Джо Гарбър
Хайка (57)

Глава 10
Денят на страшния съд

Главите бяха взети от моргата. Всички бяха женски, разбира се. Много отдавна и далеч оттук Майкъл Дж. Мълинс бе направил същото. Хората като него и Рансъм винаги използваха жените, когато почувстваха необходимост „да направят изявление“.

Някои бяха млади, други — още ученички. Имаше и възрастни, макар и не толкова стари като главата на жената на селския вожд. Повечето бяха на средна възраст. Могли са да поживеят още.

Как ли бяха умрели? Дейв нямаше представа. Нито имаше намерение да съчинява истории за смъртта им. И без това вече бяха мъртви и вкочанени.

Всички, до една, с изключение на Мардж Коен, чиято изранена и посивяла кожа — вече с цвета на маджун, а не жизнено розова — още тлееше от избледняло загатване за топлота.

Дейв помисли да погали лицето й с пръсти, за да усети онази топлота — последната, която тя щеше да излъчва. Но ръцете му бяха леденостудени. Не можеше да го направи. Не можеше дори да я погледне по-отблизо…

Докато висеше над улицата, му мина през ум, че Рансъм може да е отрязал и главите на Хелън, на Ани и дори на горката късогледа служителка от рецепцията на четиринайсетия етаж.

Не. Всички бяха непознати. С изключение на Мардж.

Рансъм имаше право от самото начало — познаваше Дейв по-добре, отколкото той сам се познаваше. Видът на набучените на колове глави наистина парализира Дейв, точно както Рансъм бе планирал. Ако беше влязъл през вратата на кабинета, Дейв щеше да се вцепени и да остане така, докато хората на Рансъм го убиеха.

Замисълът на Рансъм беше добър. Щеше да му стане много тъжно, когато разбереше, че се е провалил.

 

 

Папката с документите на „Локиър“ беше синя. Намираше се точно там, където Дейв си спомняше — зад разноцветните папки на различните отдели в „Сентерекс“ и пред оранжевите, с проектите и прогнозите на корпорацията.

Папката на „Локиър“ обаче беше много по-тънка, отколкото преди няколко часа. Сега вътре имаше един-единствен лист хартия — бележка, надраскана с писалката на Бърни. „Мистър Елиът, не мислех, че ще стигнеш толкова далеч. Ако си го направил, значи си по-умен, отколкото мислех. И ако действително си толкова умен, сега е моментът да се откажеш. Дж.Р.“

Дейв използва същата писалка и написа отговор: „Дж.Р., жалък шут, ако действително си толкова умен, откажи се ти. Д.П.Е.“

Дейв остави папката отворена върху бюрото на Бърни. Рансъм едва ли щеше да види какво бе написал, но ако го стореше, то щеше да го раздразни — малко отмъщение, но въпреки това удовлетворяващо.

В кабинета на Бърни имаше нещо ново, което не беше там през деня. Малка сива кутия, окачена над вратата. Контактна аларма, вероятно свързана с радиопредавателите. Дейв знаеше как да я използва.

Без да гледа към средата на кабинета, Дейв отиде в килера и прегледа нещата, които Бърни бе складирал там. Имаше тефтери с подложки, разноцветни маркери, кабарчета и… ролки скоч за залепване на бележки, снимки и шаблони. Цели трийсет и шест метра. Трябваха му два кашона.

Дейв разгледа сивата кутия над вратата. Една почти незабележима жичка минаваше през процепа между вратата и рамката. Сигурно беше залепена за вратата, и ако някой я отвореше, жичката щеше да се отлепи и да подаде безшумен сигнал. Проста и евтина аларма, която гарантираше да съобщи на преследвача, че жертвата е паднала в капана.

Освен ако жертвата вече не беше в капана и не мислеше как да излезе оттам.

Дейв внимателно уви скоч около жичката. После тръгна с гръб към счупения прозорец, като размотаваше скоча.

Протегна ръка навън, към приспособлението за спускане. За секунда помисли да се обърне. Можеше да направи две последни неща. Едното беше да целуне…

Откажи се, приятелю. Отдавна надрасна правенето на мелодраматични жестове.

Мислеше да свърши и още една работа.

Заседателната зала на „Сентерекс“ беше свързана с кабинета на Бърни с междинна врата от светъл дъб. Дейв знаеше, че Рансъм е поставил хора там и им е казал да чакат със заредени оръжия.

Ето защо Дейвид Елиът възнамеряваше да влезе в заседателната зала и да убие всички, които завареше там. Нямаше да продължи дълго, пък и щеше да се почувства добре.

Но той отново поклати глава и уви коаксиалния кабел около тялото си. Без да поглежда назад, Дейв увисна в мрака.

В същия миг от радиопредавателя се разнесе гласът на Рансъм.

— Часът е 3 и 45. Обадете се.

Само девет минути ли бяха минали? Как е възможно? Сториха му се цяла вечност.

Бавното време.

— Тук Скорец. Всичко е спокойно. Буревестник, Дъждосвирец и Гарван са по местата си.

Докладваше човекът във фоайето, онзи, който имаше проблем с хомосексуалистите.

На приземния етаж са само четирима. Ще бъде фасулска работа, приятел.

— Докладва Яребица. Дива гъска, Синигер, Гмурец, Сойка и Кондор са по местата си. Ако се появи на източното стълбище, мой е.

Шестима в коридора, водещ към източното аварийно стълбище.

— Тук Папагал. С мен са Щъркел, Чинка, Въртошийка, Мишелов, Макао и Коприварче.

Резервният екип на четирийсет и третия етаж.

— Докладва Гълъб. В западната част сме Гривяк, Какаду, Присмехулник, Чапла и Козодой.

Най-малко дванайсет мъже на четирийсет и петия етаж. Колко ли имаше още?

— Тук Рибарче…

— Чакай! — извиси глас Рансъм. — Гълъб, я повтори пак кои сте там!

— Гривяк, Какаду, Присмехулник, Чапла и Козодой.

— Това прави петима — отговори с по-груб глас Рансъм. — Трябва да сте шестима. Къде е Бекас?

— Мислех, че е с Рибарче.

— Не, Бекас трябва да е в твоя екип, Гълъб.

— Бекас, докладвай! Къде си?

Думите на Рансъм прозвучаха дрезгаво.

Дейв знаеше къде е Бекас. Дъвчеше скоча на дванайсетия етаж.

Рансъм отново повика Бекас и пак не получи отговор.

— О, по дяволите — изсъска с разтреперан глас Рансъм.

За миг на Дейв му се стори, че Рансъм трепери от страх. После осъзна, че гласът му трепери от победоносно ликуване.

— Той се е върнал! Минал е покрай Скорец! Той е тук!

— Ще успеем, нали, сър? — прошепна молитвено Яребица, заместникът на Рансъм и връзката му с околния свят.

— Разбира се.

Каквото и вълнение да бе прозвучало в гласа на Рансъм, то вече беше изчезнало.

— Обадете се в щаба — хладно заповяда той. — Кажете им да вдигнат на крак тежката артилерия.

Тежката артилерия ли? Какво ли пък означаваше това? Неизвестно защо, думата предизвика далечни асоциации с дъвчещия пурите си генерал Къртис Льомей, главнокомандващ армията на Съединените щати през 60-те. Защо ли изведнъж се сети за него?

— Извинете, сър — извиси глас Рибарче. — Тежка артилерия ли казахте?

— Зарежи този въпрос, Рибарче — тихо отговори Рансъм. — Това беше само предположение.

— Щабът казва, че са готови! — извика Яребица.

