Нанси Холдър
Смарагдов огън (5)

Пета глава

Кийт спря лодката пред дома на баба си, след което буквално завлече Стейси до къщата. Пред вратата тя отстъпи назад, защото се срамуваше от външния си вид и се притесняваше, че Туту Ева ще си помисли, че е прекарала нощта с Кийт, също като някоя случайна плажна кукличка от Калифорния. Но Кийт я убеди, че баба му няма да я укори.

— Освен това имаш нужда от една прилична закуска. Сигурно умираш от глад.

Той затвори палеца и показалеца си в кръг около китката й.

— Погледни. Само кожа и кости си.

Накрая тя го последва в къщата, където бе посрещната топло от Туту Ева и Олга. Като видя двамата скитници, Олга нададе изтерзан вик и се хвърли в обятията на Стейси, като замалко не повали мъничката си приятелка на земята.

— Олга, съжалявам — извини се веднага Стейси. — Знаех, че ще се тревожиш. Лодката се преобърна и трябваше да прекараме нощта в пещерата, защото не успяхме да намерим веслата и… — Тя ококори очи и продължи: — Кийт, как ти е главата? Туту, той сигурно ще трябва да отиде на лекар.

— Анастася, престани, моля тебе! — прекъсна я Олга. — Аз има пристъп заради КГБ.

Стейси я погледна. Жената бе бледа и в кафявите й очи проблясваха неизтрити сълзи.

— Какво?

— Те са тук! Аз слуша в тъмнина. Усеща как дребнат пред вратата.

— Дебнат! — поправи я Стейси. Тя притисна Олга силно към себе си и каза: — Олгавич, нали говорихме вече за това. КГБ не те преследва вече. В Америка ти си в безопасност.

Олга смръщи вежди.

— Забравила, че Хаваи част от Америка — много смутена каза тя. — Но аз обижда Туту.

— Ето че се срещнахте — каза Кийт, целувайки баба си по бузата. — Добро утро! Надявам се, че не сме те разтревожили много.

Туту Ева го изгледа накриво.

— Не, Кика. Аз не се тревожа. — Тя посочи към Олга.

— Капоно я доведе тук. Обади се от мотела преди няколко часа.

— Аз събудила всички — каза окаяно Олга. — Чувства се като най-голям идиот в цял Западен свят.

— Всичко е наред — каза Кийт и я прегърна. — Чуйте ме сега, седнете всички за малко, докато приготвя закуската. Туту, Стейси би искала да си вземе душ.

Стейси се почувства неловко пред възрастната жена.

— Аз… аз паднах — измънка тя.

— Ще те оправим за нула време — усмихна й се Туту и я поведе към банята. — Ще ти дам да облечеш една роба, докато изпера роклята. — Тя отново се усмихна през рамо и продължи: — Точно както предния път… Между другото, Кика, джинсите ти са сухи.

— Махало — каза на висок глас Кийт. — Ще ги обуя, след като приготвя закуската.

— Искаш да ти помогна? — попита Олга.

— Обзалагам се, че си истински спец в чупенето на яйца.

— И то с една ръка! — отвърна тя гордо.

Задната врата се плъзна и в стаята влезе Капоно.

— Олга! — извика той и като я видя, очите му светнаха. — Тук ли си?

— Чупим яйца — обяви Олга, като му даде знак да ги последва в кухнята.

— Приятелката ти е направила истинско завоевание — каза Туту на Стейси със същия онзи закачлив тон, с който Кийт говореше понякога. — Никога не съм предполагала, че тези момчета ще погледнат сериозно на нещо или на някого, но…

Тя само се усмихна, без да се доизкаже.

* * *

Когато започнаха да пържат омлетите, Олга се извини, че трябва да види Стейси и отиде в банята, където тя се преобличаше. Туту излезе, за да провери дали котенцата на Лани сучат нормално. Така Кийт и братовчед му Капоно останаха сами да пържат бекона в чугунения тиган на Туту.

— Честно, Капоно, с пръст не съм я докоснал — убеждаваше го Кийт. — Тя бе много уморена, а и доста шампанско изпихме.

