Уилям Дийл
Спектакълът на злото (32)

31.

Двумоторният самолет се приземи на тревистата писта край малкото градче Милфорд в Северна Индиана. Никой не ги чакаше с луксозна лимузина, така че Вейл и Сен-Клер наеха кола от летището и поеха към института „Джъстин“. Той се намираше на шест мили на юг покрай река Флатрок и правеше далеч по-приятно впечатление от Дейзиленд. Редица големи дървета скриваха „Джъстин“ от магистралата, а към самия институт водеше чакълест път. Когато пресякоха горичката, пред очите им се разкриха постройки, които приличаха повече на нечие имение, отколкото на институт за душевноболни. Няколко стари тухлени сгради обграждаха неголямо езеро. Висок силоз се бе изправил като самотен пазач в средата на широката поляна, която разделяше застроената част от гората. От едната страна на езерото, зад постройките, висока телена ограда обграждаше огромно игрище, където се забавляваха няколко деца. Една жена, облечена в дебело червено яке, четеше книга близо до тях. На езерото имаше малък пристан, в единия му край бе издигнат навес с тенекиен покрив. На двайсетина метра от брега плаваше дървен сал.

— Прилича на един летен лагер, където ни водиха, когато бях малък — каза Сен-Клер.

— Някак не мога да си те представя като дете, Харви — каза Вейл.

— Бях на девет години. По дяволите, мразех го! Трябваше да плуваме всеки ден, а водата беше направо ледена. Устните ми посиняваха. — Той се изплю през прозореца на колата и попита: — Как му беше името на оня?

— Лоенщайн. Доктор Фред Лоенщайн. Той е директорът.

— Симпатяга ли е?

— Звучеше доста приятно по телефона.

— Не си говорил с нея, така ли?

— Секретарката й каза, че била на съвещание, така че потърсих директора.

— Той знае ли за какво става въпрос?

— Горе-долу.

Завиха към това, което очевидно беше главната постройка и спряха пред входа. Беше масивна тухлена сграда с висок, покрит с керемиди покрив. На чакълестата алея отпред бяха паркирани няколко коли. Откъм езерото повя хладен вятър и вдигна облачета прах. Едно момче на петнайсетина години миеше с маркуч паркиран наблизо стар пикап.

— Търсим доктор Лоенщайн — викна Вейл. — Кабинетът му в тази сграда ли е?

Момчето кимна.

Влязоха и се озоваха в огромно фоайе с висок таван и голяма камина, обградена от стари дивани и кресла. На рецепцията седеше едра жена към четиридесетте, със сива коса, събрана на кок с метални фиби. Върху олющеното дървено бюро пред нея имаше вазичка с няколко градински цветя. На стената зад гърба й висеше голяма репродукция, леко наклонена на една страна. Единственото модерно нещо край нея беше интеркомът.

— С какво мога да ви помогна? — любезно попита жената.

— Казвам се Мартин Вейл и имам уговорена среща с доктор Лоенщайн.

— От Чикаго сте, нали?

— Точно така.

— Доста бързо пристигнахте — отбеляза тя и вдигна слушалката.

— Чудесата на полета — ухили се Сен-Клер и й намигна.

Тя го погледна над спуснатите на носа й очила, после каза в слушалката:

— Докторе, вашите гости от Чикаго са вече тук. Да, и аз им го казах… Чудесата на полета. Добре. — Тя затвори и се обърна към тях. — Първата врата вдясно.

После махна с ръка към една отворена врата в коридора и закачливо се усмихна на Харви.

Лоенщайн беше огромен мъж с широки рамене и рошава кестенява коса. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, а измачканите му панталони бяха изтъркани на коленете. Лицето му бе широко и добродушно, в пълна противоположност на доктор Удуърд, с когото Вейл бе имал честта да се запознае съвсем скоро.

Седеше зад бюрото си и, стиснал в ръка лупа, изучаваше една голяма жълта пеперуда, забодена с карфица върху квадратно картонче. Бюрото бе покрито с документи, книги и разни хартийки, а в единия ъгъл имаше недопита чаша чай. Вейл почука по отворената врата и докторът вдигна поглед.

— Доктор Лоенщайн? Аз съм Мартин Вейл, а това е Харви Сен-Клер.

— Е, определено не сте си губили времето. Дойдохте по-бързо, отколкото очаквах — приветства ги гръмогласно докторът.

— За специални случаи като този разполагаме с двумоторна „Чесна“ — обясни Вейл. — Спестихме два часа.

— Чудесно — каза Лоенщайн, остави лупата и протегна огромната си ръка.

— Красива е — отбеляза Сен-Клер и кимна към пеперудата.

— Обикновен монарх — обясни Лоенщайн. — Намерих я на перваза сутринта. Помислих си, че на децата ще им е приятно да я разгледат. Искате ли нещо? Чай, кафе?

— Не, благодаря — отвърна Вейл.

Лоенщайн се отпусна зад бюрото си и им посочи двата дървени стола пред него.

— Оценявам помощта ви в случая, докторе — каза Вейл. — Не бих ви обезпокоил, ако Моли имаше възможност да приеме обаждането ми.

— Разбирам характера на проблема ви, мистър Вейл, но не знам никакви подробности около случая Стемплър. Имам чувството, че трябва да го изясните двамата с Моли. Също така съм сигурен, че ако се бяхте свързали по телефона с нея, тя щеше да ви откаже среща.

— Защо?

— Преди няколко години Моли преживя нервна криза. Комбинация от изтощение, депресия и алкохол. Прекара тук година и половина като пациент.

— Съжалявам, не знаех.

— Успя да надмогне основните си проблеми. Е, имаше странични ефекти. Близо година страдаше от агорафобия, казано иначе — страхуваше се от откритото. Не излизаше навън. За щастие, преживя и това. Разполага с малка къща край пътя, купи си кола. Сега работи главно с деца и трябва да ви кажа, че има успех. Избягва прекалените натоварвания. Както сигурно знаете, тя е великолепна жена. Завършила е с пълно отличие университета в Индиана. Доста чувствителна дама.

— Знам това, докторе — каза Вейл. — Тя свърши отлична работа по делото Стемплър.

— Точно това имам предвид. Мисля, че е оставило известни следи.

— И по-точно?

— Не съм съвсем сигурен. Когато пристигна тук, беше доста затворена. Не искаше да говори за това доста дълго време. Де факто, така и не разказа нищо за случая, освен със строго научни термини. Със сигурност това не е опит, който би искала да изживее отново.

— Ако не иска да говори с нас, защо тогава ни поканихте тук?

— Защото проблемът е сериозен. А тя вече е достатъчно силна, за да може да се справи с него.

— Вие ли сте нейният терапевт?

— Бях. Тя освен това ми е и близък приятел. От петнайсет години. Проблемите на брат й също се отразиха върху състоянието й. Нали знаете за него?

Вейл кимна.

— Закъснял стресов синдром от Виетнам, нали?

— Да. Той е кататоник. Така и не се оправи. Проблемът е доста сериозен.

— Не й завиждам — отбеляза Вейл. — Но все пак сте я убедили да говори с нас.

— Казах й, че ситуацията е доста заплетена. Не съм навлизал в подробности. Тя ми има доверие.

— Благодаря.

Вейл и Сен-Клер станаха почти едновременно.

— Между другото, докторе — каза Вейл, — бихте ли ми обяснили какво по-точно е психопат? С възможно най-прости думи, разбира се.

Лоенщайн го погледна внимателно, после бавно поклати глава.

— Абсолютно аморален човек, параноичен, таи в себе си огромна ярост, която най-често успява да скрие. Спомняте ли си момчето в Тексас Тауър? Никой така и не разбра точно колко е бил разярен, докато не превърна града в стрелбище. Освен това психопатите са антисоциални и са патологични лъжци. Законите не означават нищо за тях.

— Готови ли са да извършат убийство?

— Понякога. Зависи от степента на ярост. Могат също така да бъдат чаровни, интелигентни, приятни и харесвани в обществото. Защо ме питате?

— Мисля, че Аарон Стемплър идеално се вписва в описанието.

— Истински чаровник, а?

Вейл кимна.

— Е, с това си изкарваме хляба, мистър Вейл — каза той и се върна към пеперудата си. — Втората врата вляво. Очаква ви.

Кабинетът на доктор Моли Ерингтън беше мебелиран семпло, но с вкус. В ъгъла бе разположен зелен мек диван, покрит с възглавнички, край него имаше два люлеещи се стола. В центъра на стаята имаше старинна масичка за кафе. Тапетите на стените бяха в сиво и бяло. Върху дивана бе преметнато вълнено одеяло, а в единия край на масичката бе поставена ваза с яркожълто цвете. През единствения прозорец в стаята проникваше бледа светлина, в ъглите се таяха мрачни сенки.

— Здравей, Мартин — тихо каза тя.

Вейл бе изненадан от вида й. Беше по-мъничка, отколкото си я спомняше, нежната й кожа бе потъмняла от белезите на времето и страданията, в тъмнокестенявата й коса се забелязваха сиви нишки. Светлите й сини очи гледаха измъчено. Очевидно годината, когато се бе лекувала, бе оставила сериозен отпечатък върху някогашната Моли Ерингтън. И въпреки това в нея все още се забелязваше нещичко от старата й сила и упоритост.

— Здрасти, Моли. Радвам се да те видя.

— Минаха десет години — каза тя. — Доста време. Изобщо не си се променил. Заповядай, седни.

После се усмихна на Сен-Клер.

— Аз съм Моли.

— Харви Сен-Клер, докторе. Приятно ми е.

Вейл седна на дивана, а Сен-Клер се отпусна в един от люлеещите се столове.

— Доста приятно местенце — обади се Вейл. — Напомня ми за колеж или нещо подобно.

