Уилям Дийл
Спектакълът на злото (30)

29.

Джейн Венъбъл се появи в офиса на Вейл точно в десет сутринта. Беше облечена в зелен копринен костюм, на чийто фон червеникавата й коса приличаше на огнен водопад. Премина през офиса със сигурната крачка на човек, който знае какво струва и защо е тук. Погледите на всички се насочиха към нея и проследиха пътя й до бюрото на Наоми.

— Здравейте — каза Венъбъл с лъчезарна усмивка и й подаде ръка. — Вие сигурно сте Наоми. Аз съм Джейн Венъбъл.

След миг Вейл излезе от кабинета си и я посрещна, без да обръща внимание на беглата й усмивка. Наоми обаче не пропускаше нищо. „Марти — помисли си тя, здраво си затънал.“

Вейл беше уредил специална среща на Дивата банда с Венъбъл, защото тя беше пряко свързана със случая Стемплър и помощта й в настоящия момент можеше да се окаже необходима. Влязоха в кабинета му и той затвори вратата, но зад тънкото стъкло, което служеше за стена, двамата все още бяха пред погледите на останалите.

— Прекарах ужасна нощ — каза тя, широко усмихната.

— Изпуших цял пакет цигари, преди да заспя — каза той, отвръщайки на усмивката й.

— Нека ти е за урок.

— Наблюдават ни — отбеляза той, почти незабележимо кимвайки към останалите в офиса.

— Знам. Не е ли забавно?

— Кафе?

— Разбира се.

— Снощи минах край дома ти, просто за да проверя дали всичко е наред — каза той.

— Вече не знам какво си мислят съседите — отвърна тя. — Един тип спира пред входа и прекарва там цялата нощ, а друг се разполага на терасата и през час се разхожда наоколо с фенерче.

— Сигурно те мислят за още по-загадъчна.

— Всъщност не знам защо го казах. Все още не съм срещала никого от съседите си.

Когато се обърна да сипе кафето, Вейл погледна отражението й в стъклото на отворения прозорец. Възторгът й бе отстъпил място на вглъбеност, сякаш внезапно се бе сетила нещо неприятно.

И наистина, Венъбъл не можеше да се отърве от мисълта за делото Стодард. Скривалището, което бе открила в апартамента на Делъни, я изправяше пред особена дилема. Като защитник на Стодард, тя не беше длъжна да разкаже на прокурора какво е намерила. От друга страна, оръжието бе неразделна част от делото и можеше да бъде обвинена за укриване на улики. Бе решила да не пипа нищо. Затвори тайната стаичка и излезе от апартамента. Аргументът й щеше да бъде, че не е знаела чий револвер е видяла. А и още не беше говорила с Едит Стодард за откритието си. Реши да забрави проблема за миг и да се съсредоточи върху въпросите, за които я бе извикал Вейл. „Отпусни се — каза си тя. Има време за всичко.“

Вейл сипа лъжичка захар в кафето й. Когато й го донесе, тя отново бе лъчезарна. Той постави чашката на масата пред нея и каза:

— Какво те тревожи?

— Не мисля, че ме познаваш достатъчно дълго.

— Колко?

— Достатъчно, за да кажеш кога съм разтревожена.

— Така ли? Е, по реакцията ти съдя, че съм познал — каза той и седна зад бюрото си.

Тя се наведе напред и с престорен сарказъм прошепна:

— Умея отлично да се владея, господин окръжен прокурор.

Вейл се засмя.

— Липсвах ли ти? — попита тя с такова изражение, сякаш говореха за времето навън.

— О, не, макар и да ми мина през ума, че някой самурай може да те заплени на снощната вечеря.

Тя също се засмя.

— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно, Вейл.

— Нямам никакво намерение да се отървавам от теб.

Двамата продължаваха да се държат така, сякаш разговаряха за незначителни теми. Пантомимата беше предназначена за хората от другата страна на стъклото, които, от своя страна, се преструваха на много заети и сякаш нямаха никакво желание да разберат какво точно става в кабинета на окръжния прокурор.

— Добре — кимна тя и буйната й коса се разпиля по раменете й.

Той подсвирна одобрително.

— Изглеждаш великолепно.

— Предполагам, че ако те целуна за добро утро, онези там ще замръзнат по местата си.

— И с право.

— Жалко.

— Добре, сега смятам да повикам Дивата банда и да започваме. Предполагам, че така или иначе се опитват да прочетат по устните ни какво си говорим. Освен това всички умират да се запознаят с легендарната Джейн Венъбъл.

