Уилям Дийл
Спектакълът на злото (36)

36.

Морис и Соломон заудряха по вратата на приюта. След малко един дългокос младеж отвори, взря се изненадано в тях и попита:

— Какво става?

Морис му показа картата си.

— Полиция.

— Полиция! — панически повтори младежът.

— Искаме да проверим новия — каза Морис.

Двамата със Соломон поеха по стълбите и спряха пред вратата на Вълпс. Отвътре се чуваше веселият му смях.

— Отваряй! Полиция! — викна Морис.

После натисна дръжката. Вратата не беше заключена. Влетяха в стаята. Филмът вече свършваше. Морис видя касетофончето и замръзна.

— Зарадвай поне един човек… — пееше Джими Дюранте.

Соломон огледа празната стая и изръмжа:

— Мамка му, измамил ни е!

Телефонът иззвъня, тъкмо когато Вейл излизаше от апартамента на Рене Хътчинсън. Морис му съобщи новините.

— Обади се в централното управление и им разкажи какво става — нареди Вейл. — Аз ще съм в офиса.

Въпросът сега беше: къде е Стемплър?

След малко звънна Шок Джонсън с поредната порция лоши новини.

— Къде си? — попита той.

— В колата, на път за офиса — отвърна Вейл.

— Тръгвай към болницата. Стемплър е попаднал на Абъл и Джейн Венъбъл. Живи са, но в критично състояние. Убил е човека от охраната.

— По дяволите! — извика Вейл. — По дяволите! Какво се е случило?

— Убил е нашия човек и се е нахвърлил върху Джейн и Абъл, когато са влезли в къщата. Тя стреляла по него и той изчезнал с колата на Абъл. Това е всичко, което научихме от нея, преди да изпадне в безсъзнание. Съседите чули изстрелите и се обадили в полицията. Разпратих снимката му по участъците, но това, с което разполагаме, е отпреди десет години.

— Накарай художника да му прибави петнайсетина кила и десет години и ще получиш точния образ. Дай го на медиите. Обади се в управленията в съседните щати. Ако избяга от Чикаго, няма да можем да го хванем никога.

— Окей. Чух какво се е случило с онази жена. Намерихме Шоут в апартамента му. Явно Стемплър е причаквал Абъл и Венъбъл, а в същото време тя е нападнала съдията.

— Стемплър е успял да измами моите хора каза Вейл. — Изплъзнал се е от приюта.

— Дявол да го вземе, какво става, Марти?

— Той е на свобода и никой не знае какво си е наумил.

— Какво ще кажем на пресата?

— Кажи им истината, Шок. Как реагира Еклинг?

— Още не знае. В момента е на конференция в Атланта.

— Е, имаме три трупа, от които единият е ченге, а другият — съдия. Двама са в болница, а убиецът е на свобода. По-добре успокой репортерите, преди Еклинг да научи за станалото от телевизията.

— Ще се видим в болницата.

— Да.

Вейл затвори.

Майер се промъкваше сред оживения трафик, здраво стиснал волана.

— Пусни сирената — викна Вейл.

— Няма сирена, сър.

— Харви, утре искам сирена на тази кола!

— Да, сър. Какво казаха за Абъл?

— И двамата се държат, каквото и да означава това, по дяволите!

След десет минути Майер зави пред входа и спря. Вейл изскочи от колата и се втурна нагоре по стълбите. Бутна вратата и влетя вътре пред изумения поглед на дежурната сестра.

— Казвам се Мартин Вейл. Имате ли информация за Джейн Венъбъл и Абъл Стенър?

— В операционната са — отвърна сестрата. — Не знам никакви подробности.

— Аз съм окръжният прокурор — настоя той. — Тези хора са от моя екип. Не можете ли да ми кажете какво става?

— Трябва да изчакате лекарите — каза тя извинително. — Наистина не знам нищо. Съжалявам.

След миг зад гърба му изникнаха Майер и Сен-Клер. Вейл нервно закрачи напред-назад, хвърляйки погледи към операционната. Сестрата, явно свикнала с непрестанните посещения на близки и роднини, се наведе и прошепна на Сен-Клер:

— Защо не отидете в стаята за посещения? Има кафе, телевизор… Ще ви викна веднага, щом…

— Благодаря ви. Не мисля, че ще успеем да го измъкнем оттук, преди да е научил нещо.

— Може да мине доста време.

— Познавам го много добре. Няма да се откаже. Как вървят нещата?

— Вкараха ги преди петнайсетина минути. Предполагам, че в момента ги оперират.

— Мерси.

Вейл погледна часовника над вратата на операционната. Бе единайсет и двайсет. Стемплър бе на свобода по-малко от дванайсет часа.

 

 

Аарон Стемплър се намираше на първия етаж на шестетажен паркинг, прикрепен към висок блок. Огледа портала. Бариерата към паркинга се задействаше от специална карта, която приличаше на кредитна. Беше изоставил колата на Стенър на няколко преки оттук. Наближаваше полунощ. Помисли си, че който и да дойде сега, вероятно няма да потърси колата си преди сутринта.

След десетина минути през бариерата премина едно беемве. Караше го мъж. Беше сам. Чудесно.

Когато колата мина покрай него и се насочи към втория етаж на паркинга, Стемплър изскочи от прикритието си и я огледа. Имаше късмет. Беемвето спря в един от тъмните ъгли на паркинга. Той хвърли окървавената кърпа в едно кошче, притича под лампите и се сниши зад една редица автомобили. После се насочи към спрялото беемве. Шофьорът излезе, обърна се и взе някаква чанта от задната седалка. Постави я на земята и заключи колата.

