Нанси Холдър
Смарагдов огън (4)

Четвърта глава

Отдясно на лодката се виждаха две широки пещери, които зееха от двете страни на една вдатина в подковообразния залив. Те наподобяваха сближени очи на великан, с нос от лава помежду им.

— През деня зелената вода е като ириси — обади се Кийт. — Някои хора казват, че земята наоколо е лицето на морска богиня. Тя стои в дъното на света и наблюдава нас, простосмъртните, за да се увери, че тачим съществата от нейното царство.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Стейси. — Наистина прилича на лице.

Сърцето й биеше силно. Това беше мястото. Смарагдовите очи!

— Загадъчно място, нали?

— Красиво е! Гледката е изумителна — въздъхна тя.

— Да, наистина — отвърна тихо Кийт.

— Ех, да имахме фенерче…

Тя застана на колене и се взря в тъмнината. Малко след като изрече това, сноп светлина прониза сенките.

Изумена, тя видя Кийт да държи малко сребристо фенерче. Той го насочи към един сак в краката си, който отвори с една ръка.

— Фенер — каза той и й го показа. — Въже, лопата, кирка, фотоапарат и… шампанско.

— Шампанско! — извика удивено тя.

Той освети етикета.

— „Мое е Шандон“. Избрах най-доброто, за да отпразнуваме общия ни късмет.

Тя го изгледа недоумяващо и той обясни:

— Твоят, че получи разрешение да изследваш земите ни, а моят — че те срещнах.

Стейси се чудеше дали той може да забележи усмивката на лицето й.

— Не съм вкусвала шампанско от деня, в който получих бакалавърска степен. Аз съм една от пословично недояждащите си студентки.

— Според мен изглеждаш чудесно. Наистина Туту иска да те поугоя малко. Знаеш ли, нейната баба е тежала почти сто тридесет и шест килограма. За времето си тя е била много хубава.

— Ами ако това би те успокоило, ще ти кажа, че майка ми също мисли, че съм много слаба — каза тя.

Кийт загреба към отвора на едната от пещерите.

— А тя не мисли ли, че и учиш прекалено много?

Стейси сви вежди.

— Тя изобщо не знае какво да мисли за мен. Може да се каже, че съм зубрачка още от прогимназията…

— Не те разбирам.

Тя не искаше да му разказва за миналото си, но гласът му издаваше искрен интерес и думите започнаха сами да се ронят от устата й.

— Бяхме много бедни. Мисля, че баща ми се чувствуваше потиснат, че има толкова много деца… Както и да е. Той беше много взискателен към всички нас. Тъкмо бях започнала да получавам добри бележки, за което той много ме хвалеше, когато…

Гласът й заглъхна.

— Сигурно ти се струвам много сантиментална. Нека да отворим шампанското.

Тя се протегна към изстудената бутилка. Кийт пусна веслата и хвана ръцете й.

— Не, разказвай нататък.

Стейси сви рамене и продължи:

— Няма много за разказване. За мен образованието бе начин да спечеля неговата любов и да избегна бедността. От дванайсетгодишна уча почти непрекъснато. Отчаяно исках да спечеля стипендия за колежа, разбираш ли?

Тя се засмя малко пресилено и продължи:

— Мисля, че тази тема ме потиска. Нека да я сменим, а?

Последва дълга пауза. После Кийт каза:

— Ето, вземи фенерчето. Ще влезем в пещерата отдясно. И като завържем лодката, ще отворим шампанското.

Малко смутена, тя се съгласи. Беше казала твърде много, беше обсебила вниманието му и бе смутила и него. Все пак това беше едно райско място, където щастливите туземци по цял ден играеха и се надсмиваха на хленчещите туристи. Тя не се съмняваше, че Кийт е имал щастливо детство. Като се изключи фактът, че родителите му бяха разведени. И тя се чудеше каква ли бе причината за това.