— Яребица, посъветвай ги да се върнат в базата.

Тежката артилерия ли? Къртис Льомей? Напомниха му за един стар филм. Как му беше заглавието…

— Спокойно — каза Рансъм. — Рибарче, ако имаш проблем, ще го обсъдим в подходящо време.

— Шибаната тежка артилерия! — изкрещя Рибарче. — Господи, човече, сигурно се будалкаш!

Рансъм въздъхна.

— Знаеше, че задачата е трудна, когато я пое. Успокой се сега.

— Ох, мамка му…

— Освободен си, Рибарче. Обади се на Папагал. Керкенез, поеми командването на екипа.

— Ах, ти, шибана Червеношийке! Гигантски задник…

— Керкенез, отнеми му думата.

Чу се шум от боричкане. Предавателят изпращя.

— Рибарче е в списъка на жертвите, Червеношийка — обади се Керкенез.

— Всички останали, слушайте — с леденостуден глас продължи Рансъм. — Нямаше преднамереност в този… малък инцидент с обърканото Рибарче. Но трябваше да сте подготвени за някои случайности. Вероятно онези от вас, които са подценили сериозността на положението, сега имат по-ясна представа.

Генерал Льомей беше прототипът на един герой от онзи стар филм. Ролята се изпълняваше от Джордж Скот. Как беше заглавието? А, да. „Доктор Стрейнджлъв“.

— Така или иначе алтернатива щяхме да потърсим само ако обектът не се беше върнал в сградата.

Дейв подпря крака на стената. Може би изкатерването обратно до покрива не беше най-добрият начин да избяга, а задействането на алармата и хукването надолу по стълбите, докато Рансъм и компания се струпваха в кабинета на Бърни, не беше най-уместното решение. Вероятно имаше по-добър начин.

Дейв чу изщракване и звук от вдишване. Рансъм пак беше запалил цигара.

— Господа, изискванията за безопасност… Ами, неколцина от вас ме попитаха защо преследваме неуловимия мистър Елиът и защо сме задължени да прибегнем до необичайни процедури. Не ви разкрих всички факти, но сега съм готов да го направя.

Рансъм всмукна от цигарата и издиша дима. И на Дейв му се допуши. Извади пакета „Вирджиния Слимс“ от джоба си. Сложи цигара в устата си и бръкна за кибрита. Пакетът падна от ръцете му и бавно закръжи надолу към улицата.

— Ще ви разкажа всичко. И тъй като мистър Елиът несъмнено е докопал предавателя на Бекас, ще чуе и той. Слушайте внимателно.

Дейв напълни белите си дробове с цигарен дим. Рансъм правеше грешка. Говореше, вместо да действа. Отвличаше вниманието на хората си. Те трябваше да се съсредоточат върху думите му, а не върху вероятността, че…

— По всичко личи, че нашият мистър Елиът е хванал някакъв микроб. При това необикновен. Много специален. Учените наричат този вид „тристадиен“ — термин, който означава, че микробът мутира бързо. Видоизменя се и се развива през три характерни стадия. Също както гъсеницата става какавида, а какавидата — пеперуда, така и микробът на мистър Елиът се преобразява от един организъм в друг.

… Дейв действай.

Той хвърли цигарата и се залюля. Знаеше какво трябваше да направи. Известно му беше точно как Рансъм е разположил хората си и можеше да ги неутрализира.

— Както жабата ражда попова лъжичка, а тя става жаба, така прави и микробът на злочестия мистър Елиът.

Дейв развърза коаксиалния кабел и отново се вмъкна в кабинета на Бърни. Извади пистолета и издърпа пълнителя. На пода падна един патрон. Той го взе и го сложи в патронника. Намести пълнителя, освободи предпазителя и нагласи селектора на автоматична стрелба.

В заседателната зала сигурно имаше най-малко двама мъже. Рансъм изброи имената само до Рибарче — общо двайсет и осем души. Четирима бяха във фоайето, а други седем — в резерв на четирийсет и третия етаж. Рибарче беше отстранен. Оставаха шестнайсет, плюс Рансъм. Дейв изчисли, че засадата е добре устроена. Знаеше как би разположил силите си, ако командваше парада. И ако Рансъм бе постъпил по същия начин, тогава имаше…

— Отначало микробът е безобиден и малък. Единствената му характерна особеност е, че избира примати — маймуни, шимпанзета, орангутани и хора. Микробът на мистър Елиът е придирчив — не се настанява в други видове.

… Трима души. Всички с гръб към вратата. Толкова бяха погълнати от думите на Рансъм, че не я чуха нито когато се отвори, нито когато се затвори.

Дейв стисна пистолета си с две ръце и се промъкна напред. Мъжете бяха обикновени войници, далеч от класата на Рансъм, дори не носеха същите модерни оръжия като него. Двама имаха леки финландски автомати с пълнители от по четирийсет патрона и фабрично произведени заглушители. Дейв се намръщи неодобрително. Пълнителят с четирийсет патрона е любителска работа. Тежестта му тегли дулото надолу. Един опитен професионалист би трябвало да знае това. Професионалистите използват само пачки от по двайсет патрона.

Третият мъж имаше малък картечен пистолет, много моден по времето на Дейв, но сега вече само една интересна антика. Горкият идиот беше оставил оръжието на масата. Дейв протегна лявата си ръка и…

— През първия стадий не става почти нищо, микробът само циркулира в кръвоносната система, където е топло и уютно и има изобилна храна. Там му харесва и той решава да се засели. Прави го и създава голямо семейство. В това се състои първата фаза — размножаване. На всеки четирийсет и пет минути микробът се дели по средата. От един стават два. След четирийсет и пет минути — четири. След още четирийсет и пет минути — осем. Това продължава около двайсет и четири часа. И когато първият стадий приключи, господа, малкият микроб е станал баща на повече от четири милиарда изчадия.

… събори картечния пистолет на пода.

— Горе главите, момчета — прошепна Дейв. — Ръцете също.

Единият се обърна и вдигна автомата. Дейв замахна с пистолета. От устата на мъжа се разхвърчаха зъби и кървава слюнка. Дейв заговори, преди тялото да се свлече на пода:

— Не мърдайте и няма да умрете. Не искам…

Младежът с картечния пистолет пребледня. Очите му се ококориха от ужас. От устата му започнаха да излизат думи и слюнки.

— Той е болен. От СПИН или нещо подобно. Божичко! Стой настрана от мен!

Момчето тръгна, препъвайки се, към вратата.

Дейв се прицели в крака му. Не искаше да го убива. Никого не искаше да убива. Ако улучеше крака му, щеше да го накара да спре…

— Вторият стадий започва след двайсет и четири часа и трае около седемдесет и два часа — три дни. Сега твоят микроб е в тази фаза, мистър Елиът. Видоизменил се е, развил се е и се е превърнал от предишната безобидна и пасивна твар в нещо друго. Гъсеницата е станала какавида, а какавидата има характер.

… Да крещи. Виковете му щяха да привлекат вниманието на останалите. Дейв не можеше да си позволи това. Той вдигна пистолета, стреля и извърна очи, отвратен. Оръжието на третия човек издрънча на пода. Той вдигна ръце и се облегна на стената.

— Само не ме докосвай, човече — замоли се той. — Ще направя каквото искаш, само не ме пипай!

Дейв кимна. Бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчета, които бе взел от аптечката на Ник Лий.

— Добре, синко. Искам да глътнеш пет от тези. Зад теб има гарафа с вода. Вземи я, напълни една чаша и ги глътни.

