Джо Гарбър
Хайка (51)

2.

— Bitte?

На Дейв му идваше да изтръгне телефонната слушалка от апарата. Проклетата жена не говореше английски.

— Кройтер — изсъска той. — Искам да говоря с мистър Джек Кройтер. Моля ви.

— Nien, nein, ich verstehe nicht^[1] — за трети път каза тя.

Дейв се вбеси. Секундите летяха, а тъпата жена не схващаше. Толкова ли беше трудно да разбере едно име?

Швейцарците говорят два езика. Дейв пробва колежанския си френски.

— Mademoiselle, je desire a parler avec monsieur Kreuter, votre president.^[2]

— Bitte?

Дейв почервеня от гняв.

— Кройтер. Тъпа шваба, не знаеш ли името на шефа си?

— Ein augenblick, bitte^[3] — учтиво отговори жената.

След няколко секунди се чу друг женски глас.

— Да, моля. Мога ли да ви помогна, сър? — каза тя с оживения напевен акцент, широко разпространен сред говорещите английски германки.

Слава богу!

— Търся полковник Кройтер.

— Ах!

Жената явно сложи ръка на слушалката и започна да говори като картечница на немски. После отново се обърна към Дейв.

— Извинявайте за объркването. Тук го произнасяме Краутер, а вие казахте Кройтер. Съжалявам.

Дейв стисна зъби.

— Хер Кройтер още не е дошъл на работа. Очакваме го всеки момент. Да му предам ли нещо?

— Не. Ще се обадя пак. Кажете му, че го е търсил Дейвид Елиът…

Телефонът изщрака. Сърцето на Дейв се сви.

— Ало! — извика той. — Чувате ли ме?

След миг мълчание се чу един бавен и провлечен говор:

— Синко, откога те чакам да се обадиш. Вече бях изгубил надежда.

Връзката между Ню Йорк и Базел беше идеална. Джек, изглежда, беше готов да разговаря с него. Дейв не очакваше такава реакция. Не знаеше точно как да се държи.

— Ами… Нали знаеш…

— Да, разбира се. Мислех аз да ти се обадя, но реших, че е по-добре ти да избереш времето и мястото.

Дейв не беше сигурен как да изтълкува думите на Джек.

— Е… Как си, Джек? — заеквайки, смотолеви той.

— Все същият, синко. Добрият Господ запази косите и здравето ми. Не мога да искам повече. А ти? Добре ли си?

— Горе-долу.

— А семейството? Как е оная русокоса сладурана, чиято снимка непрекъснато зяпаше?

— Ани ли? Добре е, но ние… Сега съм женен за друга.

— Да, всички сме така. Аз лично смених пет-шест. Случва се. А как е кариерата ти? Сигурно си голям адвокат и печелиш много пари.

— Не следвах право. Бизнесмен съм. В Ню Йорк. Справям се добре… Ама… Би могло да се каже, че загубих работата си.

— Съжалявам, синко. Най-искрено. А моята фирма процъфтява. Истинска златна мина. Страшна работа. Трябва да си намеря огромен трезор като на Скрудж Макдък. Човек не би предположил, че един военен може да забогатее, но ето че стана. От мен да го знаеш, че търговията с оръжие е най-доходният бизнес на 90-те.

— Радвам се за теб, Джек.

— Значи си останал без работа, а?

— Ами…

— Виж какво, синко, защо не се метнеш на голямата сребриста птица и не дойдеш тук? Ще поседим и ще поговорим. Може и да намеря някое местенце за теб.

— Ъх…

— Хайде, синко. Знаеш, че винаги си ми бил любимец. Още не съм срещал по-добър от теб.

— Джек… О, по дяволите…

Съвсем не очакваше това.

— Хайде, момче. Какво има? Още ли се притесняваш за онова, което стана във Виетнам?

— Не става дума за това.

Неизвестно защо, очите на Дейв започнаха да парят.

— Господи, Джек, та аз те предадох!

— Да, и какво от това?

Дейв не искаше да чуе точно тези думи.

