Пеги Никълсън
Шахмат (9)

Девета глава

— Ке!

— Да, това е куче — съгласи се Морийн и се усмихна на детето, свило се на фотьойла до нея.

— Ке! Ке! — Гита потупа с ръчичка книжката с картинки. Засмя се възторжено, а след това издаде напред долната си устна и съсредоточено обърна страницата.

— Ще проговори английски много бързо — обърна се Морийн към Кофи, докато тя слагаше дърва в камината. — Огънят гори чудесно, благодаря ти. Не можеш ли да седнеш на едно място поне за минута?

— Съжалявам — промърмори Кофи, но вниманието на Морийн отново се насочи към Гита.

— Т’ва? — попита тя. — Т’ва?

— Това е котенце — каза Морийн и малката закима с огромно задоволство.

Кофи се усмихна, въпреки притесненията си, и излезе от стаята. Спря в коридора и погледна часовника. Почти четири. Трябваше скоро да тръгва, независимо дали Додж ще е довел Джефи, или не. Изведнъж се сети, че е забравила за уговорената среща с данъчния инспектор в града. Трябваше да изчака завръщането на Джефи.

Тя скръсти ръце и закрачи замислено. Вратата към остъклената веранда беше отворена… Излишна загуба на топлина, след като слънцето вече се беше скрило зад планината. Кофи се запъти към нея и посегна да я затвори, но в последния момент се отказа и излезе на верандата.

С кърпа за прах в ръка Анке стоеше неподвижно пред семейна снимка на Кофи и Ричард, поставена в рамка на стената. Гледаше втренчено един от любимите спомени на Кофи. Морийн ги беше снимала в деня, когато Кофи и Джефи, тогава двегодишен, отидоха на летището в Бостън да посрещнат Ричард. След близо двумесечно отсъствие той се връщаше от турнир в Бразилия. Застанал до нея, с Джефи на раменете му, той изглеждаше красив, загорял, такъв какъвто трябваше да бъде един млад съпруг. Една от малкото снимки, на която той беше усмихнат.

При звука от стъпките й, Анке подскочи стресната и се огледа. Усмихна се извинително.

— Това е… бил… твоят съпруг, нали? Изглежда много… щастлив. — Тиха въздишка се откъсна от устните й.

— Да. — По-скоро самодоволен, усмихна се на себе си Кофи. — Току-що е спечелил важен турнир. — Беше победил бившия световен шампион в този мач и се беше върнал сигурен, че може да вземе и самата титла. Той и преди не беше имал съмнения за това.

— Ти също изглеждаш щастлива.

— Да, предполагам. — Кофи разгледа снимката. Тя беше вдигнала очи към Ричард учудена, както обикновено ставаше при неговите завръщания, че е по-висок, отколкото тя си мислеше. Спомни си, че беше много горда с него и малко притеснена, сякаш беше непознат, когото щеше да заведе в спалнята си тази вечер. Но, да, тя беше радостна, че е отново при нея.

— Ти си го обичала — рече Анке.

— Съпрузите са за това — твърде весело отговори Кофи. Не искаше да мисли за Ричард. Дали някога ще се освободи от него? Любов ли я свързваше така силно към спомените за него, или вина, че не беше успяла да го спаси? Но това сега едва ли имаше значение. Изглежда не беше в състояние да прекъсне тези връзки и да продължи. А може би колебанието й се дължеше на факта, че мъжът, който можеше да я изкуши да опита отново, беше същият, който я връщаше към нейните стари призраци.

— А къде е твоят съпруг, Анке? — попита тя в желанието си да прекъсне този поток от мисли. От няколко дни й се искаше да зададе този въпрос. И веднага съжали. Бледото лице на блондинката стана алено.

— Нямам… съпруг — отговори тя. Погледът й премина покрай Кофи и се загледа в снимките. — Никога не съм имала.

Кофи подозираше, че е така, но това нямаше значение за нея. Видя достатъчно през последните дни, за да разбере, че каквато и да е била ситуацията, Анке е играла почтена роля, ако човек можеше да използва такава старомодна дума.

— Съжалявам — каза Кофи.