На лицето на младежа се изписа безпокойство. Дейв се опита да се усмихне дружелюбно, но не се получи.

— Това са само приспивателни.

Момчето…

— След като се видоизмени, микробът става подвижен. Започва да излиза от кръвта и се разпространява в органите. И тогава става заразен. След двайсет и четири часа носителят — това си ти, мистър Елиът — вече може да го предава на други хора. Но само чрез телесните си течности — сперма, слюнка, урина и кръв. Мистър Елиът е прихванал болестта преди около трийсет и шест часа, така че в момента е силно заразен. Сигурно си спомняте, че в 15 и 30 следобед, точно двайсет и четири часа преди инфекцията да започне да се проявява, аз издадох нова заповед относно това, как да боравите с останките му. Сега можете да прецените колко разумна е била.

… Поклати глава и каза:

— Няма да сложа в устата си нещо, което си пипал.

— Прочети какво пише на етикета — рече Дейв. — Хапчетата не са предписани за мен. Не съм ги докосвал. Освен това, ако не ги глътнеш…

Дейв размаха пистолета. Младежът разбра и изгълта пет-шест приспивателни.

— Е, а сега? — попита той.

— Сега се обърни с лице към стената.

— Не ме удряй силно, чуваш ли?

— Ще се постарая.

— Мистър Елиът, искам да обърнеш внимание на следното. Слушай внимателно. С микроба може да се зарази всеки, който пие от чашата на носителя, целува го или прави любов с него.

Дейв го удари зад ухото с пистолета. Момчето извика и се олюля, но не падна. Дейв го прасна пак — този път по-силно.

Сетне погледна към вратата за кабинета на Бърни и си представи как ще бъдат разположени телата. Единият щеше да е труп. Това не му харесваше. Би направил почти всичко, за да го избегне.

Дейв пъхна ръце под мишниците на мъртвеца. Имаше много кръв. Ако Рансъм или някой друг от хората му погледнеше в заседателната зала, към пода или стената, щеше да разбере какво се е случило.

Твърде късно е да се притесняваш за това.

Дейв довлече трупа до вратата и сложи на гърдите му един от финландските автомати. После се върна за втория мъж.

За по-малко от минута нагласи телата така, че да изглеждат…

— Разбира се, носителят не знае, че е заразен и разпространява болестта наляво и надясно. Той мисли, че е здрав, защото микробът няма странични ефекти. Поне засега. Започва да се проявява на четвъртия ден. Дотогава микробът отново се е видоизменил — какавидата е станала пеперуда и е готова да излети.

… Така, сякаш са умрели, стреляйки от заседателната зала. Алармата на вратата на Бърни е била задействана и те са влезли първи в кабинета.

За още по-убедително Дейв застана в средата на кабинета и изстреля няколко куршума в стените и пода. Сега помещението наистина приличаше на бойно поле.

Времето му изтичаше. Рансъм нямаше вечно да плямпа. Дейв трябваше бързо да разсее и останалите му илюзии. Заседателната зала имаше две врати — едната за кабинета на Бърни, а другата…

— В третия стадий микробът става „пневматичен“, както се изразяват лекарите. Това означава, че носителят разпространява инфекцията само като диша. Всеки път, когато издиша, той изхвърля шест милиона спори. Направи ли го петдесет пъти, ще е изпуснал достатъчно микроби, за да зарази всеки мъж, жена и дете в САЩ. Хиляда пъти — и болестта се предава на всичко живо на земята.

… Към коридора, свързващ помещенията на Бърни с рецепцията. Там имаше само три кабинета — на Марк Уайтинг, главния счетоводител на „Сентерекс“, на Силвестър Лукас, вицепрезидент на корпорацията и на Хауи Файн, главния консултант. Рансъм сигурно беше поставил хора в тях. И те щяха да стигнат до кабинета на Бърни преди останалите, ако се задействаше алармата.

Дейв приклекна, отвори вратата и се изтъркаля в коридора. Описа окръжност с пистолета си, докато търсеше мишена.

Нямаше никой. Точно както трябваше да бъде.

Интересно къде беше Рансъм. Дейв не беше сигурен дали се е настанил близо до апартамента на Бърни, или в кабинета на Уайтинг или Лукас. А може би беше някъде по-нататък. От военна гледна точка всички варианти бяха правилни — близо до върха на атаката и достатъчно далеч, за да пренасочва силите според обстановката. Коя ли алтернатива бе избрал Рансъм?

А ти коя би предпочел?

Мисля, че някъде по-нататък.

Дейв се прокрадна до вратата на Уайтинг и долепи ухо до нея. Не чу нищо друго, освен шепота на ледения глас на Рансъм по радиопредавателя. Вдигна пистолета…

— Аз обаче малко преувеличавам. Въпросният микроб е крехък. Веднъж прогонен от организма на носителя, той не живее дълго. Само десет-петнайсет минути. Ако не намери друг носител, умира.

… Стегна крака и отвори вратата с рамо. Зад бюрото на Уайтинг седеше възрастен чернокож мъж. Оръжието му, финландски автомат, беше облегнато на шкафа с приклада нагоре. Човекът погледна Дейв, отвори широко очи и вдигна ръце. Изражението на лицето му показваше, че е достатъчно опитен, за да окаже съпротива.

Дейв затвори вратата с крак.

— Мистър — рече чернокожият, — искам само да ви кажа, че съжалявам. Случайно видях какво е направил шефът в кабинета на мистър Лийвай, но трябва да знаете, че аз нямам нищо общо с това и ми се гади от цялата история.

Очите му бяха тъжни и насълзени. Имаше мустак, който беше започнал да посивява. Мъжът явно остаряваше и се уморяваше лесно.

— Ветеринарен лекар ли сте? — попита Дейв.

— Получих повиквателна през 1966. Въпреки възраженията ми бях зачислен в Медицинска служба 546. Но дадохме деветдесет и три процента жертви и аз престанах да протестирам. После станах офицер в пехотата. Бях на редовна военна служба през цялото време. Пенсионирах се едва преди две години. Мисля, че трябваше да си остана пенсионер.

— Да, така е — кимна Дейв.

— Ще ви бъда много задължен, ако ме смятате извън строя.

— Няма да стане.

Дейв извади шишенцето с хапчетата от джоба си.

Тъжният вид на човека показваше, че разбира и че се е примирил с онова, което Дейв бе намислил да прави с него.

— Махнете капачката, извадете пет-шест хапчета и ги глътнете.

Чернокожият взе шишенцето.

— Шефът се е побъркал — с неизмерна тъга отбеляза той. — Реже глави. Вика тежката артилерия. Представяте ли си? О, мистър, едва не избягах, като чух това. Ако не бяхте влезли, вероятно щях да съм офейкал. Има и още нещо, сър. Знаете ли какво кодово име ми даде? Гарга. Така ме нарече. И аз съм единственият чернокож, който участва в тази операция. Можете ли да повярвате?

В шепата му имаше шест жълти хапчета. Той се вгледа в тях, въздъхна и ги глътна без вода.

— Това са приспивателни, нали? Колко време ще спя?

— Дълго. Налага се да ускоря нещата.

— Искате ли да се обърна? — попита примирен и пасивен той.

— Ако обичате.

— Добре, но не забравяйте, че съжалявам. Иска ми се отдавна да се бях отказал от тази работа.

Дейв го удари по главата с приклада на пистолета си.

— И аз съжалявам — измърмори той.

Следващата спирка беше кабинетът на Слай Лукас.