Прекосяваха прага на пещерата. Стейси разпръсна светлината с фенерчето си и зяпна от изумление пред разкрилата се гледка. Водата хвърляше зелени отблясъци към стените и свода на пещерата. Лодката се движеше много бавно и засилваше мъчителната илюзия, че се намират под вода, и усещането, че са стражи, изпратени от морската богиня, за да бранят нейните владения. По-навътре те видяха един малък водопад, който блещукаше над сочните папрати наоколо, и безспирният поток падаща вода звучеше като далечен музикален съпровод на силното туптене на сърцето на Стейси. Струпани един върху друг камъни образуваха дълга полукръгла тераса, а вляво от нея един коридор се губеше някъде в самата стена на пещерата.

— Фантастично е — каза тя. — По-красиво е, отколкото си го представях. Защо никой не споменава водопада?

— Той е съвсем малък. Вероятно се е образувал от ерозията, доста време след като описанията, които си чела, са били написани.

— Може би си прав. Чудя се какво ли още друго се е променило.

Дали онези китоловци наистина бяха видели Огъня на Пеле, мислеше си тя. Дали рибата съществува и до днес? Възможно ли бе да се появи отново, както тя предричаше?

— Виждаш ми се много по-унила, отколкото си мислех, че ще бъдеш — каза Кийт, насочвайки лодката към терасовидните очертания. — Надявах се отново да се хвърлиш в обятията ми.

— Просто си мислех за Олга — излъга Стейси, защото все още бе твърдо решена да запази в тайна истинската причина за идването си тук.

— Предполагам, че искаш да се връщаме скоро.

В гласа му тя долови нотка на разочарование и съжали за това. Но той се лъжеше. Тя искаше да прекара цялата нощ в недрата на пещерите, да ги изследва, да види с очите си това, за което само беше чела.

— Ами всъщност… — започна тя, но бързо спря, защото в този момент Кийт се изправи и стъпи с единия си крак върху стърчащите заоблени камъни. Обаче изглежда, му бе доста трудно да се изкачи.

— Хлъзгаво е! — каза той. Опитвайки се да запази равновесие, заклати лодката. — Още малко и…

Размахвайки ръце, той падна назад, претърколи се в лодката и я преобърна.

— Дръж шампанското! — извика той, преди Стейси да се катурне във водата.

Мислейки, че иска да предотврати евентуален удар по неговата или нейната глава, тя го послуша и сграбчи бутилката. Беше твърде късно, когато осъзна, че е трябвало да насочи силите си към спасяването на фенерчето или веслата. Прегърнала шампанското, тя се крепеше над водата и се въртеше в кръг, опитвайки се да напипа края на преобърнатата лодка.

— Кийт! — извика тя. Кръвта й се смрази, когато не последва никакъв отговор. — Кийт! — извика отново.

От черните води се изтръгна стон.

— Ударих си главата — изстена Кийт. — Мисля, че раната кърви.

— Господи, Кийт! Къде си? Можеш ли да плуваш към мен?

Топли пръсти се плъзнаха по талията й.

— Ето ме.

Пръстите запълзяха нагоре и срещнаха дъното на бутилката.

— Спасила си шампанското?

— Голям подвиг, няма що… — подхвърли иронично тя и напрегна всички сили, за да прикрие непосредствената си реакция на неговото докосване.

— Трябваше да спася нещо по-полезно. Мислиш ли, че ще успеем да обърнем лодката? Трябва да намерим лекар!

— Нищо ми няма — отвърна той небрежно. — Само искам да си почина малко. Лодката може да плава и без да я обръщаме. Хайде да стъпим на камъните. Тук някъде трябва да има подводна тераса. Ето я!

Кийт я прихвана през кръста и стъпи на камъка. Той я държеше здраво, сякаш за да се увери, че тя няма отново да падне във водата.

— Хайде, ти се качи, а аз ще потърся въжето на лодката.

Тя се поколеба и той я потупа насърчително по бедрото. После добави:

— Не се страхувай!