— Фред го нарича „общежитието“ — каза тя. — Живях тук известно време.

— Той ни каза.

— Сега живея в града. Пазарувам, ходя на кино. — Тя се усмихна. — Вече не страдам от агорафобия.

— Съжалявам за болестта ти. Не знаех…

— Благодаря. Преживяването беше доста странно — да бъдеш за малко от другата страна. Даде ми нов поглед към живота.

Тонът й подсказваше, че не би искала да обсъждат повече миналите й проблеми. Извади един пепелник от чекмеджето на бюрото си, постави го на масата и каза:

— Можете да пушите.

Изглеждаше толкова спокойна, че Вейл се запита дали не е взела някакво успокоително.

— Какво стана с Томи Гудмън? — попита тя. — Още ли работи за теб?

— Запозна се с една богата млада дама от Напа Вали, ожениха се и сега е вицепрезидент на винарската компания на баща й. Кара ролс-ройс и има тригодишен син, който вече се вживява в ролята си на престолонаследник. — Тя се засмя и отметна глава. После затвори очи и въздъхна.

— Томи — богаташ! Трудно ми е да повярвам. Ами ти?

— Аз съм окръжен прокурор.

— Шегуваш се!

— За съжаление, не. Харви, с когото вече се запозна, е един от най-добрите ми следователи. Навремето е помогнал за залавянето на Панчо Виля.

— Е, не съм чак толкова стар — възпротиви се Сен-Клер.

— Ами Наоми?

— Все същата.

— Разбрах за Съдията. Леля ми ми каза, двамата се познаваха отдавна. Колко тъжно. Беше истински джентълмен. Винаги успяваше да ме развесели.

— Много ми липсва — призна Вейл. — Вече не е същото.

— Кое?

За момент Вейл изглеждаше изненадан от въпроса, после отвърна:

— Всичко, предполагам.

Тя стана и отиде до малкия хладилник в ъгъла.

— Искате ли кола? Или може би сок?

— Благодаря, аз предпочитам кола.

— За мен същото — кимна Сен-Клер.

— Имам само бутилирана.

— Така я харесвам най-много — отвърна Сен-Клер с усмивка.

Тя отвори три бутилки, избърса гърлата им с една хартиена салфетка и ги постави на масата. После седна и запали цигара.

— Идването ви тук има връзка с Аарон Стемплър, нали?

— Да.

— Пускат го на свобода?

— Как се досети?

— Е, минаха десет години…

— И какво от това?

— За толкова време все трябва да са измислили някакво лечение.

— Няма начин Стемплър да бъде излекуван.

— Мислеше другояче преди десет години.

— Исках да знам, че ако бъде излекуван, ще го освободят. Не желаех да бъде пратен в Рок Айлънд да излежи присъдата си. Но нещата доста се промениха.

— Каква е диагнозата?

— Чувала ли си за претворяване на личността?

— Разбира се.

— Неговият психиатър твърди, че Стемплър се е претворил в нов човек, наречен Реймънд Вълпс. Очевидно Аарон и Рой са се изпарили, което обаче не ми се струва съвсем вероятно.

— Ставаш циничен, Мартин. Не забравяй, че именно ти го спаси.

— И какво от това?

— За Бога, защо имаш такова отношение към него?

— Защото не му вярвам. Не вярвам, че някога е съществувал Рой, и мисля, че Реймънд е измислица на силно развитото въображение на Аарон. А самодоволството на доктор Удуърд е спомогнало за безпроблемното му развитие.

— Сам Удуърд?! Той ли му е терапевт?

— През последните десетина години. Познаваш ли го?

— Само по репутацията му.

— Която е?…

— Великолепна. Той е доста уважаван в тези кръгове. Твърдиш, че Аарон Стемплър е измамил Сам Удуърд, мен, теб, съдебните психиатри, прокурора, съдията…

— Всички. Да, вярвам. Вярвам, че той е абсолютен психопат и много добър актьор.

— Това е невъзможно, Мартин.

— Спомняш ли си, когато ми разказа за първото появяване на Рой пред теб? Че изведнъж станало студено и че не си могла да дишаш? Спомняш ли си го?

— Доста добре. Никога не бях и все още не съм изпитвала нещо подобно.

— Случи се и на мен, когато влязох в стаята и се срещнах със Стемплър — или Вълпс — за пръв път от десет години. Беше като поличба. Сякаш бях пред лицето на Злото. На мен също ми се случи за пръв път.

— Било е предубеденост. Очевидно си си спомнял разказа ми съвсем ярко. Очаквал си да се случи и…

— Случи се преди да го видя. Дори не знаех, че е в стаята.

Последва пауза. После тя попита:

— Изпита ли някакво безпокойство, когато влезе там?

— Да.

— Защото отново щеше да видиш Аарон?

— Предполагам, че донякъде и това имаше значение. Но като цяло Дейзиленд ми действа потискащо.

— Няма причина да го харесваш, Мартин. Не е като да ходиш на театър.

— Нямах това предвид. Искам да кажа, че там някак витае усещането за безнадеждност.

Той се опитваше да я насочи към основния въпрос, заради който бяха тук. Искаше да спечели доверието й, да възвърне доброто й отношение към него, но засега не успяваше.

Обърна се към Сен-Клер.

— Харви, имаш ли нещо против да ни оставиш сами за минутка?

Сен-Клер кимна и излезе от стаята.

— Това, което ще ти кажа, донякъде нарушава основните принципи на професията ми — започна Вейл. — Става въпрос за разговорите между адвокат и неговия клиент, които обикновено се пазят в тайна. Но тъй като ти дълго се занимава с него, мисля, че е редно да го чуеш. Не забравяй, че това трябва да си остане между нас.

Той й преразказа случилото се веднага след процеса и последните думи на Аарон.

— Знам, че не се шегуваше — каза Вейл накрая. — Мисля, че самолюбието му го подтикна да си признае.

— Защо не ми разказа това по-рано?

— И какво щеше да се промени? По дяволите, всичко щеше да си остане същото. Той можеше да се изправи гордо и да обясни на целия свят, че е напълно здрав и че е убил онези трима души съвсем хладнокръвно, но никой нямаше да може да направи нищо. Стемплър беше признат за виновен за три убийства, за които получи съответната присъда. Нищо не можеше да се промени, Моли. Никой не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление.

— Но ти сам си ми казвал, че работата ти е да търсиш пролуките в закона и да ги използваш, за да промениш света за добро.

— Не ме разбираш. Не можем да вкараме Реймънд Вълпс в съда. Двамата с теб сме обвързани от тайната. Ако бях отишъл при съдията Шоут и му бях разказал всичко това, признавайки, че съм направил грешка, той вероятно щеше да поиска да бъда наказан. Доколкото познавам отношението му към мен, това не би било чудно. От друга страна, какво щях да постигна, ако го бях казал на теб? Ти също нямаше да можеш да направиш нищо.

— Значи е дошло времето да го пуснат, а ти искаш да го задържиш вътре заради нещо, което ти е казал преди десет години.

— Проблемът е доста по-сложен.

— Но не е мой, Мартин.

— Права си, обаче точно сега имам нужда от помощта ти. Вълпс излиза на свобода. Няма никакъв начин да го спра и той го знае. Удуърд е абсолютно убеден, че Стемплър и Рой вече не съществуват. Според него Вълпс е напълно самостоятелна личност и той е успял да убеди в това щатската комисия.

— Тази мисъл е потискаща. Обичам медицината също толкова, колкото ти обичаш правото. Ако това, което чувствам, е истина… не знам, но сякаш и двамата сме сбъркали професиите си.

— Не и ти. Ти свърши работата си.

— Доколкото разбирам, не съм била достатъчно добра.

— Той успя да ни измами, Моли. Трябва да призная, че аз исках да бъда излъган, исках да му повярвам, защото това беше единственият начин да спечеля делото. Звучи иронично, нали? Това, от което най-много се боя, е да съдя невинен човек, а в същото време трябва да живея с мисълта, че съм отговорен за спасението на виновен.

— Мисли практично. Ако няма какво да направиш, забрави за случая. Проблемът вече не е твой.

— Мой е. Така иска той.

— Какво искаш да кажеш?

Вейл повика Сен-Клер.

— Какво си спомняш най-ясно от убийството на епископа?

— Най-ясно ли? Снимките — отвърна тя. — Бяха отвратителни.

— Нещо друго? Спомняш ли си момчетата от олтара? Имената им?

— Страхувам се, че не. Помня само, че той ги уби.

— Не всичките. Един успя да избяга. Името му беше Алекс Линкълн. А помниш ли приятелката на Стемплър?

— Да. Срещнах я веднъж. В онзи приют…

— Дома на спасението. Линда Гелерман.

— Беше доста изплашена. Беше и бременна. Доколкото си спомням, имаше намерение да прави аборт.

— Точно така. Успя да оправи живота си, омъжи се преди две години и роди момче.

Тя се усмихна.

— Приятно е да чуеш история с хубав край.

— За съжаление, краят не е тук. Преди шест месеца в една прекрасна утрин някой се промъкнал у тях и я накълцал пред очите на детето й.

Очите на Моли се разшириха.

— А само преди десет дни някой сторил същото с Алекс Линкълн. Приликите с убийствата на Стемплър са много, на първо място изрязването на гениталиите и изписаните с кръв символи на тила. Знаем, че двете убийства са дело на един и същ човек. Едното е в Южен Илинойс, а другото край Сент Луис. В същото това време Стемплър е под максимална охрана и през последните десет години не е имал посетители и не е получавал или писал дори едно писмо.

— Но мислиш, че по някакъв начин е свързан с всичко това?

— Нещо такова.

— И как?

— Не знаем как и не знаем защо. Но съм убеден, че той режисира някакъв сериен убиец. Ние — Харви и аз — мислим, че това вероятно има връзка с прехвърлянето.

