Джо Гарбър
Хайка (49)

6.

Всеки нерв в тялото на Дейв се обтегна и му заповяда да се хвърли зад някое прикритие и да започне да стреля. Но той не го направи, а остави слушалката на мястото й, облегна се назад и завъртя стола.

Силуетът на мъжа бе очертан на вратата. Изящно скроен костюм покриваше високото му слабо тяло. Едната му ръка беше небрежно пъхната в джоба на панталона. Той махна с другата.

— Великолепно самообладание. Някой малодушен човек би припаднал. И най-храбрият би подскочил. Или поне аз така мисля. Изумен съм.

Дейв мълчеше и го гледаше.

— Може ли да вляза? Между другото това е моят кабинет.

Гласът му беше баритон, съвършено настроен и музикален като на оперен певец.

— Разбира се — отговори Дейв.

Мъжът бе стоял на прага няколко минути, докато Дейв беше с гръб към него. Лесно можеше да се измъкне и да повика помощ, но не го бе направил. Който и да беше, този човек не представляваше заплаха — поне в традиционния смисъл на понятието.

— Ако обичате, затворете вратата след себе си.

— Разбира се. Между другото, ако желаете пак да използвате кабинета ми и ви е необходимо уединение, само щракнете това лостче. Страхотна ключалка. Човек с моята професия се нуждае от сигурност.

Мъжът пристъпи напред и излезе на светлината.

Дейв се вгледа в лицето му. Приличаше на самия дявол и беше зловещо красив като Луцифер. С грациозността на ловуваща котка той седна на един от люлеещите се столове и се усмихна.

— Позволете да ви се представя.

Усмивката му стана по-широка. Зъбите му се показаха.

— Когато започна така, чувствам се задължен да добавя, че съм богаташ и тъй нататък. Николас Лий на вашите услуги. Наричайте ме Ник.

Шефът на „Лий, Бах и Уошът“. Дейв не се беше срещал с него, но позна и името, и лицето му — през 80-те то красеше кориците на „Инститюшънъл Инвестър“, „Бизнес Уийк“, „Форчън“ и половин дузина други списания. Ала през 90-те физиономията му се срещаше все по-често в бизнес раздела на „Таймс“, обикновено под заглавие, съдържащо думите „федерални обвинения“.

— Дейв Елиът.

— Така и предположих и трябва да кажа, че съм очарован и възхитен да се запозная с вас.

Дейв го погледна въпросително.

— Ами, човек винаги се вълнува, когато се запознава с някоя знаменитост, нали?

— Толкова ли съм известен?

— Много, уверявам ви. Таблоидите са украсени с вашата снимка. Не че някой би ви познал. Промяната, която сте извършили с външността си, е удивителна. Между другото, вестниците ви наричат „изпаднал в амок изпълнителен директор“ — не особено благозвучно прозвище, ще се съгласите. Освен това моите източници ми докладваха, че утрешният брой на „Уол Стрийт Джърнъл“ ще сложи снимката ви на видно място. Заглавието обаче няма да бъде толкова ласкателно.

— В какво ме обвиняват? — изстена Дейв.

— В нищо. Само догадки. В наше време, когато адвокатите, занимаващи се с дела за клевети, стават все по-богати, никой издател или разумен човек не би обвинил никого в нищо. Вместо това задават въпроси, излагат хипотези и изпъстрят изреченията си с думи като „предполагаемият“, „вероятният“ и „евентуалният“. Така например, предполага се, че вие сте изхвърлили през прозореца злочестия шеф на „Сентерекс“. Вероятно сте го направили, защото той ви е заловил да бъркате в меда. Евентуално сте злоупотребили с парите на корпорацията. Обикновено е така, нали?

— Да.

— Е, кажете ми, сър, такъв ли е случаят? Отмъкнахте ли парите? Не се стеснявайте. Ние тук сме приятели и аз съм свикнал да ми се доверяват. Кажете, колко свихте и защо? За пиячка, червенокоси мадами или конни надбягвания? Хайде, сър, кризата на средната възраст спохожда всички ни. Не се срамувайте да признаете въздействието й. На мен можете да кажете всичко. Аз съм изключително дискретен.

Черните като въглен очи на Лий искряха. Кожата му блестеше. Беше прекалено силно заинтересован от Дейв.

— Сега това няма значение.

Ник Лий се наведе напред. Дейв видя, че над горната му устна са избили капчици пот.

— Разбира се, че няма. Проява на чисто любопитство от моя страна. Въпреки това ще бъде много любезно, ако го задоволите. Любопитството, имам предвид.

Дейв поклати глава. Току-що бе разбрал защо Лий проявяваше такъв интерес към него и към „Сентерекс“. Сега вече имаше намерение да се позабавлява.

