Пеги Никълсън
Шахмат (2)

Втора глава

— Джефи? — Кофи почука лекичко на спалнята му. Не чу отговор и бавно отвори вратата. — Джефъмс?

Малката стая тънеше в мрак. Четири квадрата със сребристосиви рамки очертаваха прозореца, през който момчето беше наблюдавало Филипс. Единственото светло петно в помещението беше светлорусата глава на Джефи, легнал със заровено във възглавницата лице.

— Хей, дребосъче! — Тя седна до него, сложи ръка на слабичките му раменца и почувства напрежението в тялото му. Плачеше ли, или й се сърдеше? А вероятно и двете? Раменете му не потръпваха, значи беше сърдит. Тя въздъхна с облекчение. По-лесно и беше да понесе гнева му, отколкото болката. Тя разтри гръбчето му с длан, но той не се отпусна.

Какво да му каже? Как да му обясни, без да разкрие твърде много факти? Въпреки че беше надраснал периода, през който шеговито го наричаха Джефи, защото, той все още обичаше да задава този въпрос. А тя не искаше да навлиза в нови „защо“.

— Качил си се с обувките на леглото, младежо.

— Не ме интересува — приглушено измърмори момчето.

— Нека ги свалим, а? — Не получи съгласието му, но все пак ги събу. Докато повдигаше с ръка глезените му, тя си спомни, че до неотдавна успяваше да обхване единия с палец и показалец. Колко бързо растеше.

Пусна обувките до леглото и отново разтри гръбчето на момчето.

— Започна ли да пишеш домашното, Джефи?

Той измърмори нещо неразбираемо и се дръпна.

Но отговорът стана ясен, когато погледна към бюрото му и видя, че е празно. Кофи въздъхна.

— Не можем да отидем на кино, преди да си свършил.

— Не ме интересува!

Кофи не поощряваше сръдните, но в този случай като че ли беше най-добре да не му обръща внимание.

— Чуй сега, младежо — каза тя твърдо.

— Ти не ме чу — обърна се той към нея, после отново зарови глава във възглавницата, за да заглуши риданието си.

— Да, прав си. — Внезапно тя се почувства виновна. — Имаше ли да ми кажеш нещо?

— Аз победих!

Ушите й отказаха да възприемат изръмжаването. Разумът отхвърли чутото. И след като тя не отговори, Джефи се завъртя на една страна.

— Аз победих в първата игра — каза той ясно.

Дълбоко в стомаха я прониза смразяващ страх. Колко игри бяха изиграли? Наистина ли Джефи беше спечелил, или Филипс го беше оставил да победи? Това не беше важно. Значение имаше само ликуването в гласа на сина й.

— И щях да спечеля пак, ако ти не ме беше спряла — увери я той, ала тонът го издаде. Момчето съзнаваше, че лъже. Все още беше във възраст, когато смяташе, че е достатъчно да каже нещо уверено, и то ще се превърне в истина.

— Джефи, чуй ме добре. — Тя го обърна към себе си. — Аз… не искам… да играеш тази игра. Разбираш ли? Няма да играеш повече тази игра. Никога.

— Казва се шах — предизвикателно рече Джефи.

Боже мой, той вече знаеше името й! А така можеше да попита за нея в училище, в магазина за играчки… Опита се да спечели време, за да събере мислите си и се наведе да запали нощната лампа.

— Няма значение как се казва, не искам да я играеш. Ясно ли е?

— Защо? — Момчето издаде напред долната си устна и пресилено се намръщи.

— Защото аз така казвам! — Тя не употребяваше често тези думи. Мразеше ги от дете и винаги й се искаше да се надсмее над себе си, когато беше принудена да ги използва. Но не и тази вечер. В този момент нямаше нищо смешно. — И не искам… да виждаш отново този човек. Разбра ли?

— Той се казва Додж.

— Не ме интересува името му, не желая да разговаряш с непознати.

— Но той е познавал татко.

