Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vertical Run, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джо Гарбър. Хайка
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1996
Редактор: Анелия Христова
Коректор: Линчев Шопова
ISBN: 978-954-584-129-3
История
- —Добавяне
2.
Дейв още не бе обмислил следващия си ход. Но думите на Рансъм промениха нещата. Какъвто и дяволски капан да подготвяше, Рансъм се чувстваше доволен и самоуверен. Дейв изу обувките си и изскочи от компютърната зала.
Коридорът беше дълъг, еднообразен и осветен от луминесцентни лампи. На кремавите стени бяха окачени няколко евтини плаката. Дейв се отправи безшумно към асансьорите.
Бекас стоеше там и нетърпеливо очакваше пристигането на асансьора. Усети, че нещо не е наред и понечи да се обърне, ала вече беше твърде късно. Дейв го блъсна в стената и опря пистолета си в гърлото му. От носа на Бекас потече кръв. Дейв го бе счупил.
— Не се опитвай да ме будалкаш. Нали си спомняш какво ти каза Рансъм — че не съм обикновен цивилен. Кажи сега, базата ви е на трийсет и петия етаж, нали?
— Да, сър.
Дейв го хвана за косите и дръпна главата му назад.
— Повтори. На целия етаж ли?
— Откъм страната на Парк Авеню.
— Колко сте?
— Ъх…
— Откога си на служба, синко?
— От четири години…
— Не изплащат обезщетения на семействата, ако не си служил шест години.
Нещо в гласа на Дейв оказа желаното въздействие. Бекас разбра, че говори сериозно и започна да хленчи:
— Не знам! Може би двайсет-двайсет и пет.
— „Може би“ не е достатъчно.
Бекас беше почти момче, твърде млад за занаята на Рансъм и много по-мекушав, отколкото предполагаше външният му вид.
— Господи! — извика той. — Не стреляй! Наистина не знам!
Младежът трепереше от ужас. Дейв натисна пистолета.
— Добре, следващият въпрос. Защо ме преследвате?
— О, Боже! Та те не казват на хора като мен, мистър! Аз съм само един обикновен войник! Червеношийка и Яребица — те знаят, но крият от всички.
— Какво ви казаха?
Бекас се разбъбри.
— Нищо. Кълна се в майка си! Само… Ами… Трябвало да те убием. И ако… те хванем… да не докосваме тялото ти… без гумени ръкавици.
Дейв стисна зъби. Ставаше все по-лошо.
— Къде е Рансъм?
— На четирийсет и петия етаж. В кабинета на Лийвай.
— Какво прави там?
— Знам ли! Честна дума, нямам представа. Не бях там горе…
— Ще броя до три.
Дейв се чувстваше мъртвешки студен.
— Господи, наистина не знам! Когато спипахме оная еврейска курва…
Дейв блъсна лицето му в стената. После го направи пак. И отново. Не можа да преброи колко пъти.
— Говори, синко. Разкажи ми за еврейката.
От устата на момчето започна да излиза кървава пяна.
— Оная Коен. Тя искаше да се измъкне, но ние я хванахме — аз, Боби и Джорджо — точно когато излизаше от апартамента си. Тя е истински звяр, човече. Отхапа носа на Боби. Целият. Горкото копеле ще носи изкуствен нос до края на живота си.
— И после?
Дейв се бе превърнал в къс лед.
— Нищо не й направихме, човече. Само…
Дейв отново удари главата му в стената.
— Няколко наранявания. Това е всичко. Кълна се!
— Къде е тя сега?
— Точно това се опитвам да ти кажа. Държим я на трийсет и първия етаж. Сетне Рансъм я качи на четирийсет и петия. Може би преди петнайсет-двайсет минути.
Дейв потрепери от ярост. Съобщението, оставено от Рансъм на телефонния секретар на Мардж, не беше лъжа. И ако Дейв бе отишъл не в компютърната зала, а на трийсет и първия етаж…
— Друго? Разкажи ми всичко.
— Знам само това. Кълна се в Бога.
— Я повтори.
— Кое?
— Божието име. Ще умреш с него на уста.
— Какво? О, мамка му, човече, недей…
Дейв го пусна, бързо се отдалечи на три крачки, за да не се изпръска с кръв, и се прицели в главата му.
Пасивната съпротива не бе дала особено добри резултати днес.
Бекас се свлече на колене. Обърна се към Дейв и започна да плаче:
— Моля те… О, боже…
Дейв натисна спусъка. На стената се появи дупка. Бекас падна. Лицето му беше тебеширенобяло. Бе припаднал.