Джо Гарбър
Хайка (53)

4.

3 часът и 36 минути — час и половина, преди от изток да се появи първото слабо зарево на деня и три часа преди изгрев-слънце.

Дейв погледна за последен път небето. Близо до хоризонта то беше светло като лека бира, а блясъкът на звездите се засенчваше от мъглявината на милион улични лампи. По-нагоре, светлината на най-ярките звезди проникваше през градския покров от мръсотия. Ала точно над главата му нощното небе беше черно и чисто, а звездите — ослепително ярки.

Колко красив беше нощният небосвод и колко жалко, че електрическите светлини не даваха възможност на жителите да видят великолепието му. Откога не бе гледал звездите? Беше толкова отдавна… Във високата Сиера. Тафи хъркаше пиянски, а Дейв лежеше буден и гледаше със страхопочитание към…

Изпадаме във философско настроение, а?

Дейв въздъхна. Е, поне небето беше ясно. Предсказаха гръмотевични бури — Дейв беше чул прогнозата по радиото в колата под наем. Но бурята още не се бе разразила.

Градският пейзаж беше спокоен. Далече на юг Дейв различи светлините на Веразано Бридж. Изведнъж му хрумна, че не се беше качвал нито веднъж на онзи мост. Живял бе повече от двайсет години в Ню Йорк, а не беше ходил на Стейтън Айлънд. Странно — островът беше в чертите на града. Там живееха хора. Имаше ресторанти, театри и вероятно един–два музея. Ала на Дейв никога не му бе минавало през ума да отиде там. И точно сега намери да се чуди как изглежда островът.

Интересно какви мисли минават през главата на човек, който скоро ще умре.

Другото странно нещо беше, че никога не се бе качвал на покрива на сградата, в която работеше от години. На покрива на блока, където живееше, имаше градина и през лятото и в неделя сутрин Дейв отиваше там и четеше „Ню Йорк Таймс“. Хелън бе уредила сватбеното им тържество да се състои на покрива на една друга сграда — някъде в центъра.

Покривът на „Сентерекс“ беше в безпорядък. В средата му се намираше климатичната инсталация — огромна сива машина. Дори в този късен час, когато бе нагласена да работи на по-бавни обороти, тя тракаше силно. Имаше и разни тръби, аварийно водохранилище за пожарните кранове и, разбира се, циментова къщичка, където свършваше аварийното стълбище.

Идните поколения ще я нарекат „последната крепост на Елиът“. Може дори да ти сложат възпоменателна плоча.

Двойни метални перила ограждаха периферията на покрива. Дейв провери два пъти здравината им, преди да ги използва.

Наведе се през перилата и погледна надолу. Улицата беше далеч. На асфалта имаше едно петно, по-тъмно от другите.

Бърни.

Не искаше да мисли за това. Не и като знаеше какво щеше да направи. Освен това беше време да приключи с цялата тази история.

Дейв дръпна коаксиалния кабел — същия вид, който беше спасил живота му през деня. Намерил бе още сто двайсет и пет метра в една от телефонните зали. Кабелът беше як. Можеше да издържи много повече, отколкото тежестта на Дейв. За съжаление беше обвит с гума — твърде хлъзгава и тънка, за да го използва като истинско въже за спускане. И все пак разполагаше само с него и с цената на малко време и повече нерви Дейв го направи двоен и завърза здрави възли на всеки метър и петдесет.

После си сложи работните ръкавици на телефонния техник, затегна приспособлението около краката си, пробва кабела за последен път и прекрачи перилата.

Напрегна слух, за да чуе вътрешния си глас. Нищо. Невидимият ангел — пазител беше онемял. Сякаш беше зашеметен и не можеше да коментира онова, което ставаше.

Хайде, кажи нещо.

Ще умреш.

Е, и какво от това?

Ще ме вземеш със себе си.

Такъв е животът, приятелю.

Дейв разклати кабела. Той се движеше свободно.

Време беше да тръгва.

Прехвърли крак през края на покрива и опъна кабела с тежестта си. Стъпвайки по възлите, Дейвид Елиът започна да се спуска надолу по стената на петдесететажната сграда.