— Съдиха те.

— Е, и?

Онемял, Дейв се зачуди какво да каже.

— Военният съд не беше толкова висока цена, която трябваше да платя. Ония там бяха лоши хора и трябваше да бъдат убити, и когато изчезнаха, светът стана по-приятен.

Дейв не можеше да намери думи.

— Джек, аз те изпортих.

— Ами. Затова ли не се обади през всичките тези години? Мислил си, че ти се сърдя или нещо подобно. Дълбоко си грешил, синко. Никога не съм ти се сърдил, освен може би за малко. В края на краищата ти постъпи правилно. Виждал ли си ме да се оплаквам от човек, който е постъпил правилно? Не, аз не съм такъв. Е, вярно, че се тревожех малко за процедурата. Но не чак толкова. Реших, че няма да им стигне смелост да ме вкарат в пандиза с всичко, което знаех, и тъй нататък. И те не го направиха. Затова, какво, по дяволите? Изгониха ме от армията. И сега имам тлъста сметка в швейцарска банка, возя си задника в страхотен огромен мерцедес и щом спра, ония изпращат лакеите си да ми отворят вратата. Хей! Кажи тогава, синко, защо, по дяволите, трябва да ти се сърдя?

Дейвид Елиът се беше самонаказвал цели двайсет и пет години заради онова, което мислеше, че е грях. А потърпевшият не го обвиняваше, а му благодареше. Това беше по-лошо от прошката.

Той удари с юмрук по стената.

— Чуваш ли ме, синко?

— Да.

Дейв погледна ръката си. По кокалчетата се бяха появили капчици кръв.

— Е, предполагам, че при теб е около три часът след полунощ. Сигурно не ми се обаждаш само да побъбрим.

— Точно така.

— Добре де, кажи ми какво те гложди.

Дейв понечи да каже нещо, сетне прехапа език, пое дълбоко въздух и започна отначало.

— Джек, познаваш ли… Чувал ли си за един тип на име Джон Рансъм?

Гласът на Кройтер се оживи.

— Джони Рансъм? Разбира се. Той беше главен сержант в частта… Чакай да си помисля… Може би осем-девет месеца, преди ти да се появиш.

Сърцето на Дейв започна да бие учестено. Рансъм наистина е бил от хората на Кройтер. Може би двамата още поддържаха връзка.

— Къде е той сега?

— Никъде. Само дето името му беше написано с големи черни букви.

— Мъртъв ли е?

Дейв прехапа устни.

— Сто процента. Влезе в обстрел. Лично аз сложих тялото му в найлоновия чувал. Защо питаш?

— Има един, който използва името му. Казва, че служил при теб.

— Много хора са били при мен. Как изглежда?

— Едър, набит и мускулест. Пясъчноруса коса. Четвъртито лице. Метър седемдесет и шест-седем. Говори с акцент от Апалачите. Струва ми се, че… и двамата го познаваме.

— Че кой ли може да е? Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Съвсем малко. Освен че… истинското му име може би е Доналд. Случайно чух…

— По дяволите. По същото време, когато сержант Джони служеше в частта, имаше двама Доналд — единият лейтенант, а другият капитан. Войниците наричаха лейтенанта „Убиеца“, а втория — „Капитан Хлад“. И двамата бяха безскрупулни като теб.

— Аз не бях безскрупулен.

— Глупости! Единствената разлика между теб и ония две копелета беше, че ти имаше чувство за хумор.

Ами, помисли си Дейв. Не е вярно. Аз не съм, не бях…

— И така, синко, какво друго можеш да ми кажеш за твоя проклет Доналд?

— Има множество документи за самоличност. В едната му визитна картичка пише, че е от Отдела на ветераните. Според друга работел в нещо, наречено Специализирана консултантска група.

Дейв чу, че Джек пое рязко въздух.

— Ти какво общо имаш с тая паплач?

Дейв не отговори на въпроса му.

— Какви са те, Джек?

В гласа на Кройтер се долови неодобрение.

