Джо Гарбър
Хайка (42)

4.

Централната гара го плашеше. В този късен час тя беше съвсем различна — тайнствена и зловеща. Сградата беше почти безлюдна и само това беше неестествено и изнервящо.

Виждаха се петима души — момче и момиче, заспали върху раниците си, самотен полицай, патрулиращ по периферията, и уморен техник в омазнени дрехи на сиви и сини райета, който излизаше бавно от един от пероните. Работеше само една от билетните каси.

Ала най-странното от всичко беше, че подът бе чист.

Обувките на Дейв потракваха глухо по мрамора. Никой не му обръщаше внимание. Въпреки това усети, че нечии очи го наблюдават. Не враждебни. Нито дори любопитни. Само го гледаха.

Казват, че в тази част на града има тунели и подземни проходи. Някои хора живеят там и излизат само когато наоколо няма никой.

Полазиха го тръпки. Ню Йорк е странен град. Късно нощем е още по-странен.

Дейв се отправи на изток. Спомни си, че близо до изхода за Лексингтън Авеню имаше фотоателие за моментални снимки.

Дейв пусна един долар в автомата. Светна зелена светлина. Чуха се няколко изщраквания и отново светна червено. Дейв отброи шейсет секунди и извади снимките, при вида на които ококори очи.

Господи, приятелю, с тази прическа приличаш на плюшено зайче. Хайде да не заговаряме непознати, а?

Дейв поддържа снимките, докато изсъхнаха напълно, после извади джобно ножче от панталона си и изряза краищата така, че да съответстват на размерите на снимката върху откраднатата карта за самоличност: „Америкън Интердайн Уърлдуайд. М. Ф. Коен, програмист“.

Трябваше му нещо, с което да прикрепи снимката към картата. Изборът беше ограничен. Всъщност нямаше избор.

О, не! Коремен тиф! Херпес! Възпаление на венците!

Бръкна под стола във фотоателието. Там, разбира се, бяха залепени няколко дъвки. Отлепи едната и като се опита да не мисли какво ще направи, я лапна.

Отвратителен си!

Започна да я дъвче, разтегна една тънка ивица и залепи снимката си върху тази на Мардж. Сетне прибра картата в портфейла си.

А сега трябваше да проведе един последен телефонен разговор.

Непрекъснато мислеше за Мардж. Не, повече му харесваше „Мериголд“. Искаше да се увери, че тя е в безопасност.

Сигурно бе напуснала дома си отдавна.

И все пак държеше да провери още веднъж.

До фотоателието имаше пет телефона. Четири от тях не работеха. Дейв пусна монетата в последния и набра номера.

След третото иззвъняване се чу:

— Здрасти, свърза се с телефон 555–6503. Хванахме я, мистър Елиът, и ако я искаш, знаеш къде да я намериш.

Повредените телефони до фотоателието станаха пет.

Дейв сграбчи слушалката и я изтръгна от апарата, макар да не съзнаваше какво прави. Погледна я разсеяно и я окачи на вилката.

Това, естествено, беше лъжа. Рансъм отново въртеше гадните си номера. Психологическа война. Целта му беше да го обърка. Опитваше се да го сломи духом, да го уплаши и да го накара да действа прибързано.

Не можеше да бъде истина. Мардж сигурно бе избягала и когато хората на Рансъм са нахлули в дома й, тя вече не е била там.

Дейв се прокле, че счупи телефона. Можеше пак да набере номера й. Имаше нещо в гласа на Рансъм… Сякаш идваше отдалече. Дали не прозвуча през радиопредавателя? Да, станало е точно така. Приятелите на Рансъм са видели, че Мардж я няма и са се обадили за указания. И лукавият Рансъм е използвал радиовръзката, за да запише съобщение на телефонния секретар на Мардж.

Така трябва да е било.

Това беше изстрел в мрака. Рансъм не знаеше, че Дейв изпитва… Ами, нещо, което мъжете не трябва да изпитват към жените по-млади с двайсет години от тях. Рансъм само предполагаше и се надяваше, че Дейв е достатъчно глупав, за да изпитва някакво чувство за дълг към една жена, която бе виждал два пъти през живота си и която — ако трябва да признаем грозната истина — бе използвал и двата пъти.

Да, това беше изстрел в мрака. Постъпка на човек, чието време и идеи свършваха и изпадаше в отчаяние. Поредният евтин номер.

Но ако не беше…

Тогава… И без това трябваше да се върне в „Сентерекс“. Тайната, заключена в шкафа на Бърни, беше достатъчно основателна причина. И ако Рансъм наистина бе хванал Мардж… Е, Дейв трябваше да направи нещо по този въпрос, нали?

 

 

Ескалаторите не работеха и Дейв се изкачи пеша. Прекоси бързо тъмното фоайе и излезе на 45-та улица. В ъглите се виждаха спящи тела, скрити в сенките. Трябваше да стигне до Парк Авеню без инциденти. А обезпокоеше ли бездомните, или разтревожеше откачалките, можеше да си навлече неприятности.

Може би трябва да се преместиш да живееш в по-безопасен град. Сараево, Бейрут…

Дейв влезе в подлеза, който му се видя пуст, и се опита да върви колкото може по-бързо.

Стигна почти до края. Точно преди да излезе на 46-та улица, нещо го закачи за крака. Сърцето му подскочи. Ритна с всичка сила и едновременно с това извади пистолета от колана си.

— Ще ти пръсна мозъка!