Кофи понечи да възрази, но я завладя чувство за вина. Наистина ли Ричард му е липсвал толкова силно, че може да бъде очарован от всеки, който го е познавал? Беше положила неимоверни усилия, за да запази равновесие между любопитството на Джефи и необходимостта да скрие някои факти. Мислеше, че е постигнала добър компромис. Из цялата къща имаше снимки на Ричард, Кофи винаги отговаряше на въпросите на сина си, свързани със съпруга й.

Но той никога не беше разпитвал какъв е бил Ричард или защо е загинал. Беше се надявала, че ще минат години, преди момчето да зададе тези трудни въпроси. И ако Филипс не се бе появил…

— Няма значение… — отвърна тя, затруднена от логиката на детето. — Може и да е познавал баща ти, но аз никога не съм го виждала. Така че никакви игри с него. Ясно ли е?

Златистите мигли се спуснаха над сините му очи и той се нацупи още повече. Кофи потисна въздишката си. Той беше жизнерадостно, послушно дете, но когато проявяваше упоритост… Тя докосна чипото му носле.

— Надявам се, че си разбрал — повтори повече с авторитет, отколкото с вътрешна убеденост.

С все още затворени очи, той сбърчи нос и махна ръката й. Тя не знаеше какво да каже и се загледа в него. Все още беше облечен с фланелата и джинсите от училище. Отново беше изгубил копче, този път от ръкава. Тя често се шегуваше с Чудовището, което подскача непрекъснато след него и прави колекция от копчетата му.

— Какво държиш, дребосъче? — попита Кофи, като забеляза свитото юмруче.

— Нищо… — измънка той и пъхна ръка под възглавницата.

В друг случай не би обърнала внимание. Едно дете има нужда от своите тайни, особено ако е момче и живее сред жени. Но тази вечер, водена от някакъв инстинкт, тя настоя:

— Дай да видя, Джефи. — Опита се да го окуражи с усмивка. — Хайде, покажи ми.

Той извади ръката си. Малките пръстчета се разтвориха и се показа шахматна фигурка. Черният цар.

Сърцето й замря, а след това бясно заби. Тя си спомни Филипс и внезапната му усмивка, когато погледна към събраните фигури, преди да затвори кутията. Той беше разбрал, че царят липсва и не беше казал нищо. Той искаше Джефи да го задържи! Ушите й забучаха, но се опита да овладее гласа си.

— Дай ми го, Джефи.

Пръстите му се свиха и царят изчезна.

— Той е мой — заяви момчето, сякаш защитаваше живота си, а не парче слонова кост.

— На господин Филипс е и той ще го поиска. — Но всъщност той не го искаше. Бе дал своя ужасен подарък на детето й, и то под носа й. — Дай ми го и аз ще се постарая да го получи. — Не можеше да направи компромис по този въпрос. Не можеше да му позволи да го задържи и да го съзерцава, както правеше Ричард със своите шахматни фигури. Тя взе момчето на ръце и го вдигна от леглото. Вече не го носеше лесно, но уплашен, в този момент Джефи беше лек като перце. — Сега ще го приберем.

— Не! — Той се изви назад и опита да се освободи, но Кофи не му обърна внимание, излезе в коридора и го понесе към своята стая. Огледа се и се насочи към големия скрин от сребрист клен.

— Ще го приберем на сигурно място в чекмеджето, докато го върнем. Така добре ли е?

— Не! Пусни ме.

— Не и преди да си го оставил там. Хайде, сложи го. — Тя се подпря с лакът на скрина и решително погледна сина си. Щеше да стои тук, докато гърбът й издържи.

Той вероятно разбра, защото лицето му се сгърчи, почервеня, а устните му се разтрепериха.

