Джо Гарбър
Хайка (29)

3.

19 часът и 3 минути.

Дейв Елиът излезе от асансьора и тръгна из четирийсет и петия етаж.

Време е да се върнеш на местопрестъплението. Ако съществуват някакви отговори, ще ги намериш там.

Апартаментите на изпълнителните директори бяха заключени. Администраторката си бе тръгнала отдавна и всички секретарки си бяха отишли вкъщи преди 18 часа. Може би бяха останали един–двама работохолици. Дейв се надяваше да не се натъкне на тях, но ако това станеше, беше подготвен за срещата.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и натисна дръжката.

Прекоси бързо приемната и зави наляво по коридора, водещ към кабинета на Бърни Лийвай. Там инстинктивно спря, обърна се и тръгна по коридора, където преди дванайсет часа се бе крил от куршумите на Рансъм и Карлучи.

Ремонтът беше безупречен. Дупките от куршумите бяха запълнени, върху вдлъбнатините бяха залепени тапети и нямаше нито драскотина.

Никакви доказателства. Опиташ ли се да покажеш на някого какво се е случило сутринта, той само ще те изгледа и ще поклати тъжно глава. Горкият Дейв, ще кажат, всичко е във въображението му.

Той погледна мокета там, където се бе изляла кръвта на Карлучи. Нямаше никакво петно, нито дори загатване, че кръвта на един човек бе изтекла там. Мокетът бе заменен с друг, от същата материя и цвят и износен като всички останали.

Хубава, професионална работа. Но какво друго би могъл да очакваш от мистър Рансъм и компания?

Дейв се върна в кабинета на Бърни и докато влизаше в приемната, едва не се сблъска с безукорно облеченото тяло на доктор Фредерик Л. М. Сандберг — младши.

Сандберг отстъпи една крачка назад, погледна през рамо, после се окопити.

— Добър вечер, Дейвид — напевно каза той с аристократична учтивост.

— Здрасти, докторе.

Фред Сандберг беше най-възрастният член на борда на директорите на „Сентерекс“. Преди няколко години се бе пенсионирал като декан на Йейлския медицински факултет, но продължаваше да практикува частно. Клиентелата му се ограничаваше с ръководните кадри на корпорацията. Беше толкова добър, колкото и скъпо платен. Личен лекар на Бърни, Дейв и на повечето изпълнителни директори на „Сентерекс“.

— Как се чувстваш тази вечер, Дейвид?

Тонът на Сандберг беше тих, спокоен и неподражаемо възпитан.

— Бил съм и по-добре.

— И аз така чух — усмихна се лекарят.

— Както и всичко останало, предполагам.

— Да. Късно следобед Бърни свика съвещание на Управителния съвет. Ти, разбира се, беше единствената точка в дневния ред.

Сандберг поглади безупречно избръснатото си лице, сякаш обмисляше следващата си реплика. Дейв го изпревари.

— Докторе, ти ме познаваш добре, нали? Преглеждаш ме от пет години.

Лекарят надникна над позлатените рамки на очилата си.

— Така е.

— Тогава знаеш, че не съм луд.

Сандберг го възнагради със специфичната си професионална усмивка.

— Разбира се. Трябва да те уверя, че нито аз, нито който и да е друг мислим, че ти всъщност си…

Той сбърчи аристократичния си нос в очакване да употреби някой неподходящ и непрофесионален термин.

— Луд.

— Казват, че става дума за халюцинации, предизвикани от някакво лекарство. Така ли?

— Това не са само празни приказки. Аз видях доказателства. Агент Рансъм…

— Агент ли? За такъв ли се представи?

Марк също бе употребил думата „агент“.

— Рансъм не само се представя за такъв. Той е федерален…

— Лъже. Той е наемен убиец.

Изражението на Сандберг изразяваше едновременно състрадание и съжаление. Под жълто-кафявото спортно сако носеше светложълта жилетка. Само човек с неговия стил и излъчване би могъл да си придаде такъв екзотичен вид. Лекарят затършува в единия от джобовете си.

— Внимавай, докторе. Трябваше да те предупредят, че съм опасен.

— Всъщност го направиха.

Сандберг извади бяло правоъгълно картонче и каза:

— Ето. Визитната картичка на агент Рансъм. Виж я.

Дейв я грабна от ръцете му.

Джон П. Рансъм

Агент по специални разследвания

Бюро на ветераните

Имаше телефонен номер, адрес във Вашингтон и официален релефен печат.

Дейв изкриви устни.

— Красиво напечатана, но евтина.

— Не е фалшификат, Дейвид — тихо и малко тъжно каза Сандберг.

— Сутринта в джоба му имаше друга визитна картичка. Специализирана консултантска група. Пишеше, че е…

— Дейвид, уверявам те, че проверих задълбочено документите на агент Рансъм. Не съм стигнал до тази възраст и положение, без да си създам определен кръг от познанства. Разпитах дискретно някои стари приятели. Те бяха убедени, че той наистина е такъв, за какъвто се представя.

Дейв поклати глава.

— Човекът е професионалист, Фред. Заблудил е теб и приятелите ти. Така постъпват професионалистите.

— Добре, Дейвид, щом казваш. Но след като не е правителствен служител, какъв е тогава?

— Да ме вземат дяволите, ако имам представа. Само знам, че от сутринта насам той и една шайка такива като него се опитват да ме убият.