— Без съмнение.

— Не се шегувам. Знаят всичко за теб. Наизустили са записките от процеса срещу Стемплър.

— Чудесно! — озъби се тя. — Наизустили са всичко за единствения случай, в който мистър Вундеркинд успя да ми натрие носа и твърдиш, че знаят всичко за мен?

— Всъщност бяха два пъти. Искам да кажа, че ти натрих носа два пъти. Да не си забравила онзи…

— Хайде, викай ги — отряза го тя.

— Наистина ми липсваше снощи — прошепна той, когато мина покрай нея, насочвайки се към вратата.

— Решението беше твое.

— Посипвам главата си с пепел.

Той отвори вратата и махна на останалите. Те приключиха с телефонните разговори, подредбата на документи и останалите си задачи и след пет минути един по един започнаха да влизат в кабинета, любезно поздравявайки Венъбъл със смесица от уважение и подозрение — тя все още беше потенциален враг в съдебната зала. Сипаха си кафе, опитаха поничките, които Наоми предвидливо бе донесла, и всеки си намери място — някои на пода, други на столовете и креслата. Погледите им бяха изпълнени с любопитство. Вейл много рядко правеше подобни неочаквани събирания. Липсваха само Хейзъл Флайшман и Боби Уинслоу, които тази сутрин бяха в съда.

Последен в стаята влезе тъмнокожият Боби Хартфорд и седна на пода до Флеърти.

— Поканих Джейн Венъбъл на днешното събиране, защото тя е дълбоко свързана с това, което ще обсъждаме — започна Вейл, после се обърна към нея. — Наричаме го помежду си мозъчно сканиране. Правилата са едни и същи за всеки. Ако искаш да попиташ нещо, да допълниш казаното или да припомниш някой факт, не се притеснявай да го направиш. Вероятно ще чуеш доводи, които не са съвсем обичайни, но това също не бива да те притеснява.

Той отпи от кафето си, запали цигара и издуха дима към вентилатора.

— И така, положението е следното: Предполагам, че всички сте чели рапорта на Дермът за убийствата на Балфур и Линкълн. Чели сте също и протоколите от процеса срещу Стемплър, така че сте наясно със случая и разбирате, че между тези престъпления има доста впечатляващи съвпадения. И въпреки че последните две убийства са извън нашата юрисдикция, съвсем скоро ще се наложи да се включим в играта, независимо дали ни се харесва, или не. Бях сигурен, че Стемплър иска да разбера, че е успял да ни преметне — а и че продължава да го прави. Затова когато отидох на срещата с него и с терапевта му, доктор Удуърд, бях подготвен. Записах целия ни разговор.

— Това законно ли е? — попита Хартфорд.

— Нямам намерение да го използвам в съда.

— Въпросът ми беше друг — настоя Хартфорд.

Вейл го погледна внимателно, после поклати глава.

— Не, не е. — Сетне се ухили. — Ако искаш, можеш да излезеш от стаята, когато пусна записа.

— О, не, по дяволите — засмя се Хартфорд. — Просто исках да разбера какво криеш.

Из стаята се разнесе смях.

— Крия страха си — сериозно отвърна Вейл. — Страх ме е от този човек. Той е много, много опасен. Надявам се да успея да ви убедя в това още преди края на днешното ни събиране. И преди да ви пусна касетата, искам да резюмирам фактите, с които разполагаме. Знаем, че Стемплър не е имал никакъв контакт с външния свят през последните десет години — не е говорил по телефона, не е писал или получавал писма, не е имал посетители. Знаем още, че убиецът изписва с кръв на тила на жертвите си съобщения като тези, които оставяше Стемплър. Цитатите, също както беше при Стемплър, са от книгите на Рашмън, които в момента се съхраняват в Нюбъри. Е, всички тези съвпадения могат да бъдат обяснени. Вестникарски статии, протоколи от делото и прочее — всеки би могъл да ги прочете. Но знаем също, че този, който е убил Балфур и Линкълн, е имал достъп до информация, която би могла да дойде единствено от Стемплър. Защото обществеността така и не разбра, че всъщност Рашмън е бил педофил. Събрал групичка, наречена „момчетата от олтара“ — четири момчета и едно момиче — и режисирал с тях порнографски филмчета, като по някое време излизал иззад камерата и правел секс с момичето, с някое от момчетата или дори с всичките — в зависимост от моментното му настроение. Стемплър бил едно от момчетата от олтара. После убил двама от тях. Алекс Линкълн обаче успял да избяга. Избягала и приятелката на Стемплър, Линда, която била младата девойка от групичката. По-късно се омъжила и станала мисис Линда Балфур. Днес и двамата са мъртви, а обстоятелствата около смъртта им са същите, както при някогашните убийства на Стемплър.

