Нанси Холдър
Смарагдов огън (8)

Осма глава

По-късно същата нощ Стейси погледна надолу към триста шестдесет и пета страница на „Фотосинтетична митоза на тропичните безгръбначни“ и осъзна, че вече я четеше поне за втори път. По-скоро — взираше се механично в редовете. Умът й беше навсякъде другаде, но не и в книгата.

Олга бе отвън и завързваше алуминиеви кутии между палмите. Празните консерви се клатеха и дрънчаха и Стейси си спомни за ледените сутрини в родното й място, когато се събуждаше рано от шума на боклукчийската кола, след като беше чела цяла нощ. Треперейки от студ, тя ставаше от леглото, увита с одеялото, и се отправяше към кухнята, за да стопли вода за нес кафето… После отново залягаше над учебниците.

— Повече никакво КГБ! — извика Олга през прозореца.

В отговор Стейси вдигна окуражително палец и се върна към триста шестдесет и пета страница… за четвърти път.

„Какво става в дома на Моокини?“ — питаше се тя.

Един час по-късно, вече стигнала до триста шестдесет и шеста страница, Стейси подскочи, когато Олга влезе в стаята, потривайки ръце.

— Още не легнала? — попита я тя изненадана. — Погледни колко късно! Трябва и двете да заспиваме.

Стейси погледна часовника. Показваше полунощ, а не беше прочела почти нищо. С въздишка тя затвори книгата.

— Как лети времето, когато имаш забавления.

— Не бъди така кисела, Анастася. Аз сигурна, че всичко наред с господин Сладък Пай, вярвай ми.

Стейси кимна уморено и се сгуши до Олга в двойното легло.

— Вярвай ми — повтори Олга и заспа почти моментално.

Скоро хъркането й затресе къщата. Потрепвайки до нея, Стейси се поизправи и замръзна, когато чу дрънчене на кутии отвън.

— Олга — прошепна тя, но огромната рускиня спеше като мъртва.

Кутиите издрънчаха по-силно.

— Може би са маймуни — промърмори на себе си Стейси, докато обличаше халата си. Тя отвори внимателно входната врата и извика: — Има ли някой там?

Но чу само хъркането на Олга.

След малко до нея достигна далечен вик, последван от ново дрънчене:

— Помощ!

— Кой е там?

— Стейси, аз съм!

Тя се затича към дърветата.

— Кийт? Къде си, Кийт?

— Тук съм! О, не! По дяволите!

Чу се страшен шум, последван от силен трясък. Стейси се втурна навътре към палмите и почти прегази Кийт, който лежеше, проснат по лице. Връзка кутии се беше увила около глезените му.

— Наранен ли си? — Тя падна на колене до него.

Той се претърколи на една страна и избърса пръстта от носа си.

— Не. Само съм изненадан. Това работа на Олга ли е?

— Да, и както виждам — има добър ефект. О, боже, целият си омотан! — Тя затърси края на връвта сред кутиите.

От къщата долетя силно хъркане, на което и двамата се засмяха.

— Предполагам, че и това е вид алармена система — каза Кийт. След малко усмивката му се стопи и той промълви: — Стейси…

Тя го погледна и разбра, че нещо не е наред.

— Какво стана? Как е баща ти?

— Това е въпросът, който си задавам всеки път, когато го видя — въздъхна той. — Стейси, нещата вървят зле за него… — Внезапно млъкна.

— Колко зле?

Кийт не отговори. Мълчанието му я обезкуражи.

— Чакай да те развържа — промърмори тя. — Боже, каква бъркотия само!

— Той е толкова глупав — промълви Кийт, като стисна зъби и завъртя глава. После сви юмруци и бавно издиша с тъжен стон: — Никога не е доволен. Винаги иска… — Кийт млъкна отново. — Стейси, дойдох при теб, защото… защото нямаше с кого другиго да поговоря.

Стейси докосна рамото му и изненадана усети, че той целият се тресеше.

— Кийт?

— Не ме гледай — каза той сподавено.

— Кийт.

— Стейси, аз… — Той повдигна брадичката си.

Тя обхвана главата му и го накара да я погледне. Две сребърни сълзи се стичаха по лицето му.