— Няма за какво да се съжалява — отвърна с достойнство Анке.

— Разбира се! — съгласи се Кофи. — Исках само да ти кажа, че можеш да ме смяташ за твоя приятелка.

Младата жена вероятно си превеждаше думите на немски, защото й отне много дълго време, за да реагира. Топла, свенлива усмивка се появи на лицето й.

И след това като по даден знак и двете едновременно се обърнаха към снимките. В този момент Джефи се втурна при тях.

— Мамо! Върнахме се! — извика той и я хвана за ръката. — Додж ми купи фланелка, виж! — Момчето разтвори якето, за да покаже блузката с изрисувания върху нея заек. — А Дани Луис и другите момчета ме видяха как се качвам в поршето! — Той ликуващо подскочи. — Трябва да кажа на баба. — Джефи спря, когато Додж застана на прага. — Тя е там — посочи детето майка си, шмугна се под ръката му и изчезна.

— Да, виждам… — Додж пристъпи бавно към тях и се усмихна. — Здравейте!

Анке промърмори нещо за Гита и бързо мина покрай него със сведени очи.

Какъвто и да е бил интересът му към блондинката вчера, изглежда вече се беше изпарил.

Кофи осъзна, че също е време да тръгва за града. Но остана на мястото си, а дишането й странно се учести. Какво имаше в този мъж? В едно курортно градче като Джаксън се разхождаха толкова привлекателни мъже. Защо точно той?

— Тази вечер ли? — попита той, възобновявайки разговора точно от мястото, където бяха стигнали вчера. — Може да потърсим някой ресторант в Норт Конуей, ако искаш… — Той замълча, когато Кофи поклати глава.

— Страхувам се, че имам много важна среща, Додж. — Хареса й как той свъси вежди при тези думи и не се стърпя да добави: — С най-важния мъж в моя живот…

— О? — Той изглеждаше отчасти разтревожен, отчасти напрегнат, защото не беше сигурен дали тя само го дразни. — И кой е щастливецът?

— Данъчният ми инспектор. Той е моят герой веднъж годишно и тази вечер е негова.

— Разбирам… — Лицето му бавно се отпусна. — Да се надяваме, че ще се справи. В такъв случай, утре ще те взема в шест.

— Добре… — Тя изпита непреодолимо желание да положи длан върху гърдите му. Представи си как ръката й се плъзга под ризата му. Кожата му вероятно щеше да бъде като коприна под пръстите й. Кофи вдигна очи. — Искаш ли да тръгнеш с мен? Аз вече закъснявам.

Те поеха мълчаливо по коридора и въпреки че беше широко, на три пъти се сблъскаха по пътя. Тя взе счетоводните книги, а Додж й отвори вратата.

— До утре тогава — каза той и усмивка озари лицето му.

— Ти няма ли да тръгваш? — изненада се тя.

— Не, реших да остана да поговоря с Морийн.

— Но Джефи… — Тя замълча объркана.

— Кофи… — Мъжът стисна устни и поклати глава. — Мислех, че сме се разбрали. Ти ми го повери за целия следобед.

— Ти не ми предложи кой знае какъв избор, нали? — напомни му тя. Пръстите му стиснаха силно дръжката на вратата. Беше по-ядосан, отколкото изглеждаше.

— Права си — отвърна сухо той. — Е, ти отиваш, аз оставам. Какво искаш да направя? Да разговарям с Морийн и да срязвам Джеф всеки път, когато той се обърне към мен? Или предпочиташ да го вземеш със себе си? Кофи, кълна ти се, че думата „шах“ няма да излезе от устните ми тази вечер. Запечатани са. — Той прокара пръсти по нейните устни, сякаш също ги запечатваше. — А сега мога ли да отида да видя Морийн?

Тя кимна и излезе, като го остави да затвори след нея. Стиснала в ръце счетоводните книги, тя спря за миг, устните й още тръпнеха от неговото докосване. Върна се и погледна през стъклото на вратата.

Додж стоеше в другия край на коридора. Със скръстени ръце, облегнат на стената и наведена леко напред глава, той разговаряше с Анке, а върху хубавото й лице се беше появила несигурна усмивка.