Дали Рансъм беше…

— Нашият носител мистър Елиът обаче не знае какво става. Все още не се чувства болен, а само малко странно. И по-жизнен отколкото обикновено. Цветовете му изглеждат по-ярки, звуковете — по-музикални, а вкусът и обонянието — изострени. Ще започне да получава халюцинации. В зависимост от метаболизма му може да му се привиждат разни неща.

… Беше там и дърдореше по радиопредавателя? Дейв се надяваше да не е така. Искаше Рансъм да продължава да говори и да каже на хората си истината, защото след като я научеха, те щяха да започнат да се потят. Един-двама може би щяха да избягат. Всички щяха да направят грешки.

Дейв отвори с ритник вратата на Лукас.

Вътре имаше двама мъже, но Рансъм не беше там.

Единият стоеше до вратата, а другият зяпаше през прозореца. Първият беше бърз. Започна да стреля още преди вратата да се е отворила напълно.

Целеше се твърде високо. Куршумите изкъртиха мазилката над главата на Дейв. Мъжът наведе дулото на финландския автомат. Дейв падна на колене и изстреля кратък откос в гърдите му. Приглушеният тъп звук на автоматичния му пистолет беше твърде тих за резултата, който предизвика. Изстреляни от упор, куршумите вдигнаха човека във въздуха и го запратиха, въртейки се към стола. Фонтан от кръв опръска очите на Дейв. По носа му се посипаха прашинки от мазилката. Той се хвърли отново в коридора и долепи гръб до стената.

Мъжът до прозореца изстреля две серии в коридора. Дейв избърса очи с ръкава си. Звукът на куршумите, които се удряха в стените, беше по-силен, отколкото приглушеният тътен на финландския автомат.

Дейв сложи нов пълнител в пистолета си. Трябваше да действа, преди човекът да е използвал радиопредавателя си. Изу обувката си, приготви се и я хвърли в коридора. Обсипа я градушка от куршуми. Дейв започна да лази към вратата.

Противникът му се бе спотаил в ъгъла. Автоматът беше облегнат на рамото му. Целеше се вляво от вратата и над пода. После започна да навежда оръжието към мястото, където лежеше Дейв.

Изстрелът на Дейв улучи крака му. Мъжът изръмжа. Автоматът му потрепери.

— Кучи син — рече той.

Дейв се прицели в гърдите му.

— Не го прави.

Човекът насочи оръжието си към Дейв…

— Може би ще попитате откъде знаем тези неща. Мистър Елиът не е първият, който се заразява с този микроб. Разбира се, другите случаи се развиха при далеч по-контролирана обстановка. Ето как, господа, разбрахме, че за това заболяване няма лек.

… Който го покоси с един изстрел.

Дейв изсъска през зъби. Не искаше да прави това. Трябваше му само Рансъм. Не беше необходимо да убива. Думите на Рансъм бяха доказателство за това.

Изведнъж му стана много студено.

Но не можеше да спре. Не и сега. Оставаше още само един кабинет, където чакаха главорезите на Рансъм…

— Или по-точно има един-единствен лек. Убиеш ли носителя, заразноболния, преди микробът да достигне последния стадий на развитието си, можеш да спреш разпространението на болестта. И това, господа, е единственият начин. Ясно ли ти е, мистър Елиът?

… Кабинетът на Хауи Файн. Над шкафа беше окачена рисунка в маслени бои от Томас Икинс. Тя изобразяваше някакъв прочут съдебен процес. Съдията седеше срещу смутения свидетел, а защитникът с бяла колосана яка ревеше гръмогласно на съдебните заседатели. Дейв не харесваше тази картина. Мразеше всичко, свързано със съдебните зали.

Отвори с ритник вратата. Стаята беше пуста. Не, не беше… Там…

Как… Какво…

Краката му отмаляха. Свлече се на колене. В кабинета нямаше никой, освен Мериголд Фийлдс Коен — завързана с найлоново въже за големия кожен стол на Хауи Файн. Тя беше жива, в съзнание, със запушена уста и го гледаше с широко отворени очи.

Опитваше се да му каже нещо, което той не можеше да разбере. Думите й бяха неразбираемо мънкане.

Дейв преглътна два пъти. Невъзможно… Тя… Другите… Главите им… Театърът на бруталността на Рансъм… Мардж беше мъртва. Видя главата й със собствените си очи.

Дейв дишаше тежко. Сподавеният глас на Мардж, изглежда, го молеше да я развърже.

Защо? Какво бе направил Рансъм… Чакай малко. Разбира се. Рансъм…

— Разбираш ли, че това е единственият начин да се спре разпространението на болестта, мистър Елиът? А е от съдбоносно значение да го направим. Защото истинските симптоми ще започнат да се проявяват няколко дни, след като микробът навлезе в третия стадий. Чуваш ли, мистър Елиът? Живееш няколко дни и причиняваш смъртта на шест милиона човека с всяко издишване. После идва треската. Ще се потиш. Ще ти бъде студено, ще ти се повдига и ще чувстваш силни болки. И след седемдесет и два часа ще умреш.

… Беше професионалист. Сигурно имаше план за в краен случай. Затова не беше убил Мардж. Не му трябваше мъртва. Жива, тя щеше да бъде едно оръжие — последното, което той щеше да използва срещу жертвата си. Налагаше се да запази живота й и да бъде готов да я използва, ако — напук на всичко — Дейв оцелееше след смъртоносните капани, които му бе приготвил. Само тогава — ако разбереше, че Дейв му се изплъзва — Рансъм щеше да поднесе един от радиопредавателите към устата на Мардж с надеждата, че писъците й ще спрат Дейв.

Вероятно номерът му щеше да има въздействие.

Така, както номерът с отрязаната й глава.

Онази глава… беше истински шедьовър. Нещо, на което можеше да се възхити. Трябваше да признае, че беше направена майсторски, точно както би се очаквало от виртуоз като Рансъм. Дали беше от глина, от восък, от гума или на мъртва жена, която приличаше на Мардж и с достатъчно грим беше станала същата? Дейв не знаеше и не го интересуваше. Най-важното беше, че Мардж е още жива.

Възнамеряваше да запази живота й.

Дейв се изправи на крака и каза:

— Съжалявам, Мардж, трябва да тръгвам.

Тя клатеше глава като обезумяла. Зад превръзката на устата й напираха писъци.

— Тук си в по-голяма безопасност, отколкото ако те освободя. След малко в коридора ще настъпи бъркотия. Не искам да си там.

Очите й го гледаха убийствено. Щеше да пререже гърлото му, ако я развържеше.

Дейв я вкара със стола в килера на Хауи, където нямаше да я видят.

— Но аз ще се върна. Обещавам ти. Ще дойда да те взема. Мардж, не ме гледай така. По дяволите, времето ми изтича и нямам друг избор.

Остави я. Знаеше, че няма да му прости. Върна се в коридора, за да направи…

— Седемдесет и два часа. Остават ти само толкова. После ще умреш. През повечето от тези часове ще ти се иска вече да си мъртъв. След двайсет-трийсет дни ще измрат всички, които дишат един и същ въздух с теб. И всички, които са били в близост с теб, както и хората, контактували с тях. С други думи, мистър Елиът, цялото население на света.

… Онова, което трябваше. Нагласи двата трупа само за минута. Коридорът пред кабинета на Бърни приличаше на бойно поле. Килимът беше пропит с кръв, във въздуха се носеше парлива миризма на бездимен барут и убитите лежаха в неудобни пози с болезнено и изненадано изражение на лицата. Изпадналите в безсъзнание не изглеждаха толкова убедителни.