— Ама и ти си избрал едно време, братко…

Капоно се почеса по главата и продължи:

— Не ми го побира умът. Искам да кажа, че тя е едно страхотно гадже и ти си имал прекрасната възможност и…

— Аз не бих говорил така за нея. Това я обижда.

Капоно изпъшка.

— О, не, Кика, само не това!

— Само не какво?

— Ами… да хлътнеш. Знаех си, че така ще стане, още като я видях да влиза в ресторанта. Още тогава го забелязах.

— Капоно, това са глупости. Нищо не си забелязал.

Кийт се зае с обръщането на бекона и пъхна няколко тоста във фурната да се затоплят.

— Така и така заговорихме за жени, ти какво ще кажеш за Олга? Забелязах как ти светнаха очичките, като я видя тук.

Капоно се ухили.

— Тя е голяма уахине, нали?

— Твърде голяма за теб, бих казал. Ако се забъркаш с нея, може да отнесеш някоя счупена ръка.

— Аз не се вживявам, Кика. За разлика от някои глупави островитяни, които познавам.

Кийт го изгледа с крайчеца на окото си.

— И аз не се вживявам.

— Ама разбира се… Не повече от цвъртящия в тигана бекон, братовчеде.

— Глупости! Казвам ти, че наистина не се вживявам.

Капоно протегна ръце напред.

— Абе, човече, та ние се караме! А никога не сме се карали. Дори и когато аз исках да продам ресторанта, който чичо Рей ни остави. Какво ще кажеш да сключим примирие и след закуска да отидем да покараме сърф?

— Съжалявам, Капоно, но обещах на Стейси да й помогна в търсенето на съкровището.

Каква лъжа! Той излъга най-добрия си приятел. Може би Капоно имаше право, като му каза, че се вживява твърде много. Но откъде можеше той да знае какво означава твърде много. Той нямаше опит в сериозните връзки с жените. До този момент всичко бе една голяма игра за него.

„Заради татко!“ — прошепна един тих гласец, но той не му обърна внимание и отново обърна бекона.

— Ех, Кика — каза печално Капоно, — загазил си, братко, и то здраво.

— Загазил?! Какво искаш да кажеш?

Капоно сви рамене.

— Ако ти не знаеш, аз ли да знам?

Туту Ева стоеше на прага зад тях, усмихваше се и продължаваше да подслушва разговора на любимите си внуци, без да изпитва и най-малко чувство за вина. Като матриарх, тя бе длъжна да знае какво става с членовете на семейството й.

Възможно ли бе Кика да е влюбен най-после? Тя горещо се надяваше да е така. Промъкна се бързо в кухнята, преди те да са усетили, че стои на прага, й прегърна двамата си яки внука.

— Готово ли е вече? Женското съсловие е гладно, Стейси облече една роба на майка ти, Кика. За някоя от моите е твърде мъничка.

— Също като динамита! — промърмори Капоно. — Малък, но може да те взриви с не по-малка сила.

Туту се повдигна на пръсти и целуна Капоно по бузата.

— Ами Олга! Толкова е умна и силна!

— Дааа… — каза Кийт и се втренчи укорително в Капоно. — Какво имаш да кажеш за Олга, братко?

— Не е същото като при теб и Стейси — отвърна Капоно.

— Кое не е същото? — попита Туту Ева.

О, боже! Нима бе възможно и двамата да са се влюбили? Още по-добре!

— Нищо, Туту.

Загорелите бузи поруменяха и заприличаха на печени ябълки.

— Закуската е готова! — каза Кийт. — Ще сложа масата.

Туту нежно постави ръка на рамото му.

— Аз вече я сложих.

Очите й танцуваха в очакване.

— Всичко е готово, прекрасни мои момчета. Всичко е на мястото си.

* * *

След закуска, докато Стейси и Олга миеха чиниите, Кийт и Капоно извадиха две китари и започнаха да свирят. Пръстите им бяха много чевръсти и се надпреварваха на бързите парчета, а бавните свиреха синхронно. Те изпяха една хавайска народна песен с плътни и силни гласове, от което Стейси я побиха тръпки. Олга също беше развълнувана.