— Има една разлика — намеси се Стенър. — Сега убиецът си прибира трофеи — нещо като малки сувенири. Взел е някаква препарирана риба от къщата на Линда Балфур и катарамата от колана на Линкълн. Струва ми се, че този, с когото си имаме работа, е истински сериен убиец.

— Освен това е оставил полароидна снимка на мъртвата Балфур до трупа на Линкълн — каза Флеърти. — Държи да ни съобщи, че е извършил и двете престъпления.

— Това, което ви казах за Рашмън, така и не стана публично достояние — продължи Вейл. — Сеансите с момчетата от олтара бяха запечатани на две видеокасети, които с Джейн Венъбъл по взаимна уговорка изтрихме веднага след края на процеса. Теорията ни е, че Стемплър вдъхновява този убиец, но не знаем нито как го прави, нито как въобще е установил контакт с него. Мисля, че по някое време в разговора, който проведохме в Дейзиленд, той се разкрива, за да ми подскаже, че е отговорен за последните убийства.

— Защо? — попита Майер.

— Защото си играе игрички с мен. Той е психопат. Струва ми се, че е най-добре първо да изслушате касетата и тогава да зададете останалите си въпроси. Може би някой от вас ще чуе това, което аз пропускам.

— А може и да грешиш — обади се Флеърти. — Може би той въобще не е имал намерение да ти се разкрива.

— Да не би да намекваш, че ставам параноичен, Дермът?

— Нещо такова.

Вейл вдигна рамене и се усмихна.

— Много е вероятно. Въпросът е дали параноята ми е обоснована. Вие решете.

Той натисна бутона за старт и от говорителя се чу началото на разговора с Удуърд. Присъстващите внимателно се заслушаха в разказа на доктора за почти десетгодишната му работа с Аарон Стемплър. Обяснението за трансформацията на Стемплър в Реймънд Вълпс предизвика доста шум. После, докато течеше разговорът между Вейл и Стемплър-Вълпс, Флеърти внезапно се изправи и каза:

— Чакай! Спри тук.

Вейл спря записа.

— Върни малко и го пусни отново — каза Флеърти.

Вейл превъртя назад и пак натисна старта.

„Вейл: Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник… не мога да си спомня името му, минаха десет години.

Вълпс: Шекълс.

Вейл: Точно така, Шекълс.

Вълпс: Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.

Вейл: Подценяваш чувствата им.

Вълпс: Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?

Вейл: Знам.

Вълпс: Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.

Вейл: О, не мисля… Ами другите? Разказвал ли ти е и за тях?

Вълпс: Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?

Вейл: Не си спомням името й.

Вълпс: Лафърти. Мери Лафърти.“

— Ето това, което търсиш — каза Флеърти, поглеждайки победоносно Вейл. — Повтаря името Мери Лафърти три пъти. Преди въобще не знаех за съществуването й, така че не се усетих веднага. А тъй като не съм я включил в рапорта си, ти също не си могъл да направиш връзка.

— Каква връзка? Какво искаш да кажеш? — попита Венъбъл.

— Спомняте ли си пакета, който Линкълн доставя вечерта, когато е бил убит? Името на подателя е М. Лафърти. Никой още не е разбрал подробностите, тъй като не сме дали информация на пресата.

Разкритието предизвика бурни разговори. Най-възбуден беше Сен-Клер.

— Това не е ли достатъчно, за да разбиеш теорията на онзи Удуърд на пух и прах? — попита той. — По дяволите, какво по-добро доказателство, че Вълпс, който и да е той, е знаел за тези убийства?

— Това не променя нещата — каза Вейл. — Аз бях адвокат на Стемплър и не мога да предприема никакви юридически действия срещу него. Дори не мога да свидетелствам в съда. Така или иначе, това, с което разполагаме, са косвени улики и догадки, и ви гарантирам, че те сами по себе си няма да убедят Удуърд. Той смята случая за своя лична медицинска победа и Вълпс много добре го знае. Но ти си прав за пакета, Дермът. Вълпс е мислел, че знам името на подателя, и по този начин ми е съобщил, че е замесен в убийствата поне на Линкълн и Линда Балфур.

— Има и още нещо — обади се Джейн Венъбъл. — Самото име Вълпс.