Дейв хвърли и другата си обувка. Обувките на чернокожия бяха големи и удобни, точно неговият номер. Дейв ги погледна лакомо.

По-добре недей. Някой може да забележи.

Правилно.

Време е да започнеш увеселението, нали?

Точно така.

Дейв взе един от финландските автомати, провери пълнителя му и затегна ремъка. Метна го…

— Забравете за обикновените убийци, за вражеските армии и за войната, за Хитлер и Сталин и за всеки смахнат деспот, който се е раждал на земята. Колкото и жертви да са имали в списъка си, те са нищо в сравнение с броя, който нашият мистър Елиът ще запише. Той е съюзник на самия себе си. Още не е измислена дума за онова, което той представлява.

… Метна го на лявото си рамо и изтича пак в коридора, водещ към заседателната зала. Спря пред прага й.

След като задействаше алармата, той имаше три възможности — да хукне към стълбището, да се скрие в килера на Бърни или да се спотаи в заседателната зала.

В килера щеше да бъде най-добре. Щеше да стигне дотам по-бързо, отколкото до стълбището. Хората на Рансъм нямаше да погледнат в килера. Щяха да видят телата и коаксиалния кабел и да стигнат до извода, че Дейв е избягал на покрива.

Или поне така се надяваш.

Да.

Той се втурна в заседателната зала, прекоси я бързо и за последен, както се надяваше, път през живота си влезе в кабинета на Бърни Лийвай.

Сцената вътре беше непроменена. Коловете на Рансъм бяха още там.

Лудост. Чисто безумие. Толкова ненужно, колкото и неописуемо. Трябваше само да му обяснят за какво става дума. Той щеше да разбере. Естествено нямаше да му стане приятно, но нямаше и да бяга. Ако му бяха разказали онова, което Рансъм говореше сега, Дейв щеше да им окаже съдействие. Биха могли да му предложат да го заведат в някоя чиста и стерилна стая, изолиран от целия свят. Можеше да го закарат в пустинята или някъде другаде. Трябваше само да му позволят да умре малко по-достойно. Нямаше да им окаже съпротива. Пък и какво ли друго би могъл да направи? Ако знаеше истината, щеше да се предаде.

Ала те бяха решили да се отнесат с него като с бясно животно. „Ние действаме с лиценз, мистър Елиът, опитни професионалисти сме и знаем кое е най-доброто. Освен това не ти вярваме достатъчно, за да ти кажем истината. Никому нямаме доверие. Ще излъжем теб, приятелите ти и хората, които ни плащат. Така постъпваме, мистър Елиът, и ако не си свикнал с това, никога няма да го направиш. Затова бъди любезен и добър гражданин и не ни създавай неприятности, докато не разрешим проблема по традиционния начин.“

Все още можеш да се предадеш. Може да убедиш Рансъм да пусне Мардж…

Късно е. Нещата отидоха твърде далеч. Имам сметки за уреждане…

— И така, след като микробът навлезе в третия стадий и започне да се разпространява сред населението, болестта не може да се спре. Единственият начин да се справим с нея е преди да стигне до тази фаза. Това означава да се премахне носителят. Да го убием, преди да е станало късно. Може да се наложи да ликвидираме и някои други хора. Дори да избием цялото население на Ню Йорк. Това е алтернативата на живота. Тежката артилерия е разумен избор.

… И да приключа с цялата история. Догодина името на Джон Рансъм няма да фигурира в телефонния указател.

Дейв стисна юмрук, после отпусна пръсти. Погледна скоча. Лентата се простираше от алармата до счупения прозорец.

Е, тогава да приключваме.

Дейв дръпна скоча.

Рансъм продължаваше да говори. Думите излизаха от устата му малко по-бързо, отколкото трябваше. Беше казал твърде много и знаеше, че разясненията му влошаваха положението, но не можеше да спре.

— Вие мислите, че СПИН-ът е заразен, но броят на заболелите се удвоява само веднъж годишно. Тази болест обаче…

Рансъм пое рязко дъх.

— Той е тук! В кабинета на евреина! Тръгвайте! Бързо!

Дейв отвори вратата, обърна се и хукна към килера.

Чу как започнаха да се тръшкат други врати и шум от тичащи хора.

Дейв затвори вратата на килера.

Те бяха в коридора. Някой се спъна и тупна на пода. Чу се и друг звук. Дейв не можа да определи какъв точно. Клокочене и плисък.

— Разкарайте това смотано копеле, докато спре да повръща — прошепна достатъчно силно някой.

— Мамка му! — изхълца Рансъм.

Не му беше присъщо да псува от изненада.

— Червеношийка, какво става? — разнесе се от предавателя гласът на Папагал.

— Спокойно, ще се свържа с вас.

— Колко са? Кои? — попита глас от другата страна на стената.

— Мишелов, Макао и Гарга — отговори друг.

Рансъм не шепнеше, а говореше с нормален хладен тон.

— Гмурец, Сойка и Кондор бяха в заседателната зала. Отпишете и тях. Общо шест човека. Мистър Елиът започва да ми лази по нервите.

— Още ли е там, сър?

— Да. Къде другаде може да е? Ако беше в коридора, досега да сме го хванали.

Изведнъж гласът на Рансъм се промени. Стана озадачен. Дейв се зачуди защо.

— Или… А сега заслужете парите си. Хайде, заредете оръжието си и ако мистър Елиът се появи на прицел, направете на всички ни услуга и го пречукайте.

Чуха се изщраквания. Мъжете проверяваха оръжията си и слагаха нови пълнители, за да бъдат сигурни. Винаги беше така. И Дейв го бе правил.

Сърцата им вероятно биеха като обезумели. Последният прилив на адреналин, преди да започне престрелката, е ужасно болезнен. Когато го изпита за пръв път, Дейв помисли, че получава сърдечен пристъп.

Градушката от безшумни куршуми звучи малко по-различно от суматохата на ято гълъби, които панически размахват крила, за да избягат от дебнещата котка.

Започнаха да свистят куршуми. Счупиха се стъкла.

Нещо тракаше като разпукващи се пуканки. Някакъв предмет падна с трясък. Дейв усещаше вибрациите на куршумите, които раздираха стените, пода и тавана.

Представяше си какво става в кабинета на Бърни. Виждал го бе и преди. На север от демаркационната зона имаше една стара френска плантаторска къща, в която се предполагаше, че се помещава щабът на врага. Хората на Дейв изстреляха толкова много куршуми по нея, че стените й се срутиха. След като стрелбата утихна, Дейв влезе вътре пръв. Мебелите бяха станали на конфети.

За миг настъпи затишие. После един мъж смотолеви:

— По дяволите! Божичко! Та това са жени! Не съм дошъл тук да…

— Спокойно.

Гласът на Рансъм беше рязък както никога досега.

— Ще повърна. Изведете ме навън.

— Ох, мамка му! Това е оная Коен! О, Господи! Ти си напълно откачен…

Дейв чу тихия изстрел на оръжие със заглушител. Нещо се блъсна във вратата на килера и тупна на пода.

Рансъм прошепна с тих и строг глас:

— Казвам ви, спокойно. Хайде, вършете си работата. Проблемът не са онези жени, а обектът, който, изглежда, отново ни се изплъзва…

— Прозореца, сър…

— Стойте настрана — надвика ги Рансъм. — Чакайте да видя… О, Господи! Как не се сетих?

Рансъм явно беше до прозореца. Видял бе коаксиалния кабел. Сигурно всички бяха около него. Стояха с гръб към Дейв. Щеше да стане лесно.