— Ще бъде на безопасно място — успокои го тя. Най-вече далеч от теб, помисли си. — Сложи го върху дантелата. — По страните му започнаха да се стичат сълзи. — Не можеш да го задържиш, дребосъче. Господин Филипс… Додж ще си го поиска. Точно така, моето добро момче — каза нежно тя, когато Джефи го пусна върху камизолата й. За момент и двамата останаха загледани в неподвижната елегантна фигура, открояваща се върху ефирната бяла дантела. В съзнанието на Кофи изплува осветеното от огъня лице на Филипс. Кожата на китките й, където бе хванал ръцете й, пламна. Тя приклекна и пусна Джефи да стъпи на пода. Посегна да го прегърне, но той се отдръпна. Кофи остана до скрина със свито от болка сърце, когато момчето избяга и затвори с трясък вратата на своята стая.

Остана заслушана за миг и макар да не можеше да го чуе, бе сигурна, че все още плаче. Прехапа устни и се обърна към скрина.

— По дяволите! — прошепна, втренчена в черния цар. Затвори чекмеджето и той изчезна от погледа й. Ала нито тя, нито Джефи успяха да го прогонят от мислите си.

 

 

Обикновено Кофи печеше хляб в петък, за да ухае къщата за гостите в края на седмицата. Но тази вечер имаше нужда от отдушник за тревогата си. Тя изсипа последната доза бяло брашно върху тестото и продължи да го разбърква, докато престана да залепва по стените на съда.

— Не виждам никаква полза да се срещаме с него — обърна се тя към Морийн.

— Може и да е така, Кофи. — Майката на Ричард престана да подрежда чиниите от вечерята в миялната машина. — Но с какво ще навреди?

Филипс криеше толкова много опасности, че Кофи занемя, когато се опита да ги подреди. Той представляваше опасност за Джефи и по някакъв начин, който по-скоро усещаше, но не можеше да обясни, той заплашваше и нея.

— Той иска да се намеси в живота ни, Морийн. Защо трябва да насърчаваме неговото любопитство?

— Той е изключително приятен човек. — Морийн затвори машината.

— Разбира се! Хората винаги са приятни, когато искат нещо. — Кофи посипа ръцете си с брашно и извади тестото от купата.

— Е, щом иска нещо от мен, значи има какво да предложи в замяна — троснато отвърна Морийн. — Познавал е Ричард. И иска да разговаряме за него.

„А ти дори това не правиш.“ Неизреченото обвинение се изправи като стена помежду им. Кофи пламна от срам и сведе поглед. Морийн беше права, Кофи не обичаше да говори за Ричард. Спомените за него бяха свързани с чувство за вина. Когато отвореше вратата към тях, сякаш я засипваше лавина от угризения. Всичко, което трябваше да е направила, би могла да направи или би могла да се опита да направи. И макар да съзнаваше, че е сторила всичко, което е било по силите й за Ричард, не можеше да почувства същото и със сърцето си. Винаги се появяваше разяждащата болка, че е пропуснала нещо… Че не е успяла да стигне до ключа към неговото сърце, към мислите му или неговото щастие… И за да заглуши болката, тя предпочиташе да държи тази врата затворена.

Как бих се чувствала аз, ако бях загубила Джефи и никой не ми позволяваше да говоря за него, запита се тя.

— Съжалявам — промърмори Кофи и вдигна поглед. — Но… — Трябваше да мисли за Джефи. Не беше успяла да спаси Ричард, но Джефи все още беше тук. И този път тя ще победи тази игра, каквото и дай струва.

— Ненавиждам репортерите не по-малко от теб — напомни й Морийн. — Но биографията на Ричард не е статия за списание, което изхвърляш на следващия ден… Знаеш ли, понякога си мисля, че хората ще забравят Ричард…

— О, Морийн, никой няма да забрави Ричард, никога. Той остави следа след себе си. Партиите му ще бъдат разучавани години наред.

— Партиите, да. Но дали някой ще си спомня човека? — попита тихо Морийн.