На лицето на Сандберг се изписа оживен професионален интерес. Сякаш питаше: „Е, мистър Елиът, и какво ти направиха извънземните, след като те отвлякоха на планетата Хикс?“

— Докторе… — заеквайки започна Дейв. — Фред, не ме гледай така. Трябва да ме изслушаш.

— Разбира се, Дейвид. С удоволствие. Но се опасявам, че мога да си представя съдържанието на разказа ти. Накратко казано, твоята версия е, че безименни хора от неизвестна организация искат да те убият поради причини, които не можеш да проумееш. Нищо не си направил. Ти си невинен и безобиден. Но Те — с главно „Т“ — желаят смъртта ти. Това ли е историята, която ще ми разкажеш?

Стомахът на Дейв се сви. Той потърка устни и погледна краката си.

— Дейвид — продължи Сандберг, — бъди любезен и ми направи една услуга. Замисли се върху приказките, които си решил да ми разкажеш. Прецени достоверността им. После ми отговори дали не са подозрителни и… Ами, симптоматични за определено умствено разстройство.

Дейв се намръщи и поклати глава.

— А сега е твой ред да бъдеш любезен и да ми направиш една услуга. Поразсъждавай върху моя разказ. Помисли какво би станало, ако това е истина, и за лъжите, които са разказали, за да убедят всички, че съм откачил.

Сандберг започна да говори така, сякаш нежно укоряваше вироглаво дете.

— Не става дума за версии, Дейвид, а за документи. Показаха ми ги. Както знаеш, аз съм в управителния борд на два съвета по отбраната и имам привилегията да притежавам удостоверение за сътрудник на Службите за сигурност. Следователно, господата, които искат да… те задържат, бяха съвсем лесно убедени да ми покажат документите. Картината, която обрисуваха, беше много неприятна. Ти, разбира се, нямаш вина. Ти си само една нищо неподозираща жертва. Боя се, че не прави чест на страната ни онова, което са направили с теб и бойните ти другари. Това надминава всякакви граници.

— Нищо не са ми направили — процеди през стиснати зъби Дейв. — Виж какво, докторе… Фред, показали са ти фалшиви документи. Това е лъжа и измама — съвършена, кръгла, симетрична, пълна и колосална.

— Отново цитираш Марк Твен, а?

— Нямаше да го правя, ако бях смахнат.

— Възможно е. Дейвид, разговаряли сме за нещо сходно с твоя случай. Спомням си как реагира на загрижеността ми и поради тази причина се колебая да повдигна въпроса.

— Какво? Хайде, докторе, казвай.

— Още ли… Извинявай, Дейвид, много ми е неудобно да те питам… Но още ли чуваш гласове?

— Господи, докторе! Та това е… нищо. Само начин да… Точно както ти казах — всъщност не е глас, а разговарям със себе си.

— Разговаряш със себе си — бавно повтори Сандберг и кимна.

Този жест каза всичко.

— По дяволите, не съм…

— Сигурно си спомняш, че когато за пръв път спомена за тази, да я наречем особеност, аз предложих да се посъветваш с един мой колега специалист.

— Докторе, казах ти тогава и пак ще повторя — не ми е необходим психиатър. Нормален съм като теб.

Сандберг поклати глава.

— Дейвид, много е важно да го разбереш — никой не твърди, че си ненормален. Уверявам те, че не си умствено увреден в обикновения смисъл на думата. Видях неопровержими доказателства, че навремето на мнозина войници като теб са давали експериментални лекарства. Впоследствие са възникнали непредвидени усложнения. Казаха ми, че командирът ти…

Дейв удари с длан по стената.

— Господи! Така ли ти казаха? Че това се е случило, защото всички сме били под въздействието на някакви вещества?

Сандберг отново бръкна във вътрешния си джоб. Дейв вдигна пистолета. Лекарят извади пакетче ментови бонбони.

— Моля те, Дейвид, не е нужно да насочваш онова нещо към мен. Ти несъмнено мислиш, че разни хора се опитват да те убият. Трябва да разбереш обаче, че всички доказателства…

— А това? — попита Дейв и размаха пистолета.

— Предупредиха ме. Взел си го от един полицай.

— Докторе, това не е полицейски пистолет. Разгледай го.

— Не разбирам от оръжия. Ненавиждам ги.

Дейв изръмжа от отчаяние.

Сандберг понижи глас и възприе по-свойски тон.

— Има и още нещо, Дейвид. Хелън ми се обади.

— По дяволите!

— Тя, естествено, е загрижена за теб и за въздействието на експерименталните лекарства. И тъй като от известно време чувства, че бракът ви не е…

— Зарежи това, докторе. Сега не е време за такива неща. По дяволите, аз…

Гласът му стана по-груб, като разбра какво е намислил Фред.

— Извади си ръката от вътрешния джоб. Какво има там?

Сандберг се усмихна тъжно.

— Флаконче със спрей. Раздадоха ги на всички. Целта е само да те укротим. Обещавам ти, че това е намерението ни.

— Докторе, ние сме приятели, нали?

— Искрено се надявам да е така.

— Добре тогава, защото онова, което ще направя, е в духа на приятелството.

Сандберг се опита да отстъпи назад, но не можа. Без да усети, Дейв го бе накарал да се придвижи така, че гърбът му да опре в стената.