст ви плаща за това и когато ви заповяда да скочите, вие го правите. Колко дълго възнамерявате да скачате през обръчите на баба ми, Кати?

— Вие сте последният обръч. С нетърпение очаквам мига, когато ще си подам оставката в корпорацията „Джилкрайст“.

Люк присви очи.

— Писна ви да работите за старата кучка, така ли?

— Никога вече в мое присъствие не се осмелявайте да говорите така за баба си! — Кати побесня от непоносимата му грубост. — Ясно ли се изразявам?

Люк замислено се усмихна на гневната реакция, предизвикана от забележката му. Намести се още по-удобно в креслото и вдигна обутите си в боти крака върху потъмнялата от мръсотия и лекета масичка за кафе.

— Вие сте изцяло под нейно влияние, нали?

— Казах ви вече. Аз съм й задължена. И ми доставяше удоволствие да работя за нея.

— Я стига! — прекъсна я подигравателно той.

Кати пламна.

— В интерес на истината, през повечето време беше точно така. Уверявам ви, че Джъстийн бе изключително благосклонна към мен. Всичко, което знам за бизнеса, го дължа на нея и не бих могла да го науча никъде другаде.

— Тогава защо горите от нетърпение да напуснете работата си?

— След десет години в корпорацията „Джилкрайст“ реших да пристъпя към осъществяването на плановете си за собствен бизнес.

— И какви са тези планове? — попита Люк с ленив интерес.

Тя го изгледа с подозрение. Дали не се опитваше просто да я отклони от основния разговор?

— Искам да се захвана с мой собствен ресторант за специалитети.

— Странно — озари я студената му усмивка. — Предполагам, че сте добре запозната с числото на банкрутиралите малки ресторантчета.

— Известно ми е, че са твърде много.

— Три от всеки четири ресторанта фалират още през първите две години — продължи Люк и за пръв път в гласа му се появиха почти радостни нотки.

Кати почна да губи всякакво търпение.

— Аз не плащам хонорар за ценните ви консултации, затова бъдете така добър да не ме поучавате. Ако имам нужда от съвет, ще ви помоля да ми го дадете. Дотогава запазете професионалното си мнение за себе си.

— Някога говорила ли сте на Джъстийн с такъв тон? — попита той с присвити очи.

— Джъстийн рядко ме нервира така, както вие успяхте да го направите. — Тя стана от креслото и отиде до прозореца. Впери поглед в бушуващия океан, стисна здраво ръце зад гърба си и се опита да успокои накъсания си дъх. — Искам да осъзнаете колко висок е залогът, преди категорично да откажете помощ на семейството си.

— Нищо не е заложено. По-точно — нищо, на което аз държа.

— Как можете да сте толкова бездушен! — избухна Кати. Тя забеляза, че Зийк е вдигнал глава и я наблюдава с повишен интерес. — Помислете за леля си и чичо си.

— Защо?

— За бога, чичо ви Хейдън е художник. Той наистина е много талантлив, но няма никаква представа как трябва да се управлява такава голяма компания като „Джилкрайст“. Просто не може да наследи директорското място на Джъстийн.

— Това ми е известно.

— Жена му Морийн е галеристка. Добре се справя с всичко, свързано с изкуството, но е абсолютно невежа по отношение бизнеса с храни и напитки. Тя също не може да поеме корпорацията в свои ръце.

— Много присърце взимате нещата.

— А братовчедите ви Идън и Дарън? Баба ви е на мнение, че никой от тях няма необходимия талант, за да поеме компанията — продължи Кати отчаяно. — Освен това Идън се разведе преди шест месеца и е силно депресирана.

— Да си наеме психоаналитик.

— Тя няма нужда от психоаналитик, а от подкрепата на семейството си — наблегна на последната дума Кати. — Тревожа се и за братовчед ви Дарън. Напоследък той се държи доста странно. Мисля, че има някакви неприятности, но не желае да говори за тях.

— Всички проблеми ли разглеждате толкова задълбочено?

— Аз трябва да съм такава в този случай. От мен се очаква да оправя цялата бъркотия, в която е изпаднало семейството ви. Но сама няма да мога. Вие сте този, който трябва да поеме нещата в свои ръце. — Скръсти ръце пред гърдите си и нервно започна да обикаля стаята. — Всичко се разпада. Аз трябва да измисля нещо.

— Защо просто не подадете оставка? Това ми изглежда най-лесният изход от ситуацията за вас.

— Не мога да го направя. Докато не дам всичко най-добро от себе си, за да помогна за спасяването на корпорацията „Джилкрайст“, този въпрос изобщо не стои пред мен. Нима не разбирате? Аз съм длъжница на Джъстийн.

— Само защото ви е дала работа навремето?

— Да — отсече Кати.

— Нека ви кажа нещо. В наши дни умните служители не са чак толкова лоялни като вас. Не си заслужава.

— Вие пък какво разбирате от лоялност? — стрелна го с поглед тя.