— О! — ахна тя.

— Знам, знам, че е капу да се плаче в Рая — каза Кийт, усмихвайки й се окуражително, но когато тя го прегърна, той започна да ридае.

— Съжалявам — прошепна той, — толкова съжалявам.

— Не бъди глупав — измърмори тя, стискайки ръката му. Бе изпълнена с желание да го утеши. Къде беше слънчевата му усмивка, която озаряваше небесата? Вместо нея, устата му беше изкривена от болка, а блестящите му очи бяха скрити от здраво стиснатите клепачи.

— О, бедният ми той — успокояваше го Стейси с желание да му помогне. — Какво се е случило? Нещо не е наред ли? Мога ли да направя нещо за теб? Каквото и да е…

Благоуханният бриз отнесе думите й. Пръстите й галеха златисто-сребърната му коса, толкова мека и нежна, че когато затвори очи, не беше сигурна дали въобще го докосва.

— Каквото и да е… — повтори Стейси унесено.

— Стейси, имам нужда от теб — прозвуча дрезгаво гласът му. — Имам голяма нужда от теб.

Но той ще разбие сърцето ми, помисли си тя, преди да успее да отговори:

— Да, Кийт, тук съм.

При тези думи той я прегърна, като че ли искаше да се увери в присъствието й.

— Това си ти. Наистина си тук — прошепна той. — Стейси, никога преди не съм търсил чужда помощ. Когато татко ни напусна, аз бях силният. Мама беше толкова разстроена, а аз дори и сълза не пророних. Не исках да я наранявам. Всички казваха, че отсега нататък трябва да се грижа сам за нея. Но сега…

Думите му едновременно я изплашиха и накараха да потръпне. Съществото й ликуваше, тя се радваше, че е единствената, от която той имаше нужда. Но едновременно с това Стейси се чувстваше объркана от промяната у Кийт. Някогашният безгрижен Кийт Мактавиш плачеше в ръцете й като съкрушено дете. Тя разбра, че сега той плачеше заради детето, което не беше плакало тогава; заради момчето, което се беше опитало да бъде мъж, за да помогне на майка си; заради мъжа, който се мъчеше да прикрие слабостта си пред нея.

— Кийт, щастлива съм, че съм тук с теб.

— И аз, мила моя.

— Вземи ме, Кийт — каза тя задъхано. — Искам те.

— Защо се държеше толкова хладно с мен? — попита той. Тя не отговори. — Защо?

Стейси все още се колебаеше. Само след миг сложи ръка върху дланта му и каза:

— Сега не съм хладна, Кийт, и аз съм тук заради теб.

Когато вдигна очи към нея, погледът му беше изпълнен с болка, което я накара да се просълзи.

— Мила, има още нещо… Първо трябва да ти го кажа…

— Не. Може да почака.

— Стейси, изслушай ме.

Тя сложи пръст на устните му. Той се намръщи, а в отговор Стейси целуна бръчките му, промълвявайки:

— Шшт… Сега няма да говорим. Моментът съществува само за теб.

Изведнъж тя си даде сметка, че беше на път да се оформи окончателно като зряла жена. Щеше да се отдаде на любимия си изцяло, без колебание. Тя осъзна нещо, за което не бе и помисляла, също както и Кийт не се беше влюбвал по онзи специален и особен начин. А може би никой не бе го обичал толкова силно и истински?

Стейси беше първата жена, която щеше да му дари изцяло любовта си.

„Но след това?“ — възпротиви се разумът й. Какво ще стане после? Щеше ли той да усети какво му е дала? Щеше ли да разбере жертвата, която тя правеше, отваряйки сърцето си за него и ставайки лесно ранима?

Без значение. Такава беше истинската любов. А тя го обичаше. Наистина го обичаше! Как можеше да скрие любовта си от него!

— Стейси, нека първо да ти кажа… — прекъсна мислите й Кийт.

— Шшт… Тихо!