Затова ли толкова искаше да остане? Не можеше да повярва, че само преди миг беше галил устните й, а сега… От всекидневната внезапно изскочи Джефи и очите му се заковаха в Додж. Мъжът го прегърна през раменете и след като размени още няколко думи с Анке, последва момчето обратно в стаята. Объркана, Кофи тихо въздъхна и се отдалечи.

 

 

Пързалянето със ски беше добро противодействие на хаоса в душата й. След като приключи със сутрешните си задължения, Кофи пое към гората. Това беше начин да изхвърли Додж Филипс от мислите си. Ако не знаеше какво иска тя, какво иска той, какво трябва да направи или какво може да направи, за да защити Джефи, поне можеше да спре цялата въртележка в главата си и да си отпочине.

Престани да мислиш за него, повтори си тя за петнайсети път, докато се плъзгаше към малката пътека, която слизаше от неговата хижа. Но докато минаваше, погледна нагоре и спря.

Някой се беше спускал наскоро, тъй като през нощта бе валяло. Дали Джефи се беше отбил при Додж на път за училище? Тя прехапа замислено устни, след това поклати глава. Оставените следи не бяха много стръмни. В горната част той щеше да се спусне на рало, да обърне, след това отново да завие, докато се върне на основния път, но междувременно щеше да мине с успоредни ски и да се наслади на спускането. Тя познаваше лудешкото пързаляне на сина си.

Освен това… Тя внезапно се усмихна. На десетина крачки от пътя имаше широко петно утъпкан сняг. Някой беше паднал там. Усмивката й стана още по-широка.

Не е той, каза си тя. Отблъсна се и потегли отново надолу. И денят като че ли стана малко по-светъл, а въздухът в дробовете й по-свеж от студа и силния аромат на бор. Когато пътят стана по-стръмен, тя свали скиорските очила и се приведе ниско над ските. Профуча покрай още две места, където беше падано, мина на рало през друг по-опасен участък и откри в долната му част Додж, облегнат на едно дърво. Щеките му бяха забити в снега.

Кофи реши да направи малко снежно шоу, като се спусне до него и го засипе с вълна от пухкав сняг.

— Здравей!

— Здрасти! — За първи път той не изглеждаше радостен да я види, но очите му се плъзнаха по тялото й.

Вероятно този неволен оглед или чувството на свобода и сила, което винаги усещаше върху ските, а може би и непреодолим порив, я накара да се протегне към него и небрежно да изтупа снега от раменете му и от шапката.

— Забавляваш ли се? — подразни го тя.

— Ами да — изръмжа той. — Събудих се тази сутрин, видях натрупалия сняг и реших, че денят е чудесен да изляза и да прегърна някое дърво. — Той потупа брезата, на която се беше облегнал. — Все пак, нека не ти преча. Ти беше тръгнала за някъде.

— О, не бързам. — Внезапно осъзна, че не държи да отиде никъде.

— Точно от това се страхувах. — Устните му трепнаха, той се отблъсна от дървото и се изправи. — Щом си намериш страхотна блондинка, винаги се натъкваш на садист. Е, какво да бъде? Претъркулване по склона, скок с главата надолу или просто да си счупя врата, за да ти доставя удоволствие?

— Защо не се записа на уроци в Центъра, когато взе ските?

— Реших, че всеки, който владее алпийските ски, ще се справи и с писалките.

Кофи се усмихна. Беше чувала тези думи от много свои курсисти.

— И при двата спорта има сняг, наистина, но техниката не е една и съща.

— На мен ли го казваш!

Тя плъзна едната ска напред-назад, след това и другата в малък радостен танц върху снега.

— Наистина ли искаш урок, или ще продължиш да опитваш сам без свидетели? — Тя затаи дъх. Досега той имаше контрол над всяка тяхна среща. Дали беше достатъчно сигурен в себе си, за да позволи на една жена да поеме инициативата?

— Изглежда имам нужда от напътствия. — Той примирено сви рамене.