— Не сте вие човекът, който ще ми изнася лекции на тази тема, госпожице Кати Уейд — студено я репликира Люк и усмивката му се стопи.

Кати прехапа устни.

— Този разговор е безпредметен.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Добре. Повече няма да губя време в опит да събудя очевидно несъществуващото ви чувство за отговорност към вашето семейство. Да опитаме нещо друго. Защо не разгледате спасяването на компанията „Джилкрайст“ като професионално предизвикателство?

Люк се усмихна за миг и разкри равните си бели зъби.

— Упорита сте, не мога да не ви го призная. Какво би ви накарало да се отклоните от предварително начертания маршрут?

— Не можете да ме отклоните. Аз имам нужда от вас.

— В какъв смисъл? — Той повдигна вежди с любопитство.

Кати видя закачливите искрици в очите му и цялата пламна от смущение. Беше направила идиотска грешка, думите просто се изплъзнаха от езика й. Типично за него бе, естествено, да тълкува думите й по възможно най-неприятния начин.

— Всички се нуждаем от вас, нима не разбирате? — Сети се за проблемите, които я очакваха при завръщането й в Драгън Бей. Не биваше все още да се предава. — Вярно е, че си имаме Фрейзър, слава богу, но той не може сам да върши всичко. Джъстийн никога няма да му даде необходимата власт, за да управлява компанията еднолично.

— Кой е Фрейзър?

— Моля? — Тя се намръщи, защото въпросът му прекъсна мислите й. — А, Фрейзър ли? Фрейзър Оганфийлд. Той е главният изпълнителен мениджър на баба ви. Движи всичко в централния офис на компанията, откакто Джъстийн отказа да се занимава активно с мениджмънта преди известно време. Фрейзър е страхотен, но не е Джилкрайст, което е основният му минус според баба ви.

— И той ли е толкова лоялен като вас?

— Да, почти. Както вече ви казах, той е много свестен човек. Аз се опитвам да оправя нещата, но все пак съм само лична секретарка на баба ви, а не изпълнителен директор. Координирам нещата, доколкото мога, но аз също не съм Джилкрайст. Само член на фамилията може да ръководи компанията, Джъстийн е категорична за това. Трябва да се върнете у дома, Люк. Просто трябва — това е ваш дълг.

— Не желая да имам нищо общо с компанията „Джилкрайст“ и точка по въпроса. Ако не можете да възприемете този факт, значи сте по-дебелоглава и от мен. Нали непрекъснато в това ме обвинявате?

Кати го изгледа с безсилен гняв. „Той действително е взел окончателно решение — осъзна тя. — Няма начин да го накарам да промени мнението си. Точка по въпроса!“

Несъмнено имаше много общи неща с баба си.

Застана точно пред него и решително сложи ръце на кръста си.

— Люк Джилкрайст, на ваше място бих потънала в земята от срам.

— Спестете ми тези неща.

— Не, няма да ви ги спестя! Ще получите това, което заслужавате. — Зийк изръмжа и тя млъкна за секунда. Погледна към кучето, после отново се обърна към Люк. — Не ми пука, дори да насъскате това чудовище срещу мен. Ще ви кажа това, което съм решила.

— Не се тревожете. Не смятам, че Зийк ще ви е равностоен противник.

— Смятате ли, че ситуацията е забавна? — с обвинителни нотки запита Кати.

— Не особено, но е интересна. Вие със сигурност внесохте оживление в следобеда ми, който се очертаваше да е доста скучен.

— Сигурна съм, че щеше да е скучен — отсече тя. — Сигурна съм, че всичките ви следобеди са скучни! Както и утрините ви! А за вечерите изобщо няма да споменавам.

— Правилно. Те не са много по-интересни от утрините и следобедите — призна Люк сухо.

— Много смешно, нали?! Аз пък ще ви кажа нещо друго, Люк Джилкрайст, не е смешно, защото залогът е много висок. Имате възможност да спасите всичко онова, което баба ви е изграждала през целия си живот. Бъдещите поколения Джилкрайст зависят от вас. Единствен вие можете да помогнете на компанията да се изправи на крака и по този начин да запазите гордото наследство на фамилията ви.

— Започвате да звучите като текст за реклама — присмехулно се обади той.

— Не ми пука как звуча! Опитвам се да ви накарам да разберете от какво се отказвате, като пренебрегвате дълга си. Помислете си само какво бихте могъл да направите! Джъстийн Джилкрайст с голи ръце създаде ресторантската си верига в Сиатъл. Като неин внук и логичен наследник, вие можете да заемете мястото й. Само вие от цялото семейство можете да го направите.

— Нямам думи.

— Вие ми се подигравате!

— Може би. Мъничко. Вземам си обратно думите, които казах преди малко. Вие сте не само интересна, а определено сте забавна.

— По дяволите! — извика Кати и ядосано вдигна ръце. — Хората бяха прави, като ме предупреждаваха, че няма смисъл да се опитвам да говоря с вас. Трябваше да ги послушам.