— Наемни убийци. Момчета за всичко. Вършат неща, които хора като мен не биха докоснали дори с лопата за тор.

— Какви…

Кройтер изсумтя.

— Предполагам, че говоря малко лицемерно. Но наистина има неща, които не бих извършил. Специализираната консултантска група няма никакви морални угризения.

— За кого работят?

— За всеки, който има пари, иска да му свършат мръсната работа и е готов да плати цената.

— А за правителството?

— Напоследък вече не, сигурен съм. От двайсет години не изпълняват държавни поръчки. Никой от Вашингтон не може да ги закачи с пръст. Което обаче не означава, че не са запазили връзките си. Не действат открито, а чрез други организации и посредници. Имат оръжия от миналия век, откакто дядо ми се е върнал от война. Близо е до ума да имат приятели. А сега, ще ми кажеш ли защо питаш за тях? Това е въпрос, който един порядъчен гражданин не би задал.

— Имам причини. Разкажи ми за тях, Джек. Кои са и какво правят?

— О, по дяволите, не познавам нито един от тях. Не искам и да ги знам. Занимават се с най-различни неща — разузнаване и анализи, подкупи и подстрекаване на чуждестранни официални лица, операции с наемници, мръсотии, търговия с оръжие, нахлуване с взлом, подслушване на телефони, обири и разни други гадости.

— А с политика?

— Ами, нали знаеш, с дяволии около Саддам Хюсеин и полковник Кадафи.

— Искаш да кажеш, че…

— Синко, не ми се нрави посоката, която взима разговорът.

Дейв пое дълбоко въздух.

— Джек, трябва да знам. Наложително е!

Кройтер въздъхна.

— Не знам толкова много. Само размишлявам. Само мога да ти кажа, че отдавна се носят слухове — откакто се помня. В края на Втората световна война руснаците взимат източната част на Германия, където били повечето швабски лагери на смъртта. Там правели тайни медицински експерименти. Можеш да си представиш как Сталин, който бил откачен, колкото си иска, набарал ония гадости, върху които работели немците. И нашите казали: Щом руснаците имат такива неща, защо и ние да нямаме.

— Какви неща, Джек?

— Микроби, синко. Чума и епидемии. Бацили и вируси — биологични оръжия. Говори се, че много вражески учени работели върху тях. И още го правят.

Настъпи продължително мълчание. Дейв запали цигара.

— Много се умълча, синко — тихо каза Джек.

В гласа му прозвуча загриженост.

— Мислех, Джек.

— За какво?

— Ами, какво би станало, ако преди петдесет години някой, да речем военният лекар от екипа на Макартър, е попаднал на японска лаборатория за бактериологично оръжие?

— Лесен въпрос, синко. Нашите опаковат всичко и го изпращат в родината. Така както натовариха всички нацистки научноизследователски лаборатории за ракети, заедно с хората, работещи в тях.

— И после?

— Знаеш, че биологичното оръжие е забранено. Има договор за това. Затова всичко се прави тайно. Използват например Специализираната консултантска група. Само на неколцина посветени казват, че цялата работа е строго секретна. Научно изследване — само за да сме в крак с онова, което правят руснаците. Сетне червените измислят онова нещо, наречено „биопрепарат“ и го държат на един остров в Аралско море. Никой не може да припари там. И така, нали се сещаш — руските момчета вършат незаконни опити, янките — също. И ако подушат, че някой може да пропее, вземат тъй наречените „съответни мерки“ — технически термин, който означава предприемането на някои нежелателни, но необходими действия, с които ти и аз за съжаление сме добре запознати.

— Един последен въпрос, Джек. Какво би станало с човек, който се е заразил с онова бактериологично оръжие?

— По всяка вероятност ще умре, синко.

 

 

Маймуната. Проклетата тъпа маймуна.

Той се усъмни в мига, когато котаракът на Мардж изсъска и го ухапа, и се убеди, щом видя опразнените помещения на последната придобивка на Бърни Лийвай. Оттогава непрестанно се молеше да греши.