— Добре. — Тя престана да се усмихва и веднага се превърна във внимателна учителка, която не би и помислила да се засмее, когато ученикът й зарови нос в снега. — Предполагам, ще е добре да започнем с рало. Наблюдавай ме…

Той схващаше много бързо и имаше добро чувство за равновесие. Постепенно престана да се бори със ските и прие факта, че няма стабилната неподвижност на ски обувките при алпийските ски. С насърчение и леки критични забележки Кофи го поведе на север, далеч от селището. Каза си, че той обича предизвикателствата и лесно ще се отегчи на почти хоризонталните склонове в долината. Въпреки че това беше самата истина, независимо дали тя си признаваше, или не, имаше и друга причина.

Дори в средата на седмицата, курсовете за начинаещи винаги бяха от полза и тя не искаше да споделя „компанията“ му с други. Беше по-хубаво сред аромата и тишината на боровете, където единственият звук беше собственото им дишане.

Харесваше й също, че той леко се затрудняваше на по-стръмните участъци. Не изглеждаше така заплашителен на нейна територия.

— Ще трябва да се качим на рибена кост до горе — посочи тя билото на хълма.

— Ти тръгни напред. — Той заби щеките до себе си. — Аз ще остана да се поохладя. — Вече беше свалил якето си и шапката и ги прибра в раницата й, а под бронзовия тен прозираше руменина.

Горе ще пийнем вода, обеща си Кофи, докато се изкачваше по склона. И на нея започна да й става топло, въпреки че беше с обичайната си вълнена блуза. Спря задъхана и погледна през рамо.

Додж беше разкопчал ризата си и бързо я настигаше. Мъжката му сила успяваше да компенсира нейното умение.

— Ще премръзнеш до смърт, когато спрем — предупреди го тя със смях.

— Поне трийсет градуса над нулата е — задъхано отговори той.

И когато спря до нея и тя му подаде бутилката с вода, Додж я надигна така, сякаш бяха в сърцето на пустинята в дванайсет часа по обяд. Затвори очи и преглътна, струйка вода потече по гърлото му и тръгна към гърдите му. Кофи не можеше да откъсне очи от мъжа до нея. Беше привлекателен, със стройно тяло, без да е прекалено мускулест. И въпреки че не беше споменал вдигането на тежести, когато изброяваше увлеченията си, той със сигурност се занимаваше с този спорт. Ала по-скоро като всекидневна тренировка.

Кофи вдигна поглед и откри, че мъжът я наблюдава. Страните й пламнаха и тя бързо отмести очи, като прибра шишето, което й подаваше.

— Как върви проучването? — попита тя само за да наруши неловкото мълчание.

— Напредва. Анализирах ходовете на Ричард в неговите игри през последната година и сега знам какво ще напиша. Прегледах и някои биографии на Фишер и Карпов. Остана ми да довърша само някои бележки по албумите на Морийн и да ти задам още няколко въпроса.

И с това неговото проучване приключва и той заминава. Докато тя… Тя ще остане тук и ще продължи безкрайната поредица от гости, чайове и закуски. Рутинна дейност, за която тя някога смяташе, че е всичко, от което има нужда. А когато я обземеше самота, поемаше към планината и обхождаше със ските тези пътеки. Скоро те щяха да я довеждат до място, което щеше да изглежда пусто без Додж. Без сърце…

Имам нужда от мъж, когото да обичам, помисли си тя. Някой, който да се нуждае от мен. Не както Джефи и Морийн, а така както един мъж има нужда от една жена.

Но няма да бъде този мъж. Той може би я желае, но не й предложи любовта си. А дори да го направи, тя трябваше да мисли за Джефи. Първо за него, независимо колко самотна се чувства. Няма да бъде този мъж.

Можеше да го намрази за това. Додж беше разбудил у нея този копнеж, жажда, сравнима само с увлечението на Джефи към шаха. А скоро мъжът щеше да си отиде и да я остави да се справя сама със своите незадоволени нужди, както и с неосъществените желания на сина си.

— Защо не зададеш твоите проклети въпроси и да приключваме.

— Веднага ли?

— Защо не? — Колкото по-дълго оставаше той, толкова по-силна ставаше болката.