— Прехвърлянето ли? Не разбирам.

— Не е ли истина, че прехвърлянето на една личност към друга предизвиква у пациента ирационални очаквания към хората, с които работи или живее? Не е ли вярно, че повторното изживяване може да създаде големи проблеми?

— Възможно е. Има различни причини. Хората обикновено търсят одобрението на своите родители или на някой уважаван близък. Разочарованието може да предизвика ярост или някаква друга форма на несъгласие.

— И тази форма може да бъде по-лоша, отколкото очакваме?

— Да.

— И тенденциите могат да убегнат от погледа на терапевта, нали?

— Обикновено именно симптомите на неестествено поведение поставят пациента под специално наблюдение.

— Въпросът ми беше друг.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да кажа, че може би някой, с когото си се занимавала, е имал по-различни душевни проблеми от…

Страните й порозовяха, а тонът й стана по-остър.

— Не си убеден в способностите ми, нали, Мартин?

— Разбира се, че съм убеден.

— Но дори не ме използва като свидетел по време на процеса.

— Ти свърши работата си, Моли. По дяволите, ако не беше ти… — Той спря, осъзнавайки, че разговорът взима неочаквана насока.

— Ако не бях аз, ти нямаше да имаш тези проблеми, това ли се опитваш да кажеш?

— Не, не. — Той поклати глава. — Отговорен съм аз и само аз.

— Тогава спри да внушаваш…

— Не внушавам нищо!

— Внушаваш, че един от моите пациенти е убиецът, когото търсиш.

— Не, просто мислим, че е възможно да е някой от тях. Пазиш ли касетите, които записа със Стемплър?

— Да.

— Къде са те?

— Заключени са.

— Къде?

— В кабинета ми.

— Можем ли да ги видим?

— Какво се опитваш да докажеш?

— Можем ли да ги видим, моля те?

Тя стана и отвори вратата към частния си кабинет. Покрай стените имаше дървени библиотечки, в които се виждаха безброй документи, папки и книги. Касетите със Стемплър бяха в края на една полица — двайсет и три, в отделни черни кутии, на гърба на всяка бе означена датата на записа.

В другия край на стаята имаше още няколко заключени шкафчета. Моли Ерингтън проследи погледа на Вейл към тях.

— Пазя и аудиокасети от повечето си разговори — каза тя с лек сарказъм. — Те също са заключени.

— Понякога оставяш ли ги отворени? Например през деня, докато ги ползваш?

— Касетите никога не са излизали от този офис.

— Говорила ли си за тях с някого?

— Споменавала съм случая, но със строго научни термини.

— И никакви подробности за, да речем, момчетата от олтара?

— Никакви. Никога. Става въпрос за конфиденциална информация. А и като изследователски материал те нямат кой знае каква стойност. — Тя го погледна и се намръщи. — Разпитваш ме така, сякаш съм на свидетелската скамейка!

— Опитвам се да си изясня как убиецът е разбрал за Линда и Алекс. Касетите са доста логична възможност. Споменавала ли си някога нещичко за мотива при убийството на Рашмън пред…

— Знаеш, че не мога да ти помогна, дори да исках. Нося доста голяма отговорност пред пациентите си. Искаш от мен да наруша едно от основните правила в професията си и да разкрия пред външен човек това, което пациентите споделят с мен.

— Не ме баламосвай, Моли — възкликна Вейл. В тона му се усещаше нарастващ гняв. — Тук въобще не става въпрос за основни правила и други подобни дрънканици. Говорим за касапница. Не просто убийство, а касапница. Стемплър е масов убиец. Искаш ли списък? Шекълс. Брат му. Мери Лафърти, старата му приятелка. Някакво момче в Ричмънд, дори не знаем името му, за Бога! Рашмън, Томи Халоуей, Били Джордан, Алекс Линкълн и бедната малка Линда Гелерман, която просто се е опитвала да намери смисъл в живота си в някакво забутано градче накрай света. Преброй ги, драга мис Ерингтън, точно деветима са. Поне за толкова знаем. Така че не ми говори за конфиденциалност и правила, когато всъщност става дума за двама психопати, които са някъде навън и могат да правят каквото си искат.

— Как се осмеляваш да ми говориш така?! Как…

— Моли, някой, когото си лекувала или с когото си работила, може да е сериен убиец и сега да получава заповеди от Стемплър. Помисли си — и двамата можеше да са твои клиенти. Нима искаш да ги защитиш с доводите за конфиденциалността на отношенията доктор — пациент?

— На мое място и ти би го направил — отряза го тя.

Вейл се поколеба. Но само след миг гласът му вече бе по-спокоен и по-тих.

— Виж, Моли, Стемплър беше мой клиент. Направих грешка. Сега се опитвам да я поправя. Не искаме подробности, а имена. Ще ги проверим съвсем дискретно. Нямаме намерение да нараняваме нечии чувства или да притесняваме когото и да било, но трябва да спрем убийствата, нали ме разбираш?

Тя не отговори. Отиде до прозореца и застана в сянката край него съвсем неподвижна. Сен-Клер нервно се люлееше в стола си. Беше изненадан от словесната атака на Вейл. Изпитваше страхотно желание да измъкне от джоба си тютюна за дъвчене. В стаята бе съвсем тихо. Вейл се беше успокоил и мълчеше. Раменете му бяха леко отпуснати и той поклащаше замислено глава. Моли проговори първа.

— Така или иначе, става въпрос просто за предположение — каза тя.

— Налага се да не се съглася, мадам — тихо каза Сен-Клер. — Дълбоко в себе си вярвам, че серийният убиец е дошъл оттук, също както вярвам, че Стемплър е успял да ви измами толкова успешно, колкото и нас. Не разбирам защо и предполагам, че вие сте единствената в тази стая, която може да даде някакъв отговор, но нито за миг не се съмнявам, че той е изключително умен и абсолютно побъркан. Не заслужава нито капка състрадание, съчувствие или милост. А който и да върши работата му, е също толкова лош.

— Как бихте могли да разберете? — попита тя, все още скрита в сянката в ъгъла. — Дори да ви дам списъка с имената, как ще разберете кой от тях е… — Изречението увисна.

— Просто трябва да ни имате доверие. Някой сигурно е имал достъп до вашите касети. Може дори да е идвал дотук и да ги е гледал. За него Стемплър е бил герой.

— И същият този някой няма алиби за дните, в които са били убити Линда Балфур и Алекс Линкълн — допълни Вейл.

— Твърдиш, че Аарон Стемплър е превърнал този човек в сериен убиец?

— Ни най-малко. Мисля, че той вече е бил готов и всичко, което е трябвало да направи Стемплър, е било да използва потенциала му. Вероятно прехвърлянето има ключова роля във всичко това.

Моли излезе от сенките и седна срещу Вейл и Сен-Клер.

— Защо продължаваш да говориш за това прехвърляне?

— Става въпрос за нещо, което ми каза Удуърд. — Вейл си бе отбелязал основни моменти от записа на разговора с Удуърд в джобното бележниче и сега го извади. — Ето го. Той говореше за другата страна на прехвърлянето и за това, че то създава някакъв подсъзнателен страх, че старите болки и травми могат да бъдат изживени повторно. Каза, че ставало въпрос за нож с две остриета и че страхът от повторното изживяване на всички минали страдания можел да противопостави пациента на лекуващия го. А после каза още и това, цитирам: „трансформацията може да се осъществи само ако реципиентът е съгласен“.

— Вярно е — съгласи се Моли. — Никой не може да прехвърли душевните си качества към друг, ако другият не разполага с основа за такъв тип поведение.

— Виждате ли, това, което мислим, че е станало — започна Сен-Клер, — като ще ви помоля да извините аматьорската ми терминология, е, че съответният сериен убиец е бил тук на лечение и е реагирал враждебно към повторното изживяване. Та тази личност някак се е свързала със Стемплър, за да получи одобрението му, а Стемплър брилянтно се е възползвал от това и се е превърнал в негов наставник.

— Искате да кажете, че убиецът се е прехвърлил в Стемплър?

— Да. И Стемплър е използвал неговата нестабилност — обади се Вейл.

— Не сме сигурни единствено в начина, по който са се свързали, докторе. Очевидно убиецът е направил първата крачка, защото знаем, че Стемплър не е имал възможността сам да потърси контакт с когото и да било извън Дейзиленд. Това, което имам предвид, е, че някой отвън го е потърсил пръв, а не обратното.

— И защо мислите, че този човек е бил тук?

— Заради касетите. Касетите са единственият източник, от който убиецът може да научи за Рашмън и момчетата от олтара. И за Линда. — Той спря за миг, после продължи: — Да предположим, че не става въпрос за пациент, който е на постоянно лечение тук…

— Искате да кажете, че може би е приходящ?

— Или дори някой от персонала. Някой, който е работил тук и в същото време е бил подложен на терапия. Попаднал е на документацията, изучил е Стемплър… а после вероятно е напуснал и по някакъв начин е получил работа в Дейзиленд…

— И именно там е бил повлиян от Стемплър — обади се Вейл.

— Нещо такова. Всъщност никой друг вариант не звучи толкова логично.

— Това възможно ли е, Моли? — попита Вейл.

— Е, не е речено, че пациентът непременно трябва да се прехвърли към лекуващия го.

— Значи това, което търсим, е някой, който е лекувал тук душевните си проблеми и е напуснал…

— Или пък е бил в отпуска в дните, в които са били убити Балфур и Линкълн — допълни Вейл.

— Мислите, че този човек все още може да е тук?

— Не, едва ли. Мислим — още веднъж ще подчертая, че това са само предположения — че убиецът в момента е в Чикаго и чака Стемплър, тоест Вълпс, да излезе от Дейзиленд. А той излиза днес, Моли.