— Изобщо не се страхувам — малко обидено отвърна Стейси. — Май ще е по-добре аз да потърся въжето, а ти да се изкачиш на скалата. Може да си получил сътресение на мозъка. Представи си, че изгубиш съзнание, докато си под вода.

— Но аз… — Кийт въздъхна. — Добре, ти печелиш! Но искам да бъдеш много внимателна, а аз ще остана тук, докато го намериш. После заедно ще се изкачим.

Стейси се поколеба.

— Аз все още мисля, че трябва да се връщаме колкото се може по-скоро, защото е възможно нараняването ти да е сериозно.

— Не е!

— Но, Кийт…

— Моля те, Стейси… Просто намери въжето.

— Добре тогава.

Тя се гмурна, откри корпуса на лодката и започна да опипва вътрешната й част, докато намери прикрепеното за нея въже. Изплува победоносно, като държеше края на въжето над водата. Скоро обаче осъзна, че той не би могъл да го види в тъмнината и извика:

— Хванах го!

— Чудесно! Ще го завържа за някой камък.

Кийт взе въжето и се залови за работа.

— Всичко е наред. Хайде, открих по-лесен начин да се изкачим.

Отне им около минута да се покатерят на скалите. Най-отгоре те бяха изненадващо гладки и беше страшно удобно да седиш на тях с опънати крака.

— Чувствам се като Робинзон Крузо — каза Стейси и подскочи от веднага последвалия силен звук.

— Шампанското е отворено! — обяви Кийт. — Наздраве за Стейси и дано тя открие това, което търси!

Гърлото на бутилката си проправи път към Стейси в тъмнината. Тя се поколеба за миг, преди да я поеме, и после каза:

— И за Кийт, който не може да пази равновесие!

Стейси отпи една глътка и добави:

— Това шампанско е по-добро и от нес кафето.

Кийт постави ръце върху нейните и ги задържа там, докато вдигаше бутилката към устата си.

— Имаш право, макар че аз рядко пия нес кафе.

— А на мен почти не ми остава време за друго.

Те седяха близо един до друг, краката им се допираха и Стейси усети, че й е трудно да диша нормално. Искаше да се отмести, но без той да забележи това.

— Нямам време да пия нес кафе. Предпочитам кола.

— Аз обикновено си купувам една от автомата, преди да вляза в час. Казах ли ти, че работя и като асистент — преподавател?

— Водиш напрегнат живот, Стейси — каза той. — Твой ред е за глътка.

— Може би не трябва да пием повече. Ти си контузен…

— Та това е само една малка цицина. Ето тук. Дай си ръката.

Тя очакваше да докосне влажното му чело, но за нейна изненада, той притисна ръката й към устните си, които бяха учудващо сухи, изящно гладки и много съблазнителни.

— Моля те, Кийт, недей! — прошепна тя несигурно.

— Какво каза, мила? Не те чух.

— Казах… — Тя преглътна. — Кийт, моля те, не сега. Може да си сериозно контузен.

— Пронизан от стрелата на Купидон?

— Бъди по-разумен, Кийт — каза тя.

На нейния умолителен вопъл Кийт отвърна с гърлен смях.

— Какво смешно има? Защо не ме послушаш?

— Задаваш твърде много въпроси — също като жена от континента. Ако не бързаш толкова, може и да получиш някои от отговорите.

Той отново долепи пръстите й към устните си. Внезапна тръпка се плъзна по цялото й тяло и тя пое дълбоко въздух, за да сподави въздишката на удоволствие.

Само звукът от капките на дремливия водопад нарушаваше пулсиращата неподвижност между Кийт и Стейси. Дали той чуваше как бие сърцето й, питаше се тя. Дали можеше да разгадае обърканите й мисли и разпилени чувства?

— Стейси, знаеш, че те желая, и мисля, че и ти ме желаеш. Забелязах как ме гледаш, как очите ти не ме изпускат.

Някъде дълбоко в себе си тя се мъчеше да отрече истинността на думите му, но не успяваше.

— Прав ли съм, Стейси?