Тя положи ръце върху страните му и го целуна нежно и продължително. Атлазените му устни я подканваха за още една целувка и за още една…

— Тихо! — промърмори Стейси, когато Кийт отново понечи да каже нещо. Това беше нейният миг, моментът, даден й да го завладее, да го принуди да приеме искрената й любов. Да бъде обожаван, обичан и възвисен… Тя продължаваше да му дава обич, да го вълнува, правеше го за най-важното за нея живо същество на земята. Чувстваше се като хавайска богиня, управляваща скритата мощ на природата с най-обикновено докосване, с най-нежна милувка. За първи път в живота си Стейси разбра силата, която притежаваше като жена.

— Очите ти блестят — промълви той. — Ти си духът на Смарагдовите очи!

— Изпей песента, Кика — прошепна тя. — Омагьосай ни и двамата.

— Ти вече я изпя — каза той, а страстта заглуши думите му. — Пръстите ти я пеят… устните ти…

— Сърцето ми, Кийт, сърцето ми също я пее! — Тя положи глава на гърдите му.

Той развълнувано вдигна очи и я погледна.

— Възможно ли е да ме обичаш? — В гласа му имаше нотка на надежда, която я накара да се извиси до небесата.

— Възможно ли е?… — като ехо повтори тя.

В бледата лунна светлина те се погледнаха и очите им се срещнаха.

— О, скъпа моя — възкликна Кийт и се притисна до нея, обсипвайки я с целувки.

— Тази вечер е… за… теб — успя да въздъхне тя, падайки назад в очакващите я силни ръце.

— Да, за мен е.

Той я понесе на ръце навътре сред гъстите дървета. Небето внезапно се разтвори и се изля топъл дъжд.

Нямаше къде да се скрият. Кийт я положи внимателно върху килим от червени и жълти цветове и те се сляха с пороя. Бяха светкавицата, проблясваща и гърмяща, която осветяваше вселената с блясъка си.

— Аууе — каза той след миг. — Никога не съм се чувствал така.

— И аз — усмихна се тя. — Като че ли се самозабравих.

— Не, мисля, че ти откри себе си! Помогна ми да открия и онази част от мен, която е лежала скрита през всичките тези години зад закачките и многото жени, минали през живота ми… — Той я разтърси. — Знам, че се натрапвам в живота ти, Стейси. Ти не си търсела развлеченията, които ти предложих. Аз стоях настрана заради самия себе си. Страхувах се от това, което щеше да разкриеш. След като родителите ми се разделиха, аз реших да не се сближавам прекалено с никого. — Кийт се засмя иронично и продължи: — Така мислех, че ще се опазя… Но днес, когато баща ми дойде за помощ, не намерих закрила никъде… освен при един човек, когото чувствам много близък… — Той я изгледа продължително, преди да проговори отново: — Този човек си ти, Стейси. Обичам те!

Тя затвори очи срещу непреодолимия прилив на чувства, които думите му изтръгнаха от дълбините й.

— И аз те обичам, Кийт Мактавиш!

Той не каза нищо повече. Стейси отвори очи.

Кийт отново плачеше.

* * *

След малко те вече спяха. Луната постепенно потъна в Златния залив и светът се оцвети с лъчите на изгрева. Птиците поздравяваха зората. Кутиите на Олга звънтяха приятно.

Кийт се събуди пръв. Той почувства Стейси до него още преди да я види. Спомни си с наслада за миналата нощ, но остра болка го прониза внезапно при мисълта за това, което трябваше да й каже. Думите му щяха да я съкрушат!

— Мила, събуди се — прошепна той нежно. — Трябва да поговорим.

Клепачите й потрепнаха. „О, прекрасно момиче, с нежни розови страни!“ — помисли си той. Тя му се усмихна и се протегна.

— Нима сме спали навън цялата нощ? Какво ще правим, ако някой дойде и ни види?

— Кутиите ще ни предупредят. — Кийт докосна бузата й. — Стейси, трябва да ти кажа нещо много важно.

Най-накрая гласът му достигна до нея. Накланяйки глава, тя се отдръпна. С една ръка той обгърна дланите й, като й помогна да седне.

— Моля те, не се разстройвай.

— Какво? Какво има, Кийт? Нещо с баща ти ли?

Не му се искаше да й каже. По дяволите! Не беше честно! Въпреки това промълви глухо:

— Не може повече да изследваш пещерите. Съжалявам, но изникна основателна причина.