— Сега? Но аз умирам от топлинен удар, а ти ми съсипа краката с тези ски. Добре. Както каже дамата. Щом си в подходящо настроение, готово.

Тя искаше да говорят, докато са в движение, а не да стои пред него и да го гледа в очите. Но вече беше твърде късно.

— Искам да знам защо Ричард остави шаха след шампионата. Не мога да напиша книгата, без да разбера това.

Беше глупаво от нейна страна, че предизвика сама този въпрос. Извърна се, но той я хвана за рамото. Кофи чуваше как бие сърцето й. Някъде далече в гората пропя птица. Зад Додж простираше клони красива бреза със сребристо бяла кора, изпъстрена с мрежа от черни ивици, а на мястото на отчупен отдавна клон тесните линии върху стеблото образуваха концентрични кръгове, наподобяващи сбръчкано иронично око, което я наблюдаваше иззад рамото му.

— Защо? — попита Додж. — Това е било всичко, което е умеел да прави. Защо се е отказал? — Някъде отдалече отново долетя тъжния вик на птицата.

— Н-не знам. — Тя опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. — Ричард не искаше да говори за това.

След като се завърна от Берлин той или мълчеше, или изчезваше за цели дни в планината, а след това отиваше в базовия лагер на алпинистите. Когато и да се опиташе да го попита дали се е случило нещо, той само изсумтяваше мрачно.

— Имахте ли семейни проблеми? — Додж сложи ръка на рамото й.

— Добре, имахме. — Тя извърна поглед. — Ще пишеш ли за това?

— Само се опитвам да разбера. — Пръстите му я стиснаха до болка. — Кажи ми… Ако той беше жив, щеше ли да го напуснеш?

Тя остана неподвижна с втренчен във върховете невиждащ поглед. Дали щеше да го напусне? О, би искала… Тези последни месеци след завръщането бяха ужасни. Години наред тя убеждаваше себе си, че всичко ще си дойде на мястото, след като той постигне целта си и се завърне. Точно обратното, откри, че е станала още по-самотна. Имаше го до себе, но странно отчужден. Лежеше до нея или седеше безмълвно на масата на закуска, сякаш беше останал вече в Берлин. Но дали щеше да се разведе с него?

— Не… — Не можеше да обърне гръб на човека, беше обещала да обича, но бе почувствала общение, когато той й каза: „Кофи, всичко свърши“.

— Не — повтори тя, но това бе по-скоро протест срещу спомените, които изплуваха отново в съзнанието й, отколкото отговор на въпроса на Додж.

Отдръпна се и потегли бързо със ските, за да не би той да я настигне. Ричард се беше усамотил в своята стая онази последна сутрин и когато най-после излезе, носеше екипа за зимно лагеруване в планината. Този път търпението й се изчерпа. Беше решила да не го пусне, да го накара да разговаря с нея. Този път на всяка цена трябва да открие какво става с него. Но Ричард я изслуша ледено мълчание и отново се запъти към вратата.

— Ричард! — извика тя след него донякъде с гняв, донякъде от отчаяние.

Лицето му беше студено и далечно като планините, към които се беше насочил.

— Кофи, всичко свърши! — бяха единствените думи, преди да излезе.

И, господ да й прости, тя си помисли, че е имал предвид брака им, и първото й чувство беше облекчение.

Но след това веднага нахлуха болката и изненадата. И от гордост тя извика:

— Щом така искаш!

И го остави да напусне къщата в онази светла, студена утрин. Проследи го безмълвно от прозореца, докато той се спускаше надолу по хълма. И изобщо не й мина през ум какво е искал да каже с тези думи.

Само два дни по-късно, когато отиде в зимния лагер на алпинистите, решена да разговаря с него, тя за първи път откри нов смисъл в тях, тъй като никой от лагера не беше виждал Ричард през онази седмица.

Кофи реши, че е напуснал долината, отишъл е на автостоп до Норт Конуей, оттам е хванал автобуса за Ню Йорк и е заминал при баща си. Но все пак отиде при Питър за съвет. Оказа се, че преди два дни патрулът е срещнал Ричард на север от реката Елис.