— Звучи как руска бебешка песен — каза тя и подаде една шпатула на Стейси да я подсуши.

— Искаш да кажеш приспивна песен? — попита Стейси.

— Точно така. Анастася, ти свръхчувствителна. Също като мен. Харесва ти наше момче, да?

Преди Стейси да може да отговори, Кийт остави китарата и прекоси бавно кухнята.

— Дами, какво ще кажете за едно пътешествие из острова днес? — предложи Кийт и хвърли поглед към братовчед си, който отвори уста, но не каза нищо.

— О, това е най-добра идея в цял Западен свят — каза Олга в същото време, в което Стейси отговаряше:

— Благодаря много, но имам за четене. Освен това трябва да намерим откъде да наемем лодка, а и кола, предполагам — намръщи се тя. — Не можем да вървим пеш от мотела до лодката.

— Мотела не хубаво място! — каза Олга, потръпвайки.

Кийт се обърна към Стейси:

— Искаш да кажеш, че ще четеш цял ден? Тук?

Тя повдигна брадичка.

— Ти никога ли не четеш?

Очевидно той не разбра обидата.

— Разбира се, но аз живея тук. Мога да гледам брега Напали и плажа Лумахаи и обраслите с папрат пещери и водопадите Уайлуа всеки път, когато пожелая. А също и залива Спаутинг и река Ханапепе и…

— Анастася — изстена Олга, — пропуснем всичко това заради статистически анализ?

— Аз мога да помогна — намеси се Капоно. — Водя счетоводните книги на ресторанта.

Олга го погледна въпросително:

— Знаеш всички термини, да?

Той сви рамене.

— Не, но бързо схващам.

— Може би по-добре ще е да си починем малко на плажа — прекъсна го Кийт, сякаш усещайки как Капоно губи почва под краката си. — Стейси е спала съвсем малко тази нощ.

Капоно и Олга като един стрелнаха Стейси с въпросителни погледи. Тя се почувства подозрително в красивата дълга синя роба на Нели, като бледа туристка в костюм на маскиран измамник. Направи безуспешен опит да не се изчерви и започна прекалено усърдно да бърше тежкия тиган на Туту.

— Това питие може да убие човек, ако прекали с него. Защо не поспиш малко сега, после ще се поразходим и довечера ще можеш да почетеш? — продължи Кийт.

В главата на Стейси отекнаха предупредителни сигнали. Не беше дошла на остров Кауай, за да изживява някоя романтична история. Беше тук, за да направи сериозни проучвания. Имаше да свърши още доста работа, преди да се появи рибата, и не можеше да си позволи да се разсейва.

Не можеше да си позволи и да се влюбва, добави едно пискливо гласче. Не и в него! Той изобщо не бе неин тип. Някой ден ще срещне и ще има нужда от интелигентен мъж, а не от някакъв си мускулест красавец, който е на мнение, че човек чете само когато няма какво друго да прави.

Но той не бе казал това, отбеляза един друг глас в негова защита. Той не бе казал, че не чете!

— Мисля, че този тиган няма да стане по-сух — каза Кийт.

Стейси погледна тигана и разбра, че търка едно и също място вече няколко пъти. После го върна на котлона и каза:

— Мисля, че съм по-уморена, отколкото предполагах. По-добре да се върна в мотела.

Олга се намръщи.

— О, не там, умолявам те, Анастася. Това място смразява.

— Можеш да се изтегнеш под някоя палма и да започнеш да работиш върху тена си — каза Кийт. — Но преди това ще трябва да се намажеш с плажното масло на Туту, защото иначе ще свършиш с първа степен изгаряне. Слънцето тук е безмилостно.

„Също като неговото упорство“ помисли си Стейси. Изведнъж се почувства толкова уморена, че й бе трудно да мисли. Той бе настоятелен и имаше право. Тя наистина имаше нужда от сън.

— Добре, предавам се! Но не мисля, че да легна под някоя палма е най-добрата идея. Искам да се върна в мотела.

