Джо Гарбър
Хайка (31)

5.

Излезе от килера с насочен пистолет.

— Мръднеш ли, ще те застрелям, Бърни.

Опита се гласът му да прозвучи сериозно.

Бърни седеше зад бюрото и прелистваше някакви хартии. Вдигна глава. На лицето му беше изписано неимоверно изтощение.

— Здравей, Дейви. Радвам се, че те виждам.

Говореше като човек на един милион години.

— Бърни, дръж ръцете си на бюрото. Не искам да извадиш още някой пистолет…

— Нямам друго оръжие — съвсем леко се усмихна Лийвай.

— А флакон с невропаралитичен газ?

Бърни кимна.

— И за това ли знаеш?

Дейв се приближи до него.

— Да. Знам и други неща. Но искам да науча повече.

Лицето на Бърни беше олицетворение на мировата скръб. Той сложи длани на бюрото. Когато заговори, Дейв имаше чувството, че думите му са отправени по-скоро към самия него, отколкото към някой друг.

— Да. Така е. Цял живот се опитваш да бъдеш човек. Работиш усилено, играеш честно, казваш истината, постъпваш както трябва и си патриот. И знаеш ли какво става, когато всичко свърши? За тях си оставаш един гаден жалък евреин. Хей, чифутино, направи това, направи онова. Благодаря, ти си добър американец.

Той поклати бавно и тъжно глава, сякаш целият свят тежеше на плещите му.

— Дадоха ми Сребърна звезда. На мен. На Бърнард Лийвай. Знаеше ли това, Дейви?

— Не — отговори Дейв с цялото смирение, което успя да събере, — не знаех.

— И Скоти беше награден. Това беше най-голямата тъпотия, която си виждал. Двама смахнати войници, абсолютни дрисльовци, лейтенант Тачър и ефрейтор Лийвай. Атакувахме един севернокорейски танк. Той с ръчна граната, а аз с пушка М-1. Пълно безумие, казвам ти. Трябваше да умрем. Но вместо това ни дадоха Сребърни звезди. Трябваше да ни видиш, Дейви. Скоти лежи с прострелян крак. Бърни Лийвай стои до него. Влиза старият Макартър. Присъства фотограф от списание „Лайф“. Това беше най-хубавият миг в живота ми. Макартър ни окачва медалите и знаеш ли какво става? Скоти, низшият лейтенант, започва да се заяжда с генерала. Представяш ли си? Беше прекрасно. Истинско чудо. Никой не е виждал такова нещо. Аз бях изумен. Скоти разказвал ли ти е този случай?

Дейв поклати глава.

— Бях смаян. Бащата на Скоти беше лекар от екипа на генерал Макартър. В Япония, след войната. Той, онзи руснак и типът от Международната комисия разследват военни престъпления. Откриват нещо и докладват на генерала. Той обаче нарежда да го потулят. Ала те казват, че няма начин. Тогава Макартър ги уволнява и си назначава друг лекар. И така, пет-шест години по-късно един нищо и никакъв лейтенант си лежи в леглото, най-великият генерал на света му забожда Сребърна звезда на пижамата, фотографът прави снимки и съвсем ненадейно Скоти започва да се заяжда с Макартър, задето е уволнил баща му. О, Дейви, защо не беше там? Беше страхотно!

— Забавна история — ухили се Дейв.

Лека усмивка пробягна и по устните на Бърни.

— Знам — рече той, като гледаше Дейв в очите и кимаше.

Изведнъж усмивката изчезна и на лицето му отново се изписа умора.

— Добре. Искаш да поговорим, нали, Дейви? Може и да ти кажа нещо, а може би не. Аз държа на достойнството си. Не могат да ми го отнемат. Седни и се настани удобно.

— Ще стоя прав.

— Все едно.

Бърни взе чашата с кафето с дебелите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи.

— Искаш ли да ти налея едно хубаво кафе, Дейви?

— Пиеш от моята чаша, Бърни.

Изражението на Лийвай се промени.

— Какво?

— Налях си, докато преглеждах папките ти.

— Пил си от моята чаша?

Бърни се облегна назад. Умората на лицето му се измести от иронична усмивка. Отвори уста и започна да се смее на глас.

— Чудесно. Ти си пил от моето кафе, а сега аз пия от твоето. Знаменито!

Дейв се намръщи.

— Не разбирам шегата ти.

— Но тя е великолепна, Дейви! Най-хубавата шега на Бърни Лийвай!

Тресейки се от смях, Бърни стана с чашата в ръка и се запъти нанякъде. До северния прозорец имаше кръгла работна маса и четири стола. Бърни сложи дебелата си ръка върху облегалката на единия, стисна я здраво и се обърна към Дейв.

— Най-възхитителната шега на света!

Внезапно, с изненадваща сила, Бърни вдигна стола и го запокити към прозореца. Из стаята се разхвърчаха стъкла, които се въртяха в мрака, подгонени от вятъра. Приличаха на буря от скъпоценни камъни или на виелица от ледени късове. Бялата светлина се отразяваше, пречупваше се и искреше сред диамантените отломки. Вихърът върна стъклените игли в кабинета. Един къс разряза хирургически права червена линия на лявата буза на Бърни. Дейв предпазливо пристъпи напред. Бърни вдигна ръка, сякаш да го предупреди да не се приближава повече. Тъгата бе изчезнала от лицето му и той приличаше на безгрижно дете.

— Бърни Лийвай може да обвинява единствено себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви. Само Господ може да измисли такова нещо.

Бърни отпи за последен път и още стискайки чашата с кафе в ръката си, скочи в празното пространство.