„Локиър“ беше фасада на научноизследователска лаборатория за биологично оръжие. Съществуваше от края на Втората световна война. Основана бе от човека, който бе сметнал за уместно да позира за портрет в петдесетгодишната си военна униформа.

Лабораториите изглеждаха отвън като всяка друга биотехнологична компания. Но вътре — особено в Лаборатория №5 — бяха съвсем необикновени. И маймуната не беше обикновено лабораторно животно. Тя беше заразена с нещо, което изпитваха. Беше избягала и ухапала…

Покойния Дейвид Елиът.

Подвели са Бърни да купи „Локиър“. Кой знае как и защо. Може би честният брокер Хари Холиуел е уредил сделката. Или някой друг. Това нямаше значение. Най-важното беше, че бяха злоупотребили с чувството за дълг на Бърни. Той бе повярвал на лъжите, които са му разказали. Ето защо се бе съгласил да участва в играта. Не е било проблем за него. Не, и ако се бяха позовали на патриотизма му. Semper Fidelis.

Горкият Бърни. Не е знаел истината за лабораториите „Локиър“. Не са му казали. Може би едва, след като…

Той поверява сделката на прословутия бивш предател, който се заразява.

Рано или късно Дейв щеше да започне да проявява симптоми. Щеше да отиде на лекар. Щяха да му направят изследвания. Те щяха да разкрият нещо необяснимо. И тогава щеше да настъпи адът.

Обаждания до Центъра за контролиране на заболяванията. Консултации със Световната здравна организация. Множество въпроси.

Задавани на хора, които не обичат въпросите.

Да знаеш, че това нещо е адски заразно, приятелю.

Дейв си бе налял кафе, докато беше в кабинета на Бърни. Лийвай пи от същата чаша. След това се самоуби. „Бърни Лийвай може да обвинява само себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви.“

Взе чашата със себе си. Четирийсет и пет етажа надолу.

С каквато и инфекция да се бе заразил Дейв, тя беше толкова опасна, че Бърни бе предпочел да се самоубие, отколкото да понесе страданията. А когато чу, че Дейв е избягал от сградата, Яребица прошепна: „Всички ще умрем.“

Мардж.

Ето защо са й взели вагинален секрет и кръвна проба. Страхували са се, че Дейв…

Е, може само да си я целунал.

Болестта, с която го бе заразила маймуната, беше повече от сериозна.

Мислиш ли, че е лечима?

Ако имаше лек, защо просто не му го дадоха?

По-лесно е да те убият и да приключат с въпроса. Ти беше издайник, спомняш ли си? Да предположим, че ти бяха дали лекарството. Щеше ли да покажеш съответната благодарност и да си затвориш устата? Или щеше да направиш публично изявление? Пък и ако беше на тяхно място, какъвто си безскрупулен, щеше ли да рискуваш?

От другия край на телефонната линия, дълга шест хиляди и петстотин километра, Кройтер попита:

— Изясни ли ти се в какво положение се намираш, синко?

— Напълно, Джек.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Дейв въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Джек, но ще бъде най-добре да не го правя.

— Мисля, че разбирам. Тук старият свещеник Краут ми каза как се нарича това — „Денят на Страшния съд“. И все пак, ако мога да направя нещо…

— Вече направи достатъчно, Джек. Каза ми онова, което исках да знам. Много ти благодаря.

— Няма нищо. Виж какво, ако успееш да се справиш с неприятностите си, обади се. Ние бяхме приятели и би трябвало да си останем такива.

— Ще ти се обадя, Джек. Ако мога.

— Е, синко, искрено се надявам, че ще се чуем пак.

— Добре. Джек, трябва да тръгвам.

— Хубаво. Но слушай, забрави за оная работа във Виетнам. Това беше много отдавна, пък и няма смисъл да мислиш по тоя въпрос.

— Разбира се, Джек.

— И горе главата, чуваш ли?

— Добре.

— Довиждане, синко.

— Довиждане, Джек.