Олга започна да протестира, но Кийт каза:

— Окей. Отиваме в мотела.

Сбогуваха се с Туту и потеглиха с двете коли: Стейси и Кийт бяха в неговия джип, а Капоно ги следваше със своя раздрънкан стар „Тибърд“, който някога беше собственост на чичо им Рей.

— Същият чичо, който ни завеща „Багис“ — обясни Кийт, докато спираха пред мотела. — Преди беше истинска развалина. Славеше се само с желето от манго. — Той се усмихна. — След като наехме на работа всички мои приятели спасители, той отново започна да привлича туристите.

— Да, знам — каза Стейси. Кийт й отвори вратата и тя слезе от джипа. — Прочетох за него в туристическия справочник.

— Май доста си прочела, преди да дойдеш тук, нали? — каза той и преплете пръсти с нейните.

— Аз винаги се подготвям предварително.

— Но има някои неща, за които не можеш да си готова, Стейси. Някои неща не можеш да научиш от книгите.

— Като как да хванеш добър тен например — каза тя дяволито.

— Хм, започвам да имам чувството, че се дразниш от мен.

Тя се смути.

— Ами аз…

— Но ти ме харесваш, нали? — попита самоуверено той. — За мен само това има значение!

Дали наистина беше така, питаше се Стейси. Преди да пристигне в Кауай, идеята да търси Огъня на Пеле я владееше изцяло. А сега?

— И мене още ми се върти глава от оная бира — чу тя да казва Олга, докато четиримата вървяха по дървения коридор. Стейси извади ключа.

— Но предпочита да се печа на плаж. Само си облича банския и идва, Капонович — продължи Олга.

— Чакам те!

Капоно се усмихна победоносно на Кийт и му каза нещо на хавайски.

— Знаеш ли какво? — продължи на английски той. — Има едно суперместенце надолу по брега. Ще отидем там с тибърда.

— Чудесно. Значи Анастася може поспи сама…

Олга изглеждаше объркана.

— Искала да кажа, без никой да я безпокои.

Стейси усети върху себе си погледа на Кийт, който стоеше в очакване на нейната реакция на новината, че Олга ще я остави сама. Не каза нищо, отвори вратата и влезе в малката стаичка.

Олга се преоблече в банята за нула време: нахлузи една плетена блуза и дънките си върху банския и грабна сандалите и чантата си.

— Аз върна се по някое време — каза тя на Стейси. — Ти спи добре.

Тя примигна бързо, кимайки на Кийт.

— Досвидания. И горе глава.

— Алоха! До скоро, братовчеде! — каза Кийт на Капоно.

Веднага след това вратата се затвори и Стейси и Кийт останаха сами. Спогледаха се.

— Е, и? — проговори Стейси.

— Ами пристигнахме.

Тя подреди купчина от книги на нощното си шкафче, постави молива успоредно на линията и прибра калкулатора си в калъфа. Усещаше как Кийт стои неподвижно и я наблюдава. Чувстваше погледа му като пламък на свещ, поставена много близо до нея — не прекалено, че да я опари, но достатъчно, за да я стопли приятно.

— Стейси…

— Уморена съм — каза бързо тя. — Искам да спя.

Помисли си да отгърне покривката на леглото като намек за това, но в следващия момент размисли. Та тя дори не искаше да признае съществуването на леглото, докато той беше в стаята!

— Стейси…

Не можеше да повярва, че се държи така. За бога, тя беше една сериозна жена, работеща върху дисертацията си, а не някое осемнайсетгодишно момиче, което прекарва първата си ваканция само. Тя знаеше как да се държи с непознати мъже.

— Моля те, уморена съм — повтори тя, този път по-твърдо, и се обърна към него.

Но той си бе тръгнал.

— Ох! — възкликна тя стреснато и не по-малко разочаровано. После поклати глава и измънка: — О, господи! Не може да бъде! Исках само да намеря моята риба и да се върна в Мичиган.

А сега?

— Уморена съм — каза тя на глас, за да заглуши неизказания отговор на въпроса.