Стемплър беше зад него. Изчака мъжът да го задмине и безшумно, като животно, се хвърли, сграбчи го за врата и го изви назад. Чу се тихо пукане и тялото на мъжа се отпусна в ръцете на Стемплър. Той го подхвана под мишниците и го издърпа до колата.

В същия момент се чу как бариерата се вдигна и някаква кола мина през нея. Стемплър се огледа. Чантата, която бе извадил мъжът, все още стоеше насред пътя. Стемплър бързо отвори багажника, набута трупа вътре, изтича и взе чантата. В този миг другата кола се изкачи на етажа и се насочи към него. Той се метна на предната седалка и залегна. Фаровете минаха над него и продължиха нататък.

Стемплър се изправи и огледа таблото на колата. Не беше карал от десет години, като се изключеше колата на Стенър преди малко. Беемвето имаше всичко: компактдиск, компютър, климатик, телефон. Той отвори чантата. Първото, което видя, беше стетоскопът.

Беше убил лекар.

Разгледа съдържанието на чантата. Още две коли се изкачиха в паркинга и той залегна, когато фаровете им осветиха беемвето. Намери в чантата малко бинт и превърза раната на лицето си. Имаше и болкоуспокояващи, но реши да не ги използва, за да остане нащрек.

Излезе от колата, отвори багажника, пребърка трупа и намери портфейл. После се върна на предната седалка. Разгледа портфейла. Сто осемдесет и седем долара и няколко кредитни карти. Добре. Името на мъжа беше Стивън Рифкин. Личната му карта показваше, че е лекар в университетската болница. В графата „при смърт да се уведоми“ пишеше „майка му“.

„Наистина имам късмет — помисли си Стемплър. — Живее сам. Никой не го очаква. Ще го потърсят чак утре.“

Извади две карти от джоба си, разстла ги на седалката до себе си и набеляза крайната си цел. Проследи с пръст пътя към магистралата. Изведнъж се почувства в безопасност. Щом попаднеше на магистралата, щеше да се изгуби в трафика. Погледна часовника. 11:25. Натисна педала на газта и след малко вече беше извън паркинга.

 

 

Горе-долу по същото време Шок Джонсън влетя в спешното отделение с отчаяно изражение.

— Навън ни чакат два телевизионни екипа и един репортер от радиото — каза той. — Обсадили са апартаментите на Шоут и Хътчинсън. Няма да ни оставят на мира. Какво става тук?

— Нищо — отвърна Вейл.

— Обадих се на Еклинг — каза Джонсън. — Пощуря. Връща се с първия полет. Каза да задържим пресата.

— Как, по дяволите, да задържим пресата? Те са ни нужни. Искам чрез тях да подплашим Стемплър.

— Намерихме колата на Стемплър в една уличка край Уобаш.

— Сигурно е взел друга — каза Вейл. — Твърде е умен, за да остане тук.

— Говорих с щатската полиция. Предупредили са Уисконсин, Айова, Индиана, Охайо и Мисури. Кал Мърфи се грижи за снимката. Ще я вкара в компютъра след не повече от час.

Един млад лекар с разрошена коса излезе от операционната. Опря се на стената, свали маската си и извади цигара. Вейл се приближи към него и му предложи огън.

— Благодаря — каза докторът.

После издуха дима към тавана и въздъхна. Уморените му очи фиксираха Вейл.

— Вие сте окръжният прокурор, нали? — попита той.

— Да. Мартин Вейл. Това е лейтенант Джонсън от чикагската полиция.

— Заради Венъбъл и Стенър ли сте тук?

Вейл кимна.

— Какво става с тях?

— Стенър още е на операционната маса. Нямаме представа какво ще стане с него. Има сериозна рана в гърдите. Нищо не се знае.

— Ще се оправи ли?

— На ръба е. Въпрос на късмет.

— А Джейн?

— Ще живее. Обаче има много опасна рана от дясната страна на лицето. Челюстта й е счупена. Една от костите е пробила окото й. Може и да го загуби. Какво й се е случило?

— Този, който е нападнал Стенър, я е ударил с нещо — отвърна Джонсън. — Не сме сигурни, но вероятно е била настолна лампа.

— За Бога, какво става с хората в наши дни? — каза лекарят сякаш на себе си. — Трябва да изляза отвън, тук не е разрешено да се пуши.

— Мога ли да я видя?

— Изчакайте да се възстанови. Предполагам, че след около час сестрите няма да имат нищо против.

— Благодаря.

— Няма нищо.

Ева Вилонски, старшата сестра, се спусна по коридора. Лицето й беше напрегнато.

— Мистър Вейл, вие май не излизате оттук — отбеляза тя.

— Нямам избор — отвърна той.

— Това има ли нещо общо с предишната ви визита? — попита тя.

— Да, за съжаление. Страхувам се, че ще трябва да прекараме тук известно време.

— Това, което ни притеснява, е пресата — каза тя.

Вейл погледна Шок Джонсън.

— Май е време да направя официално изявление — каза той, после се обърна към мисис Вилонски. — Бихте ли ми казали къде мога да събера пресата, без да притесняваме околните?

— Имаме зала за пресконференции на първия етаж — отвърна тя. — На ваше разположение е.

 

 

На десетина километра оттам Стемплър вече наближаваше магистралата. Часът беше 11:35. Самодоволна усмивка изгря на лицето му и той насочи колата на изток.