Измъченият, преуморен, безжалостен мъж, който беше неин съпруг? Далечният, но любим син на Морийн? Дали той беше човекът, когото другите имаха нужда да помнят и познават? Кой друг, освен най-близките му, се интересуваше от Ричард не като шахматист, а като човек? Разбира се, това щеше да направи биографията по-увлекателна, но…

— Морийн, аз трябва да мисля за своя син — поклати глава тя. — Не виждам какво може да даде на Джефи подобна книга. Бих предпочела той да придобие представа за Ричард от теб и мен, а не от интерпретациите на непознати.

— Кофи, знаеш, че не можеш вечно да пазиш Джефи от шаха. Един ден той ще иска да знае всичко за баща си. Всичко за играта.

— Но не и в годините, когато израства! — извика гневно Кофи. — Казвала съм ти. Ако бъде обхванат от манията на тази възраст… — В съзнанието й изплуваха снимки от семейния албум на Морийн, скрит на тавана. Ричард на осем години — на неговия първи турнир, навъсен над шахматната дъска. Ричард на девет — сред група възрастни, втренчени в неговата дъска, докато мъжът, с когото играе, си гризе ноктите. На десет — със сериозно изражение той държи трофей, голям колкото него. В албума нямаше нито една снимка, на която Ричард да се усмихва. Нито една. — Морийн, ще направя всичко, което е по силите ми, за да расте Джефи нормално и за да го запазя далече от тази ужасна игра. Ако това означава да те оставя, да оставя града… — Да избяга от този проклет, любопитен Филипс…

Морийн скръсти ръце и вирна брадичка.

— Продължавай — произнесе отчетливо тя. — Отведи внука ми от единствения му дом! Отрежи корените му, отхвърли приятелите му, остави ме сама да се справям с тази къща…

Двете жени се гледаха гневно. Сълзи заблестяха в очите на Морийн и Кофи изпита съчувствие към възрастната жена. С побелялата си коса и предизвикателна стойка, Морийн приличаше на заселник от преди триста години, изправил се да брани своя дом от индианските племена. Кофи се усмихна, развеселена от появилата се в съзнанието й картина.

— Играеш нечестно — рече тя. Работата в хотела беше много, дори за двете. Морийн нямаше да се справи сама. — А сега ще ми кажеш, че си над шейсет и сутрин те болят ставите.

— Да, така е — призна неохотно Морийн.

— Знаеш, че няма да те напуснем — каза Кофи. — Не само защото това е домът на Джефи, а защото ти го направи и мой дом. Не мога да забравя това, Морийн. Никога. Но… — Тя замълча, когато вратата към хола се отвори.

— Гладен съм. — Джефи се появи по пижама, разрошен.

— И аз така си помислих — обади се Морийн.

Не беше слизал за вечеря и Кофи не позволи на баба му да занесе храна в стаята. Изглежда, празният стомах беше победил гордостта му.

— Сандвич с шунка и домати? — предложи Морийн.

Джеф се замисли, но стомахът му изкъркори високо и реши въпроса. Той кимна сковано и Кофи се закашля, за да прикрие смеха си.

— Можеш да го изядеш пред камината, нали?

Запазвайки достойнство, Джефи кимна и се запъти към хола. Веднага щом вратата се затвори след него, двете жени избухнаха в смях.

— Извинявай — рече Кофи. — Не бях на себе си.

Бе глупаво да смята, че може да забрани нещо на жена със силен характер като Морийн. Тя би могла и планина да премести, ако реши. Нейната гордост и упоритост се бяха предали на Ричард, а от него — на детето в съседната стая.

— Ще се постарая да го отпратя, преди Джефи да се върне от училище — увери я Морийн.

— Благодаря ти, но има още нещо. Ричард беше твой син и, разбира се, можеш да говориш за него колкото искаш. Но Джефи е мое дете и аз не желая той да фигурира в тази биография. Ще ми обещаеш ли да не обсъждате Джефи… и мен… с Филипс? — Вероятно ограничаването на материала за книгата му ще успее да го разколебае.

— Държиш се глупаво — изсумтя Морийн.

— Сигурно е така — отвърна безизразно Кофи.