После се пъхна под чаршафите, преметна робата на Нели през края на леглото, а сърцето й прошепна: „Сега? Сега Кийт!“

* * *

Когато се събуди, Кийт стоеше до леглото й. Сърцето й заби лудо, макар и възмутено да дръпна чаршафа до брадичката си. Попита го с писклив и нервен глас:

— От колко време си тук?

Той седна на леглото, взе ръката й и това я хвърли в ужас, примесен с очакване.

— Вече ти казах, морска сирено, времето няма значение — каза Кийт.

— Не можеш ли да дадеш нормален отговор на един обикновен въпрос?

Той се усмихна нежно и каза:

— Недей да нервничиш.

— Аз не нервнича. Защо трябва да нервнича?

— Бузите ти са като алени рози — каза той и прокара пръст от слепоочието до вдлъбнатинката под скулите й. — Бяла и румена, като мляко и праскова. Искам да прогоня слънцето далече, далече, за да не те изгори.

— Изобщо не нервнича.

Но когато той се наведе да я целуне по челото, тя се вцепени.

— Знам, Стейси, знам! — Той се отмести назад и започна да я изучава с поглед. — С пусната коса си много хубава — каза той, като галеше заплетените й къдрици. — Олга и Капоно се върнаха. Видях тибърда да спира отпред само преди минута.

Стейси се сепна уплашено.

— Цял ден ли беше тук? — попита тя.

Той поклати глава:

— Не, разхождах се по плажа.

— Целия ден?

— Докато ти спеше. Дойдох преди малко.

— О, боже! — възкликна Стейси. Тя се вторачи в матовата му ръка, която лежеше върху косата й, и пое дълбоко въздух.

Той уви една къдрица около пръста си и я погали с палец. На лицето му се изписа нежност. Очите му се скриха под светлокестенявите ресници на тежките му клепачи и златистата му коса заблестя. После постави ръка на рамото й. Сякаш имаше някаква магия в стаята — могъща магия в пръстите му, в погледа му, в диханието му. Магия, която я парализираше. Беше като вкаменена, преливаща от щастие.

— Н-не… — опита се да каже тя и само синият му поглед я спря да го сграбчи за ръката и да го накара да спре.

Стейси усети меката му като кожа коса да докосва шията и гърдите й. Тя хвана главата му и вплете пръсти в гъстата му коса, сякаш искаше да я задържи завинаги върху гърдите си. Нещо дълбоко в нея се взриви. Искаше й се да извика: „Искам те, Кийт!“, но в този момент се чу шум откъм коридора.

Кийт изстена:

— Те са тук, мила.

Стейси примигна замаяно.

— Кои? — попита тя и веднага след това се върна към действителността. Олга и Капоно, разбира се! И можеха всеки миг да влязат.

На вратата се почука колебливо.

— Анастася? Анастася? — извика Олга малко по-силно, след което добави с по-мек тон: — Ще дойдем по-късно.

— Не, Олга, всичко е наред — каза Стейси, приглаждайки косата си. — Влизайте!

— Алоха — каза Олга на влизане в стаята. Тя бе облечена в крещящорозова роба, освежена с бял венец от карамфили. Същият венец носеше и Капоно.

— Поспала добре, да?

— Да, Олга.

— Чудесно! Ние забавлявали се много добре. Пекли се и купили малки сувенири — каза тя и посочи огромния сак, който носеше. — Виж какво купила за тебе…

И тя гордо измъкна една книга, озаглавена „Хавайски собствени имена“.

— Благодаря ти — каза Стейси, зарадвана от подаръка. „Странен избор! — помисли си тя. — Книга с имена?! За какво ли ми е?“ И в следващия момент зяпна. Спомни си, че миналата седмица бяха ходили с Олга да видят бебето на един от преподавателите. Шегата на събирането бе, че жена му получила не една, не две, ами три книги с имена за бебето. Бебе! Стейси я изгледа накриво, но Олга не й обърна внимание.

— А за тебе взела книга за риби — каза тя и подаде на Кийт една много дебела книга. — Вас с Анастася очакват много интересни дискусии.