— Може би ще сключим сделка — самодоволно се усмихна Лий. — В края на краищата това е моята професия. Човек купува, продава и се надява на скромна печалба. Търговията е душата на капитализма. И така, ако бъдете любезен и ме осведомите за положението, може би аз ще мога да ви направя някоя дребна услуга.

— Предпочитам да е по-голяма.

— Ах, колко сте хитър. Всичко ви е ясно.

— Разбира се. Утре акциите на „Сентерекс“ ще отидат в тоалетната чиния. Новината за смъртта на Бърни и слуховете за финансова нестабилност ще свършат тази работа. И ако аз…

Вътрешният му глас го посъветва: Хвани се на стръвта.

— Или някой друг… действа бързо и изчезне с наличните суми на „Сентерекс“, акциите на корпорацията ще паднат още. От друга страна, ако всичко върви добре, акциите ще скочат. И в двата случая човекът, който знае истината, ще бъде в изгодно положение.

Лий се хвана на въдицата. Дейв се уплаши да не му потекат лигите.

— Възможностите са толкова привлекателни.

— Някой, разполагащ с информация отвътре, може да спечели пет долара за всеки долар, който инвестира.

— Предпочитам да мисля за пет милиона долара за всеки инвестиран милион — презрително изсумтя Лий.

— Както желаете.

— Е, сър, ще сключим ли сделка? Моментът е назрял. Съвсем скоро ще започне търговията в Лондон, Франкфурт, Амстердам, Цюрих и Милано. Ако ще се споразумяваме, да не губим време, за да мога да си върша работата.

— Какво е предложението ви?

— Най-изгодното за вас. Злочестата участ на някои мои колеги ме убеди да се погрижа за бързото си придвижване. Човек никога не знае кога ще му се наложи да си обере крушите. Ето защо, на отсрещния бряг на Хъдсън, на летище „Тетърборо“, държа един „Гълфстрийм“, зареден с гориво и готов да отлети по всяко време на денонощието. На борда има всичко необходимо, в това число няколко пакета германски марки, швейцарски франкове, йени и лири стерлинги. Можете да изберете къде да намерите убежище — Южна Америка или, ако желаете, слънчева Испания, здравословна Португалия или дори безгрижна Гърция. Животът по тези места е евтин, климатът — мек, а властите — лесно подкупни. Лимузината ми е паркирана на 15-та улица, сър. Шофьорът чака. След час можете да загърбите всичките си неволи. Какво ще кажете?

— Че ще ме предадете на полицията веднага щом изляза от кабинета ви — отговори Дейв и насочи пистолета към гърдите на Лий. — Според вестниците ви заплашва съд за всяко едно престъпление, упоменато в Наказателния кодекс. Ще предложите мен, за да отпаднат някои от обвиненията към вас. Вие сте търговец, мистър Лий. Сам го казахте. Не бихте подминали такава сделка.

Лицето на Ник посърна.

— Не, аз всъщност…

— Затваряйте си устата. Ще ви кажа две неща. Първо, не съм отмъкнал парите на „Сентерекс“. Поне не бях сам, а двамата с Бърни. Всъщност идеята беше негова. Ограбихме пенсионния фонд, социалните осигуровки и наличните суми. Гепихме всичко. Не остана нито цент. „Сентерекс“ фалира. Бърни не издържа на напрежението. Затова скочи през прозореца.

Лий кимаше ожесточено, а очите му горяха от алчност.

— Да, о, да!

— И второто е, че ще заспите.

— О, не. Не можете да го направите. Чуждестранните пазари ще отворят всеки момент…

— Жалко. Но не се притеснявам. Убеден съм, че ще се събудите навреме за нюйоркския.

— Моля ви — хленчеше Лий. — Позволете ми да се обадя поне във Франкфурт…

— Ами…

Дейв стана. Лий го погледна с надежда. Сетне посегна към телефона. Дейв хареса ъгъла, под който държеше брадичката си. Ник прочете израза в очите му и изписка:

— Не ме удряйте! Ще потече кръв. В банята има приспивателни. Само не ме удряйте!

Златният часовник на Николас Лий стоеше добре на ръката му. Дейв се нуждаеше от часовник и с удоволствие установи, че Лий носи същия тежък „Ролекс“ като неговия.

Портфейлът на Ник обаче се оказа безполезен. Той съдържаше само кредитни карти. Ала имаше и осемнайсеткаратова златна щипка, която държеше петстотин долара от банкноти по двайсет, петдесет и сто.

Първо му пробутваш лъжлива информация за „Сентерекс“, после го обираш. Харесвам стила ти.

Дейв пъхна една възглавничка под главата на Лий. Поне това можеше да направи.

Радиопредавателят в джоба му започна да заеква. Чу се гласът на Рансъм.

— И така, момчета, време е за рокендрол.