— На покрива! — излая по радиопредавателя Рансъм.

— Елиът има въже! Папагал, повикай резервния екип. Бързо!

— Западното стълбище, сър! — извика Папагал. — Само оттам може да се извезе на покрива.

— Направете го!

След няколко секунди отново настъпи тишина. Дейв пое дълбоко въздух. Разхлаби ремъка на финландския автомат. Цялата работа продължи само една минута. Дойдоха и си отидоха, и никой не се усъмни, че всичко е измама.

Телата, кръвта, дупките от куршумите, сваленото от прозореца платнище и висящият навън кабел бяха създали съвършена илюзия. Рансъм повярва напълно.

Внимавай. Спомни си какво казваше Джек Мамбата за прекалено високото самочувствие.

Сигурна смърт.

Нямаше ли за миг нещо странно в гласа на Рансъм?

Може би. Мимолетна промяна. Звучеше озадачен.

Е, и какво от това?

По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваш.

Дейв стисна автомата и бутна с пръст вратата на килера. Тя се открехна.

Заслуша се. Тишина. Нищо не загатваше, че от другата страна на стената има някой.

Отвори напълно вратата и прекрачи тялото на човека, когото Рансъм беше застрелял.

Кабинетът на Бърни беше пуст.

Още един от прозорците беше счупен. Част от красивото махагоново бюро беше на трески. На стената зад него имаше пет-шест реда от куршуми. Едната от картините беше унищожена. Канапето представляваше късчета плат, канап и дърво. Шкафът се бе наклонил на една страна. Лампите бяха пръснати на порцеланови парченца. А набучените на колове глави…

Дейв преглътна, като се опита да превърне гаденето в гняв. Някой беше откраднал гравирания противотанков снаряд, спомен на Бърни от участието му в Корейската война. Намереше ли човека, който бе направил това, Дейв щеше да го пречука.

Допълзя до вратата и се претърколи в коридора. Хвърли се вляво, насочил автомата, изстреля един откос безшумни куршуми, направи салто и прехвърли оръжието в дясната си ръка.

Куршумите се удариха глухо в стените. В коридора нямаше никой. Той беше пуст и студен под светлината на луминесцентните лампи. Скромните тапети, дискретният бежов мокет и подбраните с вкус картини бяха надупчени от куршуми. Имаше и три тела, облени в кръв.

Дейв извади пълнителя на автомата и сложи нов. Вдигна оръжието и започна да тича. Рансъм се качваше по западното стълбище, заедно с всичките си хора, освен четиримата на приземния етаж.

Дейв хукна към източното стълбище. Вече действаше съвсем хладнокръвно. Обзе го предишното спокойствие и равнодушие на професионалист, който върши работата си. Никаква ярост, ужас или колебание. Право към целта.

Стигна до вратата, отвори я и се затича нагоре по стълбите.

Четирийсет и девети етаж.

Аварийният изход беше заключен. Оставаха му само няколко секунди. Рансъм щеше да се качи на покрива всеки момент. Скоро щеше да разбере, че са го подмамили да направи единственото, което един командир не трябва да допуска — да съсредоточи войниците си на място, което имаше само един изход.

Дейв хукна по коридора. Сви надясно.

Инерцията го накара да се блъсне в стената. Той отскочи, спъна се и отново побягна. Не дишаше учестено. Беше спокоен, съсредоточен и хладнокръвен. След по-малко от трийсет секунди всичко щеше да свърши.

Аварийният изход на западното стълбище.

Дейв спря. Направи го с усилие. Сякаш му се щеше да продължава да тича. Струваше му се, че може да бяга, колкото си иска.

Долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Враговете му не бяха там.

Отвори вратата и я подпря с един от пистолетите си.

Бетонът беше студен. Отгоре се чуваха приглушени стъпки. Неколцина от мъжете бяха още на стълбите, но не и на покрива.

Неприятно.

Дейв направи четири бързи крачки и погледна надолу. Стълбите се виеха спираловидно в продължение на четирийсет и девет етажа. Виждаше се всичко.

Ако се взреш нагоре и знаеш точно къде да гледаш, ще видиш къде стълбите излизат на покрива. Ще забележиш долната част на бетонната къщичка — там, където Дейв бе прикрепил със скоч кафяво шишенце с кристали от азотен трийодид.

Дейв вдигна автомата. Труден изстрел. Хвърли един поглед към вратата, преценявайки разстоянието. Седем крачки. Щеше да успее, ако правилно разчетеше времето си.

Прицели се. Някой още се катереше към покрива. Дейв го изчака да се отдалечи на безопасно разстояние.

Радиопредавателят изпращя.

— Скорец, запечатайте…

Сега!

Дейв стреля.

Автоматът го блъсна в рамото. Спусна се към вратата, докато пръстът му още беше на спусъка. Стълбището се обсипа с куршуми, които рикошираха в бетона.

Затвори очи. Светлината беше бяла, ярка и ослепителна. Кръвоносните съдове на клепачите му пламнаха в червено.

Стана неимоверно горещо.

Разнесе се гръм, но не като далечния тътен по време на буря, а трясъкът, който се чува в непосредствена близост до светкавицата.

Дейв успя да стигне до изхода. Силата на експлозията вдигна тялото му, завъртя го и го запрати в стената. Задържа го за секунда, притискайки го толкова силно, че въздухът излезе от белите му дробове и го повали на пода.

Имаше чувството, че улична банда го е налагала с палки. Болеше го навсякъде.

Отдръпна се от зеещия изход. Отгоре се сипеха отломки от бетон и се търкаляха по мокета. Задушаващ облак от прах обви лицето му. Дейв се опита да си поеме дъх и започна да пълзи.

Вода.

Нататък по коридора имаше чешма. Дейв натисна кранчето, пи и изми лицето си.

Радиопредавателят пукаше. Ушите на Дейв кънтяха. Преглъщаше усилено, като се опитваше да проясни слуха си.

— Повторете, какво, по дяволите, беше това? Хайде, Червеношийка. Яребица. Какво става там горе? Някой да ми отговори.

Скорец, човекът във фоайето.

Дейв натисна трансмисионния бутон на предавателя си.

— Скорец, опиши обстановката. Как звучеше там долу?

— Като проклета железопътна катастрофа.

— Чу ли се на улицата? Има ли някакво раздвижване там?

— Не, но в сградата има други хора и се обзалагам, че вече звънят на полицията.

Да. Всичко трябва да стане много бързо.

— Стой там, Скорец. Не прави нищо.

— Прието. Между другото, кой се обажда?

— Аз ще ти кажа кой е — обади се дращещият като стара грамофонна плоча глас на Рансъм.

— Говори Дейвид Елиът, Скорец. Запази самообладание и не прави нищо прибързано, ако искаш да се прибереш вкъщи.

— Учудваш ме, мистър Елиът — тихо каза Рансъм. — Едва ли някой от нас ще се прибере вкъщи.

— Момчетата ще се приберат, ако направят онова, което ще им кажа. Скорец, Яребица и всички останали, слушайте внимателно. Първо, ще ви обясня какво е положението според мен. Скорец, при теб са трима души. На четирийсет и петия етаж има шестима…

— Мъртъвци — прекъсна го Рансъм.

— Не всички. Трябваше да ги видите отблизо. Застрелях само онези, които не ми оставиха друг избор. Замислете се, момчета, цял ден правя всичко възможно да не ви убивам.

— За съжаление безуспешно.

Дейв стисна зъби. Точка за Джон Рансъм. Не можеше да му позволи да отбелязва още точки — не и ако, както се надяваше, можеше да спечели на своя страна хората му.