— Предполагаме още, че убиецът разполага със списък на бъдещи жертви. — Списък, който му е даден от Вълпс.

Вейл вдигна куфарчето си на дивана и го отвори. Извади отвътре голям плик, в който имаше три снимки. Подаде на Моли снимката, която полицията бе направила на трупа на Линда Балфур. Тя я разгледа с невярващи очи, после му я върна. На лицето й се четеше отвращение.

— Алекс Линкълн е работел за някаква куриерска агенция. Бил е подмамен в една къща край Сент Луис и убит. Тази снимка е била в кутията, която е доставил. По същото време истинските собственици на къщата били на почивка.

Той й подаде полароидната снимка на Балфур. Очите й се разшириха, докато осъзнаваше, че всъщност това е фотографирано от убиеца.

— Мили Боже.

— Ти си психиатър, Моли — каза Вейл. — Как си го обясняваш? Същите признаци, както при убийствата на Стемплър. Послания, изписани с кръв на тила на всяка от жертвите. Цитати от книгите на Рашмън, които в момента се намират в една библиотека в Чикаго. При това убитите са последните двама от групичката от олтара. Тази информация така и не беше огласена на делото. Как я е получил тогава убиецът?

— Вижте, доктор Ерингтън, нямаме намерение да ровим из документацията ви или да искаме от вас кой знае какви подробности. Всичко, което ни трябва, е информация за някой пациент или работещ тук, който е имал шанса да прегледа тези касети. И ако разберем кой е той, бихме искали да потърсим сегашното му местонахождение. Няма да се учудя, ако се окаже, че на описанието отговарят няколко души. Задачата ни ще бъде да ги разследваме внимателно и да установим кой от тях е човекът, който ни трябва, и кой от тях е могъл да бъде в Гидеон, Илинойс и Сент Луис, Мисури, в дните, когато са били убити Балфур и Линкълн. Повтарям, нямаме никакво намерение да прекараме всички тук през разпити и да се месим във вътрешните ви работи, ако това е, от което се боите.

— И мислите, че убиецът се е насочил към Дейзиленд оттук?

— Най-вероятно — каза Вейл. — Може би не направо, но в крайна сметка е успял да направи контакт със Стемплър там.

— По кое време трябва да е бил тук?

— Не сме сигурни. Първото убийство датира от миналия октомври и моето предположение е, че този човек се е появил в „Джъстин“ преди две-три години.

— Колко са хората тук — персоналът плюс болните? — попита Вейл.

— Наричай ги пациенти, ако обичаш.

— Извинявай.

— Списъкът с пациентите ни стига до 350. Медицинският персонал е от двайсет и двама души, а още двайсетина са кухненските работници, охраната и останалите служители. Общо всички са около четиристотин.

— Има ли текучество?

— В персонала? Не мисля. Мястото е добро, заплащането е отлично.

— Ами пациентите?

— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че средният престой е около две-три години. Имаме няколко души, които са тук от доста дълго, а имаме и други, които остават само по шест месеца. Около една трета от настанените са деца или са под двайсет и една години.

— Ще ви кажа кое би могло да ни помогне, мадам. Би било чудесно, ако можем да получим списък на персонала и пациентите за последните три години.

— Нямаме право да разкриваме имената на нашите пациенти. Това е частна болница и на постъпилите тук е гарантирана пълна анонимност.

— А можем ли да получим списък на персонала и по-специално на тези, които са били подложени на терапия, докато са работели тук? — попита Вейл.

Тя се замисли, после се отправи към приемната си. Спря на вратата и каза:

— Искам да ме разберете правилно. Не се превземам. Тези хора наистина са с много крехка психика. Имат нужда от всички възможности, които можем да им предоставим. Не всичко свършва щастливо — понякога те остават тук завинаги или биват пращани в далеч по-лоши заведения. Работата ни никак не е лесна и се надявам, че го осъзнавате.

После излезе и затвори вратата.

Сен-Клер се наведе и прошепна:

— Нали разбираш, че може и да гоним този, дето духа?

— Имаш ли по-добра идея? — прошепна Вейл в отговор.

— По дяволите, не. В крайна сметка, сам избрах този вариант.

Двамата чуваха приглушения й глас. Говореше с някого по телефона. Вейл запали цигара. Моли се върна след десетина минути и седна срещу тях.

— Не ми е много приятно да правя всичко това — каза тя. — Говорих с Фред и с директора на персонала, Джийн Фрамптън, и те се съгласиха да ви предоставим информацията за работещите тук. Оставиха на мен да реша дали да обсъждаме тези, които са били подлагани на някакво лечение. И именно това ми е най-неприятно. Когато се разкриват пред нас, тези хора ни имат пълно доверие и да наруша…

— Напълно ви разбирам и можете да бъдете сигурна, че оценяваме чувствата ви — каза Сен-Клер. — Ще ви направя едно предложение, ако има хора от персонала, които някога са били и пациенти, можем да говорим за тях в най-общи линии и да не споменаваме имената им, докато не решим, че отговарят на търсеното от нас.

— Ще видим.

— Добре.

След трийсет минути те вече разполагаха с компютърна разпечатка с хората от персонала за последните пет години. Разстлаха листата върху масата и Моли Ерингтън най-общо ги запозна със съдържанието им. Списъкът бе разделен на няколко секции: име, адрес, възраст, пол, образование, квалификация, предишна работа. Имаше колонка „препоръки“ и друга, над която пишеше „фотографии“. Списъкът съдържаше петдесет и пет имена. Трийсет и осем от тях бяха на хора, които бяха работили тук през последните три години. Шестима бяха прекарали в института поне две, четирима бяха сравнително нови, а седем бяха напуснали или уволнени.

— Да започнем с тях — предложи Сен-Клер.

Моли имаше забележителна памет за всички от персонала, спомняше си подробности за характерите и поведението им.

— Когато виждаш едни и същи хора всеки ден в продължение на години, ги опознаваш доста добре — обясни тя.

Тримата прегледаха списъка и обсъдиха всеки от работилите в болницата, сякаш ставаше въпрос за кандидати за някоя много специална длъжност. След няколко часа Моли Ерингтън вече показваше много по-голяма заинтересованост към случая, внимателно оглеждаше всяко име и от време на време отиваше в кабинета си и се обаждаше по телефона, за да потърси отговор на някои от възникналите въпроси. Сен-Клер изпитваше познатото чувство, че напипват нещо, но все още не можеше да е съвсем сигурен.

Най-сетне отхвърлиха всички, с изключение на трима души — две жени и един мъж.

— Джен Райдър — каза Моли. — За няколко години беше настанена тук, после половин година живя в градчето и идваше само за терапията. Беше чистачка. Дисасоциативна, объркана. Изпадаше в кризи. Съседите й ни се обадиха, когато един ден отишла в задния двор и чисто гола коленичила да се моли пред някакво дърво. Твърдеше, че то било Дева Мария.

— Знаеш ли къде е сега?

— В щатската болница в Охайо. За съжаление, не успяхме да й помогнем.

— Сигурна ли си, че още е там?

— Да.

— Следващият.

— Сидни Трибъл. Веднага мога да ви кажа, че той е от Сент Луис и си замина веднага, щом го пуснахме. Там живее сестра му, с която са много близки. Има добра работа и получава сносна заплата. От доста време не е имал психологически проблеми.

— Защо бе тук?

— Шизоиден, параноичен, дисоциативен.

— А как го бяха освидетелствали?

— Съдебно решение. Жена му го напуснала и той изпаднал в умопомрачение. Решил, че тя и новият й приятел му се подиграват. Нападнал някакъв съвсем непознат в един магазин. Просто взел една ножица и се нахвърлил върху него.

— Убил ли го е?

Тя поклати глава.

— Раните били сравнително леки. Съдията наредил лечение, а сестрата на Трибъл платила, за да бъде настанен в „Джъстин“, вместо в щатската болница.

— Колко дълго престоя тук?

— Една година беше редовен пациент, а през следващите две работеше тук и участваше в определени терапии. Беше електротехникът на института. Преди около година се върна в Сент Луис.

Сен-Клер погледна Вейл, после написа срещу името на Трибъл „възможен“.

— Окей, кой е следващият? — попита Вейл.

— Рене Хътчинсън. Също беше чистачка. Доста интелигентна жена, дори по едно време се занимаваше с малките деца, но явно не искаше да поема отговорност. Първоначално чистеше, а после помагаше в лазарета. Беше доста хубава.

— Колко годишна беше?

— Към трийсет.

— Какъв беше проблемът й?

— Тя не беше мой пациент — отвърна Моли. — Бих предпочела да попитате доктор Салцман. Той беше нейният терапевт.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да разговаря с нас?

— Сега ще разберем — каза тя и отиде до телефона.

Орин Салцман беше дребен мъж с посивяла вандайковска брадичка и черна, пригладена назад коса. Раменете му бяха приведени, сякаш притиснати от тежестта на професията му. Беше облечен с черно поло и сако от туид с кожени кръпки на лактите. Изглеждаше леко раздразнен от факта, че са го обезпокоили. Появи се в кабинета на Моли с ръце, пъхнати в джобовете, и огледа присъстващите иззад тънките рамки на очилата си. Моли му предложи безалкохолно, но той отказа.

— За какво става въпрос? — попита той рязко още с влизането си.

Моли представи Вейл и Сен-Клер и накратко обясни ситуацията, без да навлиза в подробности. Салцман беше бегло запознат със случая Стемплър, което донякъде помогна на разговора.

— Интересуват се от Рене Хътчинсън — обясни Моли.

— Знаеш, че нямам право да обсъждам работата си с Рене — каза той.