Досега не беше я виждал толкова потресена. Почувства се така, сякаш я бе ударил с юмрук през лицето.

— Моля, мисля, че не чух добре! — отвърна тя, насилвайки се да се засмее. — Стори ми се, ти каза, че не мога…

— Страшно много съжалявам, малка моя! — Той се премести и понечи да я прегърне.

Тя рязко скочи на крака.

— Ти съжаляваш? Снощи дойде разплакан, търсейки помощта ми, и аз те успокоих… а сега ми казваш просто така, че ще разрушиш живота ми?! И твърдиш, че съжаляваш?

— Стейси… — Той замълча. Тялото му извършваше всяко движение с огромни усилия. Беше толкова изморен и тъжен, а тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Но защо?

В отговор той поклати глава. Беше нечестно и грубо.

— Не мога да ти кажа. Помолиха ме… да запазя тайна.

— Но ти каза, че обичаш…

— Стейси, аз те обичам! Повярвай ми!

— Доверих ти се. Казах ти за Огъня на Пеле, а сега, съвсем внезапно…

— Да не би да намекваш, че има нещо общо с изследванията ти? — възкликна той, като стана.

Тя повдигна брадичката си. Ако тези очи, които бяха плакали за него, имаха силата, щяха да го съборят.

— Защо не? Може би твоето семейство иска да направи откритието само?

— Как се осмеляваш да говориш така? — извика Кийт.

„Но защо й крещя?“ — запита се той.

Защото го беше засегнала по най-чувствителното му място — любовта към семейството.

— Как се осмелявам ли? Ти знаеше, че трябва първо да ми го кажеш. Въпреки това ме остави да се любя с теб… През цялото време си крил от мен истината. Използва ме и ми се подигра!

— Не, мила! — Той протегна ръце умолително. — Не помниш ли? Опитах се да ти кажа, но бях прекалено разстроен, а и ти настояваше…

— О, разбирам. Значи вината е моя! — Гласът й беше леден, а погледът й — студен. — Извинявай!

— Стейси, знам, че си разочарована и имаш пълното право да се чувстваш така. Но моля те, опитай се да разбереш. Пещерите не са само моя собственост. Те принадлежат на семейството, а аз съм само малка част от него.

Тя го погледна внимателно, като го попита:

— И ти гласува ли за мен? Каза ли им да ми разрешат да продължа изследванията си?

Не можеше да я излъже. Това, че не й каза вчера, беше донякъде лъжа и той не можеше отново да я излъже. Наведе глава и я поклати отрицателно, признавайки:

— Не!

— И така — тя се изтръгна от обятията му, — довиждане, Кийт. Или може би трябва да кажа алоха, както ти обичаш да казваш? Е, господин Безгрижие? Получихте ли желаното от „зубрачката“ Ливингстън?

— Стейси, по дяволите! Много добре знаеш, че отношенията между нас са съвсем различни! — Той се затича след нея и сграбчи ръцете й, като я извъртя толкова рязко, че почти я събори.

— Пусни ме да си вървя! — изкрещя тя.

— Не!

— Да! — прогърмя заповед от входа на вилата. Олга стоеше там в халата си и държеше кокосов орех в ръка. — Ти пускаш моя Анастася, иначе аз ти разбила глава с кокосов орех!

— Олга, за бога! — каза Кийт, протягайки ръце. — Аз не искам да я нараня! Обичам я! Аз…

— Върви! Говорим по-късно — отвърна Олга, издигайки ореха над главата си. После се обърна към приятелката си: — Ела, Анастася.

Стейси, ридаейки, влезе в хижата, после затръшна вратата след себе си.

Олга все още стоеше на прага.

— Говориш по-късно — каза тя спокойно и хвърли кокосовия орех на земята. После слезе по стълбите и отиде до него. — Ти изплаши ме, Кийт. Помислих те за КГБ. Това причина да държа кокосов орех! — Тя посочи към хижата и попита: — Какво направил на Анастася?

Той прокара ръка през косата си, чувствувайки се малко глупаво. Беше много загрижен за Стейси, за това, което се бе случило.