— И така, на покрива има десет-дванайсет човека. Нали, Рансъм?

— Наистина ли очакваш, че ще ти отговоря?

— По-малко са. Всеки, който е бил до стълбището и вратата, е в списъка на жертвите. Скорец, шумът, който чу, беше от взривяването на стълбището. Аз го направих. Онези на покрива остават там.

— Тук Червеношийка. Скорец, веднага се обади на щаба.

— Зарежи това, Скорец — сряза го Дейв. — Уведомиш ли щаба, ще стане едно от двете — или ще изпратят още хора, или ще докарат тежката артилерия. И в двата случая всички ще загинете.

— Не го слушай, Скорец.

— Скорец, и да изпратят още хора, пак няма да ме хванете. И цял полк да доведат, ще минат часове, докато проверят всички кабинети. Дотогава ще се съмне. На улиците ще има хора. Градът ще бъде буден.

— Скорец, дадох ти изрична заповед. Свържи се с щаба.

— И знаеш ли какво ще направя? Ще изчакам да настане най-оживеният час. Ще строша прозореца и ще се хвърля долу. Кръвта ми ще се разплиска на тротоара. Видя ли улицата, след като горкият Бърни Лийвай скочи, Скорец? Същото ще стане и с мен.

— Скорец, нужно ли е да ти напомням какво е наказанието за отказ да изпълниш изрична заповед?

— Чухте какво каза преди малко шефът ви за кръвта ми. Тя е пълна с бактериите и вирусите, с които съм заразен. Всеки, който влезе в съприкосновение с нея, ще се зарази. Помисли си как се разля кръвта на Бърни, Скорец. Представяш ли си колко човека ще бъдат опръскани с кръвта ми?

— Изпълни дълга си, Скорец, и се обади…

— Какъв избор имам тогава? — прекъсна го Скорец. — Ще умра, ако скочиш, ако ни бомбардират и ако те пусна да излезеш навън, защото микробите ще изтребят цялото население на света.

— Няма да изляза. В това се състои сделката.

Скорец не отговори. След минута мълчание Рансъм тихо се изсмя.

— Много искам да чуя това. Кажи, мистър Елиът, какво точно си намислил? Да не си измъдрил някакво ново решение на това малко наше затруднение?

— Да. Искаш ли да го чуеш?

— Говори — изсумтя Рансъм.

— Първо, искам да помоля Скорец за нещо. Скорец, знаеш ли какво е направил нашият приятел Рансъм? Какъв подарък ми е оставил в кабинета на Бърни Лийвай?

— Ами…

— А ти, Папагал? Качи ли се там? Видя ли?

— Не. Бях дежурен два етажа по-долу. Защо питате?

— Кажи им, Рансъм. Ти беше адски горд с шедьовъра си.

Дейв чу изсъскване и изщракване. Цигарите и запалката на Рансъм бяха оцелели след експлозията.

— Не виждам причина да го правя, мистър Елиът. Нито пък ще приема заповед от такъв като теб.

— Добре. Тогава аз ще им кажа. Папагал, Скорец и всички останали, вашият шеф отряза няколко човешки глави и ги набучи на колове.

Дейв направи кратка пауза заради въздействието и добави:

— Женски глави.

Някой изпсува от изумление.

— Направи грешка, мистър Елиът — отбеляза със значително по-груб глас Рансъм. — При това не само една. Ако се беше вгледал по-отблизо, щеше да забележиш…

— Че държиш Мардж Коен като заложница ли? Е, вече не е така. Аз я намерих, освободих я и тя вече е далеч от тук.

— Кучи син — прошепна Рансъм.

— Добре, да погледнем на нещата така, както са — каза през стиснати зъби Дейв, като полагаше усилия да владее гласа си. — Искам да знаете, че шефът ви набучи на колове женски глави. Разбрахте ли? Чувате ли ме ясно? Съзнавате ли какво е правил през свободното си време онова извратено копеле, вашият командир? Пак ще повторя — шефът ви е обезглавявал жени.

— Психологическа атака. Изпитана практика…

— Зарежи тая работа, Рансъм. Това е само извинение. Хора, той иска да повярвате, че го е направил, за да ме шашне. Аз съм бил във Виетнам. Знаете това. Докато бях там, един изверг направи същото с виетнамките — отряза им главите. Тогава се шашнах и затова шефът ви помисли, че и сега ще стане така. Това е обяснението, което Рансъм иска да ви пробута. Но истинската причина не е тази. Той го направи…

— Млъкни, Елиът. Кой ти е издал разрешително да практикуваш психиатрия?

— … защото му харесва…

— Лейтенант Елиът е предал другарите и командира си.

Дейв извика.

— Ето какво е направил във Виетнам. Наклепал е командира си. Издал го е. Изпратил го е пред военния съд — него и още петима свои събратя по оръжие. Не можете да му имате доверие. Не вярвайте нито дума на онова, което ви казва. Той е Юда.

— Точно така — потвърди Дейв, стиснал предавателя с всичка сила. — Имаш право, Рансъм. И съм готов да се обзаложа, че поне един от твоите хора — а може би и повече — ще постъпят по същия начин.

Дейв понижи тон и заговори сериозно:

— Един от вас ще предаде Рансъм. Ще го направите, — защото това е правилното решение, или защото не можете да спите нощем, или защото знаете, че ако някоя важна клечка разбере какво е станало тук, ще се забъркате в същата каша като шефа си.

— Лигавщини — изсумтя Рансъм. — Аз имам заповед…

— Да обезглавяваш жени, така ли? Хей, хора, ако Рансъм има такава заповед, много бих искал да я видя. Имам предвид, че на ваше място…

— Вие сте защитени. Тук командвам аз и поемам пълна отговорност…

— Обикновено командирът се отървава с условна присъда, а обикновените войници ги обесват. Винаги е било и ще бъде така. Не съм срещал военен, който да не знае това, Рансъм.

— Мистър Елиът, писна ми от теб. Скорец, заповядах ти да се свържеш с щаба. Направи го.

— Недей, Скорец. Изслушай предложението ми. Или ще го приемете, или ще умрете.

Радиопредавателят заглъхна. Секундите летяха. Ръцете на Дейв бяха облени в пот. Не смееше да остави предавателя, за да ги избърше.

— Казвайте, сър — обади се накрая Скорец. — Мисля, че трябва да чуем предложението ви. Искам да кажа, че никой не възразява.

— Разочароваш ме, Скорец — прошепна Рансъм. — Позволи ми да ти напомня, че ако Елиът искаше да сключи сделка, можеше да го направи още сутринта.

— Яребица, вярваш ли на това? Ти беше най-близо до Рансъм. Хайде, Яребица, кажи на приятелите си какво щеше да стане, ако се бях опитал да се споразумеем.

— Спокойно, Яребица! — леко повиши тон Рансъм. — Аз ще се оправя. Както всички знаете, ако мистър Елиът беше малко по-сговорчив, ако бе показал и най-малкия знак, че има желание да ни съдейства, ако се беше държал като зрял мъж, както очаквахме…

— Щеше да му пръснеш черепа — прекъсна го Яребица.

— Да те вземат дяволите, Яребица! — избухна Рансъм.

— Скорец, изпълни шибаната заповед, която ти дадох!

Дейв говореше спокойно. Не беше лесно.

— Сделката ми е проста. Искам само Рансъм. Дайте ми го, оставете ме няколко минути с него и когато свърша…

— Лъжец! Проклет хленчещ измамник!

