Джо Гарбър
Хайка (17)

2.

Ударникът изщрака. От заглушителя излезе облаче дим. Белегът под окото на Рансъм — подарък от обувката на Дейв — се зачерви. По лицето му пробягна леко раздразнение. Сетне вдигна лявата си ръка, за да зареди отново. Дейв вече бе извадил оръжието си. Рансъм отпусна ръка на масата.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо. Дейв усети, че на лицето му разцъфва усмивка. Изражението на Рансъм не се промени.

— Мистър Елиът, наистина си рядка птица. Започваш да ми харесваш.

— Не искам да бъда груб, но изпитвам точно противоположните чувства.

— Съчувствам ти напълно.

— Благодаря. Между другото, много ще ти бъда признателен, ако пуснеш онова нещо — рече Дейв, като посочи пистолета на Рансъм. — Просто го остави да се изплъзне от пръстите ти. А после…

Пистолетът — същият като на Дейвид — тупна на килима. Рансъм заговори, преди Дейв да довърши мисълта си.

— Да го ритна към теб, нали? Така се прави. Държа на традициите.

Рансъм протегна крак. Оръжието се плъзна няколко метра напред.

— Питам от любопитство — всички ли патрони изпразни?

— Само първия. Когато нямаш необходимите инструменти, ти трябва повечко време, за да изсипеш барута от гилзите.

— Така е.

Рансъм изглеждаше съвсем спокоен — кротък човечец, бъбрещ учтиво с далечен познат.

— Но като имам предвид насоката, която взаимоотношенията ни взеха тази сутрин, следващия път мисля да проверя колко патрона ми остават.

Самообладанието му беше поразително. Сигурно беше най-хладнокръвният тип на планетата.

— Какво те кара да мислиш, че ще имаш още една възможност?

Рансъм изви дяволито вежди, погледна пистолета на Дейв и поклати глава.

— Ами, ти не си роден убиец. В разгара на битката можеш да убиеш някого. Виждал съм те да го правиш. Но хладнокръвно — едва ли.

Рансъм започна да си играе с ножа за хранене. Изражението му остана непроницаемо, но зениците му се разшириха. Мускулите на врата му се изопнаха. Беше готов да пристъпи към действие.

— Не, мистър Елиът, няма да ме застреляш.

Дейв стреля.

Заглушителят издаде тъп звук. Рансъм изрева. Стисна бедрата си там, където точно под слабините, рукна кръв.

— Дяволите да те вземат, мръсно копеле! Ти стреля по мен!

Дейв не му обърна внимание. Той беше на пода. Претърколи се три пъти наляво и погледна там, където трябваше да бъде резервният човек на Рансъм.

Мъжът беше на мястото си.

Дейв се прицели и натисна спусъка два-три пъти. Лицето на помощника се обля в червен дъжд. Дори не успя да вдигне пистолета.

— Ще те убия, мръснико!

— Я млъквай! Държиш се като бебе.

Дейв отново се претърколи и насочи оръжието си към Рансъм.

Онзи се бе превил на две и притискаше раната си с ръце. Лицето му беше извърнато, а устните — дръпнати назад. Въртеше очи. Приличаше на обезумял доберман.

— Успокой се, Рансъм — с отвращение процеди през зъби Дейв. — Това е само една драскотина. Ако исках да ти сторя истинско зло, знаеш, че щях да го направя.

— Как се осмели да стреляш по мен, негоднико!

Четирите маси бяха подредени за закуска. Дейв грабна кофичката за лед и плисна съдържанието й в лицето на Рансъм.

— Рансъм, вземи една салфетка, сложи я на крака си и си затваряй устата. Както се държиш, ще умреш от сърдечен удар, а не от раната.

Леденостудената вода сплъсти косата на Рансъм. По лицето му потекоха ручейчета. Изражението на лицето му накара Дейв да потрепери. Сякаш видя физиономията на сержант Мълинс, точно преди края.

— Елиът, мръсна гадино, можеше да ми отнесеш топките — тихо и ледено изсъска Рансъм.

— Това са рисковете на играта, приятелю. Освен това ти каза, че си прочел секретното ми досие. Би трябвало да си спомняш, че съм добър стрелец.

— Ще те убия.

— Няма ли да кажеш нещо ново? — раздразнен въздъхна Дейв.

— Ще го направя бавно и мъчително — това е новото.

— Благодаря, че внесе яснота във взаимоотношенията ни. Между другото, не стой там като последен глупак. Кръвта ти ще изцапа всичко наоколо. Сложи парче лед на раната. То ще притъпи болката и ще намали кървенето.

Рансъм изръмжа, сви устни и бръкна в кофичката, за да извади кубче лед. Когато се наведе, Дейв го удари с пистолета по главата. Рансъм се просна на масата, после бавно се свлече на пода.

Времето спря. Държеше в ръка зареден пистолет. Врагът беше в безсъзнание. От чисто любопитство и без никаква злоба Дейв насочи дулото към главата на Рансъм. Почувства се добре. Дръпна предпазителя. Изпита още по-голямо удоволствие.

Щеше да бъде много лесно.

Преди двайсет и пет години Дейвид Елиът, навремето не съвсем с всичкия си, се намираше в сърцето на ужаса и се закле пред Бога никога да не стреля, когато е ядосан. Молеше се да не наранява никого, да не извършва повече насилие и да приключи с войната.

А сега, само за една сутрин, бе убил двама мъже. Стана толкова лесно и спонтанно. Не изпита никакви чувства.

Но в този миг, застанал пред равностойния си противник със зареден пистолет в ръка, той почувства нещо — задоволството и удовлетворението на опитния професионалист, който е изпълнил безупречно задачата си. С две убийства зад гърба си и с пръсти, ухаещи на бездимен барут, Дейв знаеше, че рискът да се почувства идеално, се увеличава с всяка измината минута.

Не, никога вече. Едва не загуби. А те щяха да спечелят. И сега всичко се повтаряше отново. Ако, разбира се, го допуснеше. Но той нямаше да го направи, не можеше да си позволи пак да се превърне в такъв, какъвто някога искаха да бъде.

Рансъм и хората му очакваха друго. Мислеха, че знаят какво ще направи. Ще вземе един-двама заложници. Ще устрои засада. Ще започне престрелка и ще се опита да се измъкне от сградата.

Дейв се усмихна мрачно. Свали пистолета, щракна предпазителя и пъхна оръжието в колана си. Макар да знаеше, че враговете му не могат да го чуят, той каза на Рансъм:

— Колко човека си поставил на изходите, приятелю? Двайсет? Трийсет? Повече? Колкото и да са, няма да мога да мина покрай тях, нали?

Дейв погледна панталона си — скъсан и изцапан с мазнина.

— Ще ме забележат. Така, както изглеждам, ще ме застрелят веднага. Но аз ще изляза оттук, Рансъм. Бъди уверен. Освен това, знай, че ще стане така, както искам аз, а не ти. Предпочитам да се самоубия, отколкото да изпълня заповедите ти.