Джо Гарбър
Хайка (23)

8.

Дейв — измит и облечен в панталона и ризата на любовчията Грег — се върна в компютърната зала.

Мардж го огледа одобрително.

— Приличаш на програмист. Очилата ти са накриво, панталонът е малко къс, а ризата — извадена навън.

— Благодаря. Ако имах бели чорапи и маратонки, маскировката ми щеше да е безупречна.

Макар да не му бяха по мярка, дрехите на Грег вършеха работа. Ризата беше широка и скриваше очертанията на пистолетите. За съжаление обувките не му ставаха, а Дейв искаше да се отърве от скъпите си „Бали“.

Мардж вдигна диктофона, който Дейв й бе дал.

— Сигурен ли си, че номерът ще мине?

— Надявам се. Това е най-добрата ми идея.

— А ще можеш ли да нагласиш предавателя?

Дейв бе взел два радиопредавателя — единия от Карлучи, а другия от мъжа, когото застреля в Клуба на министър-председателя. Разгледа ги, докато се криеше под подиума на компютърната зала. Необходима му беше само минута, за да настрои втория предавател на същия код като първия, по който Рансъм бе казал, че ще го търси.

— Да, Мардж, готов е.

— Значи трябва само да натисна копчето и да пусна записа? — попита тя, като посочи предавателя.

Пръстите й бяха дълги и тънки — точно каквито харесваше Дейв. Мразеше късите и дебелите. Мардж имаше прелестни пръсти. Както и някои други неща. Тя беше пълна противоположност на съпругата му — закръглена там, където Хелън беше мършава, дребничка, докато Хелън беше прекалено висока, хитра на дребно, докато Хелън беше студена и отракана, и невъзмутимо сексапилна, докато Хелън…

Дейв положи усилие, за да насочи мислите си към онова, което предстоеше да извърши.

— Точно така. Веднага щом чуеш някакъв глас, пусни записа. Но само, ако си извън сградата. Вътре ли си, не прави нищо. Ако Рансъм се обади, преди да се измъкнеш от тук, ще трябва да измисля друг план.

Мардж пое дълбоко въздух и се усмихна.

— А какво ще правим с Грег?

Хубава усмивка!

— Рано или късно някой ще чуе стенанията му. Или утре чистачките ще го намерят. Дотогава ще остане тук.

— Между другото, исках да те попитам — защо уви толкова много изолирбанд около… Ами, оная му работа?

— Защото, когато някой започне да го размотава и го дръпне, искам онзи сваляч да извика „Ох!“.

Мардж се изкикоти.

— Ти си гаден тип, мистър Дейв Елиът.

Усмивката й озари стаята.

Пък и как го гледаше. Или поне така си мислеше. Надяваше се.

— Да — ухили се самодоволно Дейв, — такъв съм си — куче-пазач.

Тя вдигна брадичка и лицето й поруменя.

— Но не си гаден към всички.

— Не.

Дейв направи една крачка към нея. Чист инстинкт. Мардж стори същото, ала в движението й нямаше нищо инстинктивно. Дейв усети, че в обзаведената с климатична инсталация компютърна зала стана топло. Приятна топлина. По-скоро лек летен ветрец.

Мардж стоеше близо до него. Очите й искряха. Делеше ги само една крачка. Или тълкуваше сигналите й погрешно, или на нея й харесваше да е близо до него. Взаимно привличане. Имаше магнетизъм — неподправен, спонтанен и неизбежен. Рядко срещано явление, но се случваше. Някои го наричат любов от пръв поглед, макар че, разбира се, не е така.

В главата на Дейв се завъртя изключително глупава мисъл. Но и мисълта, и глупостта му се понравиха, така че…

Той се сепна и обузда психиката си толкова рязко, че изпита болка. Самата мисъл за онова, което възнамеряваше да направи беше безумие, дори самоубийство.

Хубаво е, че все още имаш морални задръжки, приятелю…

Дейв сграбчи ръката на Мардж и я стисна, сякаш се ръкуваше с някой от колегите си.

— Благодаря за помощта, Мардж. Наистина съм ти признателен. Но трябва да тръгвам. Колегите ти скоро ще се върнат от съвещанието.

Очите й заискряха още по-силно.

— Добре. Виж какво, цялото ми име е Мериголд Фийлдс Коен. Не ме гледай така. Родена съм през 1968 и родителите ми живееха в Сан Франциско. Не съм виновна, че са ми дали това тъпо име. Както и да е, ще намериш телефонния ми номер в указателя. Уест Сайт, 94-та улица. Обади ми се, като се измъкнеш от тази бъркотия. Може дори да ми дойдеш на гости.

Дейв й се усмихна. Мардж беше възхитителна. Той беше изцяло запленен от нея. Изкушаваше се да каже нещо прибързано.

Жалко, че имаш щастлив брак. А може би вече не е така.

— Разбира се, Мериголд.

Опита се думите му да прозвучат искрено. А може би действително беше така.

— Да не си посмял отново да ме наречеш Мериголд.

— Няма. Обещавам. Честна дума. А сега искам да ти кажа още нещо.

Мардж закима нетърпеливо.

— Последното, което искам, е да си навлечеш неприятности заради мен. Не желая да разбират, че ми помагаш. Но когато намерят Грег, ще възникнат въпроси. Затова трябва да имаш алиби. Измислил съм ти непоклатимо алиби. Никой няма да се усъмни. Нали разбираш?

— Да. И какво е то?

— Това.

Дейв я удари по челюстта. Хвана я, докато се свличаше надолу и внимателно я положи на пода. Сетне взе парите от чантата й. Само двайсет и три долара. Горката. Остави й обаче картата за метрото, за да може да се прибере вкъщи.