Ъгълчетата на устата на Кийт трепнаха и той каза:

— Махало, Олга.

— Значи „благодаря“ — информира тя Стейси. — Сега отива на разходка, да? Четирима!

Тя за пръв път наистина погледна към Стейси. Очите й блеснаха, когато видя объркания израз на лицето на приятелката си.

— Ако нямате друга работа, разбира се! — добави тя.

— С удоволствие ще се разходим — каза Стейси и осъзна, че в крайна сметка се бе подлъгала да отиде. Беше приела идеята да остави статистическия анализ за после и бе издала желанието си да прекара повече време с Кийт. Самата мисъл за това я накара да потръпне, китката й гореше от целувката му, а разумът й отчаяно се опитваше да й припомни, че е тук заради изследователската си работа, а не, за да си играе с огъня.

— Добре — каза Олга. — Капонович предложил повозили се с кола и разгледали дивни местенца по път.

— Залива Спаутинг например и други места — обърна се Капоно към Кийт. — Можем да спрем да хапнем някъде по пътя.

— Чакайте малко — прекъсна го Стейси. — Не искам да се бавим много. Аз имам работа.

Братовчедите се спогледаха.

— Анастася, и утре ден — каза кисело Олга.

— Ще ти помогнем утре — добави Кийт. — Ти ще ни казваш какво да правим.

Стейси смръщи вежди и каза:

— Вие нямате ли си ресторант, за който да се грижите?

Кийт сви рамене.

— Само когато сме в настроение. Момчетата ще се погрижат за всичко. — Той стрелна Стейси с победоносна усмивка. — Кое е по-важно: няколко печени риби или една вечер с две прелестни малихинис!

— Но вашите задължения…

Той артистично се защити:

— Ето! Още една от онези думи капу.

— Когато решихме да задържим ресторанта, ние се споразумяхме, че не трябва да се оставяме той да диктува живота ни — каза Капоно. — Ние сме Моокини, а не континентални бизнесмени.

— Значи тръгваме — каза Олга и постави сака на пода.

Стейси осъзна, че те бяха болшинство. Почувствува се угнетена от това, което Кийт и Капоно казаха. Как само се изфукаха, че не вярват в чувството за отговорност! Това напълно противоречеше на нейните принципи. Според нея животът се състоеше в това да изпълняваш задълженията си, да постигаш целите си, да търсиш и намираш смисъл във всичко. А тези двамата мислеха само как да се забавляват!

— Е, Анастася?

— Добре, съгласна съм. Но утре ще работя! — каза твърдо тя.

— Разбира се, Смарагдови очи — каза Кийт тихичко, така че само тя успя да го чуе. — Разбира се.

* * *

На Кийт му доставяше истинско удоволствие да показва на Стейси прелестите на острова, докато тибърдът на Капоно се носеше по пътя високо над морето. Наслаждаваше се на начина, по който тя вдишваше дълбоко, когато слънцето проблясваше върху водата. Доставяше му удоволствие да я гледа как се радва на плискането на вълните в залива Спаутинг.

— Виждаш ли дъгата? — извика тя, докато вълната се носеше по повърхността, преди да се разбие в магмените скали.

— Да, виждам я! — каза той, като я прегърна и истински се зарадва, когато тя не се отмести.

Плажът Поипу и пристанището Науилиуили страшно й харесаха и тя много ясно успя да различи силуета на Спящия великан, надвиснал над вулканичните планини.

Кийт беше щастлив, че са заедно този следобед и че с падането на нощта тя и дума не продума за работа. Докато седеше до нея в малкия японски ресторант на техен приятел, той се питаше дали възвишените чувства, които изпитваше в момента, не бяха началото на любовта.

„Любов?! Не може да бъде! — каза си той. — Не може да бъде!“ Разтърси рамене и вкусвайки от японския специалитет, срещна сърдития поглед на братовчед си. В отговор Кийт вдигна рамене и се облегна назад. В този момент Олга, която бе отишла до тоалетната, се върна на масата и каза:

— Собственик това място има снаха рускиня. Попитал мене дали не иска срещна се с нея.