— Не мога да ви позволя да изследвате пещерите — каза той уморено. — И не мога да кажа защо. Трябва да запазя тайната.

Олга се намръщи:

— За Анастася това край на Западен свят.

— Да, знам, че е така.

— Знаеш, че тя обичала теб. Мисля, новините ти лоши.

Той прошепна:

— И това знам.

Но дали тя го обичаше? Не, не беше го допускал и за миг до изминалата нощ! Но не бе ли я изгубил в същия момент, в който я беше открил?

— Да не би ти лоши новини, мургаво момче? — запита Олга.

Той се почувства така, сякаш изтръгваше голяма палма от корените и я запращаше към слънцето.

— Не! Аз съм добър с нея. Олга, обичам я така, както никой друг. Обожавам я и ще се грижа за нея.

Олга скръсти ръце:

— Тогава й го покажи. Но сега отива вкъщи.

— Ще се върна по-късно — каза той и кимна уморено с глава.

— Така казваш винаги и даваш надежди. Но кога върнеш се? След два, три дни?

— Днес следобед. Кажи й.

Олга погледна към зората и промълви:

— Без приятел живот е по-лесен. Но ти знаеш — свети Валентин наближава! — Тя го погледна така, сякаш той я разбираше за какво намеква. След това се прибра в къщата.

Започна отново да вали.

— Никога не са ми казвали, че любовта е фатална болест — промърмори той. Но дълбоко в сърцето си може би го знаеше. Иначе защо се беше борил толкова дълго срещу любовта? Чувстваше се болезнено нещастен. Беше глупак, защото се бе доверил, защото се бе грижил…

„Братко, оказа се, че и в Рая има проблеми!“ — помисли си той с тъга.

* * *

Кийт погледна стенния часовник в хола на Туту Ева. Събирането на семейството за поредната среща беше отнело много повече време, отколкото той очакваше. Но най-накрая всички дойдоха, включително и баща му Джералд, който изглеждаше като човек, чийто живот бе заплашен. Но това бе истина.

— Свиках тази среща, защото смятам да се противопоставя на желанията на фамилията — съобщи Кийт безцеремонно. — Възнамерявам да обясня съвсем точно на Стейси защо повече не може да изследва пещерите.

— Но това е семейна работа — намеси се остро Туту Ева.

Кийт изправи рамене, когато се обърна към баба си:

— Туту, цял живот съм те уважавал. Подчинявал съм се на желанията ти. Но този път не мога да не се възправя срещу тях.

Последва приглушено мърморене, след което някой почука на задната врата. Нели, майката на Кийт, стана и отиде да отвори.

— О, здравей, Стейси — каза тя, поглеждайки към сина си. Кийт на свой ред отправи поглед към Туту, но се забави съвсем малко и не видя усмивката й.

Стейси се почувства неловко, когато видя роднините на Кийт, събрани в хола. И всички те се взираха напрегнато в нея.

— Извинете, трябвало е първо да се обадя — измърмори тя и се обърна, готова да си тръгне. — Просто ще се отбия по-късно.

Кийт си проправи път към нея. Беше облечен в дънки и светлосиня хавайска риза, която правеше очите му кобалтови. Докато вървеше към нея, взорът му я поглъщаше, прониквайки през войнишкозелените й шорти и блуза. Същото облекло тя носеше в деня на запознанството им. Той се усмихна, като че ли спомняйки си за това. Разбира се, че помнеше!

После сложи ръце на раменете й и притисна устните си до нейните. Изненадана, тя отговори на целувката му, преди да може да се възпротиви. Топлина обля бузите й и се отрази в очите му.

— Стейси, искам да се запознаеш с баща ми — каза той, посочвайки към блед мъж с оплешивяваща руса коса, облечен в тъмни панталони и бяла риза, с вратовръзка. По всичко личеше, че му беше неудобно и горещо в това облекло. Видът му бе изморен, като че ли не бе спал от години.

— Казвам се Джералд Мактавиш, приятно ми е — каза мъжът, ставайки. — Съжалявам много за затруднението, което ви създадох, госпожице Ливингстън. — Той погледна към Кийт. — Мисля, че трябва да й кажеш, сине. Така е най-добре.

