Джо Гарбър
Хайка (15)

8.

В живота на всяко момче има, или би трябвало да има, езеро. В идеалния случай това езеро се намира на някое уединено и усамотено място, далеч от погледите на възрастните. То трябва да бъде дълбоко — за гмуркане, хладно — заради летните горещини и оградено от високи листати дървета — за скитане и размисъл.

За предпочитане е да бъде и малко опасно.

Езерото на Дейв е съвършено и няма равно на себе си. Скрито е зад няколко стръмни хълма и се намира в долина. Четири–пет километра с велосипед сред високите царевици и буйната пшеница го отвеждат на хълмовете. Още петнайсет минути и той е на брега.

Езерото е дълго осемстотин и широко четиристотин метра. Покрай него растат зелено-кафяви папури и високи върби. В средата му се носи непохватно направен сал.

Там ходят само момчетата на определена възраст.

За пръв път го поканиха да посети онези свещени владения, когато навърши десет години. Подразбира се, че по-малките не се допускат край езерото, а по-големите, над петнайсет, търсят други летни развлечения.

Не че възрастните не знаят за съществуването на езерото. Но всички до един забраняват на децата си да ходят там.

— Ще хванеш тетанус, ако плуваш в него. Освен това е пълно със змии, а на дъното има плаващи пясъци!

Страхотно! Плаващи пясъци и змии!

Макар че в действителност Дейв и приятелите му не са виждали нищо друго, освен смокове в тревата. А що се отнася до плаващите пясъци… Е, момчетата знаят, че ако затънат в тях, историята ще се разнесе през девет земи в десетата и ще се разказва сто години. А тъй като такъв случай не е известен, те могат да забравят за плаващите пясъци.

Само че…

Едни от най-изкусителните примамки на езерото са неговите дълбини. Колкото и да се опитват, никой не може да се гмурне достатъчно надълбоко, за да стигне дъното. Ето защо съществуването на плаващи пясъци остава непотвърдено. Може би наистина има опасност. Вероятно дъното е от коварна кал, която ще сграбчи крака ти като гигантски лепкав октопод и ще те погълне надолу…

А може би на дъното на езерото има нещо друго. Живо. Същество, което ще те завлече, без да остави следа. Зъбато и лакомо, породило слуховете за плаващите пясъци, но всъщност много по-необятно… Щука… Сепия… Мида… Динозавър… Петстотингодишна костенурка…

Е, няма как да не се гмуркат. Иска ли питане? Никое момче не може да устои. Все някога един от тях ще успее да стигне до дъното. И тогава името на героя и смелият му подвиг ще отекнат през вековете.

Другите момчета скачат от сала. Дейв се хвърля във водата и се гмурка дълбоко.

Един ден ще стигне до дъното.

Водата е кафява, гъста и кална. Не виждаш дори ръката пред лицето си. Колкото по-надълбоко плуваш, толкова по-тъмно става. Накрая няма никаква светлина, освен слабото бронзово зарево високо над теб.

Дейв загребва, без да вижда нищо и знае, че е стигнал по-дълбоко от всяко друго момче. Намира се в царство, където никой от тях не е влизал. Доволен от постижението си и макар да съзнава, че трябва да се връща, той продължава да плува надолу. Ръката му докосва нещо.

Хлъзгава тиня. Слуз. Сърцето му се свива. Сепията! Не, някакви растения. Водорасли. Дъното. Успех! Той се вкопчва в тях и се изтегля надолу. Обикновена кал. Дейв дръпва водораслите. Трябва му доказателство, че най-после е направил онова, към което всички се стремят. Лесно откъсва водното растение.

Време е да се връща. Нуждае се от кислород.

Изтласква се нагоре. Лицето му почервенява от напрежение. Устата му се изпълва със слюнка. Повърхността сигурно не е далеч.

Плува с всички сили. Става още по-лошо. Усеща остра болка в синусите. Белите дробове го болят.

Вече вижда бронзовото зарево, което постепенно се увеличава. Още малко. Момчетата ще пощуреят, като видят какво държи в ръцете си. Пред очите му заиграват червеникави огнени петна. Ярки. Ослепителни. Всеки миг въздухът ще…

Ръцете му се блъскат в нещо. Ако не го бе докоснал, щеше да разбие главата си. Въпреки това се удря, но леко. Няма значение. Най-важното е да поеме кислород. Ала нещо го дърпа надолу, заклещва го в студените тъмни води, дави го и го убива. На гърдите му се стягат метални обръчи. Усеща непоносима болка. Всеки момент устата му ще се отвори, водата ще нахлуе вътре, ще изпълни белите му дробове, ще се удави и ще умре. Той блъска и се бори с онова, което го държи във водата и мрака, далеч от кислорода и живота. То е злобно, енергично — олицетворение на омразата. Иска да го довърши. Дейв не може да мине покрай него. Ей сега ще отвори уста, ще започне да крещи и…

Салът. Дейв се намира под сала. Отблъсква се от него и се показва над повърхността задъхан, с посиняло лице и празни ръце.

 

 

Докато не стана на четирийсет и седем години, онзи миг под водата бележеше връхната точка на отчаянието и страха в живота на Дейвид Елиът. Не можеше да си представи нищо по-ужасяващо или смразяващо кръвта от това да остане без кислород и да бъде в плен на онова нещо под водата. Неизбежността на смъртта избледнява пред вцепеняващия, безнадежден и мрачен ужас от факта, че съдбата е против теб и изход няма.

Но на четирийсет и седем години — съвсем неподходяща възраст за подобни прозрения — Дейв откри, че има още по-страшно отчаяние. Разбра го, докато гледаше как Хелън, съпругата му, жената, която искрено се опитваше да обича, го сочи с пръст и крещи:

— Това е той! Ей там! Хванете го!