А за следващия ден по обяд смяташе да изчезне като дим. За нищо на света не желаеше да се срещне отново с господин Додж Филипс.

 

 

Но на следващата сутрин Кофи откри, че дори да го избягва, той отново обръщаше нейния свят с главата надолу. Черният цар беше изчезнал! Изтръска камизолата, сякаш фигурката можеше да се скрие някъде под нея през нощта. Но царя го нямаше.

— Джефи! — прошепна недоверчиво тя. Той никога не постъпваше така.

Кофи затвори чекмеджето с вцепенени пръсти и опита да подреди мислите си. Филипс беше виновен. Тя нямаше и миг покой, откакто се бе появил в града. А онзи сън снощи? Събуди се с разтуптяно сърце. Не си спомняше много, само тъмните, проблясващи на светлината на огъня очи, които се приближаваха все повече и повече към нея, докато я превзеха напълно. Сънят, а сега и това. Той беше виновен.

Прекоси коридора към стаята на сина си, но спря пред вратата и промени решението си. Няма да претърсва стаята му. Ще поиска фигурката лично от него, когато се върне. Излезе на верандата и взе ски обувките.

Петнайсетина километра в дълбокия сняг винаги вършеха чудеса с тревогите на Кофи. Денят беше студен и ясен, въздухът — наситен с аромат на бор. От утре склоновете щяха да гъмжат от скиори, дошли за уикенда, но в петък планината бе само нейна.

Когато се върна в хотела, опасенията й се бяха стопили. Планината винаги смаляваше създадените от човека проблеми до техния действителен размер. А тя беше направила от къртичината цяла планина.

Беше сънувала Филипс… И какво от това? След три години самота би било необичайно да не сънува след такава експлозивна среща с привлекателен мъж.

И страховете й за Джефи бяха преувеличени. Филипс каза, че ще пише книга, но това не означаваше, че тя ще бъде написана. Кофи бе забелязала, че едва ли не всеки трети от хората, с които бе разговаряла, възнамеряваше да напише книга. Но кой знае защо повечето така и не стигаха до нея.

А Филипс не приличаше на сериозен писател. Всички тези разговори за биографията бяха по-скоро повод или извинение, за да се докосне до шахматния гений. Морийн вероятно вече е задоволила неговото любопитство. Кофи ще му изпрати шахматната фигура по пощата и скоро, дано бъде много скоро, Джефи ще забрави всичко. Животът отново ще потече нормално. Така ще бъде, обеща си тя, докато събуваше ските под верандата. Каквото и да й струва.

Морийн седеше на любимия си стол пред огъня и съшиваше юрган от разноцветни парчета плат.

— Той отиде ли си? — попита без предисловие Кофи.

— Преди около час. — Морийн я изгледа изпитателно и отново се върна към заниманието си.

— Добре. — Лицето на Кофи засия от задоволство. — Взе ли му адреса? — Погледна часовника и се намръщи. Къде ли е Джефи?

— Каза, че ще ти съобщи веднага щом намери свободна хижа — рече Морийн.

— Да намери хижа? Тук в Джаксън? — Кофи се отпусна като покосена на дивана.

— Да, възнамерява да остане за проучванията си по книгата и каза, че следобед ще се отбие при Елза Уорнър.

— О, не. — Не е възможно. Малката дървена вила на Уорнър беше само на половин километър надолу по хълма, съвсем близо до пътя към града. Джефи минаваше със ските покрай нея почти всеки ден. А сега ще се отбива по всяко време. — Не може да го направи! — Тя се втурна към телефона. Елза Уорнър й беше приятелка.

— Не виждам защо да не може — възрази Морийн.

Кофи стисна зъби и набра номера. Никой не отговаряше. Тя се насочи към вратата.

— Ще се справиш ли сама през следващия час? Първите гости за уикенда ще започнат да пристигат всеки момент.

— Предполагам, че ще се справя — отвърна сухо Морийн. — Но не мисля, че ще успееш да промениш решението на този мъж.