Джо Гарбър
Хайка (38)

5.

Лабораториите „Локиър“ бяха празни.

Вътре нямаше нищо. Мебелите, лабораторните прибори и дори картините от стените бяха изнесени. Нямаше ги и ключовете за осветлението. Помещението приличаше на празна черупка.

Дейв махна хавлиите от краката си и тръгна тихо по оголените коридори, като се опитваше да си припомни пътя до научноизследователския отдел.

Сградата миришеше на дезинфекционни препарати. На едно-две места на пода още имаше локви от тях. Дейв натопи пръст, поднесе го към носа си и изтръпна. Силно вещество.

Спомни си, че предишния ден бе минал покрай мъжка тоалетна, чешма, женска тоалетна и барче за служителите. Самите лаборатории бяха наредени по дългия коридор вляво от барчето.

Не става дума за онова, което си видял, чул или направил, а за нещо друго.

Чуха се стъпки. Някой идваше оттам, където бяха лабораториите.

Дейв се спотаи в един ъгъл и извади пистолета.

През прозорците се прокрадваше съвсем слаба светлина, колкото да може да вижда.

Стъпките стигнаха до края на коридора и спряха. После се чуха отново — идваха към него. Дейв сложи пръст на спусъка и хвана пистолета с две ръце. От такова разстояние щеше да пробие дупка право в мишената си. Очакваше го с нетърпение.

Вече дух, а не човек, макар и без секс или магия, лейтенант Дейвид Елиът бе прекарал някак влажния ден в ада не като хищник, а като жертва — роля, за която бе зле подбран.

Бягаше, но не успя да се отдалечи от преследвачите си, което го караше да се чувства нещастен и изпълнен с желание за мъст. Бягство, изпълнено със страх.

Но вече не.

Сега ролите са разменени. Той е преследвачът, а те — жертвите. Това е правилният ред на нещата.

Усещанията се променят, възприятията се изострят и той се съсредоточава върху пейзажа пред очите си, като пренебрегва онова, което може би се крие там.

Вълнува се. Очите му се стрелкат ту вляво, ту вдясно. Зрението му е удивително ясно, а слухът — неестествено изострен. Подушва въздуха и долавя вкуса на ручейчета от пот, стичаща се по лицето на спотаения враг.

Преследвач.

Господи, никога не се е чувствал толкова жизнен.

 

 

Човекът се показа. Профилът му се очерта на прозореца. Дейв се прицели. Ръката му не трепереше. Мишената беше висока метър шейсет и три и слаба. Държеше щурмова пушка М16А1. Носеше бейзболна шапка, от която се подаваха дълги коси. Жена.

В дните непосредствено след Иракската война през 1991 в „Сентерекс“, както и навсякъде другаде, се водеха разгорещени дебати относно ролята на жените в сраженията. Трябва ли да се бият? Необходимо ли е да убиват? Какво въздействие ще има върху мъжете битката рамо до рамо с жени? Как ще реагира противникът? Дейвид Елиът не изрази мнение, отказа да участва в дискусиите, престори се на незаинтересован и се опита да смени темата. Опитът му във Виетнам го беше научил, че жените войници могат да сеят смърт наравно с мъжете. Нито пък някой от онези, които познаваше, би се поколебал дори за секунда, за да се замисли за пола на врага, стрелящ по него.

Тя не се обърна. Отмина и продължи бавно да обикаля коридора — отегчен войник, изпълняващ скучните си задължения. Стъпките й заглъхнаха.

Едва не я застреля. Заради самото удоволствие.

Тази история го превръщаше в такъв, какъвто не искаше да бъде. Връщаше го двайсет и пет години назад. Тогава за малко не прекрачи границата. А сега беше на път да го направи отново.

Рансъм продължава да твърди, че си един от тях, замесен от същото тесто.

Дейв поклати глава. Нямаше да им позволи да направят това с него. Цената беше твърде висока. Спомни си проклятието и отчаянието, изписани на лицето на Джек Кройтер Мамбата, когато разбра какво е направил, и осъзна, че е отишъл толкова далеч, че няма връщане назад.

Добре, приятелю, успокой се. Вече знаеш какво ще намериш, затова свършвай по-бързо и се махай от Залата на ужасите.

Дейв се намръщи. Не знаеше какво щеше да намери.

Напротив, много добре знаеш.

Тръгна по коридора, свърна към лабораториите и влезе в Лаборатория №1. И тя беше празна.

Лаборатории №2, 3 и 4 бяха в същото състояние.

Лаборатория №5.

Нямаше я дори вратата. А вътре…

Линолеумът беше махнат. Плочките — отлепени от стените. Цялото помещение беше обеззаразено. Бяха обгорили всеки сантиметър с пламък. В Лаборатория №5 не би могла да оцелее нито муха, нито бълха или микроб.

Дейвид Елиът се преви на две и падна на колене. Повърна за втори път в продължение на двайсет и четири часа.