Останалите я погледнаха с любопитство.

— Вълпс се пише като латинското „вулпес“, което значи „лисица“.

— Най-лукавото животно — отбеляза полугласно Стенър.

— Поредното скапано послание — изръмжа Сен-Клер.

— Джейни — каза Вейл, — видях онези червени очи, за които говореше. Беше само за миг, но съзрях в тях бездънна омраза. Сякаш за секунда надзърнах в ада.

— Е, и аз открих нещичко, което може би ще ни помогне — неочаквано се обади Наоми. — Отбелязано е в доклада до съдията, който е подписал заповедта за отпуската на Вълпс.

— Как се добра до него? — изненада се Вейл.

— Случайно познавам една от служителките в тамошния съд — отвърна тя и му намигна. После разлисти страниците. — Ето го, отбелязано е в графа „разни“. Мистър Стемплър очевидно страда от фобия.

— Фобия? Каква по-точно? — попита Вейл.

— Страхува се от тъмното — отвърна Наоми и се изкикоти.

— Страхува се от тъмното? — повтори невярващо Парвър.

Флеърти избухна в смях.

— Страхува се от тъмното — потвърди Наоми. — Когато е пристигнал в Дейзиленд, е получил специално разрешение да спи на запалена лампа.

— И все още ли спи на светло? — попита Вейл.

Тя кимна.

— Според Удуърд, Шифо и Бескът, които са подписали молбата за отпуската му, това се наричало неагресивна страхова реакция. Отнасят я към травмите, които е получил в детството си.

— Същият този Удуърд казва в разговора си с Мартин, че Реймънд никога не е изживявал повторно психологическите проблеми на Аарон или Рой — каза Парвър.

— Е, как тогава изживява фобията на Стемплър? — възкликна Сен-Клер.

— Много просто — обади се Вейл. — Това е единственото, което Стемплър не може да скрие.

— Как е могъл да го пропусне Удуърд? — попита Наоми.

— Искал е да го пропусне — отвърна Вейл. — Вече си е приготвил рамка за Нобеловата награда по медицина.

— А може и въобще да не му е обърнал внимание — предположи Венъбъл. — Стемплър е спал на светло години наред и Реймънд просто е продължил да го прави. Вероятно забележката в доклада е останала от по-рано.

— Страх от тъмното — каза Стенър. — Всичко се връзва. Най-големият ужас в живота на Стемплър са въгледобивните мини.

— И нищо не е по-тъмно от Дупката — добави Сен-Клер.

— Освен може би душата му — отбеляза Джейн Венъбъл.

— Мисля, че мога да отговоря на един от най-важните въпроси — тихо каза Боби Хартфорд. — Знам как е открил Линкълн и Балфур. Отивам оттатък да се обадя по телефона. Можете да слушате разговора от интеркома на Марти.

— На кого ще звъниш? — попита Флеърти.

— На пътната полиция в Минесота.

Хартфорд отиде в своята стая и набра номера. След миг от другата страна се чу леко писклив глас:

— Пътна полиция. Сержант Колтър на телефона.

— Здравейте, сержант, обажда се Джон Стендиш от чикагското полицейско управление. Как сте?

— Не се оплакваме, съседе. Какво мога да направя за вас?

— Търсим един свидетел по дело за убийство. Загубихме следите му преди две-три години. Разбрахме, че са го видели някъде във вашия участък. Бихте ли проверили в компютъра?

— Знаете ли името му?

— Александър Сандърс Линкълн. Бял, мъж, 26 годишен.

— Изчакайте за минута.

В слушалката се чу как сержантът трака по клавиатурата на някакъв компютър.

— Нямате късмет, приятелю. Бил е при нас до 1991-ва, после срокът на шофьорската му книжка е изтекъл. А, почакайте за момент — пътната полиция в Мисури е поискала информация за него през ноември 1991-ва. Вероятно е държал изпит за по-горна категория. При нас е чист, няма произшествия.

— Добре, ще проверя в Мисури. Благодаря, сержант. Направихте ми голяма услуга.

— Пак заповядайте.

Хартфорд затвори. После набра друг номер.

— Пътна полиция Илинойс, сержант Андерсън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Здравейте, Андерсън, тук е детектив Джони Стендиш от чикагската полиция.

— Добро утро, Стендиш, какъв е проблемът?

— Имаме една заповед за арест, чийто срок изтича съвсем скоро. Търсим жена на име Линда Гелерман, бяла, 24 годишна. Информираха ни, че е в Илинойс. Бихте ли проверили в компютъра си, може пък и да изскочи отнякъде.