— Проблемът не е в това.

Тялото й гореше така, сякаш бе седнала твърде близо до буен огън. Всъщност тя самата бе огън! Богинята на Огъня Пеле не беше единствената обитателка на Хаваите, която управляваше природните стихии.

— Аз… — „почти не те познавам“, искаше да каже тя, но знаеше, че той би отговорил с нещо от рода на: „Какъв по-сгоден случай да се опознаем по-добре?“.

Кийт въздъхна в тъмнината.

— Пийни си още шампанско — каза той, като я побутна леко с бутилката, докато освобождаваше пръстите й.

— Да ме напиеш ли се опитваш?

— Да те отпусна по-скоро. Би могла да се възползваш от това.

— Каза ми го вече. И то неведнъж…

— Никога не съм виждал по-схванати рамене от твоите!

— Предполагам, че е, защото се прегърбвам над книгите — каза тя.

— Е, тук е доста тъмничко за четене и слава богу. Пък и без това не си взела книга. Затова отпусни се назад, дишай дълбоко и се наслаждавай на нощта.

Стейси се поколеба:

— Не мога да пия много. След снощи…

— Онова не беше истинска бира. Но ти няма да откажеш първокласно френско шампанско, нали?

— Аз наистина не трябва да пия.

— Ние никога не казваме „трябва“. Тази дума тук е капу. Тя води до бръчки и болки в кръста. Сега ми кажи, че не искаш повече и аз ще се съглася.

Тя се замисли. Шампанското бе наистина страхотно.

— Ще си пийна още малко — каза тя.

Кийт се засмя и отвърна:

— Добре, Стейси!

* * *

Извън пещерата, Хайна — богинята на луната, бавно поведе своя звезден влак през небето. Пеле бе безмълвна, а нейната сестра Лака — богинята на вятъра, танцуваше по среднощното небе заедно с палмите и плискащите се вълни.

Нощни дъги от риби трептяха под водата, втурваха се към пещерата, влизаха в нея, гмуркаха се дълбоко надолу, за да подушат по свой си начин някоя потънала газова лампа, фотоапарат или джобно фенерче. После показваха глави над повърхността, за да клъвнат пръстите на един мъж и една жена, които стояха на ръба на скалите и пляскаха с крака във водата.

— О, гъделичкат ме! — засмя се Стейси, ритайки с крака. Тя отпи още една глътка от шампанското.

— Те те целуват, Стейси — отвърна Кийт и пое на свой ред бутилката. — Така, както аз искам да те целувам.

Макар че той не би могъл да я види, тя поклати пръст към него и заканително каза:

— Хей, господин Хукинуки, запази твоя лемус за себе си.

Той избухна в смях.

— Я кажи тази дума отново.

— Лемус — повтори тя, като сложи ръка на устата си. — Бутилката е почти празна.

— Съжалявам, но друга не съм донесъл.

— Обзалагам се, че е така.

— Лима означава ръка — каза той.

Стейси се намръщи на себе си. Чувстваше се толкова замаяна! И толкова глупаво!

— Мислех, че лемус е ръка — каза тя.

— Не, не е!

— Добре, тогава какво означава лемус?

Той отговори през смях:

— Задник.

— Така ли?! — Бузите й пламнаха. — Мисля, че прекалих с пиенето.

— Аз пък мисля, че пи точно толкова, колкото ти бе необходимо. — Гласът му бе весел и топъл. — Дано само не те боли глава после. Туту приготвя чудесно лекарство против махмурлук, което неведнъж ми е помагало. Тя е лечителка — истинска кахуна.

На Стейси се стори, че пещерата се върти. Кахуна, лемус, лима, уле…

— Не съм ти казал какво значи уле — засмя се той.

Беше й страшно трудно да говори. Тя отчаяно искаше да положи глава в скута му и да заспи.

— Какво означава уле? — попита тя.

— Това е едно нещо, което аз имам, а ти нямаш.

— Живец ли? — закиска се тя.