— Колко мило! — каза Стейси. — Защо не се срещнеш с нея наистина?

— Ами добре! Капонович, ти дойдеш?

Капоно погледна братовчед си и Кийт разбра, че той се двоуми: имаше желание да придружи Олга, но не искаше да оставя Кийт и Стейси сами.

— Отивай! — каза Кийт небрежно. — Ние ще се оправим.

— Имаш нещо против, Стейси? — попита Олга.

— Разбира се, че не.

— Човек казал, че ни докара по-късно. Капоно, дай ключове от кола на Кийт и тръгнали.

Стейси пребледня.

— Искаш да кажеш, че ще останете там за по-дълго време?

— Да, няколко часа. Приятна вечер! — каза Олга и тръгна, преди Стейси да може да реагира.

„Господ да я благослови!“ — помисли си Кийт. Той разбра, че тя за втори път този ден му даваше възможност да остане насаме с обожаваната от нея Анастася. След като му даде ключовете и го погледна предупредително, Капоно я последва. Двамата се скриха в кухнята.

— Мисля, че между тях става нещо — каза Кийт.

Стейси гледаше втренчено изстиналия си чай.

— Олга го харесва, но не мисля, че има нещо повече от това.

— Така ли? Ти откъде знаеш?

— Ами ние сме много добри приятелки. Щях да забележа, ако Олга е хлътнала по някого.

Той я погледна замислено. Беше сигурен, че тя усеща погледа му, но се опитва да го пренебрегне. Сърцето му бе изцяло отдадено на нея, а тя се държеше толкова напрегнато с него. Но това не можеше да го спре да я гледа. Беше невероятно красива!

— А ти би ли разбрала, ако хлътнеш по някого? — попита я той.

Тя го погледна предпазливо и попита:

— Какво имаш предвид?

Дали той самият би могъл да разбере дали е хлътнал — замисли се Кийт. Никога преди не бе си задавал този въпрос.

— Не знам какво имам предвид — отговори откровено той и после се засмя на себе си. — Аз съм само един обикновен спасител. Какво знам аз?

Лицето й сияеше на меката светлина от книжните фенери. Тя цялата светеше. Обзе го желание да постави ръце близо до лицето й и да улови светлината, която струеше от него.

— Спомняш ли си как пях, когато бяхме у Туту? — попита Кийт и хвана ръката й. — Това беше любовна песен.

— Наистина ли? Интересно!

— Тази песен крие много сила в себе си. — И той започна да тананика магическото заклинание. Почувства как ръката й неволно стисна неговата и видя как зениците й се разшириха. Той й пееше и тя слушаше в захлас. Да, наистина има някаква сила в старите поверия, помисли си той. И то толкова могъща, колкото и силата, с която тя, без дори и да подозира, го владееше изцяло.

— Хайде, ела с мен — каза той дрезгаво, след като спря да пее.

Какво ли щеше да стане, ако бе продължил и се бяха влюбили един в друг?

— Къде отиваме?

— На едно специално място. Ела!

Той очакваше Стейси да откаже или поне да зададе още няколко въпроса, но тя го изненада. Без да каже и дума, изчака го да плати сметката и го последва навън. Качиха се в колата и потеглиха. После повървяха пеш и първият звук, който наруши тишината между тях, бе нейната въздишка, като спряха до една клисура с водопад.

Това бе най-фантастичното място, което той бе виждал. Високо горе водопадът препускаше по камъните, а в подножието му растяха безброй цветя. Зад него се виждаше ниша, отрупана с китни цветове.

— Това е хейау — каза той. След продължителната тишина гласът му прозвуча доста силно. — Свещеният олтар, пред който хавайците отдавали почит на боговете си.

Те стояха един до друг. Той се обърна към нея и я взе в обятията си.

— Кийт…

Устните й трепереха.

„Аууе“ — помисли си той. Сърцето й пърхаше като пленена птичка.

— Ето на този олтар ще те боготворя, Стейси!

Гласът му потрепера, като погледна смарагдовите й очи. Тя бе негова. Той го знаеше и цялото му същество ликуваше.