— Това е чисто семейна работа — намеси се Туту.

Джералд се извърна към нея:

— Що за семейство е това, което обръща един син против баща му и…

— Татко — каза Кийт, — не сега, моля те.

— Извинявай, Кийт. Знам, че обещах да не напомням за миналото.

— Семейството се опитва да ти помогне, Джери! — каза Нели. — Би могъл да покажеш малко благодарност. — И вече с по-мек глас тя го попита: — Още ли те боли язвата?

— Ей сега ще ми мине. Хайде, сине, кажи истината на Стейси.

Кийт преплете пръстите си с тези на Стейси и я поведе към средата на стаята.

— Знам, че това е семейна работа, Туту — каза той, — но искам всеки да знае, че смятам Стейси за част от фамилията. — Той я погледна. — Разбира се, ако тя самата пожелае да бъде.

При думите му тя се олюля, но той стисна още по-здраво ръката й, сякаш заповядвайки й да не губи самообладание.

— Ипо, чуй истината…

— Кика ще се жени за нея! — прошепна Лани с театрален глас. — Ще си имам нова леличка. Това значи, че тя ще може да задържи котенцето си в дървената къщичка.

— Шшт… — прекъсна я Мейл.

— Баща ми е направил лошо капиталовложение — започна Кийт, но Джералд го прекъсна, махайки с ръка.

— Оставих се да бъда въвлечен в нещо, за което предварително знаех, че е незаконно — призна той откровено. — Нямах пари за това, но мислех, че ще направя добър удар и ще мога да си възвърна обратно всичките средства. Заех известна сума от… ъъ… съмнителни източници. Сделката се провали и сега съм затънал до гуша в дългове към едни много опасни момчета.

— С италиански фамилии — каза провлачено Капоно. Въпреки безгрижния си глас, изглеждаше съкрушен, особено когато погледна към Стейси и Кийт, които стояха един до друг.

— Ако не намеря бързо достатъчно пари, те… ще ме убият — каза в заключение Джералд.

— Гласувахме да търсим съкровището — добави Кийт.

— Стейси, ясно ми е, че кариерата ти е важна, но не мога да рискувам живота на баща си заради нея.

Тя въздъхна, чувствувайки се засрамена. Трябваше да му има доверие. Сега вече знаеше, че жестоко го е наранила.

— Аз… аз дойдох тук, за да ти се извиня — каза тя тихо, притеснена от многото хора, които я слушаха с интерес. — Не бях справедлива към теб.

В този миг тя погледна над рамото на Кийт и видя Туту, която й се усмихваше. Очите им се срещнаха и Туту й кимна.

— И така, много съм доволна, че запазихме нашите проблеми в семейството — каза тя.

— Ще започнем да търсим съкровището още утре — разпореди се Кийт.

— Вероятно и аз ще мога да ви помогна — каза Стейси. — Може би ще го открием, преди да дойде Огънят на Пеле.

Туту повдигна вежди:

— Огънят на Пеле ли? Затова ли си тук? Но, дете мое, та това е само една легенда.

Стейси пое дълбоко въздух, изричайки:

— Дано да грешиш, Туту.

— Много рядко греша, мила. — Старата жена изглеждаше самодоволна и уверена в себе си. След малко посочи Кийт, като че ли искаше да каже: „Все пак познах, че е влюбен в теб!“.

По-късно цялата фамилия седна около масата, на която бяха сервирали студено месо и картофена салата. Кийт се обади в ресторанта и поръча няколко мангови пая.

След малко един от красивите спасители-сервитьори ги донесе, обръщайки се към него:

— Шефе, добре ще е да наминеш в ресторанта по някое време тази вечер. Джейсън и Сесилио напускат и искат да си вземат сбогом.

— Жалко — въздъхна Кийт. — Сигурно са си намерили работа на континента.

— Сесилио отива в Сан Диего, а Джейсън е намерил някаква работа в Оаху — отвърна сервитьорът.

Кийт се обърна към Стейси:

— Губя ги един по един. След година-две стават прекалено амбициозни. Наистина нямат голямо бъдеще като сервитьори в „Багис“ — усмихна се той.

— Зависи към какво се стремят — отвърна Ерик.