— Вижте, докторе — обади се Сен-Клер. — Нямаме никакво намерение да се ровим в личните проблеми на тази жена. Но трябва да проверим всички вероятности. Ако ви попитаме нещо, което бихте желали да запазите в тайна, просто ни кажете и няма да задълбаваме в тази посока.

— Хмм. — Салцман прекоси стаята и седна в другия край на дивана, срещу Вейл. — Да разбирам ли, че се интересувате от хора с психопатични тенденции?

— Нещо такова.

Той потропа с пръсти по масичката, после каза:

— Е, щом Моли няма нищо против, готов съм да разговаряме.

— Какво най-общо можете да ни разкажете за нея? — попита Вейл.

— Баща й бил военен, доколкото си спомням — сержант. Родена е някъде на запад, но после прекосила цялата страна. Напуснала дома си съвсем млада. Две години била в колеж в Колорадо. Доста интелигентна жена с невероятно крехко его.

— Разбрахте ли къде е причината?

— Не съвсем. Преди да дойде тук, беше преживяла нервна криза. При постъпването си на работа скри това от нас. Разбрахме го чак след две години. Работеше като нощна чистачка тук, а през деня ходеше на училище. Имаше доста изтощен вид. И веднъж неочаквано беше арестувана за кражба в някакъв магазин.

— Какво беше откраднала?

— Нещо незначително. Доколкото си спомням, беше евтина чантичка или нещо от този род. Но клептоманията е симптом, който заслужава специално внимание.

— А колко дълго остана тук?

— Работи в института около три години. През последните шест месеца беше подложена на терапия, чиято основна цел беше да укрепи вътрешните й сили и да възвърне самоуважението й.

— Знаете ли нещо повече за предишния й живот?

— Тя не обичаше да говорим за него.

— Не е ли била именно това причината, която я е довела при вас?

— Дойде при мен, защото се налагаше. Съдията нареди да й бъде оказана психиатрична помощ.

— За колко време?

— Шест месеца.

— Беше ли настроена отрицателно към сеансите ви?

— Не. Тя страдаше и повярвайте ми, душевните болки са също толкова силни, както когато например си счупите крак. С тази разлика, че не става въпрос за страдания, които можете да намалите с аспирин или друго обезболяващо средство. Не помагат никакви лекарства, а усещането е наистина много, много болезнено.

— Как се отнасяше към миналото си?

— Никак. Така и не успях да постигна истински контакт с нея. Процесът на повторното изживяване е най-болезненият от всички. Той изисква от индивида да се изправи отново срещу най-тъмните кътчета на душата си, да изследва мотиви и действия, които би предпочел да забрави.

— И Рене се противеше, така ли?

— Не проявяваше особен интерес към темата. Сериозно подозирам, че навремето е била сексуално насилена от баща си, макар всъщност никога да не ми го е казвала. Веднъж ми спомена, че баща й я измъчвал физически и душевно, но това бе всичко.

— Да разбираме ли, че е нямала желание да ви съдейства?

— Напротив, беше приятелски настроена и разговорлива, просто не искаше да се връща към миналото си. А шестте месеца не бяха достатъчни, за да заслужа доверието й.

— Харесвахте ли я?

— Не ми беше неприятна. Вижте, тя ми беше пациент шест месеца и я виждах по три часа седмично. Не е чудно, че не успях да я предразположа.

— А някога мислили ли сте, че може да е опасна?

— Не. Е, вероятно беше опасна сама за себе си, когато за пръв път дойде тук. Измъчваше я маниакална депресия, а в такива случаи хората често избират самоубийството. Но никога не съм смятал, че целенасочено би могла да нарани друг човек.

— Значи мислите, че в края на тези шест месеца вече е била излекувана?

— Да кажем, че просто успяхме да овладеем проблема, преди да бе станало твърде лошо. Тя не лежа тук, в болницата, а идваше веднъж седмично за сеансите. Предписвах й антидепресанти.

— Казахте, че работела нощем? — поинтересува се Вейл.

Салцман кимна.

— По четири часа пет пъти седмично и осем часа през уикенда. Почистваше офисите и стаите.

— Значи е имала достъп до ключовете за различните кабинети? В смисъл, че това й е било необходимо, за да си върши работата? — попита Вейл.

— Ами…

— Казахте още, че през деня ходела на училище — намеси се Сен-Клер. — Спомняте ли си какво учеше?

— Компютърни системи. Наричаше ги „вратата към бъдещето“.

— Къде беше това? Тук, в Уинтроп ли? — попита Вейл.

Салцман се усмихна.

— Очевидно никога не сте виждали Уинтроп. Градчето е съвсем малко. Курсовете й бяха в Шелбивил, на около петнайсет мили по магистралата. Караше стар понтиак „Файърбърд“.

— Знаете ли къде е отишла, след като напусна?

— Не, съжалявам. След заминаването изгубихме следите й. Трябва да проверите при Джийн, може отнякъде да са искали препоръки за нея.

Моли се извини, стана и отиде в кабинета си. След малко чуха, че говори с някого по телефона.

— Още един въпрос, докторе — каза Сен-Клер. — Някога изпитвали ли сте усещането, че Рене Хътчинсън може да е имала психопатични наклонности?

— Не, но това не означава, че е нямала. Психопатите са, освен всичко друго, и убедителни лъжци. На моменти тя беше някак отчуждена и предпазлива. Освен това често променяше настроението си, но в края на краищата това се случва всекиму, нали?

— Сещате ли се за нещо друго?

— Ами, честно да ви кажа, не. Тя отлично се разбираше с децата, особено с тези между осем и петнайсет години. Те сякаш й имаха доверие.

— Някога споменавала ли е Аарон Стемплър или един друг човек на име Вълпс? Реймънд Вълпс? — обади се Сен-Клер.

— Не мога да си спомня такова нещо.

Вейл подаде на Салцман визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, ще ми се обадите, нали?

Салцман побутна очилата си и разгледа визитката.

— Окръжен прокурор, а? На какво се дължи интересът ви към Стемплър?

— Навремето бях негов защитник — отвърна Вейл. — Преди да стана прокурор.

— Аха — каза психиатърът и отново оправи очилата си. — Странна трансформация, нали?

— Мисля, че може и така да се каже — отвърна Вейл с усмивка.

— Е, добре, кажете на Моли, че ще се видим с нея по-късно. Вие двамата ще останете ли още?

— Не, след малко си тръгваме. Благодарим ви за помощта.

— Страхувам се, че не успях да ви помогна кой знае колко, но беше приятно да си поговоря с вас — каза Салцман и после излезе от офиса.

След малко Моли се върна и каза:

— Имам нещичко за вас. Джийн каза, че й поискали препоръка за Рене около два месеца, след като напуснала. Искането било от градската болница в Тер Хоут. Обадих се на шефа на персонала им и той ми обясни, че работила там четири месеца и напуснала в началото на годината. Повече нищо не знаят за нея.

— Значи е била там по време на убийството на Балфур? — каза Сен-Клер.

— И всичко е било само нервна криза, не е показала признаци на други душевни проблеми? — попита Вейл.

— Може би е изкусен лъжец, както би се изразил доктор Лоенщайн — предположи Сен-Клер.

— Наистина ли мислите, че е имала психопатични наклонности? — попита Моли.

— Вие ми кажете — усмихна се Сен-Клер.

Моли запали цигара и внимателно обмисли въпроса, преди да отговори.

— Ако е била, Орин не го е забелязал — отвърна тя най-сетне.

— Откъде дойде, преди да постъпи на работа тук? — попита Вейл.

— Ако може да се вярва на документацията, преди това е била в регионалната болница в Дейтън, Охайо — каза Сен-Клер, преглеждайки компютърната разпечатка. — В домакинския отдел. Тук има и нейна снимка, ако това въобще може да се нарече снимка.

— Ще помоля Джийн да намери оригинала.

— Искам да ви покажа нещо, ако не възразявате — каза Сен-Клер. После ги поведе към кабинета й. — Случайно да имате някаква фиба?

Моли се засмя.

— За съжаление, не използвам фиби.

— Ами кламери? Трябват ми два.

Тя отиде до бюрото си и му донесе два кламера. Той ги взе и ги изправи, после ги пъхна в ключалката на единия от заключените шкафове и едновременно ги завъртя. След малко се чу щракане и вратичката се отвори. Отне му около трийсет секунди. Той измъкна отвътре една касета, остави празната й кутийка обратно в шкафа и се обърна към Моли.

— Кога за последен път сте ги преглеждали, докторе? — попита той, подавайки й касетата.

— Не си спомням — отвърна Моли. — От четири-пет години, а може и повече.

— Тя е работела тук нощем, имала е ключ за офиса, можела е да влезе, да отвори шкафчето, да вземе една касета, а защо не две или три, и да ги върне на следващата вечер. Никакъв проблем. Никога няма да разберете това, освен ако не искате да прегледате именно касетата, която тя предишната вечер е взела. И ако, разбира се, Рене въобще има нещо общо.

— Смятате, че е знаела как да отвори тези шкафове?

— Не е кой знае колко трудно. Искам да кажа, че не съм го научил в полицията или нещо от този род. Прочетох го в една от онези книжки, нали се сещате, нещо като „101 неща, които винаги сте искали да разберете, но няма кой да ви каже“. Въпросът е, че тя е имала достъп до касетите, нямаме известия за нея цели два месеца, преди да потърси работа в Тер Хоут, и има душевни проблеми. С изключение на Трибъл тя е единствената, която отговаря на описанието.

Върнаха се в другата стая. Директорката на персонала вече беше изпратила по някого две цветни снимки с размери 3 на 5 сантиметра. На едната беше Рене Хътчинсън, а на другата Трибъл. Моли ги подаде на Вейл и отново впери поглед в снимката на мъртвото тяло на Линда Балфур, поставена на масата пред нея.

— Мислите ли, че жена е способна да направи това? — попита тя.