— Вярно е. Но вие не се вслушвате в съвети, нали?

— Джилкрайстови не дават съвети, те издават заповеди. Но вие сте прав в едно. Уморих се да ги изпълнявам.

Върна се при креслото, където бе седяла, грабна сакото и куфарчето си и се отправи към изхода, без да се обърне.

— По дяволите — промърмори Люк.

Тя чу тежките му стъпките по дървения под, когато той бързо я последва към вратата.

— Знам, че не се нуждаете от съветите, които бих могъл да ви дам — каза зад гърба й, — но все пак ще опитам с един. Когато напуснете компанията „Джилкрайст“, ви препоръчвам да излезете от света на бизнеса. Завинаги. Вие сте твърде емоционална, за да успеете в него.

— Аз ли съм емоционална?! От устата на човек, способен да таи омраза в продължение на толкова години, това наистина звучи странно. Знаете къде да си заврете скъпоценните съвети, господин Джилкрайст! На мен те въобще не са ми необходими — троснато каза Кати, решително отвори вратата и излезе на площадката пред входа.

Поройният дъжд плющеше по козирката над вратата и се стичаше по края й. Докато стигне до колата си, щеше да се измокри до кости. Подходящ край за безполезно пропиляния ден.

— Навън вали — обади се Люк зад нея. — Изчакайте ме за секунда и ще ви донеса чадър.

— Няма нужда. Достатъчно търпях компанията ви, на вас и на злобното ви псе.

Спусна се по стъпалата към алеята. Влажни кичури коса се напъхаха във врата й и провиснаха пред очите й. Толкова бе разстроена, че не се сети да облече сакото си.

От дъжда блузата й стана прозрачна. Тънката материя на коприненото й бельо също не беше добра защита срещу пороя. С огромно неудобство осъзна, че сигурно изглежда полугола.

— По дяволите! — Той я последва по стълбите. — Това е глупаво. По-добре влезте обратно в къщата, за да се изсушите, преди да си тръгнете.

Кати се обърна към него, вдигнала мокрото куфарче пред гърдите си така, че той да не види как гърдите й се очертават под мократа копринена блуза.

— Пак ще ви повторя — когато ми потрябва съвет от вас, ще ви платя за него. Дотогава бъдете така добър да си затваряте устата!

— Щом настоявате.

Люк отвори вратата на колата й и подигравателно се поклони. И той като Кати бе съвсем мокър. Косата му висеше на кичури, а черният пуловер бе станал вир-вода.

Нямаше как да влезе в колата, без да остави куфарчето. Тя ядосано го метна на предната седалка. После присви рамене и се наклони към волана в безуспешен опит да се прикрие от погледа на Люк. Нервно посегна към ключа на стартера.

— Карайте внимателно — подхвърли той, като безцеремонно оглеждаше гърдите й, а в извивката на устните му се очерта определено похотливо изражение.

Кати усети как отново побеснява. „Това е лудост“ — помисли си тя. Ничий мъжки поглед нямаше такова въздействие върху нея. „Като че ли ми е направил магия.“ Отметна мократа коса от очите си и погледна нагоре към него. После внезапно избухна, разочарована и ядосана от неуспеха на мисията си.

— Дано мизерното ви съществувание в тези пущинаци ви допада. И дано наистина ви харесва всяка минута, прекарана тук, в която размишлявате за златните си запаси!

— Благодаря.

— Надявам се да се пукнете от задоволство, задето сте обърнал гръб на семейството си в момент, когато то е имало отчаяна нужда от вас. Точно както Джъстийн е постъпила с баща ви преди години.

— Ще се постарая.

Кати напълно изгуби контрол над себе си.

— Дано ви хареса вашето отмъщение! Но ви предупреждавам — след няколко години ще се почувствате самотен и изоставен. Баба ви може да потвърди това най-добре.

В очите на Люк внезапно проблесна нещо по-опасно от досегашния израз на насмешка. Както държеше вратата на колата отворена, той удари с юмрук по покрива й и се наведе напред.

— Коя, по дяволите, сте вие, Кати Уейд, и защо сте толкова загрижена за бъдещето на семейството ми? В предишния си живот сигурно сте сторила нещо наистина отвратително, за да се самоназначите за ангел-хранител на клана Джилкрайст?

— Казах ви вече, аз съм задължена на баба ви. И винаги плащам дълговете си.

— И от къде на къде тя ви е назначила на работа, когато сте била едва на деветнайсет? Само не ми пробутвайте ония приказки, че го е сторила от добро сърце. Познавам я достатъчно добре, за да се вържа на такава измислица.

Кати яростно запали колата. Моторът се забави, сякаш в знак на протест.

— Нае ме, защото е жена със силно развито чувство за семейна гордост и отговорност. В това тя видя възможност да поправи злината, която баща ви е сторил на моята майка навремето.

Люк замръзна на място.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате?

— Още ли не сте се досетил? Майка ми беше жената, която баща ви накара да чака сама пред олтара, и избяга със секретарката си.