— Не!

Тя покри главата си с ръце.

— О, господи! Аз съм пияна. Две вечери една след друга… Никога няма да се оправя.

Той я потупа нежно по коляното.

— Не бой се! Имам чувството, че дори няма да си спомняш какво е било, мила моя. Не предполагах, че можеш да се напиеш от толкова малко. Не те ли е научила Олга как се обръща водка?

— Олга… — измърмори тя. — Тя ще се побърка от притеснение.

— Не мисля така.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто ти си жена, аз съм мъж и мисля, че на всеки, който ни вижда заедно, му става определено ясно, че ние двамата се харесваме. Съмнявам се Олга да предположи, че прекарваш нощта някъде другаде, а не с мен.

— Аз никога не го правя. Поне вкъщи… — каза тя, без да осъзнава какво му разкрива.

— Съвсем никога ли?

— Е, ако заспя в библиотеката — закиска се отново тя — или ако се видя с приятели например.

Стана тихо за миг.

— Ела тук — каза Кийт, разрошвайки косата й. Той притисна главата й до гърдите си, прегърна я с ръка и нежно я привлече към себе си. Изключително грижовно извади краката й от водата и я премести от ръба на скалата.

Сякаш ток потече по тялото й. Косата на тила й настръхна, а устните и пръстите й изтръпнаха, сякаш бяха вцепенени. С въздишка на уста тя попита:

— Какво… какво правиш?

— Шшт… Мисля, че на една госпожица Ливингстън й е вече време да поспи.

Той въздъхна тежко и после добави:

— За съжаление…

След няколко минути бурните усещания стихнаха и на тяхно място Стейси почувства непреодолима нужда да се сгуши до него и да затвори очи. Най-после тя беше в обятията му, за които жадуваше толкова дълго.

— Най-накрая… — измънка тя.

— Какво каза, скъпа? — попита той, като притисна ухо до устните й.

— Унасям се.

— Това е добре, Стейси. Спи! Аз съм до теб.

— Толкова ме е срам…

— Няма от какво. Аз знам, че ти не си една малка пияница в истинския живот.

Истинският живот… Какво е това истински живот, чудеше се тя със замъгленото си съзнание. Съществуваше ли наистина място, наречено Мичиган? Където имаше твърди дървени столове, плесенясали книги, смразяваща лапавица и нес кафе?

Не, те не съществуват! Истински живот бяха слънцето, цветята, смехът. И едни сини очи…

— Съкровище… — прошепна тя.

— Утре ще започнем да търсим. А сега заспивай.

Тя постави сънена ръка върху гладкото като мрамор рамо на Кийт. Той бе най-нежният, най-грижовният мъж на света. Да бди над нея в пиянския й унес! Най-нежният, най-грижовният, най-красивият…

— Лека нощ, Кика — измърмори в просъница.

Той въздъхна отново.

— Лека нощ, Смарагдови очи.

* * *

Мина един час, после още един…

Стейси се въртеше, отваряше очи за миг и после пак заспиваше. През това време близостта й караше Кийт да обезумява от желание по нея.

За всичко си беше виновен сам. Защо трябваше да разигравам този номер, смъмри се той. Да се прави, че обръща лодката случайно и пак от глупост да си удари главата. Той не искаше да стане толкова стихийно и слава богу, че пострадалата не беше Стейси.

Стейси измънка нещо насън, после въздъхна и се сгуши до него.

Разбира се, че ако ударената беше тя, той щеше да плува, теглейки лодката за въжето. Нямаше да му е трудно да го направи. В края на краищата от пет години той бе спасител на един от най-оживените плажове в света. Освен това прекарваше времето си повече в плуване и каране на сърф, отколкото в каквото и да било друго. А що се отнасяше до другото…

Стейси се размърда. Той погледна надолу и видя полуотворените й зелени очи и объркания израз на лицето й.

— Толкова ми е горещо… — измърмори тя. — Имам чувството, че горя…

— Ще премине. Случва се. И аз усещам същото.