Питър извика спасителните екипи. Отначало всички бяха оптимистично настроени. Времето беше хубаво, макар и студено, а Ричард беше опитен в зимното лагеруване. Трябваше да успее да преживее два дни в планината.

Но само няколко часа след започване на търсенето, се разрази една от онези внезапни, опустошителни бури, с които беше известна планината Уошингтън. Виелицата принуди спасителите да слязат под пояса на гората, а по-късно по съображения за сигурност се прибраха дори в долината. Седмица след като отмина бурята, възобновиха търсенето, но този път без надежда.

Дотогава Морийн вече беше намерила писмото, оставено от Ричард и Кофи узна най-лошото. Разбра, че той е говорил за своя живот, а не за брака им, когато каза, че всичко е свършено.

Внезапно друг мъжки глас прекъсна горчивите й спомени.

— Кофи, намали темпото!

Вместо да забави, тя се приведе ниско и ските полетяха. Не можеше да погледне Додж в лицето точно сега. Ще трябва да се прибере вкъщи сам. Бе сигурна, че той ще се справи.

— По дяволите, Кофи! В теб са маршрутната карта и якето ми!

Беше забравила. Отпред на пътя надвисналите клони на голяма ела скриваха от погледа голяма пряспа. Тя повдигна лявата си ска над нея, постави я обратно и погледна назад. Додж беше точно зад нея, лицето му беше потъмняло от раздразнение и от усилието да следва нейното темпо.

— Кофи! — извика предупредително той, точно когато достигна малкото препятствие. Лявата му ска спря, а той продължи напред.

— Додж!

Един безкраен миг той остана във въздуха, щеките полетяха встрани като безполезни криле, а ските изтрополяха след него. След това падна тежко, потъвайки в облак сняг.

— Додж! — Главата му беше само на сантиметри от стеблото на огромен бор. С лице към земята и разперени ръце, той лежеше неподвижно. С нос, заровен в снега, можеше да се задуши. Кофи свали ските и изтича до него.

Нямаше как да го преобърне, докато ските му бяха на краката. Тя трескаво отвори закопчалките на автоматите и хвърли ските настрана.

— Додж! — Не искаше да го мести, но първо трябваше да му осигури кислород за дишане, за счупеното щеше да мисли след това. Хвана раменете му и го преобърна на гръб.

Очите му бяха затворени, а черните гъсти мигли — покрити със сняг. Голите му гърди бяха мокри от пот и снегът се топеше върху горещата кожа.

— Додж! — Тя изчисти снега от лицето му. Той беше жив, но ако не можеше да го измъкне оттук… Господи, какъв егоист беше тя! С мъка се освободи от раницата си, извади якето му и го разпростря върху гърдите му, а след това обхвана лицето му с длани. — Додж?

Тъмните му мигли трепнаха, но очите му не се отвориха. Тя нежно започна да опипва черепа му под гъстата мека коса, след това и врата, за да провери дали няма рани или счупване. Не откри нищо.

— Додж? — Дръпна ризата и провери ребрата му, но елегантните, почти скулптурни форми бяха напълно симетрични. Изпаднала в недоумение, тя постави ръка върху сърцето му и почувства ударите върху дланта си.

— Няма ли да опиташ съживяване чрез изкуствено дишане „уста в уста“? — попита той и отвори очи.

— Господи, нищо ти няма! — с облекчение въздъхна тя и опита да се изправи, но мъжът я задържа.

— Щях да съм по-добре, ако ти беше паднала, а не аз — усмихна се той.

— По дяволите, Додж! — Тя започваше да се ядосва, че я уплаши така.

— Ти върви по дяволите, Кофи! Какво се опитваше да направиш? Да ме оставиш да се лутам в гората, докато замръзна?

Това я върна към последните й мисли. Нямаше никакви наранявания по Ричард, когато го откриха през пролетта, високо в планината в един естествен амфитеатър. Дали се беше изкачвал, докато са свършили силите му? Или просто бе седял и чакал да го погълне студа? Тя никога нямаше да узнае. Кофи потрепери силно, отвори уста, а след това я затвори, защото не намери думи.