— Когато направя каквото трябва — както би постъпил и всеки един от вас, ще сложа оръжие и ще се предам.

— Това са глупости! Не го слушайте!

Дейв се постара гласът му да прозвучи уморено и смирено.

— Асансьорите вероятно са повредени от експлозията, Скорец. Ще сляза по северното стълбище. Без оръжие. С вдигнати ръце. Няма да правя никакви номера. Тогава ще решавате вие. Ако искате да ме пречукате, добре. Предполагам, че и без това ще умра. Или може да се обадите на щаба. Ще направите каквото искате. Не ми пука. Желанието ми е само да прекарам няколко мига насаме с шефа ви.

— Гадно копеле! Мислиш ли, че тези хора са толкова тъпи?

— Как ще стане това? — прекъсна го тихият глас на Яребица. — Той е тук горе, а вие сте долу.

— След минутка ще се върна в кабинета на Бърни Лийвай. На северната страна на покрива виси коаксиален кабел. Завържете Рансъм и го спуснете до счупения прозорец на Бърни. Но първо го съблечете. Искам го чисто гол.

— Мистър Елиът, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен — изсумтя Рансъм.

Дейв не обърна внимание на думите му.

— Яребица, Скорец, споразумяхме ли се?

От другия край на радиовръзката настъпи мълчание. Дейв затаи дъх. Сега всичко се крепеше на лоялността. Предани ли бяха хората на Рансъм на командира си? Обичаха ли го? Здрава ли беше връзката помежду им? В душите на някои войници имаше вярност, която беше нещо повече от подчинение. Ако човекът, чиито заповеди изпълняваха, беше свестен, нищо не можеше да разруши връзката им с него. Биха предпочели да умрат.

Ала офицерът, комуто се бяха клели във вярност, трябваше да я заслужи. А Рансъм едва ли го беше направил.

Нито Яребица.

— Да.

В гласа на Яребица прозвуча войнишка отривистост. Дейв знаеше, че казва истината.

— Махнете си шибаните ръце от мен! — изрева Рансъм. — Ще ви видя пред взвода за разстрел! Задник такъв, не ме докосвай, защото ще ти окача топките на…

Чу се ръмжене и приглушени псувни. Радиопредавателят на Рансъм изпращя.

— Яребица? — попита Дейв. — Чуваш ли ме?

— Да, мистър Елиът. Къде сте?

— В коридора. Почти до кабинета на Лийвай.

— Готови сме да го спуснем.

— Чакай малко, Яребица. Кой номер обувки носи?

— Мисля, че четирийсет и четвърти.

Дейв влезе в кабинета на Бърни. Кръвопролитие, трупове и безсмислен ужас — същността на всяка война в историята. По-добре да не обръща внимание на гледката. Това беше единственият начин войникът да запази разума си.

— Чудесно. Оставете му обувките. Нищо друго. Махнете дори чорапите. Разбра ли, Яребица?

— Да, сър.

— Наричай ме Дейв.

— Спускаме го… мистър Елиът.

Дейв се приближи до прозореца и махна платнището. Погледна нагоре. Току-що бяха прехвърлили Рансъм над парапета. Тялото му беше голо и бяло, а мускулите — красиви по някакъв брутален начин. Дори от разстояние Дейв забеляза, че имаше множество белези от рани.

Човекът е награден с Пурпурно сърце. Може би не само веднъж.

Рансъм бе възвърнал самообладанието си. Вече не крещеше и не псуваше. Гласът му беше спокоен и безизразен.

— Много съм разочарован от вас, хора. Не действате в тази ситуация като опитни професионалисти. Все още обаче има време…

— Яребица — каза по предавателя Рансъм. — Ще ви кажа кога да спрете. Мръднете го малко наляво, за да мога да го стигна.

— Прието, мистър Елиът.

— … Да преосмислите положението. Вие ме познавате. Знаете, че съм справедлив човек. Готов съм да забравя злополучното отклонение от служебния дълг. Инак онова, което правите, се нарича бунт. Искам да…

Рансъм се въртеше насам-натам. Тялото му се блъскаше в гранитната фасада на сградата. Охлузената му кожа оставаше по камъка. Дейв изтръпна. Рансъм не.

— Помислете за бунта. И за дълга. Убеден съм, че ако поразсъждавате за дълга, ще вземете подходящото и разумно решение.

— Яребица — каза по предавателя Дейв, — още около два метра и половина и спрете.

— Прието.

Яребица и хората на покрива не се бяха държали нежно с Рансъм. Глезените му бяха завързани. Кръвообращението му беше нарушено и краката му ставаха мораво-червени. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Коаксиалният кабел беше стегнат толкова здраво около кръста му, че плътта му беше изпъкнала напред. Явно го болеше, но не го показваше. Хората като Рансъм никога не го правят.

Дейв се отдалечи от прозореца. Отвън се появиха стъпалата на Рансъм. Сетне голите му прасци.

— Задръж — заповяда Дейв.

— Не си го изчислил точно, мистър Елиът — ухили се Рансъм. — Ще трябва да ме спуснат още петдесет-шейсет сантиметра, за да можеш да ми лапнеш оная работа.

Дейв не обърна внимание на думите му. Протегна ръка, хвана левия му крак и развърза обувката.

— Какво е това, мистър Елиът? Да не мислиш, че съм скрил там петдесеткалибров автомат?

Дейв изу и дясната му обувка и си я сложи. Беше му по мярка, както и лявата.

Рансъм се изкикоти.

— Браво. Цял ден претендираш, че ти си човекът, който може да ме замества и да командва. И сега мислиш, че си успял. Но не си.

Дейв се наведе и завърза връзките.

— Докато се радваш на временната си победа, нека да те посъветвам, че грешиш, ако мислиш, че си ме поставил в неудобно положение. А смяташ ли, че можеш да ме пречупиш, жестоко се лъжеш.

Дейв се изправи. Протегна ръка и хвана единия прасец на Рансъм. Сетне попита по предавателя:

— Яребица, чу ли как Рансъм обясни състоянието ми?

— Да, сър — леко озадачен отговори Яребица. — Защо питате?

— Всичко ли чу?

— Да, сър.

— И за трите стадия на заболяването? Първо в кръвта, после в телесните течности и накрая в дихателната система?

— Да, сър. Наясно съм.

— Сигурен ли си, че разбра всичко?

— Да, сър.

— И знаеш, че съм във втория стадий? И че болестта може да се предаде чрез кръвта, урината и слюнката ми? Чрез ползване на една и съща чаша, любовни захапвания, целувки и други подобни?

— Абсолютно, сър. Но защо задавате тези въпроси?

— Така. Наведи се и гледай.

Дейвид Елиът погледна врага в очите. Вече не го мразеше. Дори изпитваше известно съчувствие към него.

Рансъм го изгледа кръвнишки.

Дейв се усмихна. Странно, но усмивката му беше искрена, сърдечна и не недружелюбна.

Очите на Рансъм горяха с почти осезаема ненавист.

— Готов ли си вече, Елиът? Хайде. Изгарям от любопитство да видя каква извратеност си измислил.

Усмивката на Дейв стана по-широка. Той извиси глас, за да е сигурен, че хората на покрива го чуват.

— Какво съм намислил ли? Целувки. Само това. И малко любовни захапвания.

 

 

Докато Дейвид Елиът спускаше с коаксиалния кабел Мардж Коен през счупения прозорец, над него съвсем ясно се чуваха пронизителните обезумели крясъци на Рансъм.

Виковете му отекваха, и когато двамата с Мардж побягнаха към изгряващата зора.