От двайсет и пет години не беше правил такова нещо. Във Форт Браг се изкачваха по 125-метрова стена, после се спускаха надолу. Двама от мъжете в частта на Дейв отказаха да го направят. Трети успя да се изкачи догоре и там се вцепени. И тримата бяха изхвърлени. Не им дадоха зелени барети. Дейв се смя заедно с всички останали на техния страх.

Ама сега хич не ти е до смях, нали?

Кабелът жулеше краката му. Не смогнеше ли да слезе бързо, щяха да се схванат от болка.

Между прозорците имаше плочи от изпъстрен с точици гранит. Дейв стъпваше на тях. Обувките му бяха пъхнати в колана. Гранитът беше твърд и студен.

Сградата беше строена в началото на 60-те. Сега, след трийсет години ветрове, годишни сезони и мръсен въздух, камъкът беше започнал да се разпада. Някои пукнатини бяха достатъчно големи, за да пъхнеш молив. Не след дълго — най-много след няколко години — камъкът щеше да започне да се руши. И тогава улицата щеше да бъде засипана от отломки. Дейв се зачуди колко от сградите в Ню Йорк бяха в същото състояние.

Мина петдесетия етаж. Лампите бяха угасени. Трябваше да ги провери, преди да започне да се спуска. Нямаше да е приятно, ако някой, работещ по нощите, погледнеше през прозореца си и видеше човек, затъкнал пистолет в колана и висящ над улицата.

Дейв надникна надолу. До четирийсет и петия етаж нямаше други светлини. Беше в безопасност.

На това ли му викаш безопасност?

Коаксиалният кабел беше жалка имитация на въже за спускане. Беше хлъзгав и тънък и трябваше да напряга ръце. Можеше да се схванат. А това вече щеше да бъде проблем.

Между четирийсет и седмия и четирийсет и шестия етаж петата на Дейв откърти част от гранитната фасада на сградата. След шест секунди тя изтрещя върху зелената кофа за боклук, като вдигна шум, който приличаше на експлозия от минохвъргачка. Ако Скорец, човекът във фоайето, не беше пълен глупак, той щеше да изпрати хора да проверят какво става.

От друга страна, Ню Йорк е пълен със странни, необясними шумове. По всяко време на денонощието ръмжат и вият разни неща, които понякога звучат като бомбени взривове. Хората свикват с тях. Може би Скорец не беше обърнал внимание на шума.

Дейв се спускаше близо до североизточния ъгъл на сградата. Когато стигнеше до четирийсет и петия етаж, щеше да се намира вляво от прозореца, който бе счупил Бърни.

Сигурно бяха сложили нещо на мястото на стъклото. Управата на сградата, пък и полицаите са настоявали за това. Прогнозата за времето предвиждаше дъжд и никой не би искал кабинетът да се наводни.

Дейв се изравни с прозореца. Той беше покрит с платнище. Подпря крака на стената и намота кабела около дясната си ръка. Един, два, три пъти. Освободи лявата ръка. Кабелът се впи в плътта му. Дейв направи гримаса, нави кабела около себе си, закрепи го и освободи дясната си ръка.

Предстоеше му нещо наистина опасно. Попита вътрешния си глас дали е готов за него.

Защо просто не омотаеш кабела около врата си и не сложиш край на всичко?

Четирийсет и пет етажа над земята, но само шест секунди да стигнеш до нея. Дейвид Елиът се изтласка от стената и се хвърли към покрития с платнище прозорец. Стигна връхната точка на дъгата на движението, наклони тяло назад, протегна ръце и се залюля.

Люлееше се като махало. Стигна почти до прозореца. Пак се отблъсна от стената. Залюля се и отново полетя към прозореца.

Този път щеше да успее. Посегна към рамката на прозореца, но инерцията смени посоката на движението му. Дейв стисна кабела. Напрегна тяло, хвърли се напред, опита да се подпре на гранита и… успя. Вкопчи се в тесния перваз и долепи тяло до прозореца на Бърни.

Лампите светеха. Онова, което Рансъм му бе оставил, се виждаше добре. Шедьовърът, както се бе изразил Рансъм, беше точно такъв.

Изпотените пръсти на Дейв се изплъзнаха от перваза. Отдалечи се от прозореца. Няколко мига се люля напред-назад, докато движението постепенно спря.

Не напълно в съзнание, Дейвид Елиът увисна неподвижен над улицата.