— Мадам — каза Сен-Клер, — мисля, че една жена може да направи всичко, което може и мъжът, освен може би да стане баща. Макар вече да не съм сигурен дори в това.

 

 

32.

 

Анжелика Стодард беше нисичка и приличаше на майка си. Тялото й беше стегнато и стройно, сините й очи бяха толкова светли, че в първия момент човек можеше да си помисли, че е сляпа. Беше облечена с широк раздърпан пуловер, който се спускаше чак до коленете й. Джинсите й бяха изтъркани. Бе обута с маратонки, а върху русата й коса, чак до ушите й, бе нахлупена черна филцова шапка. Момичето изглеждаше погълнато от някаква мисъл и бързо крачеше напред със забоден в земята поглед. Когато Венъбъл изникна зад гърба й, Анжелика първоначално не и обърна внимание, но сетне рязко се обърна и я погледна.

— Здрасти — каза Венъбъл. — Казвам се Джейн Венъбъл. Адвокатка съм на майка ти. Можем ли да отидем някъде и да поприказваме няколко минути?

— Не и тук — тихо отвърна момичето и се огледа притеснено.

— Където кажеш.

— Няма значение, само да не е тук — повтори Анжелика.

Венъбъл я поведе към колата си. Излязоха от зоната на университета и спряха пред малко бистро. Намериха свободна маса в единия ъгъл. Анжелика си поръча капучино, а Венъбъл поиска кафе без захар.

— Защо дойдохте в училище? — попита Анжелика. — Защо първо не се обадихте?

— Опитах се, но не успях да се свържа.

Раменете на Анжелика се отпуснаха.

— О, да, телефонът е в коридора — каза тя и поклати глава. — Винаги е зает. Съжалявам, че се държах така, но… всичко това много ме потиска. Знам, че не е редно, но не мога да направя нищо.

— Не се притеснявай, Анжелика. Напълно те разбирам и няма никаква нужда да ми се извиняваш.

— Какво искате?

— Нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— Искам да дойдеш с мен и да се срещнеш с майка си.

— Не мога! — бързо и тихо каза момичето. — Тя изрично ми забрани да…

— Анжелика, тя трябва да се бори.

— Не познавате майка ми. Щом си науми нещо…

— За Бога, тук не става въпрос какъв модел кола да си купи. Животът й е поставен на карта.

— Какво мога да помогна?

— Кажи й да се защитава.

— Няма да ме слуша и няма да промени решението си. Познавам я, мис Венъбъл. Говорих с нея. Позволиха й да ми се обади. През цялото време повтаряше само: „Това е единственият начин“.

— Трябва да дойдеш с мен и да ме подкрепиш.

— Тя ще ме убие! — възкликна момичето, после бързо добави: — Говоря в преносен смисъл, разбира се.

— Анжелика… Как те наричат, Енджи ли?

Момичето кимна.

— Виж, Енджи, трябва да й кажеш, че двамата с баща ти имате нужда от нея. Не може просто да стои в ареста и спокойно да чака да й дадат максимална присъда. Ако се бори, можем да спечелим делото. Нали не искаш майка ти да прекара следващите двайсет години в щатския затвор?

— Не! О, не! Мили Боже, защо се случи именно на нас! — проплака Анжелика.

— Имай ми доверие — каза Венъбъл. — Просто прави това, което ти казвам, и ми имай доверие.

Вейл беше осигурил разрешение за подслушването на телефонния автомат в коридора пред стаята на Вълпс. Самата стая също беше подслушвана. Двама експерти от следствената служба бяха оборудвали с необходимата апаратура един изоставен таван от другата страна на улицата. Единият от тях, Боб Морис, беше завършил училище по електроника и академията на ФБР. Партньорът му, Реджи Соломон, беше класически пример за отвеян гений, чийто единствен интерес бяха загадките на електрониката. Втори екип, съставен от Ранди Добсън, млад детектив с фланелка на „Атланта Брейвс“ под коженото си яке, и Кърби Гросо, висока, слаба жена, облечена с анцуг, седяха в една кола, паркирана в съседната пряка. Двамата бяха известни като най-добрите тайни агенти в следствения отдел. В спортния сак на Гросо бе монтирана миниатюрна камера, която й позволяваше да снима Вълпс, без да бъде забелязана.

Екипите видяха как Тери доведе Вълпс до приюта и му помогна да внесе вещите си в стаята на втория етаж. Вълпс имаше голям старомоден кожен куфар, стереоуредба, телевизор, видео, чанта за инструменти и два кашона с книги и касети. Когато чуха, че влиза в стаята, Морис насочи телеобектива на фотоапарата си и щракна Вълпс през отворения прозорец. Чуха как надзирателят му обясни правилата и указанията, най-важното от които бе задължителният вечерен час. Надзирателят, който се представи като Дейвид Шмид, имаше приятен, предразполагащ глас.

— Всичко ще бъде наред, Реймънд — каза той, преди да излезе от стаята.

— Благодаря — отвърна Вълпс.

След няколко секунди се показа на прозореца. Огледа се, затвори очи и дълбоко вдъхна от свежия въздух.

Това, което всъщност правеше, бе запознаване с местността. Беше сигурен, че стаята и телефонът се подслушват, също както беше сигурен, че е наблюдаван през цялото време, вероятно от старата постройка от другата страна на улицата. Чудесно. Вейл бе приел предизвикателството.

Затвори прозореца, дръпна щорите и включи уредбата. В слушалките на Соломон прогърмя парче на „Джудас Прийст“. Той бързо ги свали.

— Мамка му — изръмжа Морис. — Доколкото разбирам, с това звукът и картината изчезват.

Той взе преносимия си телефон и набра номера на паркираната наблизо кола.

— Да? — чу се приятният глас на Гросо.

— Обажда се Птицеловеца. Лисицата е в стаята си, щорите са спуснати, пуснал е силна музика и нищо не можем да чуем. Предлагам да покриете задния изход.

— Вече се сетихме, Птицеловец. Наблюдаваме го непрекъснато.

— Добре.

— Чао.

Морис и Соломон се настаниха удобно и зачакаха.

— Сигурен ли си, че не може да ни види? — попита Соломон.

— Не и през спуснатите щори.

— А когато не са спуснати?

— И тогава сме в безопасност. Освен ако не е Супермен.

— Защо всъщност следим този тип?

— Нямам представа — отвърна Морис. — Знам само, че Стенър го смята за много опасен, каквото и да означава това, по дяволите.

Вълпс застана в центъра на стаята и внимателно я огледа. Беше достатъчно голяма, за да има място за легло, гардероб, нощно шкафче и лампа. В единия край имаше масичка за кафе, от едната й страна бе разположено кресло, а от другата — малък диван, покрит с одеяло. До стената имаше още една маса, върху която можеше да постави телевизора си.

„Какво толкова, дявол да го вземе — помисли си той. — Така или иначе ще прекарвам тук само нощите.“ Усили звука на компактдиска и премести нощното шкафче зад вратата. Извади миникомпютъра си, разположи го върху шкафчето и го включи. После излезе в коридора, носейки в ръка портативен касетофон, вдигна слушалката, пусна монета в процепа и натисна записващия бутон на касетофона, доближавайки го до мембраната. Когато чу сигнала за свободно, набра номера на службата за точно време и затвори. После се върна в стаята си. Приютът беше почти празен. По това време на деня повечето от обитателите му бяха на работа.

Погледна часовника си. Имаше десет минути. Десет минути. Трябваше да използва шанса си.

Отново излезе в коридора, развинти болтчетата, които държаха горния капак на телефона, и го демонтира. Напипа необходимия кабел и го издърпа. Дори телефонът да беше подслушван, за толкова кратко време нямаше да разберат, че нещо не е в ред. А той работеше бързо. Откачи четирите цветни жички, които водеха към малкия магнит в телефона, и ги прикачи две по две към входните и изходните букси на радиоапаратчето, което бе сглобил в Дейзиленд. То успешно играеше ролята на свръзка между външната и останалите линии в телефонния апарат. После отново пъхна кабела, който бе издърпал, на мястото му и бързо постави горния капак, след което го завинти. Върна се в стаята си и затвори вратата.

Беше му отнело седем минути.

Отвори куфарчето си и извади карта на града от страничния джоб. Разстла я върху леглото и я огледа. На различни места върху нея бяха надраскани четири червени хикса. Той се усмихна, сгъна картата и я прибра.

Беше готов.

 

 

Лицето на Стодард беше посивяло, а под очите й имаше тъмни кръгове, причинени от нередовния сън. Прошарената й коса не бе ресана от няколко дни. Надзирателката, едра негърка с униформа и барета, я изведе от килията, за да я придружи до стаята за посещения.

— Знаеш ли, чух, че говориш с дъщеря си по телефона онзи ден — каза надзирателката, докато вървяха по коридора. — Нямах намерение да те подслушвам, но бях пред вратата и не можех да не те чуя. Чух, че й каза да не идва, обаче тя сега е тук.

— Какво?!

— Имам дъщеря и син и знам, че ако бях на твоето място, щяха да дойдат независимо какво им казвам. Чакай малко.

Надзирателката отключи едно от чекмеджетата на бюрото си, което се намираше в края на коридора, точно преди блиндираната врата, и измъкна отвътре чантичката си.

— Вътре има руж, червило и едно малко огледалце — обясни тя. — Няма да е зле да се пооправиш. Хем ще се почувстваш по-добре, хем няма да притесниш дъщеря си.

— Не исках да идва тук.

— Да, но тя вече е дошла, скъпа. Не можеш да я кориш. — Надзирателката й подаде грима и огледалцето си. Едит ги пое и се огледа. После се опита да напудри лицето си.

— Чакай, чакай — спря я надзирателката. — Дай да ти помогна.

— Как се казваш? — попита Едит.