Силата на собствения му глас го уплаши. Един изненадан плъх прелетя във въздуха, сблъска се със стената и изцвърча от възмущение. Дейв стоеше като закован, дишаше тежко, потеше се и се проклинаше. Плъхът изприпка до 45-та улица.

Започваме да страдаме от мания за преследване, а?

Дейв пъхна пистолета в ризата си и тръгна бавно към Парк Авеню.

Гледката го изуми. Никога не бе виждал Парк Авеню толкова красив и не предполагаше, че може да изглежда така. Нощем, когато улиците и тротоарите бяха пусти, там цареше мир и спокойствие. Шумен и пощурял през деня, сега булевардът приличаше на жена, която дреме и леко се усмихва насън.

Дейв стоеше смаян и се чудеше как е възможно да не е забелязал досега колко великолепен може да бъде градът.

Централната алея, разделяща северното и южното платно, беше изпъстрена с цветя — не пролетни лалета, а есенни богородички. Багрите бяха смекчени от уличното осветление и имаха пастелен оттенък. Светофарите мигаха ту в червено, ту в жълто и зелено. Сградите представляваха мозайка от сини и морскозелени светлини и мрак.

Изумруденозелено… Като идеалното езеро, сгушено в долината на високата Сиера… В онази вълшебна лятна нощ… Тафи Уайлър с глупавото си хилене… Конете, навели глави, сякаш се молеха на своя Бог… Дейвид Елиът с разтуптяно сърце, който знае, че независимо какви трудности ще срещне в живота си…

В мрака зад гърба му някой изпсува. Едно шише се извиси от сенките и се строши в краката на Дейв.

Мигът отлетя. Сиера изчезна. Върнаха се градът и нощта.

В Ню Йорк само малоумните стоят на едно място след залез-слънце.

Косата му се изправи. Някой го наблюдаваше, преценяваше го и се чудеше какво е съдържанието на портфейла му. Време беше да тръгва.

Дейв хукна на север. След четири пресечки щеше да излезе на ъгъла на 50-та улица.

В административната сграда на Парк Авеню все още светеха няколко прозореца. Дейв застана на отсрещната страна на улицата и се вгледа в етажите. На единайсетия светеха повечето прозорци на „Лий, Бах и Уошът“ — една от най-прословутите хищни инвестиционни банки в града. По-нагоре, от трийсет и четвъртия до трийсет и деветия, още светеха лампите на „Макинли-Алън“. Дейв присви очи. Прозорците на трийсет и първия етаж не бяха нито светли, нито тъмни. Пердетата бяха дръпнати. Дейв не можеше да си спомни какво имаше там.

— Здрасти. Искаш ли компания?

Дейв се обърна рязко и сви юмрук, готов за удар.

— Чакай, сладур! Няма да ти направя нищо лошо.

Той — а може би тя — беше най-невероятният травестит, който Дейв бе виждал — върлинест и кльощав, облечен в сребристо китайско кимоно и окичен с фалшиви бижута.

— Ще ти кажа две неща — изръмжа Дейв. — Първо, не говори зад гърба на хората. И второ, разкарай се.

Съществото навири глава, сложи лакирания си в крещящо розово пръст на бузата и подсмръкна.

— О, не бъди такъв, муци. Само като те гледам, мога да кажа, че ще харесаш онова, което ще ти предложа.

Видя ли? Предупредих те за прическата.

Дейв усети, че се изчервява. Това преживяване не му се нравеше.

— Изчезвай.

— Я се усмихни, сладур. Виж какво ще ти кажа. Тъй като ще бъдеш последният ми клиент за днес, ще ти направя специална отстъпка.

— Слушай! Няма да повтарям. Махай се!

— Ах, какъв грубиян. Не бъди толкова…

Дейв направи една крачка напред, сложи ръка на гърдите на травестита и го блъсна. Онзи се олюля и се строполи на тротоара.

— Ох! — извика той и посочи лъскавите си сандали с високи токчета, единият от които липсваше. — Виж какво направи, животно такова! Струват четирийсет долара… Купих ги от…

Травеститът започна да плаче.

Дейв изтръпна. Онова, което току-що направи, беше съвсем естествено и инстинктивно — също като преди двайсет и пет години. Имаш ли някакъв проблем? Не. Зареждаш пистолета, дръпваш предпазителя и след миг всичките ти житейски неволи и съмнения изчезват. И никога не забравяй, че всеки, който е малко по-различен и не е точно като теб, в армията се нарича „мишена“.

Дейв стисна зъби и се приготви да се извини.

От мрака се разнесе глас.

— Кимбърли, добре ли си, дете?

Появи се още една оскъдно облечена проститутка. Тази, изглежда, беше жена. Носеше черна поличка, която едва покриваше бикините й, кървавочервено бюстие и обувки с високи токчета, като на току-що падналата Кимбърли.

Господи, откъде идват тези хора?

— Ох, Шарлийн, той ме удари — проплака травеститът.

— Не съм. Само…

— Падаш си по грубостите, така ли? — каза Шарлийн, като се приближи до Дейв. — Биеш един беззащитен малък педераст? Горкото момче Кимбърли е най-милото, което познавам, мистър. Що му трябваше да си има вземане-даване с такива като теб.

— Вижте какво, мадам… — започна да отстъпва Дейв.

— Не съм дама. Аз съм курва.

В ръката й проблесна нещо лъскаво и остро.

— А курвите умеят да се грижат за приятелите си.