Усмивката му помръкна, докато наблюдаваше лицето й.

— Съжалявам…

Тя поклати глава и опита да се усмихне. Едва ли беше негова вината.

— Изглежда ти имаш нужда от съживяване — продължи той с дрезгав глас. Додж сложи якето под себе си и обви с ръка кръста й. Легна отново назад и я привлече върху голите си гърди.

— Не… — възрази тя, но пръстите й легнаха върху топлото му силно тяло и сякаш се сраснаха с него.

— Да! — Той обхвана лицето й и насочи устните й към своите. — Това е хубава дума, Кофи — промърмори. — Крайно време е да опиташ да я кажеш. — Пръстите му се заровиха в косите й. Очертавайки края на устните й с върха на езика си, той не настояваше, той молеше за отговор.

Да… Той беше прав. Когато за последен път беше казала „да“ на живота? „Да“ на това удоволствие. На нежната сила на ръцете, които я обгръщаха. О, имаше нужда от тях… От него. С жадна, тиха въздишка устата й се подчини на неговата.

От устните му се откъсна стон, израз на задоволство и триумф, когато навлезе в нея с целувка, която беше повече сливане, отколкото ласка. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, по гърба й и обратно надолу, привличаше я още по-близо до себе си, докато устните им говореха свой собствен език на радост. Със стон на удоволствие. Кофи се притисна към него, ръцете й се обвиха около врата му… и тя почувства как потъват в снега.

— Додж! — Устните й се откъснаха от неговите. — Ще замръзнеш. — Якето се беше изплъзнало изпод него.

— Да замръзна? По-скоро ще се изпаря! — Той целуна брадичката й, шията…

— Не можеш да лежиш на снега. — Бяха на километри от дома, а той беше начинаещ скиор, който току-що бе паднал лошо. Ако измръзне, ще се схване и ще бъде още по-непохватен от преди.

— Тогава ще седна.

Още една целувка и след това ще го накара да тръгнат. Но целувката се сля със следващата, превърна се в разтапящо блаженство от трепетни въпроси и разтърсващи отговори, безмълвен копнеж към опознаване и удоволствие, които ги оставяха без дъх. Трябваше да го спре, но никой не беше целувал очите й и веднъж почувствала тази ласка, не можеше да си представи някой друг, освен Додж, да го направи отново.

Но той ще си отиде, мина й през ума. Кофи отметна глава, когато устните му се плъзнаха от шията към рамото й. Простена, опиянена от чувствата, които той предизвикваше със своите целувки и се загледа с широко отворени очи към клоните над нея. Той щеше да си отиде веднага щом завърши проучванията си. А тя остава. От нея се откъсна умоляващ стон, когато мъжът нежно ухапа рамото й.

Тя оставаше тук в Джаксън и щеше да помни как я бе целувал Додж, без да може да пожелае ласката на друг мъж.

— Престани! — промърмори тя съвсем близо до устните му.

Той се отдръпна, за да я погледне в очите, но ръката му се вдигна към брадичката й и я привлече за следващата целувка.

— Трябва да спрем! — Тя опря ръце на гърдите му и почувства, че той потръпна. — Ти сигурно замръзваш. Това е лудост.

— Лудост ли? Това е първото разумно нещо, което правим, Кофи. — Палецът му докосна устните й. — Страхувам се, че ако спрем… — Той отново потрепери.

— Трябва да тръгваме! — разтревожи се Кофи не на шега за него. Погледна на запад. Веднага щом слънцето залезе, температурите рязко ще паднат. Трябва да го заведе вкъщи. — На крак, войнико! — Тя стана и протегна ръка. Той я пое, но не направи никакво движение, за да се изправи.

— Предполагам, че си права. — Пое дълбоко въздух, очевидно за да се овладее и пръстите му стиснаха здраво нейните. — Освен това имам „гореща среща“ в шест.

Беше забравила. Но сега вече не можеше да го направи, не можеше да си позволи да бъде отново сама с Додж. Още една целувка и тялото й щеше да бъде обхванато от пламъци. Все пак доста по-безопасно бе да го целува сред преспите. Тя поклати глава.