— Черил Уилямс — отвърна жената. — Преди да стана ченге, работех във фризьорски салон.

Тя внимателно напудри Едит, постави й съвсем малко червило и среса косата й назад. Сетне отстъпи една крачка, огледа я и заяви:

— Така е по-добре. Остава само да се усмихнеш и съм сигурна, че дъщеря ти ще си тръгне далеч по-щастлива, отколкото е дошла.

После подаде огледалцето на Стодард, която се огледа и се усмихна за пръв път от няколко дни.

— Благодаря — каза тя.

— Няма нищо. Кажи й, че храната тук е добра. Най-често това предизвиква най-силно безпокойство.

Но когато влезе в малката стая за посещения и видя Венъбъл и Анжелика, Едит Стодард сви устни и очите й присветнаха гневно.

— Казах ви, че не искам да… — започна тя, но не довърши изречението. Анжелика, разстроена от вида на майка си в затворнически дрехи и с белезници, се хвърли към нея и я прегърна.

— Мамо — изхълца тя, — обичам те! Моля ти се, послушай мис Венъбъл. Имаме нужда от теб, мамо! Липсваш ни. — Беше се притиснала с всички сили в Едит, а очите й се изпълниха със сълзи.

Стодард погледна Джейн Венъбъл ядосано, но след миг гневът отстъпи място на други чувства, очите й се затвориха, а устните й потрепнаха.

— О, Енджи — промълви тя. — Обичам те толкова много.

— Тогава моля те, моля те, чуй какво ти казва мис Венъбъл. Моля те, прави това, което ти казва. Вярвай й, много те моля.

Едит отстъпи назад и погледна дъщеря си в очите.

— А сега, Енджи, ти ме чуй. Знам какво правя. Повярвай ми.

— Искам да се прибереш у дома — изхлипа момичето.

— Е, това няма да стане, скъпа. Трябва да привикнеш с тази мисъл. Ще се наложи да прекарваш малко повече време сама с баща си и да му помагаш.

Анжелика се дръпна рязко.

— А на мен кой ще ми помага, мамо? Ти просто седиш тук и не правиш нищо. Позволяваш им да пишат за теб по вестниците и всички в училище казват, че сигурно си виновна, защото…

— Аз съм виновна, Енджи. Свикни с това. Остави ме сама да се оправя с този проблем.

— Чудесно! — викна момичето. — Оправяй се. Ние, останалите, да вървим по дяволите, така ли? Щом искаш…

Тя се обърна й задумка по вратата. Надзирателката отвори и момичето изтича навън.

Едит Стодард се отпусна в един от столовете.

— Защо го направихте? Какво ще постигнете с това? — обърна се тя към Венъбъл.

— Едит, погледни ме.

Жената изви поглед към нея; очите й бяха изпълнени с гняв.

— Открих стаичката, Едит.

Стодард не отвърна нищо. Гневът в погледа й постепенно отстъпи място на страх.

— Намерих стаичката в гардероба. Знаеш за какво говоря, нали?

Мълчание.

— Кога започна тази гадост?

— Не беше точно така.

— Хайде стига! Видях белезниците, кожените колани, корсетите, камшиците. Откога си в ролята на сексуална робиня на Делъни?

Стодард сведе поглед.

— Трябва ли останалите да го научат?

— Кой? Вейл? Парвър? Полицията? Става въпрос за съществено доказателство и мога да бъда отстранена, ако го прикрия. И дори да не им го кажа, все някой ще попадне на тази стаичка — някой от хората, които ще ремонтират апартамента, бояджия или кой знае какъв. Кога започна това, Едит? Караше те да вършиш тези неща, за да запазиш работата си ли?

— Те не трябва да научат — повтори тя умолително. — Не трябва да научат какво сте открили.

— Ами оръжието?

— Оръжието? А, да, оръжието…

— Да не искаш да го хвърля в езерото? За Бога, Едит, аз съм ти адвокат, а не съучастник.

Стодард изправи рамене.

— Защо просто не си вършите работата?

— Именно това е работата ми. От какво се страхуваш? От това, което ще си помислят дъщеря ти и съпругът ти? За Бога, ти си била робиня на низките му страсти! Това може да ми помогне да спечеля делото, Едит.

— Никога! — Очите й блеснаха гневно.

Венъбъл я погледна твърдо.

— Ако мислиш, че ще позволя да ти лепнат двайсет години или доживотен затвор, много се лъжеш. Отговорна съм както пред теб, така и пред съда.

Тя седна и посегна към окованите й ръце. Стодард ги дръпна.

— Едит, чуй ме. Дори ако не се стигне до съдебен процес, ще мога да използвам тази информация изцяло в твоя полза. Мартин Вейл е много умен и ще успее да прецени възможностите си. Но аз трябва да му го кажа, разбираш ли?

— Не и ако се откажа от защитата ви.

— Дори да се откажете, съм задължена да го разкажа.

— И целият свят ще узнае…

— Ще узнаят полицията и окръжният прокурор. И, да, пресата също ще разбере, защото ще бъде отразено в полицейския доклад. Но какво имаш да губиш? Позволи ми да се боря за теб, Едит. Не искам да влизаш в затвора.

Стодард я погледна и след дълго мълчание каза:

— Не разбирате. Отначало беше унизително, но после…

— Да?

— После започнах да го очаквам с нетърпение. Не бях робиня. Очаквах дните, в които отивах там, а той излизаше от гардероба с онези колани, подаваше ми белезниците и аз го оковавах за таблата на леглото, а после правех с него каквото си поисках.

— Не е нужно да ми разправяш всичко това, Едит…

— Искам да ви го разкажа — прекъсна я Стодард. — Не разбирате ли, не бях правила секс със съпруга си от десет години. Десет години! Нямаше други мъже, не го бях мамила. Аз просто… разглеждах това като част от работата си. Едно от задълженията ми. А когато всичко свършваше, го удрях с камшика. Аз удрях него. „Ти, лошо момче“, казвах му, вземах камшика и го налагах по гърба. Беше като отмъщение за всички унижения. Разбирате ли ме, мис Венъбъл? Харесваше ми. Какво според вас ще си помислят прокурорите за това?

— Никога няма да го узнаят — каза Венъбъл. — Не е нужно да им обясняваш нищо. Ще сключим сделка и няма да се налага да свидетелстваш.

Едит Стодард бавно се изправи, отиде до вратата и потропа. Надзирателката отвори. Преди да престъпи прага, Стодард се обърна към Джейн и каза:

— Вие ме предадохте, мис Венъбъл.

 

 

Руди Хайнс подреждаше смените си така, че да се появява в счетоводството на градската болница пет минути преди три. През уикенда отделът работеше от шест и половина сутринта до два и половина следобед, и обикновено към три вече нямаше никого. Никой не се задържаше дори минута след края на работното време. Днес обаче шефът на отдела, Хърман Лаверн, беше останал след работа и говореше по телефона. Доста неприятно. В крайна сметка Хайнс все пак реши да продължи с обичайната процедура.

„Господи, моля те, нека си тръгне преди три!“

Лаверн погледна Хайнс, прикри мембраната с длан и каза:

— Ей сега свършвам.

Хайнс кимна и избута вътре количката с кофата вода. Отиде в единия край на стаята и започна да мие пода, хвърляйки бързи погледи към единия от трите компютъра. Той беше съоръжен с модем и беше постоянно включен, за да приема съобщения, документи и различни сметки. Стрелката на часовника неумолимо се приближаваше към фаталното деление, а Лаверн продължаваше да бъбри по телефона.

Точно в три Вълпс изписа на екрана на миникомпютъра си „FONCOM“ и моментално получи сигнал от телефона. Постави касетофончето до микрофона, вграден в системата, и натисна бутона за старт. Чу се звук от падаща монета, който чрез апаратчето се предаде в самия телефон. След миг прозвуча сигналът за свободно и Вълпс набра 555–7478. След еднократно иззвъняване на екрана се появи „CONNECT“. Той написа „DIRCOM“ и мониторът се изчисти.

От другата страна на улицата Морис чу звука от падащата монета и после сигнала „свободно“.

— Ето го — възкликна той и включи записното устройство. Соломон остави книжката, която четеше, и двамата се заслушаха в набирането на телефона. Чу се единично иззвъняване и когато от другата страна отговориха, нещо в слушалката запращя и звукът се изгуби.

— Какво е това, по дяволите? — попита Соломон.

— Май не успява да се свърже.

— Не можеш ли да направиш нещо — да смениш честотата или нещо подобно?

— Каква честота, бе! Микрофонът е директно в телефона. Или е сгрешил номера, или връзката не е наред.

Отсреща, в своята стая, Вълпс започна да говори на другия компютър веднага, щом мониторът се изчисти.

Лаверн се готвеше да си тръгва, когато чу сигнала от компютъра.

— Какво пък е това? — измърмори той и се отправи към машината. Руди Хайнс стоеше до стената с вперени в екрана очи и нервно стискаше парцала с две ръце.

ХИДРА, ЛИСИЦАТА Е НА СВОБОДА — изписа се на екрана.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа Лаверн. — Хидра? Лисица? Само това ми трябва, някакъв хакер да се опитва да проникне в компютъра.

ХИДРА?

— Невероятно — каза Лаверн.

ХИДРА?

Лаверн се наведе над клавиатурата и написа:

КОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ХИДРА? И КОЙ СИ ТИ?

Вълпс веднага написа „DISCON“ и изключи програмата. Облегна се назад и известно време гледа празния екран. Някой се бе намесил във връзката. Но нямаше да прави втори опит. Ако Хидра беше там, съобщението бе прието. Вълпс е свободен. Това беше единственото съобщение, което искаше да предаде.

На тавана от другата страна на улицата Соломон започваше да се изнервя.

— Защо не затваря?

