Джо Гарбър
Хайка (13)

6.

След няколко минути чу, че евакуирането на сградата започна. Някой почука на вратата на телефонната централа и извика:

— Има ли хора вътре? Съобщиха, че в сградата има бомба. Всички трябва да излязат навън.

Успех — ликуваше сприхавият ангел — пазител на Дейв. — Онези от телевизията са се обадили в полицията и ченгетата са изпратили специалистите по взривовете, Рансъм не може да им забрани да евакуират хората. Пък и няма да се опита, защото, ако си като него, ще знаеш, че някой откачен наистина може да е сложил бомба. Вероятността е сто на едно, но може да се случи. А Джон Рансъм отлично знае, че ако спре евакуацията и бомбата избухне, ще заплува в море от разкаяние.

Дейв чакаше. След малко суматохата навън утихна. Само от време на време минаваха забързани стъпки. После се възцари тишина. Дейв отключи и отвори вратата. Излезе и се огледа. Коридорът беше пуст. Доволен, че всички са излезли, той хукна по коридора, зави надясно и мина покрай кафенето. И там нямаше никой.

Следващата му спирка беше счетоводният отдел — хиляда и петстотин квадратни метра, разделени на сиви стаички. Преградите бяха ниски и Дейв можеше да наднича над тях, но никъде не видя онова, което му трябваше. Обувки. А нямаше много време.

Стисна зъби от отчаяние.

Съзря мъжки очила с телени рамки. Вероятно собственикът им щеше да се върне за тях след няколко минути.

Дейв си сложи очилата. Гледката пред него са смали, замъгли се и се изкриви. Махна ги и извади стъклата. От разстояние едва ли някой щеше да забележи, че носи само рамки.

Втурна се отново в коридора, свърна към аварийното стълбище и… По дяволите!

На стълбите стояха двама мъже. Служителите от горните етажи още слизаха. Стотици. Стълбището беше претъпкано.

Дейв се вгледа в лицата им. Не познаваше никого. Сля се с тълпата. Нервен и нащрек, той се вслушваше в различните гласове, като се опитваше да долови познат тембър.

— Вероятно пак са арабите.

— Не. Аз бях в кабинета, когато се обадиха. Мислят, че е някакъв тъп ирландец.

— Аз съм ирландец.

— Ох, извинявай…

Пред Дейв разговаряха две жени. Никога не бе чувал гласовете им.

— Можел да ме премести от отдел „Обработка на информацията“ и да ме назначи да му докладвам пряко. Ама знам ли? Толкова е мазен.

— Скъпа, та той е адвокат. Те са родени мазни.

Малко по-напред се чуваха други два гласа. Дейв наостри слух.

— … Официално писмо след две седмици. Не че ще приемат предложението ни или ще платят хонорарите ни. Онази фирма никога не го прави.

— Как така? Нали знаят, че все някой трябва да свърши работата?

Разговорът се водеше между двама мъже — по-млад и по-възрастен, безупречно облечени и със скъпи прически. Дейв предположи, че са консултанти по мениджмънт от фирмата „Макинли-Алън“, помещаваща се от трийсет и четвъртия до трийсет и деветия етаж. Взимащи хонорари от трийсет хиляди долара за един ден професионални услуги, „Макинли-Алън“ бяха най-скъпата консултантска организация.

По-възрастният, вероятно някой от старшите служители, отговори с глас, напомнящ за Орсън Уелс:

— Причината, както биха се изразили някои от по-проницателните ни партньори, е, че в крайна сметка професията на консултант не се отличава кой знае колко от занаята на обикновената проститутка — конкурентът, от когото трябва най-много да се страхуваме, е ентусиазираният аматьор.

Младият мъж се изсмя прекалено силно. Възрастният го стрелна с поглед. Дейв позна профила му. Елиът Майлстоун, един от най-известните съдружници в „Макинли-Алън“. Срещал го бе само веднъж и Майлстоун вероятно не го помнеше. Но все пак трябваше да внимава.

Зад Дейв се чу друг глас.

— … Да кажа на Бърни, че трябва сериозно да помисли и да премести компанията извън Ню Йорк.

Дейв се сепна. Това беше Марк Уайтинг, главният финансов чиновник на „Сентерекс“.

— Данъците са ужасни, транспортът е неописуем и хората трябва да слизат четирийсет и пет етажа всеки път, когато някой лунатик реши да се обади, че в сградата има бомба.

— Напълно съм съгласен с теб.

Ставаше все по-лошо. Онзи, който отговори, беше Силвестър Лукас, вицепрезидентът на „Сентерекс“.

— Получихме предложения от Аризона, Ню Мексико, Колорадо, Ню Хампшър и Охайо…

— Зарежи Охайо.

— Е, да. Както и да е, всички те се радват на специални данъчни облекчения. Ако приемем предложението им, ще увеличим доходите си.

— Ами, защо не уведомиш Бърни? Повдигни въпроса на следващото съвещание на Управителния съвет.

— Щях да му кажа още днес, ако не беше тази неприятна история с Дейвид Елиът.

— Да. Казаха ми строго поверително, че виждал сцени от миналото си във Виетнам. Мисля, че това явление не е рядко срещано сред нещастниците, служили там.

— Така ли? Тогава това е обяснението.

— Има и друго. Онзи Рансъм ми разказа доста неща за нашия колега. Историята беше доста неприятна. Очевидно е имал и други такива преживявания. Смятам да повдигна този въпрос пред Управителния съвет.

— Е, нали Бърни ще ни свиква на съвещание по-късно…

Дейв стигна до площадката на осемнайсетия етаж, обърна се с лице към стената и започна да рови из колана си, докато Уайтинг и Лукас отминаха. Трудно му беше да си поеме въздух, макар че изобщо не беше запъхтян.