— Говориш също като островитянин — намеси се Джералд.

Кийт леко се намръщи и потупа сервитьора по рамото:

— Благодаря ти, Ерик. Ще намина след малко.

— Окей, шефе.

Ерик напусна салона, след което Кийт хвърли поглед към баща си, но старият Мактавиш, изглежда, не го забеляза. Кийт само въздъхна и безмълвно продължи обяда си.

Стейси беше замаяна след всичко, което се случи. Нима той й бе предложил женитба? Какво друго можеше да има предвид, казвайки, че я приема за член на семейството? А баща му — наистина ли животът му бе застрашен?

— Но ти не хапваш нищо. — Джералд седна до нея, избутвайки Паоло, който се отмести надясно, за да му направи място.

— Ти също не ядеш, татко — каза Кийт остро. После се обърна към Стейси. — Мила, искаш ли бира?

Тя не искаше, но усети желанието на Кийт да се отдалечи от баща си.

— Да, бих пийнала. Ще можеш ли да откриеш и котето ми? Не съм го виждала от два дни.

— Окей! — Той й благодари с поглед и със скрита и тъжна усмивка стана от масата.

Джералд го наблюдаваше как се отдалечава.

— Моят син — каза той унило — въобще не одобрява постъпките ми. Не ме обича.

— Не искам да прозвучи грубо, но дали и вие нямате вина за това? — попита Стейси, слагайки ръце в скута си.

Мъжът изглеждаше изненадан:

— Но и аз не одобрявам доста черти от характера му. А вие как бихте постъпили на мое място? На тридесет години е, а живее като дивак! Какво може да предложи от себе си? Завърши с отличие Хавайския университет, но дори и кредит не може да получи.

Ход, който би могъл да се окаже фатален, мислеше си Стейси, заинтригувана от тази нова информация за Кийт.

— Значи е ходил в колеж?

— Изненадвате се, нали? Аз настоявах за това. Исках да го включа в бизнеса заедно с мен. После той наследи този проклет ресторант заедно с братовчед си. Това го погуби.

— Мислех, че е бил спасител.

— Само през лятото — за да плаща обучението си. Не искаше и да чуе за издръжка от моя страна. Голям инат е, също като майка си. Наследи ресторанта веднага след като завърши и това беше всичко. Какъв глупак! Да захвърли образованието си ей така, за нищо! Впрочем това е типично за всички островитяни.

Стейси прехапа устните си. Джералд звучеше също като нея. С изключение на това, че в гласа му се усещаше горчивина, която й пречеше да го слуша. Ако Кийт й беше предложил, ако наистина й беше предложил… Но тя твърдеше, че между тях няма нищо общо. Нима беше забравила, че трябва да се върне обратно в Мичиган?

Тя никога не беше си и помисляла, че той ще се влюби в нея! Все още не можеше да го повярва.

— Но вие… вие сте се оженили за островитянка — възкликна тя нерешително.

Джералд сви рамене:

— Знам, знам. Но тя беше толкова красива! — Той погледна към Нели и очите му се изпълниха със сълзи, които пронизаха сърцето на Стейси. — И все още е — продължи той. — Но не се получи нищо. Бях пленен от магията й. Сигурен бях, че любовта ще успее да надмогне всичко, дори различията между нас… А вие откъде сте? — запита Джералд, сменяйки внезапно темата.

— От Мичиган. Тук съм във връзка с темата на докторската ми дисертация.

— И аз ви попречих. Съжалявам, госпожице Ливингстън. Може би ако открием навреме съкровището, ако въобще го открием, ще имате възможност да намерите своята риба — Огъня на Пеле.

— Надявам се, защото се трудих доста упорито.

Джералд кимна със задоволство:

— Тежка и сериозна работа. Това движи света напред. Но опитайте се да го кажете на тази тълпа… — Той потупа Стейси по ръката. — Госпожице Ливингстън, харесвате ми, затова ще ви дам един съвет, съвсем приятелски.

Тя му се усмихна любезно:

— Да?

Внезапно лицето му стана прекалено сериозно и той каза:

— Ако държите на бъдещето си, не се омъжвайте за сина ми.