Джо Гарбър
Хайка (7)

7.

Дотогава Дейв действаше по интуиция и с не малко късмет, но сега му трябваше план.

Рансъм и хората му бяха професионалисти. Сигурно наблюдаваха асансьорите и аварийното стълбище. Рансъм им бе обяснил как изглежда и как е облечен Дейв. По това време на деня фоайето беше пусто. Веднага щяха да го забележат, ако се опиташе да избяга от сградата.

Изключено бе да поиска помощ и по телефона. Не можеше да се обади нито на приятел, нито на съпругата или брат си. Дори на полицията. Още не. Не и докато не разбереше защо шефът, най-добрият му приятел и неколцина други хора, които дори не познаваше, желаеха смъртта му.

Може би искаха и смъртта на някой друг, а Дейвид Елиът нямаше намерение да излага на опасност живота на хората, които обичаше.

Освен това можеше да се справи сам. Поне засега. За щастие беше добре обучен. Тялото му не бе забравило уроците, които умът отдавна беше отхвърлил.

Това го уплаши. Повече от Бърни, Хари, Рансъм и свистящите около него куршуми.

Изглежда, през всичките тези години у него се бе съхранил човекът, в който навремето почти се бе превърнал. А никой не беше в състояние да го уплаши повече от този човек.

Трябваше да се скрие някъде, да помисли и да набележи план за действие. Знаеше къде да намери скривалище.

Намираше се на четирийсетия етаж, където работеха по-нисшите служители на корпорацията. Там нямаше скъпи произведения на изкуството. Етажът представляваше лабиринт от преградени стаички, населени с млади счетоводители, чиновници и други работливи пчелички. Те пристигаха точно в девет без пет. В момента етажът беше безлюден.

Там имаше и кафене с редица монетни автомати. Дейв мина покрай кафенето, спря и се обърна. Искаше да вземе нещо от там. Всъщност две…

Пъхна откраднатата банкнота от един долар в автомата, който му върна четири монети по двайсет и пет цента. Пусна ги в автомата за кафе. Картонената чаша падна в подложката. Машината изклокочи и я напълни с димяща кафява течност. Дейв взе чашата и отпи от кафето. Беше ужасно горещо.

Сетне се приближи до барчето и избра две стоманени вилици и един кухненски нож. После бързо се върна в коридора.

Вратата, която търсеше, беше боядисана в бяло и имаше две ключалки. Сивият релефен надпис гласеше: „Стая 4017. Телефонна централа.“

Резето щеше да го затрудни. Дейв сви устни, припомни си уроците от миналото и започна да действа с вилиците.