— Защото е глупак — отвърна Морис.

— Седи си там, заслушан в нищото, така ли?

— Не знам какво прави, по дяволи…

Внезапно слушалката бе поставена на мястото й.

— Най-сетне се усети тоя тъпанар — каза Соломон. Взе книжката си и отново се зачете в нея.

В стаята си Вълпс изключи миникомпютъра, прибра го в чантата с инструментите и избута нощното шкафче на мястото му. После погледна часовника си.

Три и десет. Беше време за тръгване.

По същото време в болницата Лаверн измърмори:

— Сигурно някакви деца си играят с мрежата.

После се насочи към вратата и се обърна към Хайнс:

— Заключи вратата, когато свършиш.

Хайнс кимна и го изгледа как си тръгва. Сетне въздъхна облекчено. Всичко беше наред. Съобщението бе раздразнило Лаверн, но не бе предизвикало любопитството му. Лисицата беше на свобода и това бе всичко, което имаше значение. Часовникът на стената показваше три и двайсет.

Оставаха още само шест часа.

Десетина минути по-късно Вълпс излезе от приюта. Морис звънна на Гросо.

— Слушам — отвърна тя.

— Лисицата излезе. Насочва се към вас.

— Не затваряй — каза тя.

Морис погледна към ъгъла. След секунда сивият форд се появи, обърна и пое покрай сградата, в която бе разположен подслушвателният пост. Няколко десетки метра по-нататък Вълпс се качваше по стълбите към една от спирките на надземното метро.

— Качва се на влакчето — обяви след миг Гросо. — Продължаваме пеша. Обади се на пътната полиция и ги предупреди да не ни вдигнат колата. Ще се свържем с Ледената шушулка веднага щом разберем къде отива.

— Разбрано — отвърна Морис и затвори.

Гросо и Добсън проследиха Вълпс до голям триетажен базар близо до центъра на града. Вълпс очевидно не бързаше за никъде. Гросо се движеше на известно разстояние зад него, докато Добсън го наблюдаваше откъм отсрещната редичка магазинчета. От време на време Гросо влизаше в различни магазини и се завърташе в тях, оставяйки следенето изцяло на Добсън. Той спираше и се вторачваше във витрините пред себе си, без да изпуска от очи отражението на Вълпс. После Гросо отново се появяваше и беше ред на Добсън да влезе в някой магазин. И двамата носеха бийпъри, настроени на една линия. Ако някой от тях изгубеше Вълпс от поглед или изпаднеше в беда, просто натискаше един бутон и моментално известяваше другия. Бяха добър екип — предпазливи, внимателни, опитни.

Вълпс обиколи първия етаж на базара, зает да разглежда витрините на различните магазини и хората около себе си. Беше пълно с народ заради сезонните разпродажби. Той се изкачи на втория етаж, влезе в една сладкарничка и след малко излезе с кофичка шоколадов сладолед. Седна на една пейка и бавно го изяде, наслаждавайки се на всяка хапка. После потъна в друг магазин и купи оттам два компактдиска. Следващата му покупка беше черно поло. Взе от един видеоклуб касета с „Безсъници в Сиатъл“, после се насочи към киното в другия край на базара и си купи билет за „Списъкът на Шиндлер“. След това се отправи към бистрото отсреща, поръча си хотдог и кока-кола, и седна на една от масичките отпред. Добсън и Гросо се приближиха един до друг извън полезрението му.

— Мамка му, гледал съм тоя филм — изръмжа Добсън. — Цели три часа!

— Е, ще се наложи да го гледаш пак — отвърна Гросо. — И по време на филма няма да си отваряш устата. Мразя някой да ми казва какво ще се случи.

Когато привърши с яденето, Вълпс погледна часовника си и влезе в киното.

— Отивам да взема билети, ти купи пуканки — нареди Гросо.

 

 

Стенър чакаше Сен-Клер и Вейл на летището.

— Взех Джейн с мен — каза той и добави почти извинително: — Не исках да я оставям сама.

— Ами охраната? — попита Вейл.

Стенър погледна часовника си.

— Тъкмо трябва да застъпят на смяна.

Той отвори задната врата на колата и отвътре се показа Джейн Венъбъл. Вейл й се усмихна и напрегнатото му изражение леко се смекчи.

— Добре ли си? — попита той, когато се настани до нея.

— Разбира се. Отпусни се де, идеята да дойда беше моя.

— Извинявай, малко съм напрегнат — каза той. — Искам първо да минем през офиса, Абъл.

Венъбъл постави ръката си върху неговата.

— Успокой се. В този момент лошото момче е на кино.

— На кино?

— Двама от най-добрите ни агенти гледат „Списъкът на Шиндлер“ с него — обясни Стенър, завивайки по магистралата. — Филмът трябва да свърши всеки момент.

— А той трябва да е в приюта най-късно в десет — каза Венъбъл. — Остава му малко повече от час.

— Какво е правил преди киното?

— Пазарувал, взел си видеокасета, хапнал сладолед.

— Проклетият му сладолед — измърмори Вейл. — А някакви телефонни разговори?

— Според Морис — нищо особено.

— Звънни му — нареди Вейл.

— Нали разбираш, че ако има връзка с убиеца, старата лисица съвсем умишлено ще си губи времето — каза Сен-Клер, докато набираше номера. — Ще изчака да приспи вниманието ни и чак тогава ще удари.

— Ето защо непрекъснато ще сме нащрек, Харви — отвърна Вейл.

— Морис е на телефона — обяви Сен-Клер след малко и подаде слушалката на Вейл.

— Мартин Вейл се обажда, Боби. На кого звъня Вълпс?

— Използва телефона само два пъти, мистър Вейл. Първия път поиска точно време, а после отново набра, но не успя да се свърже. Това е. После излезе.

— Благодаря. — Вейл върна слушалката на Сен-Клер. — Звънял е само два пъти и единия път не е успял да се свърже.

— В Дейзиленд ударихме на камък — обади се Стенър. — Разполагат с доста внушителен личен състав и текучеството е голямо. Над осемстотин пациенти. Непрекъснато сменящ се персонал. Опитахме се да проследим списъците две години назад. — Той поклати глава. — Оказа се, че практически е невъзможно.

— Значи единствените ни следи остават Хътчинсън и Трибъл — промърмори Сен-Клер. — При това и двете не са кой знае колко ясни.

— След обаждането ти Флеърти ги провери в компютъра — каза Стенър. — Няма сведения, че са работили в Дейзиленд. В Сент Луис също няма напредък. Днес следобед Флеърти се обади на своя познат там, сержант Никълсън, който му каза, че още не са попаднали на нищо. Никакви отпечатъци или следи, никой нищо не е чул.

— Имаме си работа с истински професионалист, Марти — обади се Сен-Клер.

— Не, имаме си работа със Стемплър — изчислил е всеки ход.

— Може би отделяш твърде голямо внимание на Стемплър — предположи Сен-Клер. — Може би става въпрос за някой, който е видял касетите в офиса на Ерингтън, разбрал е всичко, включително и за библиотеката на епископа, и е решил да подражава на идола си.

— Стемплър е — убедено повтори Вейл. — Видях го и говорих с него. Зад всичко това стои именно той и ще продължи в същия дух.

— Значи сега просто ще чакаме, така ли? — попита Стенър.

— Именно. Всички от екипа ли са подсигурени?

— Да — отвърна Стенър. — Или са под наблюдение, или са със семействата си. Флеърти държи под око Шана. Май и на двамата им харесва този вариант.

— Виж, знам, че това не е най-важното — обади се Сен-Клер, — обаче ми се струва, че с тази охрана и наблюдението ще изхарчим доста пари. Искам да кажа, ако това продължи дълго.

— Сещаш ли се за нещо по-добро, Харви? — тихо попита Вейл.

— Не. Не се сещам дори за нещо наполовина толкова добро.

 

 

Гросо и Добсън седяха в края на един от задните редове, откъдето можеха да наблюдават Вълпс и да са достатъчно близо до изхода. Вълпс изгледа целия филм и стана чак когато се появиха финалните надписи. Гросо и Добсън бързо се измъкнаха навън.

Във фоайето тя извади цигарите си и възкликна:

— Три часа без да пуша! Щях да се побъркам. А ти по-добре изчезвай.

— Твърде късно е — отвърна Добсън.

Гросо се обърна и се оказа лице в лице с Вълпс. Лицето му беше каменно.

— Извинете — каза той, — имате ли огънче?

После пъхна една цигара между устните си.

— Разбира се.

— Хареса ли ви филмът?

— Много е хубав — отвърна тя, запазвайки самообладание.

— Благодаря за огънчето — усмихна се той и се насочи към изхода на базара.

— Разкрил ни е — изръмжа Гросо.

— Как? Та ние бяхме практически невидими.

— Не знам как, но ни е разкрил. И не само това, ами държи да го знаем. По дяволите, излизаме от играта.

— Е, така или иначе той вероятно се прибира в приюта. Вечерният час е в десет. Ще го проследим дотам, а после ще го оставим в ръцете на онези електронни гении. Стенър ще реши какво да правим утре.

— Просто ще ни извади от случая, Ранди.

— Какъв случай? Това случай ли е? Дявол да го вземе, не знаем дори защо следим този тип.

— Стенър казва, че бил опасен.

— Това ли било? Следим го, защото е опасен? Половината хора в този град са опасни, за Бога!

— Видът му ме изплаши — каза Гросо. — Обърна ли внимание на очите му?

— Аха, значи го следим, защото има страшни очи и защото е опасен. Вече се чувствам по-добре.

В метрото, което го откарваше обратно към приюта, Вълпс погледна часовника си. Осем и половина. Той се усмихна. Хидра щеше да влезе в действие след половин час.

Играта, която подготвяше от десет години, щеше да започне съвсем скоро.