— Наистина ли?

И когато той кимна утвърдително, тя затвори очи и отново положи глава на гърдите му.

„Събуди се, събуди се!“ — умоляваше я той. Вместо това тя заспа още по-дълбоко. Кийт преглътна тежко и опря глава на един от камъните.

— Знам, че си го заслужавам — каза той на черния свод на пещерата. — Наистина си го заслужавам.

* * *

Както и предния ден, Стейси се събуди от ослепителната слънчева светлина, която се изливаше над нея. Преди да отвори очи, в съзнанието й проблесна мисълта, че плаща цяло състояние за стаята в мотела, а дори не спи в нея. После рязко се надигна, сграбчи натежалата си глава, но отново падна назад върху твърдото неудобно дърво.

— Алоха какахиака! — каза весело Кийт. Той седеше над нея в лодката и гребеше бавно. — Добро утро!

Тя се вторачи в него. Лежеше на дъното на лодката, а от дясната й страна бяха сложени чорапите и сандалите й. Иначе бе облечена в зелената си рокля, която беше напълно суха.

— Как попаднах тук? — попита тя, макар отговорът да й беше ясен.

— Морските сирени го направиха. Те бяха избутали и греблата на брега. Когато се събудих, аз ги грабнах и обърнах лодката — с тяхна помощ, разбира се. И после те те пренесоха в лодката. О, да! Една прелестна морска сирена ти свали обувките и чорапите — въздъхна той. — Исках аз да го направя, но тя не ми позволи.

Стейси не успя да сдържи усмивката си.

— Каква мила дама! — каза тя.

— Да, много мила беше.

Той стоеше над нея и тя отново бе поразена от това колко сини бяха очите му. Те бяха в тон с ясното сияйно небе над него, а косата му приличаше на ослепителен слънчев ореол, пресукан с лунни лъчи.

Тя седна, залитайки, и очите й срещнаха неговите. Опитвайки се да се покачи на седалката срещу Кийт, Стейси отново се отпусна. Ръцете й бяха като гумени. Лудешката нощ беше унищожила всичките й сили.

— Шампанското ми дойде много — измърмори тя.

— Не трябваше да ти давам да пиеш толкова — каза той с чувство за вина.

— Да ми даваш? Та ти почти насила ми го изля в гърлото.

— Само в началото. Но после не можах да се вредя от теб.

— Наистина ли? — попита тя тихо, прокара ръка през косата си и добави: — Нищо не си спомням. — Тя наведе глава. — Толкова ме е срам. Това не ми е присъщо. Та аз почти не пия, най-много една чаша вино…

Кийт се усмихна:

— Горе главата! Не си направила нищо, което не би трябвало да правиш.

— Това може да се тълкува по хиляди начини — въздъхна тя. — Това, което според мен не трябва да правя, и това, което ти мислиш, че не трябва да правя, са вероятно две коренно различни неща.

— Позволих си да си послужа с твоята дефиниция — засмя се Кийт. — Нищо не се случи, Стейси.

Тя преглътна и отвърна:

— Освен че си ми смъкнал чорапите!

Той поклати глава:

— Морската сирена го направи. Нали ти казах?

После добави сериозно:

— Не съм от тези, които биха се възползвали от ситуация като тази. Повярвай ми! — Той изпъчи напред гърди и продължи малко самокритично: — Просто не ми се е налагало досега!

Стейси се чувстваше неловко и това я накара да се отбранява.

— Да не искаш да кажеш, че ми има нещо само защото не съм ти паднала още в краката.

— Не, не е така — побърза да я увери той, вдигна глава и започна да я изучава с любопитен и малко отнесен поглед. — Всъщност нещо ми подсказва, че нашата връзка се развива много добре.

— Но… между нас няма… нищо!

Тя си пое дълбоко въздух. Наистина нищичко не помнеше!

Кийт пусна едно от веслата и докосна страната й.

— Разбира се, че има, морска сирено — каза нежно той.