Джо Гарбър
Хайка (3)

3.

— Добро утро — опита се да се усмихне той. — Аз съм Пийт Ашби. Мога ли да ви помогна?

Двамата мъже замръзнаха. По-високият присви очи и се вгледа изпитателно в Дейв.

— Мистър Дейвид Елиът ли чакате? Той обикновено идва пръв, но аз току-що минах покрай кабинета му и вратата беше още заключена.

Непознатите се отпуснаха, но съвсем леко. Не бяха високи колкото Дейв, но бяха огромни като щангисти, професионални борци или чукохвъргачи. Костюмите им бяха малко по-широки — такива, каквито предпочитат мускулестите мъжаги, за да прикриват очертанията на кобурите.

Провървя ти. Не знаят кой си. Може да са виждали снимката ти, но не е била много качествена. Запази самообладание, може да се справиш с тях.

— Не, мистър Ашли… — започна по-високият, мъж с четвъртито лице и късо подстригана прошарена коса.

— Ашби. Аз съм технически изпълнителен директор.

— Извинете, мистър Ашби. Дошли сме да се срещнем с мистър Лийвай.

Непознатият говореше с акцента на планинците от Апалачите — Източен Тенеси или Западна Каролина. Много хора намираха този диалект за мелодичен, но Дейв го побиха тръпки от него.

— Кабинетът на Бърни е нататък по коридора, вляво. Обикновено пристига точно по това време. Желаете ли да проверя дали е дошъл?

— Не е необходимо. Той каза, че ще се срещнем тук.

Дейв усети, че дланите му се изпотяват. Вратите на етажа, където се намираха кабинетите на изпълнителните директори на „Сентерекс“, се отключваха чак в осем и половина. Никой не можеше да влезе дори в коридора, освен ако нямаше ключ.

— Да ви донеса ли кафе, или нещо друго, мистър… Не разбрах как се казвате.

— Джон — отговори рязко по-високият мъж.

Явно не му беше приятно да казва името си.

— Рансъм. А колегата ми е Марк Карлучи. Ние сме… счетоводители. Трябва да… прегледаме един доклад с мистър Лийвай.

— Приятно ми е.

Дейв забеляза, че нито един от двамата не протегна ръка.

— Желаете ли кафе? Кабинетът ми е на този етаж. Имаме малки кухни и…

— Не, благодаря, мистър Ашби.

Мислите на Дейв препускаха една след друга. Тези двамата имаха нещо общо с онова, което Бърни се опита да направи преди няколко минути. Нямаше друго обяснение за присъствието им тук в този ранен час. Но кои бяха те? Ченгета? Мафиоти? КГБ?

— Е, аз трябва да работя. Бърни ще дойде всеки момент. Така че, ако ме извините…

— Разбира се. Няма да ви задържаме.

Рецепцията се намираше там, където се кръстосваха четири коридора. Кабинетите на Дейв и останалите директори на направления бяха в дъното на южния коридор. Апартаментът на Бърни беше в срещуположния край на сградата — в североизточния ъгъл. Късият коридор с двойните стъклени врати водеше на запад, към асансьорите.

Дейв хукна натам.

Грешка, глупако! Нали им каза, че кабинетът ти е на този етаж? Защо бягаш към асансьора?

Дейв спря. Двамата мъже го гледаха. Изражението им се бе променило.

Той се помъчи да се усмихне, но не успя.

— Случайно да сте видели купчина „Уол Стрийт Джърнъл“ до асансьора? Обикновено ги оставят пред стъклените врати.

Мъжът, който каза, че се нарича Рансъм, бавно поклати глава. Очите му бяха станали безизразни.

Дейв кимна и зави на изток. Мина покрай рецепцията и тръгна по коридора. Почувства силна болка в средата на гръбнака. Всеки нерв в тялото му пламтеше. На челото му изби пот, която започна да се стича по лицето. На гърлото му заседна буца. Искаше му се да се развика и да бяга. Коленете му трепереха. Ударите на сърцето му бяха оглушителни.

На двайсетина крачки имаше малка ниша, предназначена за копирната машина, която още не бе инсталирана там. Докато минаваше покрай нишата, Дейв чу провлечения глас на Рансъм.

— Мистър Елиът, има и още нещо.

— Да?

По дяволите!