— Не мисля, че…

— Точно от това се страхувах — прекъсна я той. — Но помисли отново. — Изправи се без нейна помощ.

Не можеше да остане сама в неговата хижа, не и след случилото се. Бяха отворили врата, която Кофи не би могла да затвори отново, и той го знаеше също така добре, както и тя.

— Не мога, Додж. Не мога.

— Не можеш или не искаш, Кофи? — Той повдигна ръката й и я сложи на сърцето си.

Въпреки спокойния му глас, сърцето му биеше лудо. Собственият й пулс отекваше като ехо в ушите й.

— Като че ли това няма особено значение, нали? — попита безизразно тя, докато се бореше с желанието да погали кожата му. Не можеше да се откаже от стремежа си за трайна истинска любов. Но дори да й предложеше нещо повече от „гореща среща“, тя не би изложила на опасност Джефи. — Краят и в двата случая е един и същ.

— Разбира се, че има значение, Кофи — възрази Додж. — В единия аз мога да опитам. В другия…

Той сви рамене. Пусна ръката й и започна да закопчава ризата си. — Студено е — промърмори, а очите му я пронизаха. — Дяволски студено е.

Да, тя усещаше горчивия хлад, който нахлу в сърцето й. За миг си помисли, че е срещнала нежност, която не е познавала преди, нежност, която би могла да я завладее и притежава завинаги. Но грешеше… Той й предлагаше страст, а не нежност. Обикновена игра.

Тръгнаха, обгърнати от ледено мълчание. Кофи напред, Додж след нея. Изглеждаше отчужден и замислен, всеки път, когато се обърнеше назад. Щом приближиха хижата, Додж я изпревари и се насочи към стълбите на верандата.

— Ами… — Кофи удари няколко пъти по синкавия сняг с върха на щеката си, докато Додж освобождаваше автоматите на ските. Тя не знаеше какво да каже. Искаше да заглади нещата помежду им, но не можеше да намери подходящи, думи. Въпреки че не му дължеше извинение, искаше да предложи поне приемливо обяснение. Не бяха започнали с думи, тя се бе хвърлила в обятията му, бе му предложила устните си, поддала се на безумен порив. И сега и двамата се чувстваха неловко. — Ами…

Дали все още искаше помощта й с албумите? И ако беше така, дали щеше да се съгласи да се срещнат на по-безопасно място? В някой ресторант на обяд? Или това предложение щеше да го ядоса още повече?

— Е… — Додж облегна ските си на парапета на стълбите. — Ще влезеш ли? — Той знаеше отговора. Тъгата й премина в раздразнение. — Не? Дори с придружител? — Додж посочи към дървата под стряхата. Очите й проследиха жеста му и тя съзря чифт малки ски. Ските на Джефи.

Сърцето й подскочи, тя се огледа. Но ако момчето беше наоколо, щеше вече да се е показало.

— Не си ли заключил?

— Изглежда съм забравил. — Додж дори не си направи труд да покаже, че съжалява, но в усмивката му имаше горчивина, която не бе забелязала досега. Безразлично сви рамене и тръгна към стълбите.

Бе обърнал живота й с главата надолу със своето идване. Не знаеше как ще успее да възстанови всичко, след като той си отиде. Колкото по-бързо си тръгне, толкова по-скоро тя щеше да сложи ред в своето сърце и в своя свят. Последва го и хвана ръката му.

— Додж, кога си тръгваш?

— Това ли искаш? — обърна се той към нея с безизразно лице.

Не! — почти изкрещя тя. За нищо на света, не искаше той да си отиде. Но точно от това имаха нужда тя и Джефи. Мълчанието се проточи.

— Когато намеря отговора на още един въпрос, нито минута по-рано. — Зад думите му прозираше гняв. — Така че е по-добре да свикнеш с тази мисъл. — Той отблъсна ръката й и продължи по стълбите. — Идваш ли? — попита подигравателно, без да се обръща.

При положение, че Джефи е вътре? Разбира се, и той добре го знаеше. Но не беше сигурна какво точно изпитва в този момент.

Засега той е тук. Със страх и надежда в сърцето тя го последва в хижата.