— Гелерман?

— Точно така.

Последва пауза, после лейтенантът отново взе слушалката.

— Да. Линда Гелерман… Омъжила се е преди две години и са й преиздали книжката с нова фамилия. Линда Балфур, Фронт Стрийт 102, Гидеон, Илинойс.

— Ей, стана по-бързо, отколкото очаквах. Май вече мога да изляза в обедна почивка.

Андерсън се засмя.

— Де и аз да имах тоя късмет.

— Благодаря, приятелю. Всичко най-добро.

— Винаги на вашите услуги. Дочуване.

Хартфорд затвори и се върна в кабинета на Вейл. Плесна с ръце и седна на пода.

— Стар номер — обясни той. — Едно време записвахме номерата на колите на куклуксклановците, откривахме имената им, обаждахме им се по телефона и казвахме, че сме от ФБР и че е по-добре да си налягат парцалите. Това им държеше влага за по няколко месеца.

— И Стемплър е можел да го прави от Дейзиленд, ако е имал достъп до телефон — каза Флеърти.

— Но е нямал — възрази Вейл.

— Ами работилницата?

— Няма прекарана линия.

— Може убиецът да го е направил — предположи Сен-Клер.

— Тръпки ме побиха, когато говореше за Линда Гелерман — обади се Парвър. — Преди две години е била сигурна, че най-сетне е започнала истинския си живот.

— И е била права — каза Наоми. — Само дето не е знаела, че ще продължи толкова кратко.

— Според теб се е преструвал през цялото време, така ли, Марти? — попита Флеърти.

— Ти как мислиш, Абъл? — попита Вейл.

— Мисля, че никога не е имало Рой. Мисля също, че Реймънд Вълпс е мит. Стемплър беше и продължава да е един много хитър, хладнокръвен и напълно побъркан убиец.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен, моля те? — обади се Венъбъл.

Групичката избухна в нервен смях, който разреди натрупалото се напрежение.

— Номерът му е доста добър и би било невероятно трудно да се докаже в съда — каза Вейл, — но съм напълно съгласен с Абъл. Мисля, че през последните десет години Стемплър е успявал да преметне всички.

— Всяко действие на това копеле съдържа някакво послание — каза Сен-Клер.

— Включително новото му име — отбеляза Хартфорд. — Лисицата.

— Е, новото послание е „Хванете ме, ако можете“ — въздъхна Вейл. — Защото утре сутринта Реймънд Вълпс ще бъде пуснат от Дейзиленд за цели шест седмици. И ще дойде тук. Абъл, искам двама души непрекъснато да го следят — без да му се навират под носа, но от достатъчно близо, за да могат да го заснемат на видеокасета. Искам да разбера с кого разговаря, с кого се среща, къде ходи.

— Това не е ли нарушаване на правата му? — небрежно попита Сен-Клер, изплювайки малко тютюн в неизменната си паничка.

— Не — отвърна Вейл. — Виж, ако го натикаме в някоя тъмна уличка и му смачкаме фасона от бой, това вече е нарушаване на правата.

Забележката му изненада всички. Никога не бяха виждали шефа си толкова разярен.

— Все още нямаме отговор на основния въпрос — обади се Флеърти. — Как е открил серийния убиец и как поддържа контакт с него?

— Мисля, че забравяме един важен факт — каза Сен-Клер. — Като доказателствен материал на процеса срещу Стемплър са използвани двайсет и три видеокасети.

— Двайсет и три касети? — почуди се Вейл.

— Спомням си ги — каза Венъбъл. — Не се ли сещаш, Марти? Съдията Шоут искаше да прегледа всички записи на Моли Ерингтън, за да прецени дали Стемплър трябва да бъде пратен в Дейзиленд.

— По дяволите, бях забравил — възкликна Вейл. — Така и не ги получихме обратно.

— Моли Ерингтън обаче ги е получила — каза Сен-Клер. — Около седмица след края на процеса. През последните десет години те са в нея, ако, разбира се, не ги е изтрила.

— Едва ли би го направила — обади се Парвър. — Доколкото разбирам, на тях е запечатан ценен изследователски материал.

— Което ме подсеща, че може би подхващаме проблема от погрешния край — каза Венъбъл.

— Тоест? — полюбопитства Стенър.

— Може би Стемплър въобще не е търсил убиеца — отвърна Венъбъл. — Може би е станало точно обратното.